Наемник на смъртта

Луис я бутна в стаята си и влизайки бавно след нея, заключи.
Издърпа бавно ключа, знаейки, че тя следи действията му и го прибра в джоба си, след което отново се обърна към нея и й се усмихна с усмивката на доволен котарак. Разликата бе, единствено, в това, че Луис тепърва смяташе да задоволява желанията си.
-Какво? - попита го тя, заинтригувана от погледа му.
-Тъй като цяла седмица ще изпълняваш желанията ми, мисля да се възползвам максимално.
С бавни крачки, Блекмут отиде до леглото и се излегна на лакът на него, гледайки към Емили.
-Искам да ми танцуваш. - допълни той, отговаряйки на мълчаливия въпрос в очите й.
-Да ти танцувам?
Луис се усмихна снизходително.
-Стриптийз.
Емили го зяпна като ударена и се дръпна малко назад към вратата.
-Луис стига - промълви, гледайки объркано навсякъде, но не и към него.
-Ем, спечелихме играта честно, сега искаме и вие да изпълнявате поставените задачи, честно. Това е моето желание за вечерта.
-Не съм длъжна! - изсъска срещу него - Това, че спечелихте не значи, че сме ви някаква ефтина собственост!
-Не, не значи - той се усмихна и потупа с ръка джоба си, където бе и ключа - а сега искам да ми потанцуваш.
Ем се загледа в пода. Никога до сега не бе правила стриптийз. Дори самата идея да танцува на някой мъж не й бе минавала през главата.
После друга мисъл се рпди в главата й.
Щеше да го подлуди до краен предел и после щеше да го остави на сухо. Усмихна се слабо и в ума и започна да се върти бавна песен, идеална за стриптийз.
Ръката и се спусна по ципа на блузата с дълъг ръкав, под което бе само със сутиен и започна бавно да го смъква надолу, приближавайки се бавно към леглото, в такт с музиката, която звучеше в главата й.
Обърена се с гръб и разкопча ципа изцяло, след което смъкна блузата до средата на гърба си, извивайки бавно ханша си.
Блекмур не мърдаше а само, я наблюдаваше съсредоточено.
Косата й се спускаше до кръста, от което той не можеше да различи цвета на стуена.
След още няколко секунди блузата падна на пода, а Ем остана с гръб към Блекмур, продължавайки да танцува.
След няколко секунди, ръцете й бавно се спуснаха от шията, надолу по гърдите и корема, до ръба на дънките, след което обръщайки се отново към Луис и позволявайки му да види черния сутиен, за който се бе чудил, откопча копчето на дънките и постави пръстите си на ципа.
Погледна леко към него и забеляза, че погледа му се бе съсредоточил точно там, където бе застинала ръката й.
Усмихна се отново и бавно започна да разкопчава ципа, следейки реакцията на лицето му, което се напрегна леко от очакване.
Oткопчавайки го до долу, се разкриха черните бикини, обшити с дантела, които носеше в момента.
След около минута бавно танцуване и извиване, дънките бяха изцяло свалени и захвърлени в някой далечен ъгъл на стаята.
Ем се качи леко на леглото, заставайки на колене и ръце и се приближи като котка до Луис.
Дъха и само леко погали устните му, но нищо повече- чернокосата се отдръпна надалеч от него, до близката стена, за която се облегна. Двете и ръце се извиха зад гърба й, откопчавайки бавно закопчалката на сутиена й, а когато той също падна на земята, едната й ръка, остана пред гърдите й, прикривайки ги. Изви тялото си в дъга. Пъзгайки се надолу по стената , затвори очи и остави другата си ръка да върви по пътя на тялото й.
Не бе усетила, кога Луис се бе изправил от леглото и бе застанал до нея, но когато се изправи обратно и отвори очи, срещна неговите точно на сантиметри.
Едната му ръка хвана веободната й, а другата, отмести ръката й, която прикриваше гърдите й, заковавайки и двете над главата й.
Дъха му бе леко учестен. Устните му докоснаха, леко като милувка, нейните, след което се спуснаха надолу по шията й, карайки тялото й да се прилепи до неговото.
Ръцете му освободиха нейните и се спуснаха по корема и, спирайки на ръба на бикините й, докато нейните сабличаха ризата му и откопчаваха и дънките, от който се отърва моментално.
Емили вече усещашекак плановете и щяха да се провалят, разпалена от ласките му и от начина по койот Луис бе реагирал на играта й.
Блекмур я вдигна рязко и я остави на леглото, отново приковавайки ръцете й над главата с едната си ръка, докато с другата се протегна ктм нощното шкафче и извади нещо от там.
Тъй като бе затворила очи, докато Блекмур хапеше нежно кожата на врата и раменете й, не видя какво нито пък усети кога се оказа с вързани за рамките китки.
Погледна нагоре, виждайки как Луис бе вързал ръцете и с копринена шал.
-Това е в случай, че решиш да ми бягаш - прошепна той, смъквайи бикините от тялото й, след което се протегна отново и измкна втори шал.
Изправи се на колене и сгъна шала на дълга лента, която върза на очите й, карайки я да се дръпне уплашено.
-Спокойно Емили - прошепна, целувайки устните й - прокара ръце по вътрешната страна на бедрата й, карайки я да се извива - няма да те нараня. - Отново я целуна. - Чувала ли си, че когато - захапа леко ухото й - се изключар сензорите на зрението, или нещо им пречи -той докосна леко шала върху очите й - енергията на човек се засилва изразявайки се в чувствиелност и любопитност - ръцете й, се спуснаха по гърдите му, а талията й се издигна леко нагоре - така никога не знаеш - ръката му погали корема й, докато устните му целуваха едното и рамо - къде ще те погаля.....целуна....коя част от тялото ти изучавам и на какво се наслаждавам......- целуна я отново, усмихвайки се на силно учестеното й дишане.
