Наемник на смъртта

Размърда се бавно, а вълна от болка я заля и тих стон се отдели от устните й. Не чувстваше дясната си ръка, нито левия си крак, а главтаа я болеше зверски, сякаш цял полк е минал през нея. Отвори бавно очи и се гледа. Намираше се в някаква стая с бели стени, от ляво имаше прозорец, през който нахлуваха слънчевите лъчи, а до леглото й бяха наредени всякакви машинарий, които тракаха или писукаха. Огледа се, но не видя никой и в първия момент се зачуди как е стигнала до тук. Рязко в главата й започнаха даизникват картини от миналата ощ, която като, че ли се бе проточила сгодини. Толкова много неща се бяха случили за толков акратко време, а тя нямаше времет да ги асимилира – Луис, целият потрошен, куршумите, които летяха наоколо и един който я уцели в крака. Опита се да го помръдне, но това й беше грешката, защото гадната болка отново се обади. Етажерката, която беше паднала върху нея, Луис, който се мъчеше да й помогне, огънят, който приближаваше с всичка сила, изходът, който не се виждаше и тогава се появи той...как беше разбрал? Кой го беше изпратил? Беше ли важно всичко това? Не, нали? Той се бе погрижил за тях, беше ги спасил. Но къде беше сега? Отново изчезна. Спомни си за Ана, за радоста в очите й, когато ги беше видяла, познаваше това чувство, беше го изпитала, огато видя Леонард. А после на забавен кадър видя как Блекмур пада на земята, а от гърдите му руква кръв. Почти се бяха спасили, а той умираше, не не можеше да е умрял, нали? Не можеше да го причини на Емили...на Алексис...на себе си. Беше обещала, беше се заклела, а ако бе нарушила обещанието си? а ако бе предала довериоето им? Една сълза се отрони от затворените й очи и се търкулна по бледото й лице. Беше я страх от мисълта какво бе станало с него, дали бе оживял..помнеше само, че Лео го бе пренесъл, последното което бе видяла е как той помогна на Луис, а после тъмнината я обгърна...шумът бавно заглъхваше, а тя нямаше сили да помръдне, не искаше да го прави. Различни гласове отекваха в ноща, куршуми разцепваха въздуха и потъваха в нечие тяло. Кръвта на десетки хора напояваше земята, а тя беше там..една от всички, които щяха да загинат и за какво? За кого? Нямаше отговор...
Рязко вратата се отвори и вътре нахлуха няколко човека:
- Как така не знаете кога ще дойде в съзнание? – говореше нервно познат глас.
- Извинявайте г-не, но Вие какъв сте на г-цата? – отвърна с раздразнение другият мъж. Кристин се бе направила на заспала, защото не й се говореше с никого.
- Аз...аз...приятел съм й. – не знаеше какво да му отговори. Не знаеше какви бяха вазимоотношенията им, а и на дали сега бе моментът да обяснява на лекарят.
- Тогава ще ви помол да напуснете. Трябва да прегледам пациентката си. – лекарят избута Леонард през вратата и като му затвори под носа се обърна към жената която все още се правеше, че спи. – Добре. Хана – явно имаше още някой в стаята. Мъжът застана до леглото на Крис. - Тази жена е имала невероятен късмет, че я доведоха на време. – каза изведнъж лекарят.
- Прав сте, докторе. Не ми семисли какво щеше да се случи, ако се бяха забавили още няколко минути. Но въпреки всичко ще останат белези и травми за цял живот, нали? – попита тъжно жената.
- Да, за жалост, да. Рамото е извадено и въпреки, че го наместиха на дали ще може някога да видга пак тежко или да прави по-резки движения с ръката си, а глезенът...има късмет, че няма да остане инвалид. Горката. Добре същата доза морфин, но нека бъде през 4 вместо през 3 часа. Най-лошото мина сега трябва само да чакаме да дойде в съзнание. – рязко Крис отвори очи и се усмихна на мъжът.
- Аз..добро утро. – двамата медици подскочиха стреснато, но после се извърнаха към жената.
- О! – беше единственото, което можаха да кажат. – Ама как... – укопити се пръв мъжът. – Не очаквахме да отворите очи минимум седмица. Как се чувствате.
- Добре. Малко ме боли главата и не си чувствам крака и ръката, но всичко друго е наред.
- Това малко ли ви се вижда? – повдигна учудено вежда лекарят. – Цяло чудо е, че сте жива, пък да не говорим, че сте в съзнание.
- Препдолагам. Кога може да си тръгна? – отиде направо на въпроса Кристин.
- Ама как така да си тръгнете? – възмути се мъжът. – Моля ви се, та вие...
- Да, да знам, че току що дойдох в съзнание и прочие, но искам отогвор: кога мога да си търгна? – сестрата и лекарят се псогледаха.
- Аз...не по-рано от седмица.
- Има ли опасност за живота ми?
- Ако внимават еи си почивате не. Раната на главата ви е зашита, но сте изгубила много кръв и може да се влушите. Трябва ви почивка...
- Добре, благодаря за всичко, докторе. А сега може ли да си почина? – тя извърна глава на една страна и затвори очи.
- Какво да кажа на мъжът отвън? Каза, че ви еприятел. – за миг тя се замисли. Искаше да го види да поговори с него, но не и сега, не и на този етап.
- Кажете му, че все още съм в безсъзнание. – след тези думи Кристин затвори очи и чак когато вратата се хлопна тя се обърна и се загледа в пространството. Липсваше й, но не искаше да се среща с него, дължеше живота си на него, но не искаше да среща погледа му. някаква антипатия се бе родила у нея, а не знаеше защо..или по-скоро не искаше да си признае. болеше я, е той не я бе потърсил толкова много време, че нито веднъж не й се бе обадил, да зарадва се когато го видя снощи, зарадва се, че той дойде и им помогна, но нямаше сили да говори с него, беше тъврде уморена от лъжи и от престурвки.
В съзнанието й изникваха образи, откеваха гласове, а скоро умората примесена с мекото легло и топлата завивка я обориха и тя потъна в дълбок и спокоен сън, какъвто не бе имала повече от 2 седмици.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

Емили бе седнала по турски на хамака на верандата, а в краката й седеше развеселения Алексис.
Майка му го гъделичкаше и му говореше смешно, от което бебето така се бе разтопило и разиграло, че на няколко пъти едва не се изтърси от люлката.
Ем му се усмихваше лъчезарно и прокарваше пръсти по коремчето му, смеейки се на реакцията.
Занимавайки се с Алексис, чудесно забравяше мрачните си мисли.
Луис си бе у дома от 4 дена, но тя се стараеше да страни от него. Още не се бе оправил напълно, но това не бе главната причина.
Избягваше погледа му и докосванията му. Осъзнаваше, че не иска да му се доверява - поне , не, докато гнева и болката в нея не отшумееха.
Не искаше отново да се впусне, сляпо да му вярва и да осъзнае в следващия миг, че целия и живот и бъдеше за страшени. Не искаше от всичко това да страда и Алексис.
Прокара ръка по бузката на момченцето, след което усети нечийе присъствие и вдигна глава.
Луис седеше подрпян на рамката на вратата и ги наблюдаваше с нещо като полу усмивка.
Срещна погледа й и се усмихна пошироко.
-Забавлявате ли се? - попита
-Да -отвърна тя и целуна детето по челото.
Мъжа седна от другата страна на хамака и погали Алекси, но бебето изобщо не го забеляза.
-О, значи сега мама ти се струва много забавна и миличка, а? - каза сърдито Блекмур - ще те видя след 10 години дали ще си на същото мнение!?
-Това да не би да беше някакъв намек? - поита Емили обидено
-Е и сама можеш да прецениш, моя черна принцесо! - отвърна през смях Луис
-За твое сведение, "черната принцеса" се промени доста от както се сдоби с дете и за малко не изгуби бащата на детето си! Плюс това, Алекси през цялото време докато те НЯМАШЕ бе много послушен и е заслужил доброто ми настроение и отношение, за разлика от теб!
-Това май си го заслужих - замислено каза Луис
-И още как!
Потънаха в мълчание, осъзнавайки, че по време на тирадата на Емили, се бяха приближили един до друг и сега лицата им бяха на милиметри.
Алексис изведнъж спря да шава, гледайки нагоре към родителите си, докато Луис се наведе и долепи устни до нейните.
Задържа главата й, когато тя понечи да се отдръпне и усили натиска на усните си, до момента, в който бебето не размаха някак предупредително ръчички и крака.
-Алексис май не е много доволен от факта, че всъщност майка му не принадлежи смао на него - прошепна Луис до устните й, след което се отдръпа и придърпа детето в ръцете си. - Малък палавнико, знаеш точно кога да се намесиш!
Емили се опомни за скунди и докосна устните си, които пареха от целувката му, после се усмихна лъчезарно на детето и се намести по близо до Луис.

Луис се усмихна леко на детето, което очевидно го беше позабравило за времето, в което не беше наоколо. Сега му беше по-трудно да го приеме за свой баща и далеч предпочиташе компанията на майка си. Което му проличаваше по недоволните нечленоразделни звуци. Луис го вдигна на ръце и го върна на Емили, гледайки сърдито:
-Настройваш го против мен! –Намуси се по детски срещу нея, а Емили вдигна възмутен поглед:
-Моля?
-Да, така е. Не знам как го правиш, но го настройваш срещу мен. –Допълни, а в очите му заблестяха мълнии. Кръвоизливът беше изчезнал, леките изгаряния се бяха позаличили. Сега Луис много по-малко напомняше на претърпял корабокрушение в химически комбинат, отколкото преди. Беше почти същия… Е, поне отвън.
-Не съм го настройвала против теб. Ти сам го настрои, като си тръгна. –Възропта Емили и се отдръпна от него.
-Държиш се все едно съм ви изоставил. Малкият – също. –Ядоса се Луис.
-А ти какво се опита да направиш, по дяволите? –Повиши тон жената.
-Не пред малкия. –Отбеляза Луис, но Ем не го чу, защото продължаваше да крещи.
-Не се ли опита да се убиеш? И не ми излизай с оправданията, че си го направил за нас! Голямата жертва!
-Емили! –Ядоса се Луис и взе Алексис от ръцете й. Детето се беше разплакало от виковете й, а тя не беше забелязала. Остави го да легне на ръката му и го залюля. Когато плачът му заглъхна, Луис заговори тихо.- Колкото и да не ти се вярва, не отидох там с намерението да се убия! И не отидох там, знаейки че ще се случи всичко това! Мислех, че ще свършим работата за една вечер и всичко ще бъде наред! Ако знаех, че всичко това ще се случи, нямаше да отида! Осъзнай го най-накрая! Искаш да ти кажа че нарочно отидох в онази кланица ли?
-Не, искам просто да започнеш да ми казваш истината! –Озъби се Емили.- Не да криеш от мен. –Луис замълча и върна хладнокръвната маска на лицето си. Това беше последното, което искаше сега. Още въпроси и още отговори.- Кажи ми какво се случи с Марк?
Луис помълча за малко, а после отвърна тихо:
-Не ми задавай този въпрос.
-Защо? –Прехапа ядно устна Емили.
-Защото не мога да ти отговоря.
-Защото не искаш да ми отговориш.
-Дори така да е. Не ми го задавай!
Емили скочи рязко от хамака и го погледна на кръв. После процеди яростно:
-По дяволите, Блекмур! Аз съм тази, която се грижи за теб! Аз съм майката на детето ти! Имам шибаното право да знам!
-Не псувай! –Присви очи Луис.
-Ще псувам колкото си искам! –Извика извън себе си. После посочи Алексис, който пак се беше разридал, и довърши.- Какво си мислиш? Че от него ще излезе нормален човек? Различен от теб и мен? Лъжеш се, Луис, самозалъгваш се най-сляпо! Не искаш да се откажеш от миналото, не искаш дори да кажеш истината! Какво очакваш да стане от него? Колко дълго смяташ, че няма да разбира? Това не е играчка, Луис, това е човек! И един ден заради твоите грешки той ще страда! На теб ти е все едно аз какво мисля! Направи го тогава за него!
Гласът й заглъхна в тишината, а Луис отново сведе поглед към детето, което плачеше и се гърчеше в ръцете му. Вдигна го да сгуши глава на рамото му и се изправи бавно. Болката се обади отново, но Блекмур я игнорира. Занесе Алексис до люлката му и го остави вътре. Чувствайки топлината на собственото креватче, детето се поуспокои и сълзите му изсъхнаха по бузките. Мъжът остана при него няколко минути, полюшвайки го леко, докато бебето не заспа, смучейки биберона, който Луис беше поставил в устата му. Когато се увери, че спи, мъжът се изправи и излезе отново на верандата. Емили пушеше с треперещи ръце, забила поглед в хоризонта, където езерото се сливаше с небето.
Луис се усмихна леко и също запали цигара, излягайки се на хамака, загледан в навеса:
-Цял живот ще го правим, нали? Първо сме щастливи, всичко ни е наред, после си измисляме проблемите, отдалечаваме се, аз се алкохолизирам, ти пропушваш, а после пак се сдобряваме. Кръговратът на живота, а? –Засмя се леко, без да извръща поглед към нея.
-С тази разлика, че не си измисляме проблемите, а ти ги предизвикваш с глупавите си действия. –Изсъска Емили.
-Добре, Ем, сгреших, по дяволите! –Изправи се рязко Луис, а устните му пребледняха от болката.- Направих грешния избор! Не смяташ ли, че загубих достатъчно, за да ме измъчваш и ти?
Емили се обърна рязко към него и го изпепели с поглед:
-Там ти е грешката, Блекмур, винаги мислиш, че от твоите провали страдаш само ти! Време ти е да разбереш, че не е точно така!
-Добре! По дяволите шибаното око и по дяволите шибания бъбрек! Нека си говорим за чувства! –Направи няколко крачки напред към нея, а на челото му изби пулсираща вена.- За кого си мислиш, че отидох да се трепя? За себе си ли? По дяволите, аз не искам нищо друго от живота си, освен вие да сте добре! Не ми пука къде съм и как се чувствам! Мина времето, когато мислех за себе си! –Вече беше на една крачка от нея.- Защо продължавам с мисиите ли? Защото нищо друго не умея, защото само това мога! Затова! Мислиш ли, че ми е хубаво да ме изтезават, за да ви издам? Мислиш ли, че си прекарах добре онази шибана седмица? Да, ти беше тук и да, ти беше в неведение! И, да, аз пак не ти казвам всичко! Но, мътните го взели, правя го, защото ви обичам! Защото не искам да правиш глупости! И, да, защото се страхувам! Защото не знам какво ще се случи! Доволна ли си сега? –Изсъска на сантиметри от лицето й, а Емили продължи да го гледа безмълвно.- Забавно ли е? –Прошепна тихо.
-Кое?
-Да ме караш да повтарям неща, които знаеш много добре.
Емили протегна ръка и погали бузата му. После се отдръпна и му заби жесток шамар. Когато Луис вдигна глава, на лицето му личаха червени следи от пръстите й. Очите му се присвиха срещу нейните. Прокара ръка по тила й и я придърпа, вплитайки езика си с нейния. Емили постави ръце на гърдите му и се опита да се отдръпне, но другата му ръка стисна болезнено талията й и я придърпа към себе си. Увеличи натиска по гърба й, хапейки меката част на ухото й.
-Луис, пусни ме, по дяволите! –Възропта Емили, отблъсквайки се леко от него.
-Няма да се разберем така! Вече няма да те слушам какво говориш! –Прошепна с усмивка в ухото й.

-Преди мъркаше от удоволствие, когато правех така - отвърна Луис, галейки гърба й, докато в същото мнение захапваше шията й.
-Това беше преди да си поставя за цел да стоя на безопастно разстояние от теб! - изсъска тя. Опитваше се да го изблъска от себе си, но дори в окаяно състоение, Луис пак бе по -силен от нея. Направо я хващаше яд, че вече не носеше ножовете със себе си на всякъде. Изведнъж притихна в ръцете му и спря изобщо да мърда.
-Пусни ме Луис - прошепна съвсем тихо, по начин по който би накарало сърцето на всеки мъж да се свие.
Блекмур спря да обспва страните й с цекувки и погледна лицето й. Твърде силната му хватка се отпусна и ръката му помилва бузата й. Все още не я бе освободил.
-Остави ме да стана - прошепна още по - тихо и след секунда Блкмур я пусна.
Изправи се от хамака светкавично бързо и се обърна гневно към него
-Аз да не съм ти играчка Блекмур! - изсъска - Да не си мислиш, че съм някаква робиня, която ще изпълнява всичките ти желания? Да ти приличам и на някоя проститутка от улицата?! - завърши крещейки. Направо се тресеше от гняв. Искаше й се да го убие, но това едва ли бе правилното решение.
-Знаех си аз, че жените прилагат мръсни номера - промърмори на себе си, след което се обърна към нея - Не те имам за проститука Емили, знаеш го не по зле от мен, нито си ми робиня, нито пък играчка. Просто се дърбиш като дете!
-Защо всеки път повтаряш едно и също?! Защо по дяволите ме мислиш за дете?! Та аз ти родих син, изживяла съм живота си в борба и в крайна сметка, ти влечуго такова идваш и с най - голямото си нахалство ми обясняваш как съм е държала като дете!!!
-В момента правиш точно това - отвърна сухо той
-О, извинявай, че се притесних, че има някаква вероятност да те убият! В крайна сметка, ако умреш и аз и Алексис никога повече не те видим - проблемът не е твой, нали? Не ти ще се чудиш защо се е преобърнал света ти и какво ще правиш! Не ти ще страдаш! - Луис понечи да каже нещо, нпо тя не му позволи - Кълна се, че никога повече няма да ти доверя нещо!
-Никога не съм издавал някоя твоя тайна!
-Но не издаде и нито една от свойте! Не ме допуна до себе си, най - нахлано ме лъжеше и никога не ми казваше какво правиш! стави ме в неведение, остави ме да страдам, да плача да си блъскам главата от опити да разбера какво става и да се моля, че все някога ще се прибереш!
-Обясних ти, че го правя за вад....
-НЕ НА МЕН ТИЯ БЛЕКМУР! - извика срещу него - ако ти пукаше за мен и Алексис, никога нямаше да постъпиш така!
В очите н Луис проблясна опасна искра и той се надигна буреносно от хамака.
-Да не си посмяла повече да ми говориш по този наин! -изсъска срещу жената - Кога най - после ще проумееш, че в живота ми най - важни сте ти и сина ми! Набий си го в главата и спри да опяваш.
-Тогава поне веднъж го докажи, като направиш не това което смяташ, че е най - добро за нас, а това което те помоля и това което няма да ме срине! Какво си мислиш, че ако те убия и оставиш Алекси без баща, а мен без човека който обичам, ще си ни много полезн ли? Съвземи се Луис!