Беше видял лукавата й усмивка, когато я накара да му танцува и си бе направил сметка, че е намислила нещо, но сега...нещата вървяха в друга посока.

Когато Ем отвори очи, почувства мекия допир на шарпа, но не я притискаше. Запази очите си затворени, чувствайки се по-уморена, но и по-спокойна отвсякога. Докосна импулсивно с устни това, което беше използвала като възглавница и се усмихна леко. Възглавницата мърдаше.
Прокара леко ръцете си от двете й страни и се изправи леко. Беше заспала върху гърба му, а ръката му беше застинала н таза й. Пролази леко нагоре и постави отново глава върху кожата му. Ръцете й се спуснаха под гърдите му и Емили се притисна към него, докосвайки с устни нежната кожа точно на гръбначния му стълб, близо до врата му. Луис се поразмърда под нея, но не се събуди. Емили прекара косата си от едната страна, оставяйки я да се разлее по голия му гръб, и постави глава върху трептящото му тяло.
Когато Луис отвори очи, Емили все още беше прикрепена към него, макар и будна. Блекмур се обърна и Емили се настани лице в лице с него.
Прекара ръка през косата и притисна главата й към гърдите си, машинално галейки меката част на рамото й.
-Добро утро. –Усмихна се Емили и го целуна леко.
-Добро утро. –Поздрави я тихо, а после попита с пресипнал глас.- Закуската в леглото май закъснява.
Емили се усмихна и обърна глава, облягайки брадичка на гръдния му кош.
-Страхувам се че няма да дойде скоро. Няма кой да ти я направи. –Отвърна му, прехапвайки устни.
-Значи смяташ че никой не ме обича достатъчно, за да ми осигури този лукс?
-Мисля, че никой не се страхува от теб достатъчно. А прислужницата, която е влюбена в теб, умря, заедно с готвачката и чистачката. –Засмя се момичето.
-Значи не съм късметлия?
-Не много. –Сбръчка жално носле момичето и ръката й намери неговата и се преплетоха.
Но всичко това не беше точно така. Точно в този ден, Крис беше решила, че е време да отрови Луис за всички неприятности, които им беше причинил последните дни. И, чукайки на вратата, беше чула шум отвътре. Това изостри любопитството й и Крис се опита да отвори, но беше заключено. Луис викна нещо отвътре, но от данданията момичето не чу нищо. Просто удряше силно по вратата, сякаш за да го поздрави за „Добро утро!”.
-ИЗЧЕЗНИ! –Кресна Луис.
„Боже, вече съм го изнервила” –усмихна се сама на себе си Кристин и реши, че щеше да бъде жалко да избегне повода да бъде причина за гнева му.
Луис стана ядно от леглото, отмествайки леко Емили, която прокара ръце по чаршафа и унесено затвори очи. Блекмур дори не си направи труда да се облече, просто притисна по-силно чаршафа и отключи, открехвайки вратата. Изгледа Кристин с толкова ненавист, колкото не беше и предполагала, че може да види.
-Какво, по дяволите, си мислиш че правиш? –Процеди бавно.- За какъв дявол ни будиш? И какво искаш?
Крис неволно се отдръпна, а после се смръщи:
-Глупавата ти закуска изстина.
-Много ме ебе за шибаната закуска! –Изсъска Луис.
-Чудесно! –Озъби му се Крис. Ръцете й се повдигнаха леко и таблата падна с гръм и трясък, а самото момиче изчезна.
Луис погледна счупените чаша и чиния на пода и се усмихна леко. Беше се отървал лесно. Затвори вратата и се върна в леглото.

Ем се бе обърнала по корем и бе заровила глава, във възглавницата му, когато Луис се върна в леглото, завивайки и двама им през глава, след което придърпа голото и тяло към своето.
Ем се поразмърда малко и извади изподвъзглавницата един от шаловете, които бе използвал Луис.
Усмихна се леко и се изчерви при спомена за отминалата нощ.
Луис се засмия, след което я целуна и двамата замълчаха за определено време.
-Чудя се нещо.... - промърмори Блкемур
-Какво? - отвърна тя, без да спира леките целувки по устните му
-М....какво имаше снощи в храната?
Емили му се усмихна леко и продължи да гали с език долната му устна, без да отговаря.
-И аз така си помислих - промърмори, той след което до краен предел раздразне, хвана г;авата й неподвижна и я целуна дълго и дълбоко. - хайде да ставаме - пропеона до устните и, но пак не получи отговор, а само едно демонстративно обръщаше н агръб о страна на чернокосата, която прото се завъртя на другата страна, уви се в одеалото и се сви на кълбо.
-Това какво трябва да значи?- попита Блекмур, придърпвайки я с все завивките към себе си.
-Че смятам цял ден да не ставам! - отвърна тя
-Защо?
-Умен си Луис, ще се сетиш! - отвърна тя след което се зави през глава.
Мъжа само сви рамене и отиде до прозореца с намерението да дръпне завесата, но при първото рязко движение едното платно се скъса.
-Шибан боклук - промърмори Блкемур след което се запъти към банята с намерението да се изкъпе.
Когато след минута от банята се чу яростен вик, Ем се поизправи в леглото и зачака мъжа да излезе.
Предусещаше буря.
Луис се показа от банята, с леко намокрена коса и кърпа около кръста, гледайки жената на кръв.
-Ти ли чисти стаята ми?! - попита той яростно, а тя смао му се усмихна невинно и кимна.
-По дяволите Емили, какво си правила с душа? - говореше той, докато вървеше към гардероба. В мига, в който го отвори го затрупаха куп дрехи, а Ем просто не можа да се стъри и се разсмя с цяло гърло. - Какво по дяволите си правила! - изкрещя Луис вбесен и се насочи с бавна и заплашителна крачка към нея.
Усещайки опстността Ем скочи от леглото, увивайки се в чаршафа и изжяга в другия ъгъл на стаята.
-Тея няма да минат, Ем! - изсъска Луис и я подгони из стаята.
На няколко пъти мина през купчинта с прахта пред вратата към терасата, след което я подгони още по диво, докато накрая с победоносен вик не я прикова на леглото.

Емили се усмихна леко и се поразмърда между ръцете му, но Луис не се отдръпна. Изгледа я ядосано и впи устни в нейните:
-Знаеш че това няма да мине безнаказано, нали? –Отвърна, отдръпвайки се от нея.
-Знам. –Усмихна се момичето и прокара ръце по врата му.- Има време за всичко.
И се преобърна, заставайки върху него. Прокара крака си между неговите, а ръката й се спусна към врата му. Загледа се за миг в очите му – пламъкът, който блестеше в най-тъмните дълбини на океана, стигаше и за двама им. Впи устни в неговите и стисна леко очи, докосвайки едва-едва с пръстите си гърдите му. Завърши целувката, поставяйки пръст на устните му, за да забави дишането си.
-Докога ще го караме така, Луис? –Промълви шептейки, някак уплашено.
Луис захапа леко пръста й и се усмихна. После, срещайки сериозния й поглед, отвърна тихо:
-От какво се страхуваш?
-По дяволите, Луис, ние сме убийци! Какво си мислехме когато… -Емили замлъкна за миг и понечи да продължи, но не го направи.
-Когато какво, Ем? –Попита я Луис.
Момичето се претърколи на леглото до него и се изправи. Приближи се нервно до вратата на терасата и се загледа навън. Треперещата ръка едва-едва притискаше импулсивно чаршафа към тялото й, а погледът се рееше из гледката неспокойно.
Луис прехвърли крака от леглото и се загледа мълчаливо в нея. Без да казва нищо и без да прави нищо. Тя сама щеше да събере сили, за да го изрече. Той нямаше да й помогне, помощта му щеше да омаловажи момента.
Минута по-късно, Емили се обърна отново към него и срещна погледа му. Прехапа устна и прошепна:
-Когато позволихме чувствата да ни ръководят.
Луис се загледа в нея проницателно и кимна леко. После промълви, някак глухо и несигурно:
-Обичаш ли ме, Ем?
Момичето се обърна рязко към прозореца и застина така. Луис поклати леко глава и се изправи. Приближи се бавно с тихи стъпки към нея и прекара ръка диагонално по тялото й – от гърдите до ханша, чувствайки как тялото й е гърчеше импулсивно под ласките му. Дъхът й се учести, а пулсът й заби с пълна сила. Ръката му мина нагоре по врата й и застина там.. Целуна леко сгъвката на шията й и прошепна:
-Ем…
Стисна талията й и я обърна към себе си. Момичето сведе погледа си надолу и облегна глава на гърдите му, криейки очите си от неговите.
-Ем… Ем, погледни ме.
Вдигна с ръка брадичката й, но момичето отново не го погледна.
-Моля те.
Вдигна очите си и потъна в неговите. Свивайки ръце на гърдите му, се чувстваше по-безпомощна от всякога. Понечи да отвърне, но не намери сили. Просто кимна леко, донякъде засрамено и свенливо, донякъде ядосано и несъзнателно.
Луис долепи устни до челото й и прошепна:
-Ем… Чуй ме добре и го запомни: Обичам те.
Ръцете му обвиха талията й, за да спрат конвулсивно потрепващото й тяло. Облегна глава на рамото му и скри очите си. И в това, че се чувстваше сигурна, се криеше страха й.

Постояха малко така без да казват нищо, просто тояха черпейки от топлината на другия, успокоени, но и в същото време объркани и изпълнени с мисли за бъдещо и това, което то им вещаеше.
Емили не искаше да казва нищо, не искаше да говори, за това се надигна на пръсти и долепи устни до неговите.
-Имам една страхотна идея - прошепна Луис
-Каква?
-Да се върнем в леглото - повдигна я и я занесе до него, след което легна върху нея и продължи да я целува.
-Луис, трябва да ставаме - прошепна тя
-Веднага след като приключим с това - отвърна той, захапвайки нежната кожа на шията
Точно в същият момент врата се отвори широко и вътре в бърза крачка влетя Леонард.
Двамата мигом застинаха, както и Лео, който ги зяпна като ударен.Обърна се с гръб към тях и запелтечи.
-Аз...такова..извинявайите не исках да ви прекъсвам...
-Напълно си прав - процеди Луис
-Исках да ви кажа, за закуската..смисъл готова е. Вие..слезте, като си...си свършите там..работата.... - промърмори той и излезе, затваряйки тихо вратата.
Блекмур зарови лице във врата на Емили, мърморейки
-Не се науичиха да чукат!
-До колкото знам от Крис, Лео определено знае как да "чука"
Мъжа се усмихна и я целуна отново
-Така...до къде бяхме?


Двамата слязоха след около час долу, където останалите седяха на масата и всъщност обядваха тъй като бе един часа на обяд.