-Замълчи… просто замълчи! –Прошепна Луис и затвори очите си.- Опитах се да съхраня нещо, на което държа. Опитах се да мисля първо за другите и после за себе си. На какво ме научи ти? Научи ме, че колкото и да държиш на един човек, колкото и да правиш за него, нищо никога не се променя. Винаги си сам, каквото и да направиш. –Луис вдигна погледа си към нея и се изправи.- Винаги оставаш сам накрая, Емили. И любовта ми към вас явно не е достатъчна. Може би е по-добре да се разделим.
Зениците на Емили се разшириха от тези думи, а тя онемя. Не беше очаквала това развитие, не беше подготвена за него. Беше свикнала с Луис, с присъствието му, с проблемите, които създаваше, със скандалите му. Беше изключила вероятността една такава кавга до доведе до раздялата им. Те бяха заедно! Обичаха се! Как можеше той дори да си помисли… дори да си го помисли…
Приближи се бавно до нея и погали бузата й с премрежен поглед. Емили дори не примигваше. Беше толкова втрещена, че не можеше да реагира на това ново развитие на обстоятелствата.
-Какво ще правим с малкия? –Попита я тихо и болезнено.
Емили не реагира. Потрепери втрещена и се отдръпна леко от него.
-Може ли да го взема със себе си? Той вече е отбит, това няма да е проблем. Ще се разберем кога да го върна тук.
Емили, още по-втрещена, премигна, за да се увери, че не сънува, а той наистина й говореше всичко това.
-Ако държиш, ще остане тук. Ти си негова майка, твое право е да решаваш. –Прошепна тихо, но Емили отново не отвърна.- Добре, ще го оставим тук, така ще е най-добре за него. Май не се оказах толкова добър баща, колкото се надявах да бъда, нали? –Прошепна тихо и свали погледа си надолу. После премина покрай нея и влезе в къщата. Отиде при креватчето и вдигна Алексис на ръце. Притисна го към себе си и го целуна през сълзи, шептейки.- Извинявай, че ти причинявам точно това, което не исках. За теб е по-добре… -Прошепна тихо, връщайки го в креватчето. После извърна поглед, за да спре сълзите, и се зае да оправя багажа си. Когато вратата се отвори, се обърна рязко и бавно вдигна погледа си към нея.- Емили… -Прошепна глухо.- Прости ми за всичко, което… Моля те. –Изстена накрая и скри очите си с ръце, свличайки се отчаяно на леглото.

Приближи се бавно към мъжа седнал на леглото.
Луис бе прикрил лицето си с ръце, в опита да скрие сълзите си. Жалък опит.
Сдна в скута му с лице към него, без да казва нищо и отмести жено ръцете от лицето му. Не бе очаквала, че спорът им ще доведе до такова развитие...не бе искала да става така. тя не искаше да се разделят, не искаше той да си тръгва.
Попи с устни бавно сълзите от бузите му, преплитайки пръти с неговите.
-Емили....
-Шшш..Тихо - отвърна чернокосата - Няма да ходиш никъде Луис, няма да те пусна.
-Но всичко тов......
-Луис.....ти ми обеща - прошепна в ухото му, отърквайки нежно лице в неговот - обеща, че никога няма да ме оставиш. Обеща, че никога няма да си тръгнеш. Обеща ми!
Ръцете му бавно обгърнаха талията й и я притиснаха към тялото му, силно, много силно.
Чернокосата скри лице в шията му.
-Съжелявам - прошепна му - не исках да става така. Не мислех....не знаех, че това...съжелявам, съжелявам Луис! Моля те, не си отивай. Ако не заради мен, то поне заради Алексис, моляте Луис!
-Черната ми принцеса.....Нима искаш да остана тук....след всички караници....и всички тревоги...
-Няма да оцелея ако си тръгнеш! - прошепна със сълзи в очите, притискайки се още по - силно към него - Луис...Луис...
-Спокойно.....успокой се. Не исках да се караме. Не искам да си тръгвам. Хайде, успокой се - мъжа избърса лицето си - тук съм...тук съм и никъде няма да ходя.Ще остана с теб и Алексис завинаги, защото ви обичам!
-Обичам те - прошепна Ем, целувайки устните му.
И двамата знаеха, че това няма да е последния им спор. Знаеха го добре, яха се карали и преди, но това бе изпитание. Изпитание да разберът дали бяха достатъчно силни и дали любовта им бе достатъчно силна, за да останат заедно. бяха се справили със задачата и щяха да останат заедно. Сега и завинаги.

-Ей, дребен! – Подразни го Луис, щипейки бузата му. Алексис се отдръпна намусено и му се изплези насреща. Правеше първите си нескопосани опити да проходи, нещо, което явно че нямаше да му се отдава и за в бъдеще. Като цяло си беше спънат в краката – като куц кон. Или поне така твърдеше Луис, без да има в предвид възрастта му.
За секунди успя да се задържи на два крака, а после се стовари върху ръчичките и започна да лази, придръпвайки инстинктивно стръкчетата трева между късичките си пръсти.
Луис се беше облегнал на ръцете си, разположен върху старо вълнено одеало, и се радваше на първите пролетни лъчи. Синът му щъкаше наоколо, а той го шпионираше с едно око и го вдигаше на ръце точно когато набереше инерция. Сякаш беше малка хлебарка, която не искаше да убива, но и не желаеше да му се измъкне.
Самият Алексис си приличаше на хлебарка – дребен, скорострелен и пакостлив. В ръцете му непрекъснато имаше нещо и, дори родителите му да успееха да го изтръгнат от него, задължително предметът се оказваше невъзвратимо неизползваем. Или окъпан в лиги за здравето на първите млечни зъбки, или оръдие на труда, що се отнасяше до играта „убий татко”, или просто „нещото за хвърляне”.
И всичко това се дължеше на бойната мисия „свобода или смърт”. „Татко” се беше оказал този, който те ръчка и те бута, докато правиш първите си стъпки, този, който те гъделичка, когато се молиш на феята на зъбчетата да те спаси от него, този, който непрестанно те тормози. Като цяло Алексис, също както и членовете на бившия екип, беше забелязал изумителната прилика на баща си със Сталин. Въпреки че тогава още не знаеше на кого му напомня, чувстваше изумителните съответствия между двамата.
Докато „мама” беше останала добра, най-вече, защото не го закачаше прекалено. Уравновесяваше досадността на „татко” и го оставяше само той да тормози малкия Алексис. А на малчо му беше писнало от тормоз.
Макар и на невръстните годинка и два месеца, Алексис вече прекрасно се беше научил да се защитава от врага на народа, а именно - „татко”. Когато го вдигнеше, най-безцеремонно пълнеше памперса с всякакви хубости. Но това беше временно решение. Опитваше се да го хапе, но нямаше с какво. Затова увиваше пръсти около косата му и нескопосано го скубеше.
Луис се забавляваше неимоверно от тези пориви на сина си. Продължаваше да го подръчква, радвайки се на начина, по който сбръчваше чело, когато не беше доволен, и се плезеше. Мъжът го правеше тайно, защото Емили имаше други представи за „добрия родител”. Оставяше Алексис да се забавлява както иска, а, когато се измореше, го люлееше и му пееше някакви приспивни песнички. И, най-лошото, въобще не се радваше на проявите и подхода на Луис.
Мъжът се разкрачи леко и махна към сина си, усмихвайки се:
-Хайде, де, нали можеше да ходиш? Ела при мен, да те видим, тогава. –Хвана го за ръчичките и го изправи на крака. В момента, в който детето запази равновесие, го пусна и се усмихна леко, отброявайки наум точно колко щеше да издържи този път. Но не беше познал…
Чувствайки свободата си, Алексис се беше обърнал и беше защъкал в единствената безопасна посока, а именно – далеч от „тати”. Навеждайки се напред под тежестта на главичката си, той беше набрал скоростта на гореспоменатата хлебарка. Но този път на два крака.
Луис се усмихна леко, давайки му известна преднина. Ако не беше той, едва ли малкият щеше да се научи толкова бързо да щъка. И нямаше значение дали от обич към него или от страх.
Когато се опомни, Алексис вече беше преполовил пътя до къщата. Луис се изправи бързо, отново забравяйки за раните си, и се втурна след него. Хвана го през кръста, а малкият продължи да маха с крака, сякаш имаше шанса да избяга. Мъжът го вдигна на ръце и го качи на раменете си. Това, което беше очаквало детето.
Започна да го удря с юмручета по темето, сякаш беше изключително-забавен барабан, издаващ различен звук при всеки удар. После стисна косата му и започна да я дърпа.
-Ей, бръмбар малък! –Ядоса се леко Луис и разтърси глава, придържайки детето за краката. Беше безполезно – беше му дал поле за изява и Алексис не смяташе да се предава лесно.
Луис влезе в къщата, приклякайки, за да не дрънне главата на сина си в рамката на вратата, и се насочи право към Емили, която в този момент гледаше новините на малкия телевизор. Беше застанала точно пред него, на земята, със сплетена на гърба плитка, притиснала крака до себе си. Беше навлякла една широка блуза на Луис, която й стигаше до средата на бедрата, а сутринта явно не беше обърнала внимание, защото двата й чорапа бяха коренно-различни. Единият беше набран, сив и стигаше до средата на прасеца й, а другия беше черен и се поместваше точно до глезена й. Погледът й беше съсредоточен в екрана и сякаш дори не ги забеляза.
-Свали тази жътварка от мен, преди да ми е оскубала косата. –Примоли се Луис, коленичейки до нея. Емили дори не се обърна към него. Протегна опипом ръце и вдигна детето, оставяйки го на земята пред себе си. Алексис се кротна мигновено и се заигра леко със сивия й чорап. Ръката й се преметна импулсивно през телцето на детето и застина така.
Луис присви очи срещу жената и проследи погледа й към екрана.
-…последните издирвани криминално-проявени лица, съобщи Скотланд ярд. –Оповести моногамно репортерката и Луис потрепна. Мигновено разбра на какво се дължеше реакцията на Емили – на една от снимките едно познато лице беше хванато в крачка, явно в болницата. Не друг, а…
-Леонард… -Прошепна Луис сковано. В какво се беше забъркал пък той?- Ем. Ем… Емили! –Погали я по главата, когато новините продължиха с прогнозата за времето. Докосна с устни челото й и срещна стреснатия й поглед.- Ще отида до болницата да говоря с Крис, може би ще ми помогне да разбера къде се намира Леонард.
-Не, Луис, ако те видят с него, ще те подгонят и теб. –Поклати глава Емили.- Той ще се оправи.
-Спокойно, Скотланд Ярд са само смешници пред тези, които в момента предлагат награда за главата ми. –Усмихна й се и разроши непокорната глава на сина си, който сбръчи устни недоволно срещу него.- Няма да отнеме много време, обещавам.
Изправи се и понечи да тръгне, но се спря. Наклони се над Емили и докосна с устни нейните, когато тя изви главата си нагоре към него:
-Не те лъжа. –Усмихна се леко, а после се обърна и излезе от къщата.

-Здрасти, Крис. –Поздрави я глухо, излизайки от тъмнината на вечерта. Момичето обърна изморено глава към него и го разпозна. Усмихна се и вдигна погледа си:
-О-о-о, господин Циклоп! –Засмя се. Луис не успя да се сдържи и прихна също. Макар и Крис да не знаеше, че дясното око си остава все-така безполезно, сравнението беше повече от уместно.- Защо си тук? –Попита рязко, когато мъжът се разположи до нея на леглото.
-Не може ли да дойда и да благодаря? –Попита с усмивка.
-Думите „благодаря” и „извинявай” не присъстват в речника ти. Все пак не се познаваме от вчера. –Намигна му заговорнически Крис.
Луис сви вежди и реши рязко да смени темата, току-виж номерът минал:
-Как си? –Попита сериозно.
-Оу, не, Боже опази! –Засмя се хрипливо жената.- Господин Блекмур е изминал дългия път от топлото легло на Емили до тук, за да ме пита как съм! Поласкана съм. –Допълни после с усмивка и довърши сериозно.- Давай по същество.
Луис направи кисела физиономия, а после сви рамене и промълви:
-Знаеш ли къде е Леонард?
Крис сбръчи недоволно чело и поклати глава отегчено:
-Предполагам, свит на кълбо на рогозката пред вратата. Все пак той е причината да съм още тук!
-Крис… Леонард не е тук.
-Как така не е тук? –Опули очи момичето.
-Федералните са по петите му. И не знаем къде е.
Кристин пребледня и прехапа долната си устна. Погледа й се сведе надолу и започна да гризе нервно ноктите си, без да вдига очи към Луис, който точно в този момент се питаше какво ли беше направил Леонард за тези две седмици.

- Мислех, че знаеш. – додаде по-тихо Блекмур.
- Не съм го виждала или чувала от както съм тук, а не знам това колко е. след първата седмица спрях да броя дните. – усмихна се тъжно Кристин.
- Ами..мисля, че малко повече от 2 седмици. – отговори на въпроса й мъжът. – Как си все пак? – явно нямаше да се говори и за това.
- Чудесно. Не виждаш ли? – отвърна саркастично.
- Не ставай злобна. Просто питам. – каза спокойно Луис.
- Сигурно. Съжалявам. Просто съм нервна. По цял ден лежа тук, няма с кой да си говоря и само седя и зяпам в една точка ил игледамв пространството. Не ми е много хубаво, ако ме разбираш. Освен това...няма значение. – отказа се набързо да му обяснява. Това си бяха нейни проблеми. Не му влизаше в работата какво щеше да се случи с нея, пък и си имаше достатъчно проблеми. – А вие как сте? Как е малкият?
- Добре е. Вече проходи, но май ме мисли за боксова круша. Само ме налага и скубе. Май ми го връща за седмиците отсъствие. – засмя се Луис, а Крис отвърна на усмивката му. – Двамата с Ем са сключили договор, ако единият не ме тормози другият да го прави.
- Като гледам ти май нямаш нищо против, а? – ухили се жената.
- Не, даже ми е весело. Като бръмбър е. щъка напред-назад, търчи, а като си спомня кога беше парче емсо.
- Бързо минават дните, нали? – омърлушено каза Крис.
- Определено. – съгласи се той.
- Радвам се, че дойде Луис. Наистина.
- И аз се радвам, че те видях пък и си намерих оправдание да се отърва от тормоза, който малкия ми налага. Метнал се е на майка си. – оповести малко троснато мъжът, а Крис се разхили.
- Значи мога да разбера колко го обичаш. – Луис вдигна очи към нея. – Да, ясно. Не искам да знам. – разсмя се тя и се намести в леглото си, но гадната болка в ръката отново я прониза и тя истена глухо.
- Май още не е минала болката в рамото, а? – кимна към ръката й Луис. – Какво й беше?
- Нищо, коеот не може да се оправи. – усмихна се насила тя. – Просто счупено. – излъга най-безцеремеонно. Ще мине и спомен няма да остане.
- Щом казваш. – кимна с глава мъжът. Усещаше, че крие нещо, но не искаше да я насилва. Ако искаше да сподели щеше да го направи, но не му беше сега времето. – Е, аз ще тръгвам. Стана късно, а Ем ме чака. – той отиде до нея и целуна по челото.
- Благодаря, че дойде. – прегърна го през врата.
- Ще се видим скоро. – помаха й когато беше на вратата.
- Надявам се. – върна усмивката и го изпрати с поглед.
Когато вратата се завтори тишината отново налегна помещението. Неиздържаше тук. Чувстваше се като в затвор. Не можеше да мръдне, не можеше да излезе, не й даваха дори да пуши, а толкова искаше да се махне, да отиде на работа, да види Ърни, да разбере какво става с ЛЕонард...полицията беше по петите му. къде ли беше сега? Какво ли правеше? Къде ли се криеше? Защо го преследваха? Много въпроси...
Рязко тя отметна завивката и като седна на края на леглото почувства нощния хлад. Кракът й все още беше превързан, а ръката в гипс, но това не й попречи да се изпарви и да се облече. Болеше, когато стъпваше, но не можеше да търпи повече тая лудница. Намъкна дрехите си на две-на три и се запъти към вратата. Открехна я безшумно и се огледа – хората с бели престилки бързаха на някъде, по столовете и пейките бяха насядали ранени или омърлушени, някои с все още непрегледани болежки и други, Които чакаха, за да разберат диагнозата си. никой не я забеляза и по най-бързия възможен начин Крис стигна до антрето, а след това мина през големите стъклени врати и излезе анвън. Нямаше време да се радва на красивият ден. куцаше и определено не й беше до природа. Искаше да се прибере и да си легне в собственото си легло. Да помисли и да реши какво да прави.
Пред болницата имаше наредени няколко таксита и тя отиде до едно от тях:
- Ще ме закарате ли до Лийдс? – мъжът в колата се усмихна и след миг колата вече се движеше по оживените улици. Погледът й преминаваше през пейзажите, не виждаше и не чуаше какво й се говореше. Мислите бяха някъде далеч от мястото към което отиваше или може би по-близо, не знаеше. Пътят се извиваше, а картините се сменяха, красотата на Агнлия би привлякла всяко око, но точно сега Кристин не желаеш да гледа дърветата или как светлината се отразява в малките езерца покрай, които преминаваше таксито.
Няколко часа колата спря пред добре позната й сграда. Плати на шофьорът и с куцукане тръгна към входа. Изкачи подпирайки се на стената, стълбите, а след това влезе в асансьора, натисйаки последния етжа. Още малко и щеше да бъде в къщи. Когато прекрачи прага тя почувства, че вълна на успокоение я облива. Беше и у дома, беше на сигурно място, тм където тя решваше какво да прави. мястото където можеше да се скрие, да избяга от живота, от страховете си. Превъртя ключа няколко пъти, а след това се насочи към спалнята. Искаше да си легне. Чувстваше умора от дългото пътуване. Без да се съблича или прави нещо друго, тя се отпусна на голямата мека спалня и затвори очи. Бегла усмивка пробяга по устните й, жест на радост, на спокойствие. Придърпа одеалото по-нагоре и няколко минути по-късно вече спеше.

Леонард се бе излегнал небрежно на голямото махагоново легло, по средата на малката хотелска стая и спокойно слушаше как федералните претърсват из осново съседната стая. Едва се сдържаше да не се разсмее на глупостта и невежеството им, но си наложи да се въздържи, докато отминеха.
Срещу 200 - те лири, които бе дал на рецепциониста, да насочи проклетите куки грешно, нещата вървяха съвсем добре.
Чуваше как се трошат вази, отварят се врати, премятат се матраци, но колкото и да търсеха, нямаше да намерят нищо.
Притвори уморено очи...Последните няколко дена се бе пренатоварил.
Непрекъснато трябваше да бяга и да се окрива, з ада не го спипат, и трябваше да действа съвсем внимателно.
За малко не го бяха спипали на последната му мисия от където всъщност бе тръгнало всичко, но на всичкото от горе бяха намерили и негова кръв, от деня, в който бяха измъквали Луис.
Никой от останалите не знаеше, че в базата си данни, ФБР имах пълна информация за него и Емили. Имаха отпечатъци, имаха кръвни проби и факти и жилища до момента, преди 6 години, дватама съвсем не заличиха следтите си и повече не успяха да ги намерят. Едва ли знаеха и за двете години, през които рой и Ем си бяха правили компания в затвора.
Но това бе минало.
Сега...сега нещата не вървяха никак на добре.
Опасността да гои хванат бе твърде голяма за това смяташе да се покрие през следващите няколко месеца. Щеше да остави нещата да се поуспокоят, а през това време щеше да размишлява каккво да прави за вбъдеще.
Не беше мисли по въпроса. Единствното което му бе пределно ясно, бе че няма да се откаже от "птофесията си". Нямаше начин, нямаше и нещо което да може да го убеди да прекъсне тези...занимания.
Това бе живота му, това бе част от миналото му, настоещето и със сигурност щеше да бъде част от бъдещето му.
Имаше толкова много неща които искаше да добави към бъдещето си, но му се виждаше толкова невъзможно.
Имаше толкова много мечти, а вече не вярваше в повечето от тях. Все пак мечтите бяха за глупаците. А той не искаше да бъде глупак.
След минутка чу как федералните се изнасят от стаята и етажа и въздъхна облекчено. Загаси малката нощна лампа и скоро уморено заспа.

-Прибрах се. –Извика Луис и се усмихна на нищото. От кухнята се чуваха развълнуваните викове на Алексис и приглушен рекламен анонс от телевизора.
Луис измърка доволно срещу топлината и уютът, които лъхаха от камината дори и в коридора. Отвън беше застудяло неимоверно, а дъждът ромолеше леко в калната почва.
Мъжът свали обувките и шлифера си и блъсна с крак вратата на хола. Очите му се стрелнаха към рогозката пред камината. Алексис беше свил крака, допирайки стъпалата си едно към друго и се клатеше напред-назад, издавайки възторжени, нечленоразделни звуци. Емили беше свила единия си крак до гърдите си, а другия – отпуснала отстрани. Правеше смешни муцуни, докато не почувства присъствието му. Обърна глава и се усмихна.
Луис клекна до нея и тя опря изморено глава на гърдите му, притваряйки очи.
-Намери ли това, което търсеше? –Попита го тихо, а студените му ръце застинаха на корема й, докато целуваше челото й.
-Не, Крис нищо не знаеше. –Отвърна й тихо.
-Притеснен ли си?
-Нормално е. Ще се оправя. –Потърка лице у нейното и се усмихна, вдъхвайки аромата на косата й.
Сърдитият вик на Алексис ги накара да вдигнат очи срещу него. Гледаше ги намусено, поради липсата на внимание.
-Теб не ти ли е време да спиш, дребен? –Намръщи се срещу него Луис.- Взимай си памперсите и дим да те няма.
Емили положи неимоверни усилия, за да не прихне, но нещо я накара да се спре и да оцъкли поглед срещу малкия. Нещо, което направи и Луис.
-Т-тати… -Детето се изправи, а несигурното му гласче замря. Алексис се приближи, лазейки, до тях и се изправи на два крака, опирайки се на ръката, която Ем му подаде.- Т-тати… Тати лош! –Довърши накрая и удари с цялата си нищожна сила ръката му. От засилката залитна и се стовари по дупе на рогозката.
-Ха-ха-ха… -Смехът на Емили отекна в хола, а Луис беше прекалено шокиран, за да реагира.- Това са най-странните първи думи, които съм чувала.
Тя дръпна детето и Луис отпусна корема й. Жената се поизправи леко и гушна малкия, който постави глава на рамото на майка си и му се оплези насмешливо.
-Ако си си помислил, че тя е твоя, много си се излъгал, малкият! –Прошепна му тихо срещу гърба на Емили.- Не ме искаш за враг, а и аз я видях първи!
-Какво говориш на носа си? –Обърна се към него Емили.
-Коментирах, че, ако не бях аз, малкият никога нямаше да проходи и да проговори. –Засия Луис пред възможността да завоюва отново мястото на неин фаворит.
-Да, за да бяга от теб и да те ругае, нали? –Засмя се Емили.
-Това го е научил от теб! –Възнегодува Луис срещу тази ударна доза реализъм.
-Кое от двете?
-И двете. –Смръщи вежди мъжът. После прекара пръсти по тялото на детето и се опита да го откопчи от майка си – малко неуспешно.- Хайде, бръмбар, девет часа е! Бръмбарите вече отдавна спят…
Емили стрелна първо единия с проницателен поглед, после другия, и попита строго:
-Какво става тук?
-Ако съм прав, малкият се е впил в теб и не иска да си ляга.
-А защо трябва да си ляга?
-Защото всички бръмбари вече спят. –Повтори отчаяно Луис и отпусна детето, когато то си пое въздух, за да се насили да заплаче.- Ох, че си значи! –Ядоса му се.- Същият като майка си!
-Чакай, чакай малко… Какво за майка му? –Присви опасно очи Емили. Ръката й погали гърба на детето и то измърка доволно от победата си.
-Ох, добре. –Отказа се от по-нататъшни военни действия Луис.- Пак печелиш. Мен като са ми казвали, че като се появи един бръмбар и жената забравя всичко небръмбарско, кой да слуша? –Възнегодува и се подсмихна леко. Изправи се и седна на дивана, местейки телевизионните програми. Емили го изгледа въпросително, но не проговори. Притисна детето към себе си, галейки главичката му, докато не се успокои напълно. Когато почувства как главата му клюмна на рамото й, изчисти лицето му от няколкото непокорни кичури и се изправи бавно. Приближи се до легълцето и го остави вътре, завивайки го до ушите. Загледа се за миг в спокойния му сън, после, все така учудено се разположи до Луис на дивана. Облегна глава върху рамото му и се усмихна леко. Намери ръката му и вдигна глава нагоре, за да я целуне. Луис се наклони леко и докосна с устните си нейните. После се усмихна, следейки погледа й, и промълви сърцераздирателно:
-Така, така… Игнорирай ме. Бръмбарофилка такава! –Процеди саркастично, а Емили се повдигна на ръцете си. Захапа леко ухото му и измърка. Луис се усмихна, но процеди.- Не ме манипулирай, няма да ти го простя каквото и да направиш! –Прехапа устна.
Емили прокара устни по врата му и прошепна:
-Въобразяваш си!
-Не, не си. –Поклати леко глава, прехапвайки устна, за да не й позволи да го изиграе.
Ем захапа леко хрущяла на ухото му, а ръката й се плъзна надолу по гърдите му.
-Въобразяваш си!
-Няма да мине твойта. –Възнегодува неуверено.
Ръката й застина на катарамата на колана му, а тя се изви пред него. Опря челото си в неговото и притвори очи, усмихвайки се.
-Да, ще стане. –Прошепна меко, а дъхът й погали лицето му.
-Прилагаш моята тактика срещу мен. Това е подло. –Погледна я ужким-строго.
Захапа леко и засмука устната му, а кракът й раздели неговите. Притисна се към него, а сребърния синджир на врата му се уви около ръката й. Тя го придърпа към себе си и впи устните си в неговите, прокарвайки нокти по тила му. Захапа леко устната му и изви глава назад.
-С твоите камъни по твоята глава. –Усмихна му се нежно и, стискайки косата му в ръката си, изви насилствено главата му назад. Издигна се леко, отърквайки тялото си в неговото и прошепна.- На едно нещо ме научи, Луис. –Захапа леко врата му и се усмихна. Отпусна главата му, едва сега чувствайки ръцете му на ханша си. Спусна се надолу и седна на пода, опирайки глава върху ръцете си, които се бяха преплели на колената му.
Луис се поизправи и хвана погледа й. В миг на умопомрачение се наведе и се опияни отново от вкуса на устните й. Гърба й се изви назад под натиска и опря на мъхнатия килим. Емили прокара ръце по врата му и се повдигна леко, за да не прекъсне целувката. Килимът леко я гъделичкаше и полагаше неимоверни усилия да не прихне. Ръката му премина нагоре по крака й и придърпа блузата нагоре, застивайки на талията й.
От голямата гъделичкаща повърхност, Емили не успя да възпре смеха си и Луис рязко се дръпна.
-Ох… ха-ха-ха.. аз… -Опита се да обясни, а тялото й се загърчи, което увеличи триенето с мъхнатия килим. Луис присви вежди, за да не прихне от странните й рефлекси.
-А, не, аз обичам да ми пръхтят в устата. –Засмя се и описа врата й с устни.
-Луис… Луис… -Загърчи се от нов порив Емили.- Малкият!
Мъжът вдигна леко глава и присви очи срещу креватчето.
-Не се безпокой, той спи. А и да иска няма как да види. –Усмихна се леко и срещна погледа й.- Колкото по-малко мърдаш, толкова по-малко те гъделичка, нали знаеш?
-О, не… ти… не може… така… -Засмя се отново и се размърда в ръцете му.
Луис въздъхна и се изправи, подавайки й ръка. Емили се притисна към него, опитвайки се да заглуши смеха си в гърдите му. Хвана ръката му и го придърпа към вратата на спалнята. Спря се за миг пред креватчето на Алексис и оправи одеалцето, което се беше смъкнало до гърдите му. Чак тогава смехът й заглъхна и тя се усмихна леко.

-Докъде бяхме стигнали? –Замисли се Луис. Отново се беше надвесил над нея, а ръката му отново се плъзна по голите й крака. Прекъсна целувката и издърпа блузата от тялото й. Пръстите на ръката му се преплетоха с нейните и дланта й опря на леглото. Плъзна крака си между нейните, а устните му докоснаха рамото й, спускайки се надолу по гърдите. Ем прокара свободната си ръка дълбоко в косата му и притисна главата му по-силно към тялото си. Спря го леко и се преобърна върху него. Устните й се плъзнаха по гърдите му, докато ръцете се бореха с ципа на панталона му. Когато постигна целта си, се изправи се и отпусна косата си, която се разля по голото й тяло. Мъжът се повдигна на ръце и засмука врата й, докато главата й се изви назад. Ръката му инстинктивно замасажира гърба й от плешките до кръста и обратно.
-Много ли съм лоша? –Прошепна на пресекулки Емили, раздирайки с нокти гърба му и прехапвайки устни.
-Много. –Усмихна се Луис, а тялото й се притисна още по-силно към неговото, карайки кожата й да настръхне отново.

- Луис отвори! – Кристин чу как Емили извика, а след няколко секунди и входната врата се отвори.
- Здрасти. – усмихна се сърдечно мъжът и двамата се прегърнаха. – Радвам се, че дойде. – Крис огледа Блекмур и остана малко учудена, защото около кръста на домакина бе вързана бяла престилка, която минаваше през врата, а в единия джоб на престилката имаше дървена лъжица. – Ем е в хола. Влизйа при нея, аз трябва да довърша яденето. – жената повдигна вежда, но не каза нищо. Само подаде бутилката червено вино и тръгна към хола от където се чуваше веселия смях на Алексис и майка му, която очевидно го забавляваше.
Емили беше седнала на земата до малкия, който се забавляваше с някакви колички, а от време на време жената взимаше количките и ги караше да летят, докато Алексис се смееше и подксачаше около майка си. Никой не забеляза гостенката, която се беше спотаила в прикритието на сенките.
Кристин наблюдаваше със свито сърце гледката – семейство. Никога не го бе имла, а както изглеждаше нямаше и да има. Завиждаше им, толкова много им завиждаше – имаха си всичко или поне привидно така изглеждаше. Малката къщичка на брега на езерото, спокойствието, любовта и онова малко създание, което ги свързваше, което осмисляше дните им. Болеше да гледа как другите имат всичко. Те го заслужаваха, да, бяха преминали през втърде много неща, но нима и тя самата не се нуждаеше от всичко това?
- О, Крис не те чух, че си влезнала. Сядай. – гласът на Емили я изкара от унеса, в който беше потънала. Русата се настани на дивана срещу камината. Огънят пукаше весело в камината, а меката му топлина докосна лицето й. На вън тихо заръмя есенен дъжд, а гръмотевици и светкавици нарушаваха тишината вън. – След малко ще стане вечерята. – оповести Ем. Тя и Луис бяха поканили Кристин на вечеря, без повод, просто така заради доброто старо време, за да се видят. В началото Крис не беше много въодушевена от факта, но след като поразмисли малко стигна до решението, че няма нищо лошо да се съберат както преди, макар и само тримата или по-скоро тримаа и Алексис.
- Малкият е пораснал. – кимна с глава към него русата, а Ем погледна с гордост сина си. – Всеки път щом го видяи все повече ми прилича на Луис. – усмихна се Крис, а другата кимна.
- Да, обаче е наследил характера на майка си – гласът на Блекмур стресна двете жени, които не бяха усетили, че и той е влезнал в стаята. – Инат решен, че съм боксова круша и трябва да бъда пребит. – засмя се той, а чернокосата му метна изпепеяващ поглед. – И аз те обичам, скъпа. – ухили се доволен от себе си. – Дойдох да ви кажа, че вечерята е готова и можете да заповядате на масата.
- Добре отворко. Тръгвай пред нас. Трябва да взема сина ти и идваме. – озъби му се Емили, а Кристин се засмя.
- Хайде дребен ела при татко. – изпревари я Луис, но Алексис не помръдна от мястото си. Само извъртя уплашен поглед към майка си. – Хайде деее...не мога да разбера защо толкова ме мразиш? – мрънкаше мъжът. – Като съм близо до теб ме тормозиш като конска муха, а като искам да направиш нещо за мен се дърпаш като магаре на мост. Същия като майка си още от малък. Виждаш ли Крис, на какво съм подложен! Експлоатират ме като роб! Двамата са в комбина и ме използват само за лична изгода – жалваше се Луис, а Кристин се смееше на среща му, докато наблюдаваше какЕм и Алексис го гледат злобно.
- Хайде Свети Петко Мъченика тръгвай пред мен, че детето трябва да яде и да спи. – прекъсна излиянията му Ем и мина покрай него, силно напомняща за небето вън и също толкова опасна. Блекмур намигна весело на Кристин и последа приятелката си в кухнята. Жената поклати глава и също отиде при останалите.
Масата беше наредена, а вкусни ястия примамващи да бъдат опитани по-бързо опияняваха обонянието на всички в помещението. Ем, Луис и Алексис седнаха от едната страна, а Крис седна срещу тях, така, че без проблем да може да вижда семейството.
- Е, Кристин как си? – опита след известно време Емили, докато хранеше сина си.
- Добре, доколкото е възможно. – ръката й все още не се бе оправила, но сега гипсът беше заменен с шина, а кракът й бе започнал да зараства. – Рабоатат върви добре, справям се общо взето. – измъчена усмивка се разля по лицето й, но никой не каза нищо. Емили и Луис знаеха защо тя е толкова унила. Липсата на новини от страна на Леонард и постоянните съобщения за него по новините идваха в повече на Крис, колкото и да не искаше да си го признае. – Имате ли новини за Леонард? – думите излезнаха от устата й преди да има възможност да ги спре.
- Не. – беше краткият отговор на Блекмур. Той метна бегъл поглед на Емили и разбра, че тя си мислеше същото – май щеше да бъде по-добре, ако бяха излъгали Крис или най-малкото намереха начин да й вдъхнат кураж. – Знаеш ли в онзи апартамент ти емалко самотно, а на нас ни трябва някой, който да ни помага с малкия – Емили метна убийствен поглед на Блекмур – та мисълта ми беше, защо не дойдеш да живееш с нас?
- КАКВО? – извикаха двете жени в един глас. – Май ударите на детето съвсем са ти размътили мозъка, а? – засмя се Кристин, която първа се беше окупитила.
- Да. Съгласна съм! Не мисля, че имаме нужда от който и да е било. И сама мога да се справя с отглеждането на сина си, Блекмур! – изсъска Ем.
- Определено нямам нужда да живея тук! Току виж Емили ми прерязала гърлото, ако сбъркам кашите на Алексис. – подметна Кристин, а другата я изгледа вбесено.
- Мери си приказките, Кристин! Мина времет когато можеше да ми говориш така!
- Правилно. Мин времето когато можеше да ми заповядваш, пък и аз казвам самата истина. – повидгна рамене Крис. – И това не беше убида, а истината. Благодаря запредложението Луис, но ще ти откажа. Не искам да се карате заради мен.
- Мислиш се за много важна... – започна гневно Ем, но не довърши, защото мъжът я прекъсна.
- Скъпа би ли сложила жътварчето да спи? – Емили метна убийствен поглед на Луис и като взе малкия се насочи към стаята му. – Извини я. – каза мъжът след като вратата се затвори. – Не искаше да каже това. Аз..
- Не ми се обяснявйасякаш не се познаваме, Луис. Моля те. – прекъсна го с умсмивка Крис. – Няма да дойда да живея тук. Има мси апаратамент, имам си работа, не ми трябва друго. – тя се беше загледала в чинията си, намирайки ябълковият пай за много инетерсен.
- Не знам как работиш с тая шина и с тоя крак, но щом казваш, пък и не повай да ми развиваш речи колко си щастлива и колко е розов света. Не сега. Много добре знам, както и Емили, че се притесняваш за Леонард, не виждам смисъл да го криеш.
- Не тивлиза в работата. – отряза го тя.
- Да, не ми влиза в работата, но поне това мога данаправя за теб след като ми спаси живота.
- Е, квит сме. Няма нужда да правиш нищо. Знаеш ли мисля, че започнахме рзговор, който няма да свърши добре за това по-добре да си вървя. – тя се изправи и тръгна към вратата.
- Не си тръгвай така, Крис. – опита се да я спре той.
- Съжалявам. Уморена съм. Пък и утре съм рано на работа. –издекламира жената и отвори вратата – Кажи „Довиждане” на Емили от мен. – и излезе през вратата, премина през малкото дворче и се изгуби в тъмнината и дъжда, остаяйки Луис да се взира в тъмнината.
Вървеше бързо към таксито, което беше повикала. Дъждът се увеличаваше всеповече и повече и когато стигна од колата вече беше подгизнала.
- Лийдс, Мортън 47. – каза тихо и се загледа в пейзажа от вън.
Сама си беше виновна за всичко. Да не беше отваряла темата за Леонард, за да не се стига до тук. Самообвиняваше се, но колкото повечемислеше толкова повече стигаше до един извод – не може да върне времето назад, за това бешепо-добре да продължи и да спре да се тормози за грешките си. Щеше да се извини на Емили и Луис за държанието си, но първ трябваше да се успокой, а за целта й трябваше време..