Настаниха се на масата без да казват нищо, усмихвайки се.
-Гледам сте имали приятна нощ - - отсъди Кристин, глеайки Луис на кръв.
- Като изклчим грубото събуждане, да - отвърна мъжа - Но не е товя работа.
-Смятам от сега нататък да те будя така всяка сутрин! - отвърна момичето
-Само посмей!
- Хора, какво ще кажете да млъкнете и да ядем, а? - обади се Джеймс
-Теб някой да те е питал? - Отвърна му Крис след което пак се обърна към Блекмур.
Останалите се спогледаха и бързо всеха чинийте с храната, след което с епренесоха на малката масичка в хола, оставяйки двамата да се карат.

- Голям си кретен, нали знаеш? – изсъска злобно Крис.
- А ти си ужасно невъзпитана. – отвърна Блекмур незаинтересовано.
- Може би не е имало кой да ме възпита. – изтреля тя вбесено. Луис вдигна глава и я погледна.
- Какъв ти е проблема Крис?
- Твоят какъв е? – двамата се гледаха няколко мига.
- Не ти влиза в работата, а дори и да ти влизаше пак нямаше да разбереш. – отвърна той и се зпаъти към хола.
- Гръмни се, кретен такъв! – викна след него и се тупна на плота. Нямаше да закусва, не грешка обядва с тях. Не можеше да му гледа противната физиономия, а беше сигура, че все някой щеше да й се заяде отново за нещо.
Настани се върху плота, кръстоса крака, облегна се на стената и се зае със закуската.
- Защо седиш тук? – попита Леонард, който се беше облегнал на рамката на вратата и я гледаше как ровичка яйцата. Отговор не получи. – Малката.
- Не съм „малката” и ме остави на мира. – изрепчи му се тя.
- Да не си взела някоя пресолена или прелимонена порция предназначена за нас, че си такава кисела? – усмихна се той и отиде до нея.
- Много забавно. Нищо не съм взимала, а сега ме остави! Как да ти кажа, че ми се седи сама? – издърпа ръката си и скочи на земята. Лео заобиколи плота и като застана на няколко сантиметра от нея я погали по бузата.
- Какво има мъниче?
- Не, вие май определено днес сте решили да ме побъркате! – блъсна го ядно от сее си и изхвърча от стаята. мина през хола без да казва каквото и да е и тресна вратата.
- Какво й стана? – попита Кейт.
- Нямам идея. – повдигна рамене мъжът. – Ще отида да видя на къде хукна. – никой не го и възпря.
Знаеше защо се бе ядосала така. Мразеше да й напомнят за миналото, мразеше да си спомня за него. Всеки един от екипа не бе с кой знае колко по-различно детство, но за нея това беше болна тема, която избягваше и подхващаше само когато не неибзежно. Не помнеше родителите си, беше отраснала в мизерно сиропиталище в един от крайните квартали на Лондон. Единственият близък, който бе имала докато живееше там бе едно 8 годишно момиченце. Това бе първият човек, който се бе усмихнал приятелски на Крис и й бе помогнал да преживее на това противно място. Когато Кристин бе на 13 момиченцето умира от треска. Тя понася много тежко загубата на притяелката си, но противният директор и отношението му към нея, подтикват 13 годишното дете да избяга. Беше забравила за този спомен, бе забравила за нея, за всичко. това бе минало и трябваше да си остане там, нали? Трябваше да спре да мисли за грешките си и решенията, които бе взимала тогава.
Едри капки дъжд падаха една след друга по мекия пясък, оставяйки следи. Чувстваше хладния им допир по тялото си, но не помръдваше. Не искаше да помръдне, нямаше смисъл. Бе застанала на брега и се наслаждаваше на гледтката. Морският вик оттекваше в ушите й, вълните заливаха бясно краката й, а дъждът мокреше тялото й. Усещаше как то я вика, как я дърпа към себе си, да я прегърне в студената ис прегръдка и да остане там, да стане една от многото поддали се на „чара” му. Светкавица раздра гъстия мрак, който бе надвиснал над плажа, а звукът от гръмотвица се сля с морския вой.
Погледът му шареше по брега, но никъде не виждаше сторйната й фигура. Не можеше да го е направила, нали?
- КРИСТИН! – изкрещя мъжът, но воя на вятъра и морето заглушиха гласа му. – КРИСТИИН! – повтори той, но отново нищо. Тичаше по плажа, а ледените капки го бихе апо лицето, премрежвайки погледаму. – Кристин, дявол да те вземе къде сиии? – Само дано не беше направила някоя глупост.
Когато стигна до скалите видя, че близо до тях имаше някакъв човек, който бе до половината във водата. Позна я. Нямаше кой друг да е толковалуд и да влезе по това време.
Някакъв далечен глас долетя до нея, но не искаше да го чуе. Стоеше като хипнотизирана и правеше крачка след крачка, навътре, там от където връщане нямаше. Водата винаги й бе действала по този начин. Още само крачка и щеше да потъне. Вече усещаше соления вкус в устата си. ледената вода я обгръщаше, но това не й пречеше. Почувства как нечия ръка се ови около талията й и я задърпа нанякъде. Отовори очи и видя, че е на пясъка, а Лео се бенадвесил над нея и я викаше.
- Ти луда ли си? – крещеше той, но думите му не достигаха до ушите й. – Ак осе бях забавил и миг щеше да си потънеш и на дали щяхме да те намерим някога. – не му обръщаше внимание. Просто се взираше в очите му – притеснени и разгневени. Тревога за нея, дали ще е добре. Гледаше го и разбираше, че се бе случило нещо от което бягаше твърде много време. Неусетно, между страстните нощи и горещите дни се бе влюбила в него. Надигна се леко от пясъка и го целуна. Без думи, без обяснения, без скандали. За миг устните им се сляха в нежна целувка, карайки и двамата да забравят за това, което бе станало преди малко.
- Хайде. – Ло се изправи и помогна на Кристин да стане от пясъка. – Да се прибираме, че ако настнише ще ни убият и двамата. – усмихна се мъжът й прегърна приятелката си през кръста. Чувстваше се добре, не се усмихваше, не сияеше, просто въреше до него, но вътрешно й бе някак леко и спокойно.
- Добре ли сте? Навън такъв дъжд вали, че... – започна Кейт, но Джеймс я прекъсна.
- Както изглежда занят по-добре от нас какво е времето на вън. – Кристин все още гледаше с онази незаинтересованост и отнесеност и това притесни присъстващите.
- Тя добре ли е? – попита Ана.
- Да. Просто се понамокри отколкото рябваше..
- А ти барабар с нея, нали? – обади се и Луис.
- Много смешно. – озъби му се Леонард. – Ще я заведа да се изкъпе, че най-много да хване някоя плевмония в това състояние. – другите кимнаха и той и Крис тръгнаха към спалнята на момичето.
Съблече дрехите й и влезе заедно с нея в банята. Пусна гореща вода и като хвана гъбата започна бавно да я рокарва по ръцете и гърба й. През цялото вмреме нито единият, нието другият обели и дума. Просто стояха в банята и си взимаха душ, а тишината говореше вместо тях.
След час Лео спря водата и като взе две кърпи уви себе си и Кристин. Момичето само го погледна благодарствено и лека змъчена усмивка пробяга по устните й. Мъжът върна усмивката и като я целуна нежно по челото я поведе към стаята. Махна ковертюрата и й помогне да си легне заедно с кърпата. Не знаеше къде точно бе блузата или пос-кро парцала, с който спеше. Зави я и се шмугна зад нея. Тя се обърна към него и се сгуши в топлата му прегръдка, оставяйки се на ласките му. Неусетно няколко сълзи се отрониха от очите й и се згаубиха в гърдите му. Леонард сеотдръпна леко от нея и я погледна.
- Хей – нежният му глас я накара да изхлипа. – Дребосъче какво се е случило?
- Нищо. – отвърна тихо, но строгият му поглед я накара да продължи. – Добре съм наистина. момент на слабост това е. За това мразя да бездействам твърде дълго време. – избърса сълзите и го целуна. – Благодаря.
- За?
- Че беше до мен и остана незабелязан. – усмихна се и го целуна този път по продължително, а после отново се сгуши в прегръдкта му и затоври очи.

Всички се бяха събрали в трапезарията за вечеря и говореха отнесено. Бяха спокойни, и като по чудо никой не се караше с някой друг.
Изведнъж се чу как новичт мобилен телефон, който Ем си бе купила звунна от плтоа и тя изтича, за да го вдигне. Номерът и бе познат, но не се сещаше на кой е.
Натисна зелената слушалка и отговори.
-Ало?
-Емили? - гласа на един от шефовете на ФБР, редовен клиент на HEARTBEAT.
-Здравейте господин Сваровски, с какво мога да ви бъда полезна?
-Имам поръчка за групата ти Емили, нещо голямо.
-Да чуем?
-Френския посланник и един от неговите приближени съветници ще бъдат тук на почивка в следващият един месец. Другият Вторник ще посетят музея на изкуството близо до Лондон. Не искам тези френски копелета да ми дишат във врата. Имам проблеми с тях от годинии мисля, че е време да се отърва от тях. Възможно най - скоро. Ще приемете ли поръчката?
-Да, ще я приемем, но цената ще бъде висока.
-Колко?
Ем се замисли пресмятайки на ум всичко което щеше да им трябва.
-150 хилядарки.
-Емили аз съм обикновен шеф на ФБР.
-Който се занимава с корупция и печели твърде много пари.
Мъжа въздъхна.
-Ще си получиш парите до час, по банков път.
-Значи имаме сделка.
-Да.
Ем си записа още няколко важни подробности и неща за двете мишени, след което каза довиждане и затвори.
Обърна се към останалите, който я гледаха в очакване и се усмихна.
-Имаме задача!


Всички седяха в хола и обсъждаха предстоящата мисия. Ем бе изтеглила карта на Музея и всички улици около него, за да обсъдят постовете и плана за процедура.
-Така няма да стане - отсъди Лео, а останалите кимнаха.
-Някой ще отие и ще проучи добре нещата - Ем ги огледа. - Джеймс тръгваш утре сутринта, за да разучиш мястото както и улиците, трафика и близките полицейски постове. Искам да знам всяко място с охрана и всички слухове за това с колко човека лична охрана ще бъде посланника.
Леко зашеметен от бързата задача, мъжа я изгледа объркано след което кимна.
-Хора....рябва да бъдем много внимателни този път. Задачата е трудна и опасна, но пък за сметка на това парите са много.
Ем обърна лаптопа към себе си и провери дали вече бяха преведени на сметката й. Всичко бе точно.
Поговориха още малко и поглеждайки към часовника, който вече показваше 11.30 се отправиха към спаните.
-Разбрахме се. Найт да си тръгнал преди да съм станала. А с Луис утре отиваме на пазар, за оръжията.