Луис въздъхна и затвори вратата след себе си. Запъти се към кухнята, за да си сипе нещо за пиене, но застина, срещайки ледения поглед на Емили, която се беше разположила на дивана.
Издържа гнева й няколко секунди, а после въздъхна и махна с ръка в знак, че си ляга.
Минавайки покрай креватчето на Алексис, го зави с одеалцето, нещо, което в яда си Емили беше забравила. После се насочи към банята, за да се изкъпе. След като излезе изпод душа, пусна на мивката ледена струя вода, която се разля по лицето му. Забелязвайки опустошителния поглед на Емили в отражението на огледалото, завъртя кранчето и се обърна рязко с лице към нея. Подпря се на мивката и срещна очите й, скръствайки ръце на гърдите си.
-Какво сега? –Попита я направо, а в очите му заиграха мълнии, които Емили не беше виждала от времето на ХАРТБИЙТ. Това я учуди, но не и уплаши.
-Нямаш право да се държиш така! –Даде отзвук на чувствата си жената, крещейки.- Нямаш право да ме унижаваш, нямаш право да каниш хора да живеят в къщата ми, без мое разрешение!
-Това е Крис, Ем! –Възрази мъжът тихо и заплашително.- Не някоя непозната, а твоя приятелка. Забрави ли?
-Никаква не ми е! –Извика Емили разярена.
Луис потръпна при тези думи и за първи път осъзна какво се случваше. Това, от което някога Емили така се беше ужасявала, сега сама предизвикваше. Беше създала един нов свят, в който съществуваха единствено той и Алексис. Не искаше да се вижда с други хора, не искаше да работи, не искаше да излиза и не искаше да живее в истинския свят. Тя сега мечтаеше единствено за пълното отчуждение от всичко, извън обсега на най-силните й чувства. Емили, онази Емили, в която се беше влюбил, буйната, непредсказуемата, смелата, непокорната, свободолюбивата, борбената… вече не съществуваше. Единствено руините от огнения й нрав, който в пламъка си, беше опожарила. Тя копнееше само двамата мъже в живота й да са вечно до нея, да са добре, да са щастливи… да не ги дели. Затова не му беше позволила да се върне на работа, не заради нараняванията, а заради страха и ревността да не го загуби.
Осъзнавайки всичко това, Луис потрепери, успявайки да фокусира очите й. Сега в тях живееше само ненавист към всичко, което не принадлежеше на малкия й свят. Той щеше да я спаси, нямаше да й позволи да се самоунищожи…
-Емили! –Прошепна възмутен и ужасен от думите й. Затвори за миг очи, а после в погледа му се беше върнала дързостта, смелостта и непокорството, които беше потушавал толкова дълго време, в името на това, което бяха създали, жертвайки хората, които някога бяха. Въздъхна тежко и учестено, а после промълви тихо с тон, който не търпеше възражение.- Отивам да намеря Леонард. Не знам колко ще се забавя и колко време ще ми трябва. Провери дали в гостната има всичко необходимо. Ако има нещо, ще се свържа с теб.
Емили отново изпадна в потрес и в очите й заигра ужас и страх. Тя се приближи до него и, поставяйки ръце високо на гърдите му, зашептя умолително и разтроено:
-Не, Луис… Не исках да кажа това, не го мисля! –Опитваше се да привлече вниманието му и да срещне погледа му.- Просто се разгневих от думите ти, нищо повече. Сигурна съм, че можем да се разберем по въпроса…
-Не, Ем, мислиш го и това е най-страшното! Не е само спрямо Крис, спрямо всички е! –Отвърна, галейки гърба й.- Няма нужда да се притесняваш, нито смятам да ходя да се наливам, нито смятам да бягам. Просто искам да помогна на Леонард и да се уверя, че е на сигурно място.
-Леонард… може… -Засмука врата му леко.- да се… оправя сам. –Устните й докоснаха гърдите му, а учестеният й дъх накара кожата му да настръхне.- Остани при мен!
-Не, Ем, не мога! –Възропта, откъсвайки се от прегръдката й. Излетя бързо в спалнята и започна да се облича.
-Как така не можеш? –Възмути се Емили и го погледна потресено.- Не би ли трябвало да стоиш при жена си, вместо да издирваш някакъв си некадърен наемен убиец?
-Моля? –Устата на Луис зейна от потрес.- Емили, ако не беше Леонард, аз в момента щях да съм на два метра под земята! Забрави ли?
-Не, пак щеше да се върнеш при мен, знам го. Беше ми обещал. –Измърка жената и се разположи зад него на леглото, обвивайки тялото му с ръце, пречейки му да се облече, и потърка лице в гърба му.- Хайде, Луис. Остани при мен!
-Не, Емили! –Отвърна рязко и скочи на крака.- Не съм искал да става така! Сега трябва да поправя грешките!
-За какво говориш, по дяволите? –Не разбра Емили и зяпна от почуда.
-За теб! За това, в което си се превърнала! За факта, че вече не се интересуваш от никого, освен мен и малкия! –Избухна Луис.
-Да, по дяволите! Не искам шибания екип отново! Не искам повече да убивам за пари! Не искам да те жертвам за пари! Не искам да излагам на риск сина си за пари! Доволен ли си сега? Колко точно съм грешна пред теб, че обичам семейството си и не искам да го загубя? Колко точно съм грешна, че те обичам и ме е грижа за теб? Извинявай, че ме е страх и не мисля постоянно за ХАРТБИЙТ!!! Извинявай, че се отказах от живота си за вас двамата! Но аз имам син, за който да се грижа, забрави ли? Твоят син! Те са достатъчно големи, за да се грижат сами за себе си! Докато се страхувам какво може да се случи с теб, нямам време да се плаша за това, което може да се случи с тях! –От виковете й не беше останала и следа. От насечените й тихи думи Луис разбираше, че Емили се бореше с паренето в очите си и сълзите, готови да рукнат по бузите й.
Той се спусна към нея и я прегърна, а жената се сгуши в обятията му и се свлече от леглото на земята до него. Коляното й опря в гърба му, а ръцете му погалиха гърба й по пътя на гръбначния стълб, в опит да я успокои.- Аз…. Не мога да ги пазя… вече…
-Ш-ш-ш. –Отърка лицето си в нейното.- Не говори!
-Страх ме е… че като ги видя отново… ще ме боли повече… ако ги наранят….
Луис се отдръпна леко от нея и попи с ръка сълзите й, продължавайки да шъшне тихо, за да я успокои. След като от сълзите останаха само леки червени петна по бузите й, Луис погали леко брадичката й, а палецът му потрепери върху устните й.
Емили вдигна очите си към неговите и го погледна с някаква смесица от благодарност, срам и спокойствие.
-К-кога…? –Не успя да довърши въпроса си, но Луис успя да предположи как продължаваше той и отвърна тихо:
-Утре сутринта. Ще остана тази нощ при теб. –Отвърна й бавно, притискайки треперещото й тяло по-силно към свето.
Емили отърка сънено лице в гърдите му, а устните й импулсивно и едва-доловимо потрепнаха върху кожата му. Опиянена се от аромата на одеколона и, уверявайки се, че той нямаше да изчезне нанякъде, притвори уморено очи и заспа.

Половин час по-късно Луис се увери, че Емили спи дълбоко в ръцете му. Вдигна я бавно, за да не я събуди, и я постави да легне на леглото. Последва я и зави себе си и нея с одеалото. Притисна се странично към нея, прекарвайки ръце около тялото й, и постави глава в сгъвката на шията й. Топлата му длан изчезна под блузата й и застина на коремчето. Другата ръка се шмугна под врата й и пръстите се вплетоха в нейните.
На Леонард щеше да му се наложи само още една нощ да оцелява сам… Утре щеше да го открие и да му помогне, сега беше невъзможно…

В същата поза, притисната нежно до Луис, се събуди на сутринта Емили.
Беше все още много рано, а тя опиянена от топлината на тялото му, не искаше да става.
Блекмур щеше да отиде да намери Леонард, за да го доведе тук, а се предполагаше, че и Крис трябваше да дойде.
Това не бе просто определено събиране на стари приятели, Емили усещаше, че не е така. Щеше да последва нещо голямо, нещо опастно.
Дали щяха да се съберат отново. Дали HEARTBEAT щеше да стане птнпвп една от водещите групи, обучени убийци.
Чувствата й се раздвойха. Беше обичала с цялото си сърце групата, бе правила всичко за нея. Все пак групата бе целият и живот, настоящето и бъдещето тогава, от нея зависеше същестуването й. Адреналинът без който не моеше, тръпката която я опияняваше, опастността която обожаваше.
Измъкна се от ръцете на Луис и се отправи към банята, където се пдпря на мивката и се огледа в огледалото.
Толкова много се бе променила.
Толкова много бе спечели, но и толкова бе изгубила.
Нямаше го опастния, весел пламък в очите й, от койото всички се страхуваха.
Сега бе посветила живота си на сина си и Луис, но беше ли напълно щастлива от всичко това? Или можеше да се справи с повече?
Искаше ли и щеше ли да успее да възвърне поне част от старото си аз?
Щеше ли да се справя с малкия и с това да бъде убиец?
Разтърси глава и отново се поледна в огледалото.
Искаше нещо повече от ролята на скучна домакиня която й бе отредена в тази къща. Искаше много повече, за себе си, за млкия и за Луис, защото усещаше, че не само тя бе разочарована от промяната в себе си.
Усетидве ръце да я обгръщат здраво през кръста и скоро в огледалото се появи и образа на Луис, който подпря брадичка на рамото й.
-Какво има? - попита я, целувайки шията й.
-В какво съм се превърнала? - чернокосата докосна лицето си - Защо не ми каза, че вече не съм същата като преди?
-Емили...
-Погледни ме добре Луис....Виж на какво приличам сега, след всичко това....Не искам да съм такава......Кълняла съм се, че никога няма да стана такава!
-Да станеш каква? - попита с шепот Луис..
-Кълнях се, че пламъка на живота никога няма да угасне в очите ми...а сега...сега не виждам нищо....Не искам да съм такава...скучна досадна и еднообразна! - Разтърси глава и обгърна тялото си с ръце за малко, след което отново се подпря на мивката и я стисна силно. Прехапа долната си утсна и стисна очи.
Не позволи на сълзите да паднат по буите й и избутвайки Луис излетя в другата стая.
Не я последва. Знаеше, че сега единственото от което тя имаше нужда бе да бъде сама и да мисли. Да мисли за миналото, за настоящето, за бъдещето.
Да мисли за живота си и за това което искаше от него.
Започна да се оправя и скоро седеше в хола оглеждайки се.
Малкия спеше, а Ем не се виждаше никъде. Повика я, но нямаше отговор.
Точно на вратата усети как ръцете й здраво го обгръщат и тялото й се притисна към гърба му.Целуна врата му и прошепна пбичам те, след което се отдръпна назад.
Луис седеше и замислено се взираше в езерото пред себе си.
-Хайде..върви - прошепна чернокосата
-Няма да се опитваш да ме спреш - усмихна се той, а тя прехапа долната си утсна в сериозна фисиономия и поклати отрицателно глава.
-Лео има нужда от теб, за това върви - обърна се и влезе в къщата без да казва нищо повече.


Малки вече спеше следобедния си сън, а Ем седеше и гледаше замислено през прозореца. Слънцето грееше приветливо.
През ума и минава картини от всички тренировки, всички забавни моменти, всички караници и издънки -всичко къпо й в HEARTBEAT.
Погледа към шкафа под плота в хола. Нищо не губеше, ако потренира малко.
Взе един пистолет и заглушителя му, после се качи и от спалнята измъкна ножовете си, след което излезе на задната веранда, усмихвайки се.

Луис се взираше бавно в улицата, без да помръдва. Вече денят беше стигнал заника си, а той не беше разбрал нищо, абсолютно нищо за местонахождението на Леонард…
Блекмур не беше забравил нищо от познанията, които беше получил в предишния си живот, живота си на убиец.
Първото място, което трябваше да посети при преследване на някого, беше мястото, на което въпросният беше бил за последно. Но неясните репортажи от новините го бяха довели до задънена улица.
Намираше се на няколко крачки от входа на стар, олющен хотел, подпирайки се на фолксфагена, и пушейки цигарата си с привидна спокойност.
В действителност в душата му бушуваха огньове, които опасно заплашваха да изпепелят и последната следа от здравия му разум.
Палейки колата, за миг беше забравил за дома, за Емили, дори за сина си. Беше се превъплътил отново в стария Луис, убиеца, самотника… Нещо, което щеше да му помогне да подуши следите на Леонард. А сега само те имаха значение…
Леонард беше опитен в работата си, а и Луис беше разбрал, че след разпадането на екипа, той беше един от малкото, които бяха продължили да следват стария път, по който бяха поели преди толкова много години. Пътят на смъртта…
Затова Луис не се страхуваше много за него – едва ли беше ранен, със сигурност не убит.
По-скоро се ужасяваше, поставяйки се на негово място.
Леонард никога не беше бил весел и отворен за живота като другите. Също като Луис, той трудно допускаше хората до себе си.
Разпадането на екипа сигурно го беше наранило много… Бягството на Крис… Самотата след толкова години приятелство…
И, докато Луис не беше реагирал тежко на заника на ХАРТБИЙТ, поради гнева след случилото се с Емили… Това едва ли се отнасяше и за Леонард.
Той беше сам… Отново… Сам, подгонен като мръсно куче от полицията, отблъснат толкова отдавна от всички, които някога беше допуснал до себе си. Едва ли имаше причина за живот, едва ли имаше причина за борба…
За един ужасен миг Луис си спомни как беше реагирала Крис, разбирайки че Леонард не я чака пред вратата на стаята в болницата. Той се беше отказал да се бори… Още тогава…
Луис въздъхна и, дърпайки от цигарата, прогони тези мисли от съзнанието си. Все пак още не бяха заловили Леонард, значи той не се беше предал на отчаянието…
Замисли се къде ли можеше да е сега, в момента… Хората смятаха, че в такива моменти, човек се скриваше на място, което значеше много за него, място, което му напомняше за миналото… Но Луис знаеше, че не е така.
Леонард беше отказал да говори с Крис. Беше имал възможността да се върне в дома на Луис, но не го беше направил. Той не искаше да има нещо общо с тях. Затова и не би се скрил на място, което те толкова лесно можеха да открият.
Пред очите на Луис се разкриваха множество пътища, множество задънени улици… И само една водеше до Леонард. Блекмур нямаше да налучква, щеше да мисли ирационално и нелогично, за да го открие. Вярваше, че в пътя, по който беше поел Леонард, нямаше никакви символи и никакви знаци. Трябваше да следва инстинкта си, за да го открие.
Луис се замисли дълбоко, затваряйки очи. Леонард беше във Великобритания, това беше неоспоримо. Той лесно можеше да напусне Острова, но, може би, се надяваше точно на това… да го хванат… Защото не би се предал сам…
В следващия момент, Луис отсъди, че приятелят му задължително се намира в самата Англия. Едва ли замъците на Уелс или поличките на Шотландия го привличаха толкова силно, колкото адреналина да бъде точно пред очите на Скотланд Ярд и да се прави на мажоретка, махайки с многоцветните топки, само и само за да го подгонят… Той искаше да ги направи за смях…
Несъмнено ставаше въпрос за голям град, може би именно Лондон, сърцето на Обединеното Кралство. Но не беше изключено и да се спотайва в някой друг многомилионен на Острова. Това щеше да провери впоследствие.
И, въпреки всичко, Леонард не беше загубил разсъдъка си. Щеше да се наложи да го търси в предградията на града, въпреки че денем можеше и да патрулира из центъра.
Но сега не беше време за това.
Луис се запъти уверено към входа на хотела, без да обръща внимание на минувачите. Усмихна се почти ведро на собственика и се наведе леко към него, шептейки му бавно:
-Знам какво се случи тук преди няколко дни. Знам какво си направил. Аз съм специален агент в Скотланд Ярд и отдавна го преследвам. Знам всяко негово движение, всеки негов маниер. Знам, че, въпреки че не са го открили колегите ми тук, той е бил. В стила му е да се укрива в дупки като тази. Но аз имам малко по-различни методи за разследване…
Пистолетът на Луис опря под плота в корема на ужасения собственик и той потръпна, без да успее да каже каквото и да е.
После Блекмур го бутна в стаичката зад рецепцията и го последва вътре, без да сваля мерника от корема на собственика.
-Дай ми ключовете от стаята, в която е бил. –Процеди бавно и заплашително. Ролята на ченге не му се нравеше, но се налагаше да я играе, за да не изложи Леонард на опасност, както правеше в момента със себе си.