Джеймс въздъхна и завъртя ключа,изключвайки колата.Облегна се за момент назад и разтърка очи. Въздъхна отново и излезе от колата заедно с навитата на руло карта.
С тежка крачка тръгна към вратата и когато влезе в коридора се услуша напрегнато.Чуваха се гласове някъде от кухнята...и от горния етаж.
Натисна дръжката на вратата на кухнята и влезе вътре.Единственият човек,който забеляза вътре беше Кейт,седнала на плота с кофичка сладолед в ръка и лъжица в другата.
-Я,ето кой бил крадецът на сладолед!-усмихна се той затваряйки вратата след себе си.
-Я,кой се върна най-сетне!-изчепчи му се тя докато той се приближаваше към нея.
-Къде са другите?-той хвана ръката й загребвайки от сладоледа и преди да успее тя да отреагира,пъхна лъжицата в устата си.
-Хей!-тя дръпна ръката си,но хватката му се оказа по-силна.-Изглеждаш ужасно!-Джеймс се изсмя.
-Благодаря за комплимента.
-Джеймс?-възкликна някой откъм вратата.Двамата вдигнаха погледи натам,за да срещнат подозрително свитите очи на Ана.-Кога се върна?
-Току-що.-той се обърна бавно към нея и се подпря на плота,точно между отпуснатите крака на Кейт,на която й се наложи да вдигне кофичката,за да не би главата му да я събори от ръцете му.-Къде са останалите?
-Крис и Лео са горе...-започна Ана,а Кейт довърши.
-А Емили и Луис са на верандата.
Той изгледа двете някак странно сякаш искаше да им каже нещо само с поглед,но двете не реагираха.
-Още ли сте тук!Идете ги извикайте!!-каза той с подигравателна усмивка.
-ЕМИЛИИИ!-изпищя Кейт почти в ухото му и той отскочи встрани,запушвайки ушите си.Вратата към верандата се отвори рязко и вътре влетя спомената с напрегнато изражение и се заоглежда.-Ето,аз ги извиках.
-Джеймс?-възкликна учудено Емили щом го забеляза.-Върнал си се?
-Защо всички сте учудени от този факт?-намръщи се той.
-Ан,извикай Кристин и Леонард.-нареди моментално Емили без да обръща внимание на думите му.Другата кимна и изчезна през вратата.Луис се подаде от вратата и изгледа учудено Джеймс,който пък извърна поглед.
-Не ми казвай,учуден си,че ме виждаш.-въздъхна раздразнено.
-Всъщност щях да попитам защо не си загасил фаровете на колата.-отбеляза с лека усмивка Луис.
-Забравих.-измърмори той поставяйки картата на масата и избутвайки нещата отгоре,за да й направи място.Кейт сточи от плота и се зае да примества чашите,които бяха оставили по-рано,в мивката.
Емили се надвеси над картата и очите й моментално се плъзнаха по бележките.Луис чешеше брадичката си замислено вперил поглед също към нея.Вратата се отвори и вътре влязоха другите трима.Без дори да кажа и дума наобиколиха масата и Джеймс започна.
-Това е плана на музия.Записал съм къде се намират постовете и броя на сражите.Охраната се състои около педесет човека – отвън на всеки пет метра има човек, сменят се на час и половина.Вътре има няколко зони,които съм отбелязал.Тук,тук,тук....-той посочи няколко места с показалеца си къде бяха написани числата 1 и 2.-Единицата означава един човек,а двойката двама.-обясни той.Посланника има и лична охрана,която се състои от десет човека.Те се движат постоянно с него. Съветника ще бъде най-вероятно тук. – той посочи една от помещенията,близо до източното стълбище.- Явно не си пада много по разглеждането на антиките или просто е привлечен от това,което е там.Както и да е.Там ще го намерим.
-Добре.-Емили продължаваше да гледа напрегнато картата запаметявайки броя на стражите на всяко едно от местата.-Така,случайте плана.-тя млъкна за момент поглеждайки всекиго поотделно.- Когато стигнем там нямаме право на гръшки.По-точно излезнем ли от този праг,нямаме право на една грешна стъпка! Когато стигнем ще процедираме така: първо влизат Кристин и Леонард.Двамата се насочвате към съветника.Запомнихте ли мястото добре?-двамата кимнаха едновременно.-Без грешки.-тя отново погледна картата и вдигна поглед към Джеймс и Кейт.-После са Кейтлин и Джеймс. Около един часа посланника ще е привършил обиколката си и ще мине през фоайето тук.-проста на Ем се заби в едно от големите помещения и всички впериха очи в мястото.Когато ние убиваме посланника вие трябва да очистите охраната,за да настане хаос и да няма проблеми при измъкването.Ясно?-двамата кимнаха.-Анна,ти ще си последна.За теб остава да убиеш охраната отвън.-тя кимна също.Емили сведе глава надолу и след около минута я вдигна.-Някакви въпроси?
-Не.-отвърнаха всички в хор.
-Тогава остава само да се приготвим.Имате двайсет минути.Побързайте.Всичко е въпрос на време.Трябва да сме точни.

Фолксвагена беше спрян на около трийсетина метра от музея и главния вход. Никой от тях все още не бе излезнал, всички се подготвяха.
Ем върза косата си на кок и сложи черните ръкавици, след което провери дали двата ножа са на място, както и дали пистолета е във вътрешния джоб на палтото.
Огледа отново място. Беше нервна. Мисията бе сложна.
Обърна се към останалите и им кимна, след което всички слязоха от колата.