Собственикът беше разплел лесно езика си, докато дулото блестеше, насочено в собственото му тяло. От него Луис разбра, че Леонард беше прекарал само една нощ тук, че беше помолил да обърка полицията, че беше изчезнал безследно…
Луис увърташе, за да успее да научи всичко.
„Значи не е оставил нищо след себе си… Без следи… Не вярвам в това”. Но тези мисли нямаха нищо общо със собственика. Той едва ли укриваше нещо от Блекмур, тъй като смъртната опасност, която беше надвиснала над мизерния му животец, очевидно го ужасяваше. „Той няма моите очи, за да види всичко така, както аз мога да го видя”. Помисли си Луис и внезапно се сети за увреденото си зрение, което го накара да потрепне неволно от недоволство. Нещо, което в ужаса си, собственика не забеляза за негов късмет.

Леонард беше избрал затънтена, тиха и прекалено обикновена стая за свой среднощен резорт. След като беше заминал, всичко беше върнато по местата в състоянието, в което убиецът го беше намерил, което не беше в полза на Блекмур, въпреки че той не се отказа.
Завъртя се на пети и обгърна цялата стая с поглед. Слабото осветление дразнеше сетивата му, но не се и надяваше на повече.
Претърси всяко кътче от стаята, премести всяка мебел от мястото й. Откри малко парченце памук и визитна картичка на хотел Рейзтърн. „Този до болницата, в която беше Крис.” замисли се Луис и прибра картончето в джоба си.
Сега вече всичко беше започнало да му се изяснява. Докато тази дупка беше отвратителна до последната си мръсна стая, то Рейзтърн беше приятно местенце, немного скъпо, но и немного луксозно. Но поне чисто.
Беше познал, Леонард действаше ирационално, бягайки от Скотланд Ярд. Явяваше се ту на луксозни и оживени места, ту на затънтени и мръсни. Объркваше полицията успешно, но не можеше да обърка толкова лесно и Блекмур.
Луис се приближи до стената и я опипа леко с върховете на пръстите си. Както и беше очаквал, на една от миниатюрните трески се беше закачила нишка плат. Блекмур се взря в нея и внимателно я изтегли в ръката си. Сега вече беше сигурен, че, докато бяха претърсвали съседната стая, Леонард се беше облегнал на стената и, най-вероятно, съдейки се по пепелта, разяла килима, беше пушил спокойно цигара.
Прозорецът привлече вниманието на Луис, но той не го приближи. Беше разбрал достатъчно, нямаше нужда да продължава с обиска. Сега беше време да се изпари, както беше направил и Леонард преди…

Очите на Луис се плъзгаха по малките, порутени бараки, които обграждаха цял Лондон. Тези предградия бяха мрачни, сухи, от тях лъхаше мирис на бедност и безверие.
Блекмур познаваше това чувство, защото в най-ранните си години беше обитавал сиропиталище на подобно място. Ненавиждаше мириса на сиромашия, който се набиваше в дрехите му и го караше да трепери от ужас при спомена за онези дни. При спомена на живота на един сирак…
Премина спокойно през тях, сякаш пътят сам го водеше. Беше решил, че Леонард се навърта някъде наоколо, но предполагаше, че най-вероятно се намираше в индустриалните квартали, малко по-близо до самия град.
Спря колата на границата между двата свята и, без много-много да му мисли, слезе на улицата и се запъти към кръчмата, която се намираше на един ъгъл.
Мирисът на застояло и неподдържано го удари право в главата, но Луис стисна зъби, твърдо-решен да мине през всичко това. Издържа погледите на старите пияндета и се разположи на масата.
Съобразявайки се с рода на заведението, поръча на дебелата барманка:
-Бира. –И остави един банкнота на плота.
После, докато чакаше поръчката си, обгърна с поглед заведението. Пропускаше разпуснатите компании и развеселените, подпийнали посетители, те не можеха да му бъдат полезни.
Единствения, който малко или много приличаше на човек, който имаше общо с тъмните кръгове, беше седнал до него и пиеше бавно водката от чашата си. Шапката му в стил тексаски шериф, закриваше очите му, а леко-наболата му брада потрепваше леко.
-Не си оттук. –Промълви гробовно мъжът, чувствайки погледа на Луис върху себе си, без да вдига глава.- Не приличаш на някой от хората тук.
Блекмур не се изненада от внезапно-започнатия разговор, напротив, окуражи се, че този човек наистина щеше да му помогне да намери Леонард.
-Не, не приличам. Но съм бил един от тях. –Отвърна, без да влага някакви нотки в гласа си.
-Веднъж като излезеш от калта, повече никога не допускаш да оцапаш ръцете си. –Промълви с грапавия си глас, а Луис кимна леко и импулсивно, въпреки че после промълви:
-Всичко това е малко ново за мен… -Нарочно се направи на объркан и смутен.- Никога преди не ми се е налагало да бягам и да се крия…
Мъжът не отвърна веднага. Повика барманката, която механично досипа от прозрачната течност в чашата му. После извърна лице към Луис, въпреки че очите му продължиха да са в сянката на периферията на шапката.
-Жена ли? –Попита недвусмислено, а Луис прекрасно-изигра отчаяние, обръщайки се към бара и отпивайки скръбно от халбата.
-Преди известно време работих във фирмата на едни… -Замлъкна неприятно, а мъжът му помогна:
-Мафиоти?
-Дилъри. –Поклати глава.- Нормална служба, нормално заплащане … Само че не и стандартния шеф. –Преглътна и продължи.- Запознах се с жена му, когато ме изпрати да я съпроводя до вилата им и…
-Това е ясно. Как стигна дотам, че да търсиш убиец? –Прошепна тихо.
Луис едва не падна от стола, вживявайки се в ролята на объркан човечец със странна съдба.
-Моля? Не, не, вие не разбирате…
-Прекрасно разбирам. –Скастри го мъжът.- И мога да ти помогна.
Луис премигна два пъти срещу него, а после прошепна:
-Можете ли?
Усмивката на мъжът го ужаси за момент. Беше забравил да играе тези игри и сега те донякъде го плашеха, защото не се чувстваше сигурен в себе си.
-Мога.

-Майко мила, какво правиш тук?
Луис се засмя искрено на Леонард, чието сърце сякаш всеки момент щеше да се пръсне от изненада.
Блекмур не го беше чул да се приближава в тъмнината. Но, за разлика от това, когато предпазителят щракна, а дулото докосна гърба му, Луис беше разбрал, че Леонард все пак се беше явил.
-По дяволите, да се махаме оттук! –Изсъска Леонард и го блъсна зад една тиха уличка. Луис продължаваше едва да спира смеха си, развеселен от факта, че за малко старият му приятел не му беше пръснал мозъка.- Какво смешно има? По дяволите, шибаната случайност! –Ядоса се Леонард, а Луис още по-гръмко се засмя.
-Не е случайност, мен трябваше да убиеш. Смисъл… Не беше задължително да ме убиваш, но поне да поговориш с мен.
-Въобще не те разбирам! –Призна си Леонард, а в следващия момент го осени една мисъл.- Ти ли…
-Аз. –Усмихна се Луис, потушавайки смеха си.- Имах да говоря нещо с теб…
-Много странен начин за уреждане на срещи със стари приятели имаш! –Процеди недоволно Леонард.- А и нямаше да ти е много лесно да говориш с мен, ако те бях застрелял.
-Залагах на случайността. –Усмихна се отново Луис и продължи сериозно.- Нямаше друг начин, по който да те открия. Потъна вдън земя…
-Може би съм имал причина, за да го направя. –Скастри го другият, който още беше недоволен от факта, че Луис така го беше „сюрпризирал”.- След тези ченгета, само инфаркт можеш да ми докараш с твоите разговори!
-Е, точно за това става въпрос! –Зарадва се Луис, че толкова бързо бяха стигнал до същественото, и реши да не увърта.- С Емили искаме да дойдеш да живееш при нас.
Леонард го погледна сякаш беше балерина на боксов мач. Като се поокопити, успя да попита:
-М-моля?
-Добре, знам че е странно. –Започна Луис, наблюдавайки реакцията на думите си върху мъжа.- И не съм се и надявал да стане лесно. Затова съм се подготвил.
Усмивката, която се роди на лицето му, когато насочи пистолета си към потресения Леонард, прерасна в бурен смях при вида на ужаса в очите му.
-Ох, кретен такъв! –Изби пистолета Леонард, а Луис се поуспокои малко.- Теб наистина ти хлопа нещо!
-Добре, де, да говорим сериозно. –От приповдигнатото му настроение не остана и следа. Очите му проблеснаха в тъмнината, а устните потрепериха.- Къщата ни с Емили е прекалено голяма, а и прекалено тиха. На нея самата липсата на екипа й се отразява супер зле, чак напоследък започнах да се плаша. Превърнала се е в роб… няма значение! Виж, Леонард, не съм дошъл тук да ти предлагам милостиня! Не съм дошъл тук да те спасявам, защото знам, че и сам се оправяш прекрасно! Просто се притеснявам за Крис.
-За Крис ли? –Изплъзна се от устните на мъжа това възклицание и Луис вътрешно възтържествува, че най-накрая е успял да привлече интереса му.
-Да, за Крис. След като ти си тръгна от болницата, се видяхме с нея и тя не приличаше на себе си.
-В какъв смисъл? Да не би нещо да се е случило с нея?
-Например че я спаси, а после я изостави? –Запита Луис язвително.
Беше забравил колко много държеше на Крис в действителност. И за пръв път осъзнаваше гнева си към Леонард, задето я беше наранил.
-Не, тя първа… -Започна другият, чувствайки накърнено достойнството си от тази нападка.
-Не ми се обяснявай! Не ме интересува какво се е случило – ти я нарани! Нещо, което си бях обещал да не ти позволя да направиш! –Изсъска Луис, разгневен.- Дойдох да ти налея мозък в главата, само заради приятелството ни, иначе щях да те пребия, без да ми мигне окото! –Леонард се подсмихна леко, мислейки си колко ли щеше да е интересен ръкопашният двубой между него и Луис.- Но ти неведнъж си правил неща за мен, затова се отказах от тази идея! Сега искам да направиш едно нещо като хората, да се качиш в колата и да дойдеш с мен, та да успеем да помогнем на Крис да се съвземе!
-Виж, Луис, аз… -Започна Леонард, но, в гнева си, Блекмур го прекъсна:
-Въобще не ме интересува дали смяташ да я оставиш или да се ожениш за нея и да сменяш пелените на дузина чавета! Ще дойдеш с мен и ще говориш с нея, преди да се те пъхнали зад решетките или да са те убили! Не искам от теб да й падаш на колене, да й се молиш, да й се извиняваш и тъй нататък. Искам просто да дойдеш и да й обясниш всичко, та Крис да продължи живота си, със или без теб! Разбираш ли ме?
Леонард се загледа в небето, но не отвърна. През съзнанието му минаваха картини от миналото и такива от бъдещето. Опитваше се да намери най-верния път, но не знаеше дали е способен на това…

Минаваше 11 часът и въпреки всичко все още имаше клиенти. Кристин се надяваше, че поне тази вечер щеше да може да си прибере по-раничко и да се наспи, но май нямаше дай се отдаде тази възможност. Рамото и кракът все още я боляха, особено когато й се налагаше да вдига тежките каси. Да Ърний помагаше, но все пак това си беше нейно задължение и тя ен искаше да изглежда, като чуплива кукличка. Мъжът не я бе разпитвал за това, че е с шина на ръката и куцукаща. Единственото което Крис му бе казала е, че е претърпяла инцидент заедно с Луис и че вече всичко е наред. Е, то не си беше кой знае колко различно от истината така, че.
- Ако до 5 минути не се изнесат, аз ще ги изнеса на носилка от тук! – изсъска злобно жената като изгледа тримата мъже, които се хилеха на масата в дъното, а по масата се търкаляха шишета от различни алкохоли.
- Стига, стига момичето ми. Ще си тръгна, рано или късно всички го правят. – отвърна Ърни и влезе в задната стаичка.
- Прав си. – каза тихо и се загледа някъде пред себе си. Не чу когато вратата се отвори, нито видя мъжът, който влезе и се настани на бара. Когато почувства нечий поглед върху себе си се извърна. Не можа да разбере кой беше човекът срещу нея, тъй като лицето му оставаше в сянка заради слабата светлина. – Затваряме. – каза тя с отегчен глас.
- Не мисля така. – отвърна новодошлият, а Крис изпусна чашата която държеше, вдигайки рязко глава. Погледът й срещна неговия и ча сега тя го позна. Направи крачка назад, а мислите й запрепускаха из съзнанието й.
- Какво искаш? – попита тя стараейки се да прозвучи спокойно и оравновесено.
- Бира. – усмихна се леко мъжът.
- Не ми е до игрите ти. Какво искаш? – студ и резревираност се бяха изписали по лицето й.
- Да ти кажа „здравей”. – повдигна рамене.
- Е, направи го можеш да с ходиш. – Крис посочи към вратата.
- Това ли искаш?
- Виж Леонрад, нямам време и нерви за теб.
- Ще ти се наложи да намериш.
- Не мисля! Ако толкова държеше да гоовриш с мен нямаше да го правиш след толкова много време. Мамка му не мога да разбера защо чак сега идваш? Повече от година не се сети, че съм жива, а сега идваш тук и си мислиш, че ще те търпя, съжалявам, не си познал! - развълнува се когато го видя, сърцето й трепна отново, но не можеше да му се метне в ръцете, да дължеше живота си на него, но какво от това? За какво я беше спасил след като отново си бе тръгнал? Да, тя не искаше да гооври с него, но за това той беше виновен, пък и ако толковаму пукаше за нея щеше да я намери, щеше да я потърси и да се свърже с нея, не да се крие!
Той не отвърна нищо. И двамата бяха сбъркали и двамата бяха виновни за всичко. Но сега не бе дошъл за това, трябваше да я убеди да дойде с него, трябваше да я убеди. Бе обещал на Луис.
- Дойдох...как е ръкатата ти? – набързо смени темата.
- Да, дойде. Не съм забравила, че ако не беше ти сега нямаше да съм тук, но това не ти попречи отново да си търгнеш!
- Ти сама отказа да говориш с мен. – вярно. Но за всичко си имаше причина!
- Да. Все още не съм ти простила това, което направи. – изсъска тя и отиде до еда маса, за да събере бутилките от бира. Последните лиенти също си бяха отишли, но никой не бе забелязал.
- Казах ти, че съжалявам! Направих го, защото...
- Много обре знам защо го направи! Не разбра ли, че вече няма значение. Защо дойде те питам отново? – попита вбесено Крис.
- За да те питам нещо. – Кристин не отговори нищо. – В моемнта живея с Луиси Емили и...
- Ясно. Луис те изпраща, нали? – засмя се насила. – Кажи му, че ако ще и Господ да ми изпрати пак няма да отида в дома му. Имам си собствен дом! Не ми е нужен друг. Ако си мисли, че като изпраща теб ще ме умилостиви, излъгал се е.
- Хайде, Крис защо се държиш така? Ще бъде като..
- Някога? Сигурен ли си, че не си се удрял главата? Никога няма да бъде същото Лео! Никога запомни го!!! Ние не сме екип и няма да бъдем отново! НЕ искам повече да се занимавам с това, как да ви го обясня? Не иксам повече да избивам хората за пари! Не искам да цапам ръцете си с кръвта на невинни! Не съм Господ да решавам кой ще живее и кой ще умре! Няма да се върна!!! – с тези думи тя се обърна и мина покрай него, накуцвайки леко. Опита се да вдигне една каса, за да я занесе отзад, но болката в рамото й се обади и тя изстена, облягайки се на близката стена, изпусна ксата.
След миг до нея изникна Лео, който й помогна да се изправи.
- Все още ли те боли? – попита загрижено той. Кристин чувстваше близостта му, ароматът му, усещаше дъха му върху лицето си. Искаше да го целуне, липсваше й, колко много й бе липсвалпрез висчкото това време, колко нощи не бе спала, защото мислите й, спомените й за него не й даваха покой. А сега бе тук, така близо, а не можеше да му каже нищо, не можеше да го задържи. Осъзнаваше, че като отказваше да се върне към стария си начин на живот, тя се отказваше от него, отказваше се от приятелите си.
Двамата стояха така вгледани един в друг. Изследваха лицето отсреща и се опитваха да разберат какво бяха изпуснали от живота на другия през тази година, опитваха се да разберат какво чувства. Не им бяха нужни думи, за да се разберат, сърцата им говореха и те чуваха думите им. Кристин го бутна от себе си, когато осъзна, че е опасно близо до него.
Мина покрай бара и се зае с чашаите, а Лео остана загледан в нея. За миг бе помисли, че пропаста се бе затворила, че всичко щеше да бъде както преди, че миналото си бе останало там, но явно бе сгрешил. Тя нямаше да се върне, нямаше да го направи. Обичаше я, но не можеше да я задължи, но и не можеше да й каже какво изпитва. Това бе нещо, което никой нямаше да разбере.