Луис кимна на Крис и Леонард и, след като Кристин хвана под ръка Лео, така, че да приличат на двойка, двамата тръгнаха към входа на музея, лепвайки си широки усмивки.
След около минута, двамата се изгубиха зад вратите. Трябваше да намерят посланика и съветника му, възможно най - бързо.
След няколко минути Джеймс и Кейт, с който тя и Луис, трябваше да се срещнат в трапезарията, направиха същото и влязоха на вътре.
Ана щеше да влезе последна, затова Ем и Луис тръгнаха по малката странична уличка, водеща до задната страна на музея, от където щяха да влязат през един от прозорците и да отстранят охраната.
Повървяха две-три минути, заставайки под прозореца на първия етаж. Луис се надигна леко нагоре и погледна. В малката стая имаше само един човек от охрана, който ровеше по някакви папки.
Блекмур сложи заглушител на пистолета си, след което с един изстрел повали мъжа.
Ем отвори прозореца с помощта на ножа си и за няколко секунди другите се вмъкнаха вътре.
Емили отиде предпазливо до врата и се заслуша. Чуваха се само постоянните стъпки на другия човек от охраната, който явно крачеше доста нервно. След секунда се чу как стъпките приближават и чернокосата направи знак на Луис да залегне.
Когато мъжът влетя в стаята застина при вида на мъртвото тяло на колегата, осигурявайки на Ем идеалното време, за да го премахне.
Заставайки зад него, без да губи време жената прокара ножа бързо и рязко през врата му, след което остави мъртвото тяло на земята.
Двамата с Блекмур излязоха тихо в коридора, затваряйки вратата, и по план се насочиха по един от коридорите.
На един ъгъл Емили тръгна на дясно проверявайки дали е чисто, докато не чу стъпки и не се обърна рязко виждайки как някакъв мъж с униформа се приближаваше към тях.
Този не бе предвиден в плановете им, Джеймс не ги бе предупредил.
Мъжът я изгледа опулено, след което и Луис и бързо насочи пистолета си към мъжа
-Какво, по дяволи...
Не успя да довърши защото чернокосата се метна на врата му, с намерението да спре атаката към Луис и да го убие. Мъжът се завъртя, докато Ем се мъчеше да
извади ножа си, и в следващия момент "носителя" й я удари силно в стената, а докато ноктите и прорязаха шията му, пистолета в ръцете му гръмна.
Усети удара с цялото си тяло и силно извика. Главата и се замай и й се догади. Погледа й се замъгли и усети как корема я заболя, чувствайки нещо топло между краката си.
В някакъв унес осъзнаваше, че това е кръв. Дочуваше и тихото бучене на алармата, която се бе задействала при спусъка, след което чу още един изстрел, виждайки как бледия силует на охраната пада на земята.

Кристин бе застинала до стената и следеше движенията на охрната, а Лео бе насочил пистолета си към един от охранителите. Възрастният мъж бе седнал зад голямото дървено бюро в италиански стил, с гръб към открехнатата врата, а сивкав дим се извисяваше над кожения стол, в който се бе отпуснал. Крис и Леонард се бяха скрили в тъмнината на две огромни каменни колони, които бяха точно до помещението и им предлагаха префектна видимост. Жената щеше да влезе и да убие съветника, докато мъжът я прикриваше. Имаше 6 охранители. Четири пред вратата и двама вътре в кабинета.
Леонард вдигна ръка и започна да смъква пръстите си един по един. Когато савли и последният се подаде от скривалището и изтреля един куршум, който се заби право в сърцето на един от мъжете пред вратата. Другите трима се обърнаха към мястото от където бе дошъл изтрелът и се запътиха на там. Кристин издебна разсеяността на мъжете и се запъти с тихи и бързи крачки към врата. Трябваше да привлече вниманието на едини, за да може да го обезвреди, а после и да убие другия. Постоя миг-два загледана – по-едрият се бе опуснал на стената и почти бе заспла, докато другият щъкаше напред-назад. Явно гласовете на останалите от охраната бяха привлекли вниманието на хората в стаята, защото се чу гласът на съветника:
- Отидете да видите каква е тази суматоха. – мъжете не отговориха, а само се обърнаха и изчезнаха през вратата. Минаха покрай Крис, но тъй като бе тъмно не я видяха. Изчака ги да се отдалечат още малко и влезе в стаята, затваряйки вратата, която накара мъжът да се обърна. Не много висок, с плешиво теме, тънки устни, шкембе, прикрито зад скъпраски костюм и лицемерно изражение. – Какво... – изведнъж по лицет му се изписа учудване, а след миг лека усмивка пробяга по устните му. – Здравей..Кристин. – жената го изгледа изпитатлено, но колкото повече го гледаше толков аповече осъзнаваше, че този човек й бе познат. От къде, нямаше идея, но го беше виждала някъде. – Нима не ме позна, скъпо дете? – попита той с тон, който в друго положение би прозвучал катобащински.
- Ти? – ахна тя. Само един човек я наричаше така, но не го бе виждала от години. мислеше, че е умрял. Трябваше да е умрял!
- И аз се радвам да те видя, малката. Пораснала си. – усмихна се доволно мъжът.
- Не съм ти малката и мина много отдавна времето, в което можеше да ми нареждаш. – изсъска злобно и вдигна предпазителя на пистолета.
- Все още си така опърничева като преди. – студеният смехът му отекна в стаята. – Мислех, че годините ще ти повлияят, но съм сбъркал.
- Никога не си ме познавал, за да можеш да правиш каквито и да е било докатки за мен. – отвърна му тя с присвити очи. Мразеше този човек повече от всичко. По негова вина той бе мъртъв, защото той беше наредил, той бе виновен, че тя отново бе остнала сама и сега щеше да си плати.