Когато мина през вратата на апартамента си видя, че в кухнята свети. Не бе оставяла светнати лампи, беше убедена в това. Остави чантата си на земята и затвори тихо. Огледа се за нещо с което да може да се защити, но така и не видя нищо, коеот би могло да й свърши работа. Рамото и кракът й още я боляха, но беше по-добре да почувства тяхната болка, отколкото повече никога да не я боли. Прокрадна се с тихи стъпки към кухнята като бе наострила слуха си. От никъде не се чуваше нищо, само тишина. Влезе и се огледа – нямаше никой, но за миг видя как зад нея нещо се движи и точно щеше да се обърне, когато тънко и студено острие опря във врата й. Крис застина на място, мислейки как да се отърве от тази ситуация. Двете ръце на човекът зад нея бяха заети – едната държеше острието до вратът й, а другата бе обхванала талията й. Рязко Крис заби лакътя си в корема на противника си и като се наведе се обърна с лице към човекът зад нея и замахна, за да го удари в лицето, но другият бе по-бърз от нея и хвана ръката й, придърпвайки момичето към себе си.
- Изгубила си тренинг. – усмихна се Лео и я погли по лицето.
- Не мисля. – върна му усмивката, а след миг ЛЕонард впи устни в нейните. Крис не го отблъсна, не възрази, напротив – отвърна му. Обгърна врата му с ръце и задълбочи целувката му.
Имаше нужда да почувства отново целувкитему, да си припомни какво беше да е в ръцете му, да я докосва, макар и само тази нощ, макар и за последно искаше отново да бъде негова. Лео я вдигна на ръце, без да прекъсва целувката им и я понесе към спалнята, знаеше къде е, незнайно как, но знаеше. Положи я внимателно на леглото, а после легна върху нея, а устните му покриваха врата й. Ръцете му шареха по тялото й, освобождавайки я от дрехите й. Наслаждаваше се на милувките й, на докосванията й. Неговите дрехи съвсем скоро също бяха запратени на пода, а двамата се бяха отдали един на друг. За миг времето се бе стопило, всичко бе изчезнало и сега съществуваха само те, без спомени, без бъдеще.
Няколко часа по-късно двамата лежаха сгушени един в друг без да кават нито дума. Бяха доволни на това, коеот имаха и искаха да запазят момента колкото се може по-дълго. Мракът и тишината ги обгръщаха, но не им бе нужна светлина, за да намерят устните или очите на другия. Познаваха твърде добре човекът отсреща и знаеха пътя към сърцето или устните.
- Това не значи, че съм ти простила. – изведнъж се обади Кристин и катос е надигна впери поглед в този на Леонард. Наведе се и го целуна за последно, а след това се претърколи от другия край на леглото и преид да излезе от стаята добави – Като излезна от банята да си си тръгнал. – колко болеше да изрече тези думи, но нямаше как. По-добре да сложи край сега, преди огънят пак да се разгори, отколкото да се остави на чувствата си и да съжали за всичко. Твърде много и твърде дълго бе страдла по него, за да си позволи отново да го направи.
Пусна водата и се остави горещите капки да се спускат по нея. Мислите й бяха все още в онази стая, в онова легло, при него. Сълзите и водата се сляха в едно, но болката в сърцето и душата не намаляваше. Толкова дълго бяха разделени, а сега когато той отново бе тук тя го отблъскваше с лека ръка. Щеше ли някога да си прости? Можеше ли да забрави? Можеше ли да му прости?
Когато излезе от банята от Лео нямаше и следа. Бе си отишъл така както се бе и появил – без думи, без следи. Невидиомо, като самия него. Кристин остав кърпата на пода и се вмъкна гола под завивките. Все още миришеха на него, но бе останала само тя – миризмата, която да навява за миналото.

-Какво стана пък сега? –Попита Луис, забелязвайки траурното изражение върху лицето на приятеля си. Леонард го погледна миг-два, после се запъти към кухнята.
Емили, вглъбена в някаква книга, вдигна очи над нея към Блекмур, но не каза нищо. Срещна погледа му и премигна веднъж-два пъти, колкото да се увери, че е разчела ясно намеренията му. Хвърли книгата настрана и пое от Луис Алексис в обятията си.
Мъжът се загледа за няколко секунди във вратата на кухнята, а после излезе от вилата.

Беше идвал и преди в Лийдс и тези два пъти, които го беше посещавал, му бяха помогнали да научи наизуст малкото градче и точките, които го интересуваха.
Усещаше как гневът му се надига, но го потушаваше ядно.
Не беше си представял преди събирането на екипа или поне на част от него. След като с Емили се бяха установили, Луис имаше чувството, че притежава всичко, за което е мечтал. Що-годе спокоен живот, място, което да нарече дом, две същества, които да обича и с които да създаде нещо, напомнящо нормалното семейство. Някога всичките тези неща бяха само постни мечти, нищо повече. Сега, сбъдвайки ги, беше осъзнал, че не притежава всичко… Сега имаше чувството, че нещо липсва.
Мислите му препуснаха към разцепването на екипа. Спомни си болката и гневът към Джеймс се възроди отново. Спомни си колко несигурен се беше чувствал в онзи кратък момент, в който беше чакал да разбере дали Емили е добре. Мислите, които преминаваха през съзнанието му тогава… ужасяващи, безнадеждни и отчаяни… Сега всичко беше само спомен… Беше го забравил отдавна, защото не можеше да го нарани. Сега трябваше да се изправи пред себе си, пред миналото си… Всеки път, когато погледнеше лицата им, си спомняше колко беше боляло. Спомняше си всичко… Сега беше време да се научи да забравя, колкото и силна да беше болката.
Спря рязко, защото беше на път да пропусне сградата, в която се намираше апартаментът на Крис.
Гумите оставиха катранена следа след себе си и Луис благодари, че беше толкова късно, та по улицата нямаше и една кола.
Изскочи от фолксфагена, някак по инерция. В следващия момент режещата болка се обади и Луис се сви леко. Прокле се, че беше отказал да отиде на изследвания, както докторът беше заръчал, и че беше забравил да вземе лекарството вечерта. Но, как да се явява отново в болницата, след като всеки път го тормозеха с понятието „здравна осигуровка” и той всеки път трябваше да измисля ново оправдание, че няма такава.
Няколко минути по-късно болката затихна и Луис се поизправи леко, задъхвайки се. Спомни си, че Емили беше държала да посещава по-често болницата, което го ядосваше още повече. Отказваше да признае, че има проблем, нещо, което можеше да доведе до по-сериозни последствия, отколкото Луис предполагаше.
Запъти се към входа и се качи по асансьора. Гневът към болката, натякванията на Емили и ината на Крис градираха с всяка секунда. Удари няколко пъти силно вратата, но никой не му отвори. Извади една фиба от джоба си и се опита да отключи, но ръцете му така трепереха, че я изпусна.
Това беше капката, която преля чашата. Луис изрита толкова силно вратата, че тя се люшна безпомощно, а охранителната система се задейства и започна да пищи пронизително. В момента, в който юмрука му се заби в устройството, то изстена тихо и замря. Жиците му се разхвърчаха във всяка посока, а капачката падна с трясък на плочките.
Вратата на съседите се отвори и една полу-заспала жена го изгледа потресено.
-Няма проблем, просто имах проблем с влизането. –Отвърна й Луис, без да се интересува, дали лъжата беше минала или не. Точно в този момент, дори да викнеха полиция, на него му беше все едно. Просто щеше да се намери върху кого да изкара яда си.- КРИСТИН! –Извика яростно и удари стената. Болката в коремната област се увеличаваше, но гневът му я неутрализираше.
Блъсна вратата на спалнята и погледът му се плъзна по леглото, където се беше разположила. Завивките покриваха цялото й тяло, дори главата.
Видя как леко потрепваше, когато се отви и впери кръвясалите си очи в него.
Гневът му се изпари за секунди и стари чувства, които отдавна беше забравил, го обвиха отново. Спусна се към нея и притисна треперещото й от запушващите сълзи тяло към своето. Ръката му погали леко главата й, а сълзите й се спуснаха по блузата му.
Луис извърна поглед към прозореца и я притисна по-силно към себе си, чувствайки че в следващия момент щеше да заплаче с глас.
След няколко секунди Луис се отдели от нея и се загледа в лицето й. Пръстите му изтриха сълзите, давайки път на нови.
-Защо плачеш? –Попита я, въпреки че знаеше отговора. Когато не го дочака, довърши.- Не можеш да плачеш за нещо, което сама се опитваш да унищожиш.
Очите й се напълниха нови сълзи и погледът й се плъзна надолу, неспособен да издържи неговия.
-Аз… искам…
-И ти не знаеш какво искаш. –Отсече Луис и я погали нежно по гърба.- Ако знаеше, нямаше да правиш обратното, нали?
Кристин не отговори, а се опита да спре напиращите сълзи. Замисли се дали наистина беше постъпила правилно с Леонард. Дали беше постъпила правилно със себе си…
-Виж, Крис, послушай ме. –Започна Луис внимателно, опитвайки се да потуши гнева, който отново напираше в душата му.- Не знам како се е случило с теб и Леонард. Не искам и да знам. Не става въпрос до това. Просто трябва да се изправиш пред всичко това, за да продължиш напред.
-Аз съм си добре. –Изстреля жената, подкачена от тази забележка.
-Да, да, виждам те колко си добре. Една година се криеш като мишка в някакъв забравен от бога град. Правиш едно и също, всеки ден, без да има смисъл и без да имаш цел. Правиш го, без дори да се замисляш. Може да кажеш, че не съм прав, но аз не познавам това момиче, което седи пред мен сега. Някога обичаше да усещаш, че живееш. Сега се криеш от всеки, който може да те върне към онова нещо, различно от съществуването, което дори си забравила какво е.
-Няма да убивам отново! –Изсъска Крис, но Блекмур предвидливо прекъсна триадата й с думите:
-Никой не го иска от теб.
Кристин опря чело в гърдите му, опитвайки се да спре настъплението на мислите, съмненията, надеждите и спомените. За един кратък миг Луис беше сринал всичко, което тя беше изградила върху руините на миналото за тази една година. Леко, със замах. Сега в очите й всичко, което имаше, изглеждаше долно, нищожно… непоносимо в самотата и безсмислието си…
-Виж, Крис, няма да те моля и няма да те карам насила да дойдеш. Нямам правото да го правя. Искам просто да разбереш, че, за да продължиш, трябва да сложиш край на многоточията в живота си. Не те карам да живееш в дома ми, не те карам да се събираш с Леонард. Ти и сама можеш да прецениш. Но как прекара тази една година? Нима не се събуждаше по навик, нима не заспиваше с мисълта какво ли щеше да стане, ако го беше променила? Или ако беше оставила другите да го променят? –Луис целуна леко челото й, чувствайки как тялото й отново потрепери, а ръцете му я притиснаха по-близо до себе си.- Ние не сме просто екип, Крис, ние бяхме и приятели. Затова съм тук, не защото искам да убиваме отново, защото искам да знам, че и ти си добре. Дълго време ви ненавиждах всичките, за това, което се случи… -Гласът му потрепери, но Блекмур продължи, по-бавно и по-тихо, шептейки.- Но, все пак, вие сте единствените хора, на които съм държал… Не мога да го променя, заради една грешка.
Кристин вдигна бавно очи към неговите, сълзите затрептяха и премрежиха погледа й. Беше й се струвало, че може да пропусне реката, която заплашваше да я погълне. Сега виждаше, че единственият път напред минаваше през нея. Трябваше само да събере сили и да я премине… или да се остави на течението. Нямаше друг избор...

- Хайде Крис. – колата бе спряла пред добре познатата й къща, но вече от 15 минути тя и Луис седяха в колата.
- Добре. Ти отивай, аз ще те настигна. – прошепна жената и продължи да се взира в светещите прозорци. Там бе той, човекът, който бе наранила най-много през целия си живот. Знаеше го, но не искаше да го признае, дори пред себе си. Просто хвърляше вината за всичко на него, а тя излзиаше с чисти ръце от кашите, които сама забъркваше. Не искаше да повярва, че го бе наранила. Мислеше, че така го предазваше от себе си, от това, което беше, но бе точно обратното. Предпазваше себе си, пазеше сърцето си, наранявайки него, карайки неговото сърце да страда. Така бе по лесно, нали? Или поне така си мислеше.
Нещата се повтаряхаколкото и да не й се вярваше бе така. Преди повече от година си бе тръгнала без думи, без да му каже нищо, а преди часове отново го бе направила, съзнателно или не – отново го бе отблъснала, за да го предпази?
- Няма да вляза сам. – отсече твърдо Блекмур. – Не те докарах до тук, за да те оставя да се върнеш назад, Крис. Не мислиш ли, че измина твърде много време от животат ти в криене, в страх от другите?
- Не мисли, че ме познаваш Луис! – извърна се рязко къ мнего. – Благодарна съм ти за всичко, но не ме анализирай сякаш ме познаваш.
- Колкото и да не ти се вярва аз те позавам, а и Леонард също! Мислиш, че като отблъскваш хората ще ги предпазиш или че няма да те наранят, бягаш от страх, но не разбираш ли, че колкото повече бягаш толкова по-зле сатава за теб. Понякога просто трябва да поемеш риска и да повярваш в себе си, аи в човекаот среща. Мислиш ли, че ми бееш лесно с Емили? Мислиш ли, че не съм се страхувал, че тя не се е? Не ставай глупава! Престани да мислиш, че само ти страдаш, защото не е така. Не бъди егоистка. Обичаш Леонард, колкото и да ми го отричаш, сигурен съм, че и той те обича. Престани да се държиш като дете и влез в скапаната къща! Искам да видя синът си и Ем така, че си вдигай кльощавия задник и тръгвай, иначе ще те внеса на сила! – Крис се усмихна, но вътрешно не й беше никак смешно. Луис бе прав за всичко, коеот бе казал, а боли когато чуеш истината от някой друг, от някой, който го е грижа за теб.
Отвори вратата на колата и като изчака Блекмур да вземе багажа й, двамата се запътиха към вратата. Когато изкачиха стъпалата и бяха на две крачки от вратата, Кристин отново спря. Бешели готова да го направи?
- Ще се справиш. – усмихна се окуръжително Блекмур и й подаде ръка. Тя я пое и осъзна, че сега вече нямаше връщане на зад. – Ехо. – провикна се Луис, когато влезнаха. – Прибрах се. – но както и предположи никой не се появи от никъде. – Ем, Леонард, къде сте? – мъжът влезе в хола и видя Емили, която седеше на пода пред камината с Алексис и нещо си играеше с него, а Лео се бе отпуснал на дивана с чаша уиски в ръка. – Абе вие двамата глухи ли сте? – попита със сериозен тон Луис. – Не ме ли чувате като ви викам? – Ем вдигна глава и м усе усмихна едва – едва.
- Аз ще отида да сложа малкия да спи. – и се запъти към стаята на Алексис. – Добре дошла, Крис. - Бе единственото, което й каза Емили като мина покрай нея. При думите й Леонард се извърна рязко, а погледът му срещна този на Кистин.
Двамата стояха загледани един в друг – единият търсещ прошка, а другият прощаващ. Без думи, жестове или нещо друго те си простиха и загърбиха всичко, което се бе случило. Лео виждаше, че тя се притесняваше, забеляза, че очите й бяха почервенели от сълзите, които се бяха отронили от тях и съжали, че си бе тръгнал от апартамента й, но това не бе важно сега, нали? Тя бе тук и щеше да остане, това бе най-важното.
- Добре, Крис ела да ти покажа стаята. – гласът на Блекмур развали мига и Крис и Лео усетиха, че бяха седяли като, че ли с часове загледани един в друг. Двамата бързо извърнаха глави, а жената тръгна след домакина си. – Стата ти е тази точно до банята. – викна Луис така, че всички да го чуят. Усмихна се при мисълта, че тази на Лео е точно до нейната. Неговата и на Ем бе в другия край на коридора и за щастие нямаше да стават свидетели на скандалите им. – Е, добре дошла у дома. – усмихна й семъжът когато двамата влезнаха в стаята и оставиха багажа. Не е кой нзае какво, но мисля, че ще ти е удобно.
- Прекрасно е. – тя го прегърна, а след това се обърна към стаята си. Не беше кой знае какво – легло, прозорци, тоалетка и гардероб и няколко шкафа, но за първи път от много време тя се почувства като у дома си.
- Хайде да вечеря ме. – двамата сленаха в кухнята, за да помогнат на Ем и Лео за вечерята.
Домакините се изнизаха за малко от кухнята под предлог, че трябва да наредят чинийте на масата, а когато Кристин възрази Луис й отвърна, че си е в къщата и може да правикаквото иска. И за Крис и за ЛЕонард беше ясно, че нарочно ги бяха оставили сами, но това май не променяше нещата или поне така си мислеше Крис.
Докато бъркаше зеленчуците, тя почувства как Лео застана зад нея и като обгърна с ръка талията й я целуна нежно по врата, щептейки:
- Радвам се, че се върна. – жената не отвърна нищо, просто продължи да бърка в тигана. Все още бе рано или поне така си мислеше.
- Хайде да ядем! – викна Луис от вратата. И като избута Крис от печката се зае със зеленчуците, които след миг бяха изсипани в 4 чиний за гарнитура на пилешкото.
Вечерята мина по-рпиятно отколкото всички си предсатвяха. Тихи и спокойни разговори, спомени за добрите стари времена, малко заяждане, без което нямаше как да не минат, влюбените погледи и нежните усмивки. Прекрасна задушевна обстановка, която накара Крис да благодари вътрешно на Блекмур, че бе убедил да отиде с него, да благодари за това, че имаше тях и да се закълне, че повече нямаше да ги изостави, пък каквото ще да става.
- Аз ще си лягам. – обяви след час по-късно докато всички седяха в хола пред камината и продължаваха да ис говорят. Луис бе седнал на дивана, а Ем се бе свила в регръдките му. Лео се бе настанил од тях, а Кристин обикаляше напред-назад. Когато най-на края не издържа на погледа му рши, че ще е по-лесно да си легне и да помисли. – Лека нощ. – пожела с лека усмивка и се насочи към стаята си.
Без да пуска лапми или нещо друго застана на прозореца и се загледа в езерото от вън. Луната галеше нежно гладката му повърхност, а снегът блестеше на сребърната й светлина. Не чу когато вратата се отвори, а след товаи затвори. Чак когато усети устните му по рамото и врата си се обърна и го погледна.
Не знаеше какво да му каже. Трябваше да му се извини, но не знаеше как.
- Аз... – започна колебливо тя.
- Тихо. – постави пръст на устните й.
- Не, Лео, съжалявам за всичко, аз...
- НЯма смсъл от извинения. Важното е, че сега си тук, с мен. – усмихна й се леко, а после я целуна. Първоначално Крис не реагира, просто не искаше да подхранва надеждите и на двамата, но след няколко мига съпротивата й се срути и тя потъна в обятията му, отдавайки се на целувките му и на него.
Отово бе тук, отново бе с него, отново бе щастлива. Имаше ли нещо друго значение? Какво щеше да стане утре или след месец? Дали щяха да са заедно или не? Това бе бъдещето, а то тепърва предстоеше, но знаеше едно – щеше да се бори за него със зъби и нокти, нямаше да го пусне да си тръгне, не и този път.

-Досадна работа. –Изпуфтя Луис, затваряйки вратата след себе си.
Емили, която се беше разположила на леглото и навела над някакво старо списание, вдигна очи към него, но не отвърна.
Луис прекоси стаята и влезе в банята, взимайки си студен душ. Въпреки че сега всичко изглеждаше спокойно, имаше някакво странно чувство, че нямаше да съумеят да запазят тази хармония още дълго. Може би всичко това идваше от факта, че този ден Луис беше решил да каже всичко на Емили. От-до. Всичко, което беше крил от нея толкова дълго.
Достатъчно време се беше крил, се беше пазил, сега беше дошло времето да се изправи и да посрещне последствията от грешките си. Едни последни минути покой… последни минути пазеше щастието й. После щеше да го разруши…
Когато излезе от банята, навлече припряно бельото и долнището на пижамата си. Чак тогава вдигна поглед към Емили, която се беше облегнала на ръцете си, взряна незаинтригувано в списанието.
След идването на Леонард, двамата с нея единодушно отсъдиха, че мястото на Алексис вече не е из цялата къща, а в тяхната стая. Затова сега малкият спокойно спеше и шаваше с крачета насън.
Луис се приближи и клекна до ръба на леглото. Посегна и прибра един непокорен кичур от лицето й, който се беше изплъзнал от рехавия кок. Това накара Емили да вдигне очите си, а мъжът се наведе и я целуна бавно.
-Това пък за какво беше? –Попита го рязко, въпреки че не извърна глава.
-Без причина.
-Не ти вярвам! Винаги имаш причина, иначе нямаше да го правиш! –Нервните нотки в гласа й подразниха Луис, но той си наложи да се успокои и да не дава поводи за нова кавга:
-Не си права, Ем! Винаги съм се интересувал от теб. Крис и Лео нямат нищо общо с нашите взаимо… -Но не успя да довърши, защото жената го прекъсна остро и рязко:
-Престани да говориш простотии, Луис! Има много общо, винаги е имало! Те са тук, в НАШАТА къща! Няма как това да не се отразява на НАШАТА връзка! Напомнят за неща, които трябваше да останат в НАШЕТО минало! –После замлъкна за миг, следейки погледа му, и продължи по-тихо.- Знам колко искаше отново да убиваш, знам колко голяма нужда имаш от това, колко много ти липсва. Знам, че би заложил всичко, за да го чувстваш и ти! Знам го, защото и аз го чувствах така! Сега… когато те са тук, сякаш много по-лесно мога да те загубя! Защото те са част от нещо, което ти искаш да притежаваш отново… а аз не мога да ти го дам…
Луис застина за секунда при тези думи, а горчивия вкус се надигна по гърлото му, чувствайки колко права беше тя за всичко. Точно вечерта, в която искаше да й каже всичко… тя вече го знаеше. Пристигането на Леонард и Кристин бяха отприщили едни отдавна-погребани емоции и копнежи, на които се страхуваше да даде воля.
Мъжът посегна към лицето й, но Емили извърна леко глава и прошепна:
-Недей, Луис. Не можеш да оправиш нещата така.
И беше права.
Блекмур се изправи и седна на леглото до нея. Докосна брадичката й, така че очите й да срещнат неговите. Чак тогава промълви бавно и тихо:
-Когато се върнах след онази мисия… с Никол… бях направил немислимото… Тя… аз… трябваше да я убия… но не можах. Марк не търпи слабостта, Ем, никога не я е търпял. Мисията, на която тръгнах с Крис и Ана… не беше негова. С мен се свърза неговия враг, а аз… Не знаех какво да направя… Каза ми, че онези искат да ме убият и аз… реших, че, ако му откажа, после… после няма да има откъде да извадя пари. Затова отидох и се случиха всички онези неща. –Луис замлъкна, чувствайки че следващите му думи щяха да й рефлектират най-много… че щяха да я наранят най-много. Трябваше да събере смелост… и да го изрече…- Ем… Трябва да отида, трябва да се изправя срещу тях… Въпрос е на време да ме открият… не искам да открият и вас… не мога да го позволя…
В очите на Емили проблесна искра, а устните й потрепериха. Тя отдръпна ръката си от неговата и обърна очи към стената. Тишината се възцари из тягостния въздух и потрепна неприятно.
Луис се замисли за всичко, което се беше случило… За всичката болка, която й беше причинил с времето. За всеки път, когато я беше наранявал, без да може да я предпази или помогне. За всеки път, когато я беше завличал след себе си в проблеми, които не можеше да предотврати… Колкото я бе обичал, толкова я бе наранявал. Беше бягал, оставяйки я сама и беззащитна, беше я лъгал, без да може да изрече цялата истина, беше излагал живота си на опасност, без да се замисли как се чувстваше тя… И я беше наранил… може би несъзнателно, може би просто го беше позволил… Сега нямаше значение. В онзи миг единственото, което искаше, беше да няма дълг за изплащане, да не чувства оковите около тялото си, да не е длъжен да я наранява, да не я боли…
-Емили… -Прошепна, а гласът му потрепна в агония.- Не мога вече да се крия… трябва да отида…
Очакваше тя да се разплаче, да го удари, да му се развика… Но не беше познал. Емили се плъзна назад по леглото и се сви на него, затваряйки очи.
Луис прекара няколко минути, взрян в лицето й. Беше свалил всичките й прегради, беше я променил… сега беше нанесъл последния удар.
Истината, която изричаше, щеше да гори дълго в съзнанието й. Беше подписал смъртната си присъда преди толкова много години… преди дори да я срещне. Сега трябваше да си плати… имаше само един начин.
Луис легна до нея и прокара ръка по корема й, притискайки я към себе си. Докосна с устни врата й и прошепна в ухото й:
-Всичко ще бъде наред…
Лъжа.
-Кълна се, че нищо няма да се случи…
Лъжа.
-Те не могат да ме наранят, Ем!
Лъжа.
-Ще се върна при теб.
Последната лъжа…
-Обичам те… И винаги ще те обичам!

Избута го от себе си и стана бавно от леглото без дори да го поглежда.
Всичко това бе прокълнато.
Тази къща, тази връзка, този живот.
Излезе от стаята и тихо затвори вратата, но това не можа да заблуди луис, който чу как се трясна вратата към верандата.
Емили грабна пистолета и цигарите си от верандата, прибра ключовете от фолксвагена и се насочи към колата.
За последен път тази нощ видя погледа му, загледан в нея, от верандата, малко преди да подкара колата, изчезвайки в безкрайната тъмнина.

Колата бе спряна малко по - навътре от скалистия бряг, простиращ се над морето.
Седеше малко по навътре от пропаста, с присвити колене и запалена цигара, загледана в бързия изгрев на слънцето.
Или поне на нея й се струваше бърз, докато се рееше из мислите си.
Мислеше си за Луис...за обещанията и нешщата които й бе казал.
Бе обещал, че ще се върне при нея.
Бе обещал, че нищо няма да му се случи.
А беше ли способен да спази обещанията си?
Щеше ли да ги спази. Щеше ли да се върне, след като замине отново.
Или оставащото им време вече бе преброено?
Усети стъпки зад себе си и се изправи рязко, насочвайки пистолета към мъжа зад себе си.
Носеше дълго наметало с ниско спусната качулка и лицето му не се виждаше.
Той също бе насочил пистолет към нея.
-Добри рефлекси.
-Кой си ти?
-Не е твоя работа. Не ти трябва да знаеш.
-Какво искаш?
-Имам предложение за теб.
-Не мисля, че искам да го чуя.
-Ще се наложи. Ти си ръководител на Heartbeat.
-Heartbeat вече не съществува.
-Това е без значение. Интересуваш ме ти. Шефът ми би имал големи планове за теб, ако се присъединиш към него.
-Приключих с този бизнес.
-Парите са добри.
-Не.
-Или се съгласяваш или умираш, мъжа махна предпазителя на пистолета си, а същото направи и тя.
-Можеш да се опиташ.
Натисна спусъка на пистолета, а същото направи и мъжа, по неволна реакция. Нейния куршум се заби малко под сърцето поваляйки го на земята.
За съжаление обаче не успя да се дръпне навреме и неговия се саби дълбоко в десния и хълбок, оставяйки я без дъх. Усещаше как кръвта потича по дрехите и й се строполи на земята изпадайки в безсъзнание.

В момента, в който чу ека на куршумите, повторен монотонно от скалите, затвори очи и замръзна. Нямаше да тръгне след нея, Емили имаше нужда от почивка. Нещо, което преди година нямаше да може да разбере…
Когато отвори очите си, почувства ледения вятър и потръпна. Бяха минали минути, а изстрелите бяха заглъхнали. Той още стоеше на верандата и се взираше в мястото, където я беше видял за последен път.
Облегна се на колоната и запали цигара, без да може да определи болката и празнината, които беше оставила след себе си Емили в душата му. Това бяха неща, с които трябваше да се справят… Отново…
Беше минало много време, беше направил много грешки. Сега, когато тя не беше издържала, не трябваше да тръгва веднага след нея, трябваше да й даде глътка въздух, защото утре… утре щеше да се наложи да се сбогуват…
Смърт… Знаеше, че, ако тръгнеше веднъж, повече нямаше да се върне. Не искаше да я лъже, не искаше да я мами… Но не можеше да я гледа тези последни минути заедно в агония…
-Луис?
Гласът на Крис грубо го изкара от мислите му. Рошавата коса на жената се появи на вратата на къщата, а клепачите й се присвиха сънено, докато се прозяваше.
Тази тъмнина го плашеше, изнервяше… Увреденото му зрение ставаше съвсем безполезно дори по времето на сутрешната мараня. Мракът, който толкова беше обичал преди две години… в който се беше крил… сега беше най-големият му враг…
След като различи що-годе лицето й, продължи да я наблюдава, без да казва каквото и да е.
-Ох… По дяволите! –Присви се напред, за да спре болката в коремната област.
Крис понечи да отиде при него, виждайки слабостта му, но Луис махна с ръка и промълви на пресекулки:
-На нощното шкафче в стаята… има едни хапчета… донеси ми ги…
Жената кимна нервно и изчезна от погледа му. Но след секунди там се появи и Леонард, който потрепна конвулсивно от студения вятър, който помилва голите му гърди.
-Какво, по дяволите…
-Дръж! –Викна бойно Крис, хвърляйки хапчетата в ръцете на Блекмур и избутвайки Леонард встрани. Луис изпи две наведнъж и се облегна на колоната.- Какво става тук? –Попита след няколко минути Крис, виждайки че Блекмур беше престанал да се тресе конвулсивно.
-Какво става тук…? Какво става тук? Глупости стават, това става! –Подразни се Луис. Това си бяха неговите последни минути живот, трябваше да ги споделя с Емили и Алексис, не с Леонард и Крис… Всичко беше толкова объркано…
-Добре, отворко, да започнем от началото! –Подразни се жената.- Къде е Ем? Какво ти има на шибания корем? Какви бяха тези изстрели? Що седиш тук като муха без глава? Защо детето реве?
-Алексис ли? –Вдигна вежди Луис и за миг се опомни. Забърза към стаята и вдигна сина си на ръце, подрусвайки го леко, докато плачът му секна и заспа сладко на рамото му.
Очите на Луис се стрелнаха към вратата, откъдето го гледаха двамата. Това им внимание го подразни леко и той мина, избутвайки ги, и застана на прага на къщата, взирайки се в далечината. Вече слънцето беше изгряло, а от Емили нямаше и следа.
Душата му се раздвояваше между желанието да я последва и да я остави да се успокои. Не знаеше кое беше правилното решение…
-Добре, досади такива! –Ядоса се Луис, обръщайки се към семейство Леонардови.- Какво искате да знаете? Емили я няма, защото се скарахме! Предполагам че е погъделичкала пистолета, отдавна не й се беше случвало! Алексис реве, защото е сам, а е прекалено страхлив. А колкото до мен… Е, да кажем че преди време се простих с един не-особено безполезен орган, да кажем бъбрек!
-Моля? –Не се сдържа Крис, а Леонард опули поглед срещу Блекмур.
-Ох, не започвайте сега! Не ми е до това! –Изстена Луис и се обърна отново към далечината. Едно ужасно предчувствие беше врязало пръсти в душата му и сърцето му се свиваше при тази мисъл. Трябваше да я намери… Щеше да я остави сама, но трябваше да знае че е наоколо, че е добре, че нищо не може да я нарани…
В един ужасяващ миг уплахата го надви и той се обърна към двамата, които сякаш се бяха разбудили от нервните му изблици:
-Трябва да отида да я намеря! –Съобщи машинално.
-Но, Луис, тя… -Започна Крис, но Блекмур я прекъсна:
-Не ми задавай въпроси и не ми развивай теории, по дяволите! –Изсъска яростно и се приближи до нея с бавни стъпки, отделяйки Алексис от себе си, толкова внимателно, че детето дори не се събуди. Остави го да виси на сантиметри от потресената Крис.- Вземи го! Вземи го, де, не хапе!
Крис внимателно и непохватно хвана детето под мишниците и продължи да го държи на разстояние от тялото си, гледайки Луис невярващо.
Блекмур се учуди от собствената си безотговорност да оставя сина си в ръцете на жена, която никога не беше знаела що е това чудо детето. Хвана ръцете й, така че да обгърнат малкото същество и да го притиснат към тялото й.
-Така е по-добре. –Прошепна тихо, загледан в детето.- Дай му биберона, ако тръгне да плаче. –После, без да обръща внимание на паническата физиономия на жената, се обърна към Леонард.- Трябва ми колата ти, Емили взе фолсфагена.
-Идвам с теб. –Изстреля мъжът.
-Добре, може би така е по-добре. –Луис навлече якето си, а Леонард повтори движението му със своето.- Скоро ще се върнем, Крис. –Промълви и, преди жената да успее да възрази, двамата вече бяха запалили Аудито.
-По дяволите! –Ядоса се Крис и погледна уплашено Алексис, сякаш беше някаква гигантска буболечка или нещо изключително-опасно.- Само не се събуждай…. –Прошепна умолително и изпрати колата с поглед.

Десет минути по-късно откриха колата на Емили. Луис не дочака втори сигнал, а се затича измежду дърветата.
В момента, в който видя отпуснатото й тяло на края на скалата, му се зави рязко свят и за миг загуби ясно съзнание за това, което се случваше. Сърцето му се сви болезнено в един отчаян стон, а очите се напълниха със сълзи.
Краката му потрепериха, а после го поведоха в бяг към нея. Не виждаше нищо, освен нейното тяло, окъпано в локва кръв. Нищо друго…
Спъна се в някакво тяло, но продължи, докато не падна на колене пред безжизненото й същество. Спусна се към нея и я прегърна, а сълзите му потрепнаха в косите й. Започна да се клати напред-назад, без да може да спре ужасяващата паника в движенията си. Дори не се подсети да провери пулса й, докато не чу треперещия й глас да шепти в ухото му:
-Не ме погребвай, Луис… Трябва нещо повече… за да умра…
Щастието и облекчението, което го заляха, измиха болката, но сълзите продължиха да лъщят в очите му.
-Толкова много те обичам, Емили… толкова много…
-Луис? –Повика го някой и му трябваха няколко секунди, за да се сети за Леонард.- Обезоръжих онзи шибаняк, ставай, отиваме в болницата!
Няколко секунди обмисляше и осмисляше казаното, после вдигна Емили, която беше изгубила съзнание, на ръце и се запъти след Леонард към колата.
-Ще го убия… Ще го изтезавам, докато проговори… а после ще го убия! По най-жестокия и мъчителен начин! –Редеше гневно Леонард, хвърляйки по един поглед на Емили, която лежеше безжизнена и окървавена в прегръдките на Луис, който в онзи миг не можеше да си каже името дори. Още не беше осъзнал присъствието на нападателя й в колата, още не го беше разбрал… Докато опасността не преминеше, той нямаше очи, за да види, и уши, за да чуе… Единственото, което чувстваше, беше безжизненото тяло на Емили и бавните удари на сърцето й… Неговото се беше свило жестоко от уплаха и ужас… Не можеше да я загуби… не можеше… Тя не можеше да умре… Не и Емили, не… Не можеше… Не трябваше… Нямаше да го преживее… нямаше да може…
Сега я имаше само нея… всичко друго нямаше значение… никога не бе имало…

-Събуди се Емили! Емили! Хайде, отвори очи, само за малко, моля те отвори очи! - Нечий непознат глас така настоятелно я караше да се събуди и да го погледне, че накрая изнервена тя наистина отвори уморено очи. Надвесен над нея, седеше някакъв мъж, облечен в бяла престилка и очила и гледаше към нея - Добро момиче! - усмихна се той - Искам да задържиш очите си малко отворени, ще се справиш ли?
Едва ли не машинално тя кимна, след което започна да се пита къде е. Намираше се в някаква стая в бяло. Големите прозорци бяха забулени но й най - малката светлина я дразнеше.
-Успокой се! - нареди меко мъжа, светвайки с фенерче в очите й - в болница си. Преди 36 часа те докараха с огнестрелна рана на хълбока, а явно и като си паднала си ударила главата си. Имаш леко състресение, за това светлината те дразни. Междо другото, аз съм доктор Брукс. Погрижих се за куршума.
Едва възприе половината от думите.
-Луис? - прошепна, усещайки, че устните й са сухи. Лекаря взе чаша с вода и и помогна да отпие няколко глътки. И после го видя.
Блекмур седеше на едно малко канапе в ъгъла на стаята, подпрял глава на облегалката, явно бе заспал. Под очите му имаше кръгове.
-Съпругът ви, седя с вас през цялото време. Не се е отделял дори и за миг от леглото. Предполагам, че умората го надви най - после. Много е твърдоглас, не зная как се оправяте с него.
-Той не ми е съпруг - беше единственото което дойде до ума й.
-Е, какъвто й да ви е, беше много притеснен.
Този доктор определено говореше твърде много, помисли си тя и притвори очи, за да избистри картините в съзнанието си. Спомни си разговора й с Луис, после скалите и разговора с някакъв мъж, а после изтрелите.
-Починете си. Ще ви навестя пак по - късно.
После заспа.
Събуди се отново след няколко часа и отваряйки очи, първото нещо което видя бе лицето на Луис, който седеше на един стол до леглото. Държеше ръката й, а очите му изтерзано я гледаха.
-Луис? - прошепна леко прегракнало.
Погледа му моментално се изясни и грейна. Стисна ръката й по - силно и се усмихна.
-Здравей!
-Откога седиш така?
-Не зная...от няколко часа може би, но не е важно. Как се чувстваш?
-Изморена. Отпаднала. Корема и главата ме болят. В общи линий - като човек, който са простреляли.
-Съжалявам...
-За какво?
-Не трябваше да те оставям да изчезнеш така. Ако не бях те разтроил...ако те бях спрял, нямаше да пострадаш.
-Луис....не е първият път в който ме раняват и повярвай ми няма да е последния.
Мъжа въздъхна, после се наклони и обвивайки внимателно ръце около нея, зарови глава в косата й.
-Щях да получа удар когато те видях просната на земята в локва кръв. Сърцето ми спря. Боже, не мога да ти опиша колко много те обичам. Не знам какво бих правил без теб.
Емили затвори очи и го целина по слепоочието.
-Сега всичко е наред.
Мъжа седна отново на стола.
-Луис, къде е Алексис - изведнъж попита тя с паника в гласа.
-Спокойно, в сигурни ръце е.
-Къде е?
-В къщи, при Крис и Леонард.
-Сигурни ръце ли? Ти да не полудя? Та те двамата сигурбо не са виждали бебе през живота си, камоли да с егрижат за такова!!!!
-Ще се справят, а и вчера сутринта бяха тук. Алексис изглеждаше съвсем добре!
-Водили са го тук?
-Успокой се, няма да позволят нищо да му се случи!!
Спряха да говорят за няколко секунди, сле дкоето Блемур озадачено попита:
-Какво имаш в предвид с това "няма да е и последния"
-М...
-Емили?
-Мисля да се върна скоро към работата си Луис. Независимо какво мислиш по въпроса.

-Ти… Полудя ли? –Прошепна ужасено Луис, след като успя да възвърне дъха си.- Ти.. ти… ти наистина ли…
-Да, Луис, представи си, наистина го искам. –Промълви Емили твърдо, отдръпвайки ръката си от неговата.- Все пак онази, която обичаше, не беше домакиня и майка.
Долната челюст на Луис зейна при тези думи, а зениците му се разшириха:
-М-моля?
-Стига, Луис, да го кажем направо. –Изсъска Емили.- Аз съм навик, напомнящ смътно онова, което преди години те привличаше. Ти не ме обичаш наистина, защото не е по силите ти да обичаш един невзрачен образ.
Луис поклати глава, опитвайки се да спре гнева, който пъплеше по хранопровода му и заплашваше да изригне с думи, които по-късно нямаше да може да си прости. Той трябваше да е хладнокръвен, на неговото хладнокръвие се осланяше всеки път, когато не възникваше иначе предречена кавга.
-Само дето този път, Луис, ти нямаш право на думата, защото това го правя за себе си, не за теб. Достатъчно жертвах за теб, време, душата си, себе си дори. Сега е времето да направя онова, което аз смятам за добре. Ти нямаш право на думата сега!
Мъжът си пое рязко дъх и прошепна бавно и насечено:
-А Алексис?
-Щом може да жертва баща си, може да жертва и майка си. –Отвърна му рязко и това преля чашата.
-Връщаш ми го, а, Ем? Правиш го нарочно, защото знаеш как ще се побъркам! –Изскърца със зъби, но не успя да завърши:
-Не всичко в моя живот си ти, Луис! –Промълви бавно и тези думи се забиха дълбоко в душата му, думи, които щяха да оставят белези завинаги.- Не съм твоя собственост, не си единственото в живота ми! Докато бях такава, каквато ти искаше, аз губих себе си! Сега смятам да си възвърна всичко, което жертвах за теб! Мислиш ли, че ми беше леко да те слушам? Мислиш ли, че ми беше леко да стоя безучастно покрай теб, да се моля да не се убиеш, да треперя всеки път, когато излезеш от стаята, без да знам накъде ще те отвее вятърът? Не, ти не ме обичаш, Луис, осъзнай го! Ти държиш на мен като на предмет, който не би могъл да прежалиш, ако изгубиш! Това съм аз за теб! Докато съм тук, си спокоен, когато ме няма, примираш от страх. Но страхът ти не ми е достатъчен, за да жертвам живота си, Луис, не е! Докато ти по най-глупавият начин залагаше живота си на случайността, аз се ужасявах, че може да те загубя! Това не те умилостиви, Луис! Направи го няколко пъти, а дори не дойде да ми кажеш цялата истина! Поне това ми дължеше за всичката болка! След като теб за миг не ти трепна сърцето как се чувствам аз като ми казваш, че отиваш на явна смърт, защо мен да ми е жал за теб сега, когато ти казвам, че искам отново да върна душата си? Защо?
Емили дори не беше осъзнала кога гласът й беше преминал в болезнен тембър и кога в очите й се бяха родили сълзи. Тя, треперейки от чувството за безнадеждност, се чувстваше по-слаба от всякога. Знаеше, че всичко това не може да продължава така, знаеше, че не може да издържи на напрежението, на страха. Знаеше, че повече никога нямаше да успее да преживее още един миг в страх за живота му, притискайки безучастно към себе си Алексис. Знаеше го. Едно от малкото неща, които можеше да твърди със сигурност предвид обърканото си положение.
Тя не можеше да го промени. Любовта им не беше достатъчна, за да го пречупи. И тя не можеше да позволи да бъде жертвата още един път.
-Луис? –Прошепна неуверено, през сълзи, следейки болката, която се беше изписала по лицето му.
Блекмур не отвърна. Нямаше какво да отвърне. Обичаше я безумно, не можеше да си позволи да я загуби. Или щеше да й даде свободата, или щеше да я прокуди завинаги. Той нямаше право на избор, тя беше избрала сама.
Изведнъж, наблюдавайки изкривените й черти, я обля чувство на вина и Ем потрепери:
-Луис… Аз… не исках да казвам това… наистина те обичам… просто… не мога да го преживея още веднъж…
Мъжът потрепна и се изправи бавно. Загледа се право в насълзените й очи и прошепна отсечено:
-Ти получи това, което искаше, Ем. Успя да ме задържиш да не отида. Ако ще ме заплашваш със смъртта си, винаги ще излизаш триумфално. Искаше да ме боли, нали? Сега ме боли. Оцветявай триумфа си с моята болка, давай! Ако искаш да си тръгнеш – върви. Не мога да те спра. Но не съм способен да те изгубя.
Не каза нищо повече, просто излезе безмълвно, прехапвайки устна, за да не позволи да се отдаде на болката. Защото, ако веднъж й позволеше да го прекърши, нямаше да може да я преживее отново.

-Виж кой ти водм на гости, Ем! - извика от вратата на болничната стая Крис, след което бутяйки я с рамо, влетя вътре с Алексис на ръце.
Очите на Емили, която бе стояла сама в стаята през последните 12 часа светнаха,докато поемаше момченцето на ръце. Детето, познало майка си се усмихна въудушевено и изрече меко и приглушено "мама".
-Здравей мъничкият ми! - прошепна тя и го притисна до себе си. - Боже имам чувсвото, че за една седмица си пораснал поне с 10 сенатиметра. - Целуна го по главата и се усмихна.
-Кажи на мама как прекара с леля Крис и чичо Лео?
-Как... - косата на Крис едва не се изправи от чутото след което се нацупи по детински - Ем, ак обичаш, твърде млада съм, за да ми викат леля.
-Да не мислиш, че той, когато стане достатъчно голям, за да разбира значението на думата, ще ти вика "како"? - Ем се засмя - за пръв път от много време и намествайки детето в скута с продължи - благодаря, че го гледахте. Задължена съм ви.
-За теб винаги, лельо!
-Какво?
-Все пак и ти си по - голяма от мен.
-С колко...5 години? По - малко?
-Там някъде лелче.
-Да не намекваш, че вече съм стара?
Двете се засмяха.
Бяха минали 2 сни от последния й разговор с Луис, след което почти не си бяха говорили. Вярно той се грижеше всеотдайно за това тя да се чвства добре, осигуряваше и всичко от което имаше нужда, но не говореха. Знаеше, че го е наранила с думите си и с решемията си, но той трябваше да го приеме. Все пак, тази, в която той се влюби, не прилиаше изобщо на сегашната Емили. Самата тя не можеше да се познае. Искаше старото си "аз" отчаяно, липсваха и опсатностите, адреналина, мисийте. Не, че бе кой знае колко недоволна от сегашния си живот. Все пак си им аше Алексис...но Луис?
Той не се бе променил кой знае колко...Не се научи да й се доверява, да й споделя. За това тя щеше да бъде тази която да се промени. Щеше да му покже, че не е единствения който е имал тежък живо, но е единствения, който не прави никакви усилия, за да промени бъдещето си. Той оставаше в една самотна бездна, тъпчейки на едно място. Не осъзнаваше, че предава боката си и на нея, а и на Алексис..или поне щеше, когато детео порасне. И да Ем знаеше, че рискува да причини същити на детето си. Рискуваше родителите му. Знаеше, че възможността тя и Луис да бъдат убити никак не е малка...но понякога просто се налагаше човек да прави жертви. Пък и тя си разбираше от работата. както и Луис.
-Готова ли си?
Плътния глас на Блекмур прекъсна мислите й. Днес я изписваха и щеше да се прибере у дома..."У дома"...Вече чувстваше онази къща, като омразно място...беше преживяла толкова много болка там...
Погледна към мъжа. Очите му не издаваха нищо.
-Да - отвърна, после подаде дедето на Крис и с помощта на Луис се изправи.
Някак инстиктвино сплете пръстите си с неговите
-Хайде, да си вървим.

Когато влязоха в къщата, Емили бе леко плебледняла. Луис се обърна към нея и промълви сухо:
-Искаш ли да си легнеш?
Жената, объркана от тона му, поклати безмълвно глава, и Луис отпусна ръката й. Приближи се до Крис и взе детето от ръцете й. В стаята имаше някакво напрежение между двамата с Емили и останалите, които също го усещаха, се чувстваха невероятно-неудобно в компанията им.
-Ами… Аз смятам да ходя да спя. Лео, идваш ли? –Намръщи се срещу глухотата му и натърти ядосано.- Леонард!
-Ох, аз… да, да, идвам. –Подви опашка мъжът и я последва към стаята.
Лицето на Луис остана каменно пред липсата им. Той постави Алексис в креватчето, защото, изтощен от пътуването и вълнението, бе заспал още в ръцете на Крис. После облегна ръка на ръба на камината и подпря чело на нея.
-Това ли е? –Усмихна се тъжно Емили от дивана.- Това ли ще направиш?
Луис не отговори, просто продължи да стои вкаменен.
-Не мога да издържам вече всичко това. –Прошепна срещу гърба му и затаи дъх.- Не може винаги да ме криеш, Луис, не мога да го позволя. Но и не съм готова да те загубя.
Няколко мига остана загледана в него, очаквайки някаква реакция, въпреки че такава не последва. Прехапа устни и запремига яростно, борейки се с начина, по който очите й пареха опасно.
-Знаеш че, ако поставяш така нещата, ще избера теб пред мечтите си.
Луис се изправи, макар че не се обърна към нея. Просто промълви бавно и отчетливо.
-Това трябваше да е твоята мечта, не само моя, не да се превръща в кошмар.
-Не, Луис, по дяволите, не! –Изстреля ужасено и скочи при него. Накара го да се обърне с лице към нея и да я погледне в очите. Чак тогава промълви отчетливо.- Това е всичко, което съм искала през целия си живот! Някога не можех да го назова точно, но сега го притежавам! В животът ми няма по-важно нещо от теб и Алексис! Просто и за миг не съм вярвала, че ще имам семейство, никога не съм вярвала, че ще го притежавам. Затова и години правех нещо, което да осмисля поне малко дните ми. Сега, когато имам това, за което най-много съм бленувала тези години, няма да го загубя заради един навик!
Луис се усмихна меко и поклати глава:
-Не, Емили, не е така! Аз не трябва да те спирам да правиш това, което смяташ за редно. Ако наистина това искаш, няма да те разубеждавам, няма да те съдя и няма да се опитвам да те спра. Трябва да вземеш решението си сама.
Емили положи глава на гърдите му и Луис, усмихвайки се, я прегърна силно.
-Хайде, няма да висим тук цяла нощ. –Потърка гърба й и, усмихвайки се, стисна ръката й.- Утре трябва да тренираш.
После понечи да я поведе към вратата, но Емили го дръпна за ръката и, когато срещна погледа му, промълви:
-Обичам те! Обичам те повече от всичко на този свят!
-Знам принцесо! –Погали брадичката й и се усмихна.- Знам.
После, прегръщайки я отново, целуна челото й и затвори болезнено очи.
Бе направил компромис. За първи път. Вероятно щеше да съжалява жестоко, може би щеше да я загуби, бе възможно да се проклина по-късно за това. Но и знаеше, че бе постъпил правилно.
Защото, ако тя не бе щастлива, и той нямаше да бъде. А преди години се бе зарекъл да й даде всичко. Бе време да изпълни клетвата си.

Болката в хълбока й се обади рязко, за това тя махна заглушотелите за уши, свали предпазните очила и махна изхабения пълнител.
Намираше се на около миля от къщата. Срещу нея бяха наредение мишени, в който тя се целеше. Импровизирани разбира се.
Както й бе казала, тя започна всеки ден да тренира и да си възвръща предишната сила. Знаеше, че ако не бе огнестрелната рана, вече щеше да е много по - напред. Чувствата й за бързина и ловкост се възвърнаха, както й чувствителността, което пролича в момента, в който усети тихо двеижение зад себе.
За секунди извади един от ножовете си от колана на кръста , след което се завъртя и замахна с оръжието към йъжа зад себе си.
Със същата ловкост Луис сложи ръката си в основата на лакътя и спирайки удара.
Без да губи време Емили измъкна другия нож от колана и бута мъжа назад. Двамата се строполиха на земята. Едната й ръка се обърна и хвана неговата, а с другата допря ножа го гърлото му.
Застинаха така.
Блекмур се усмихна, след което Ем се отмести от него и двамата се изправиха.
-Това за проверка ли беше? - попита Ем, усмихвайки се.
-Нещо такова.
-Внимавай следващият път да не взема наистина да ти прережа гърлото и чак после да те позная - засмя се тя. Знаеше какво прави той.
Бе направил компромис и й бе разрешил да тренира и след това да се върне на работа. И след като не можеше да направи нищо за да я спре, поне щеше да се уери, че тя напълно е възстановила уменията си и ще се справи с всеичко и всеки, който й се изпречи на пътя.
Ем се обърна и седна на земята извивайки кръста си назад.
-Какво има - попита я Блкемур
-Раната се обажда. Знам, че не може да заздравее толква бързо, но просто...Дразни ме, това, че е забавя.
-Нека погледна - той коленичи до нея и повдигна блузата и до гърдите, след което огледа белега.
-Зараства както трябва. Просто трябва да бъдеш търпелива. Пък и все пак не ти попречи да ме повалиш на земята.
-Ти дори не се опита да се съпротивляваш
-Да, все пак натисна ножа на гърлото му - засмя се той, след което я дръпна към себе си и я целуна дълго и горещо..
-О...ако знаех, че всеки път щом ти упират нож в гърлото раздаваш такива целувки, ще те нападам по често....
-Можеш да ме нападаш винаги когато пожелаеш....стига само да не се налага да прилагам сила.
-хаххаха....господин "аз съм сила" малко прекали в себехваленето си. - доближи устни до неговите и прошепна - момче, ще те побдя с малкия си пръст.
-Ако искаш можем да проверим. Когато пооздравееш ще спретнем една игра с Крис и Луис, с халосни или боя.
-Няма нужда да чалам чак до рогава - тя го бутна отново на земята, настанявайки се върху него - ще ти докажа още сега - наведе се и впи устни в неговите.