- Това, че не бях толкова близо до теб не значи, че не те познавах. Маклагън беше доста добър осведомител. – усмихна се тайнствено.
- Какво искаш да кажеш с това, че е е бил добър осведомител? – Филип Маклагън бе мъжът, който бе вкарал в „бизнеса” Крис, човекът, който я бе научил на всичко и единственият, който тя бе обичала..до скоро. Дълго време той я беше направлявал и учил, беше й помагал, за да се превърне във всичко, което бе днес. Беше му вярвала сляпо, знаеше, че той никога няма да я предаде, а когато бе убит това бе най-големият шок в живота на Кристин. Тя знаеше, че единствениятв иновник за смъртта му бе човекът срещу нея, знаеше и сега щеше даси отмъсти.
- О, да забравих, че ти така и не разбра. Може ли? – той посочи към пурата в пепелника и я взе щом получи разрешение от жената.
- Какво не съм разбрала? Мамка му говори, а не ми овъртай! – вече започваше да се ядосва да казва каквото има и да го убива, ако не иска нея да я убият. Гласовете от вън не намаляваха, а звукът от куршуми като, че ли се бе увеличил.
- Ще разбереш, детето ми, ще разбереш. Но нека се върнем малко назад. Когато се запозна с Филип ти беше на 18, ако не ме лъже паметта. – Крис кимна без да казва нищо. – Беше изстрадала много, дори и през затвор бе преминала, общо взето душевното ти състояние не беше кой знае колко добро, а на нас ни трябваше точно такъв човек – слаб психически, които ще се поддаде на влияние, лесна за обработка и манипулация, без минало и бъдеще. Нямаше какво да губиш, но имаше какво да спечелиш. Така ти бе казал, нали? – онази противна усмивка отново се раззля по лицето му, докато дърпаше от пурата - Беше перфектна. Единственият проблем бе, че беше много опърничева и нетърпеше чужду влияние, пък и на дали щеше да приемеш с особено въудушевление работата на убийца. Трябваше ни някой, който да те убеди, да ти покаже преспективите на нашия бизнес, да ти покаже и научи да бъдеш една от нас. Филип беше този човек. Горе долу на твойта възраст, привлекателен, добър актьо, както в последствие всички се убедихме, а препдолагам и добър любовник. – студеният му смях огласи помещението. Ръцете на Крис вече трепереха. Не можеше да е вярно той я лъжеше, нали? Мътните го взели той я лъжеше! Трябваше да я лъже. Какви ли не мисли започнаха да изникват в глават й, спомени от миналото, които бяха останали там. „Хайде сладурче, опитай се да вдигнеш карка си по-високо.” – висок тъмнокос мъж бе кръстосал длани към нея и тя се опитваше да ги улучи с крак. Мигове на моментно щастие нахлуваха в главата й един след друг, а вихрушка от въпроси бавно се оформяше и набираше скорост. – Платихме му, за да те прилъсти, да те накара да се влюбиш в него, да те убеди да станеш една от нас, да те убучи, а след това и да те изостваи.
- Това не е вярно! – кресна жената. – Лъжеш ме!! Той никога не би го направил!!! – крещеше, а гласът й отекваше в тишината. Нито тя, нито мъжът срещу нея бяха усетили кога суматохата от вън бе спряла.
- Защо да го правя? Каква полза имам, ти така или иначе ще ме убиеш. Мисля, че поне истината трябва да узнаеш преди да умра! Да узнаеш, че всичко, което си мислила и приемала за истина е било една голяма лъжа, че вико беше един фарс, а ти ни помогна да осъществим плана си. Не разбираш ли? Ти беше просто дребна риба, която стана храна на по-големите. – мъжът я гледаше безизразно, пушейки бавно пурата си. не му пукаше за жената от среща. Щеше да я накара да се погърчи малко предид а го убие.
- Мълчи! – изсъска злобно. Изведнъж вратата се отвори рязко и през нея влетя Леонард. Кристин се извърна стреснато, което даде възможност на мъжът зад бюрото да вземе пистолета от шкафа и да го насочи срещу русата, но Лео бе по-бърз и изтреля един куршум, който се заби в сърцето му. – НЕ! – изкрещя жената се спусна към умиращия. Леонард я изгледа уудено, но тръгна след нея. – Не умира! По дяволите, Спнесър не умирай! – говореше тя. – Кажи ми, кажи ми какво е станало!! Защо той умря!
- Той никога... – мъжът изплю млако кръв и с прегракнал глас продължи. – никога не те е обичал, Кристин. Беше поредната му жерта. – дишаше учестено, а топлата струйка, извираща от ляво се спускаше по ръцете на жената, която се мъчеше да го задържи още миг жив.
- Не, моля те не умирай. – сълзи падаха от очите й.
- Той искаше да те убие, щеше да го направи. – мъжът говореше със затворени очи, а гласът му бе станал още по-тих – За това го направих, за да те защитя, защото още тогава бях влюбен в теб. Той никога не те е обичал... попитай... – но Крис така и не разбра кой трябваше да попита, защото мъжът издъхна в ръцете й. Последен стон, последен поглед към света, а след това тялото му се отпусна в прегдърката й. – НЕЕЕ.. – изкрещя жената. – По дяволите не...събуди се. – сълзи падаха по бузите й, а Леонард стоеше отстрани и не знаеше какво да каже. Не бе разбрал почти нищо от думите на мъжа, но и това, което можа да осъзнае му бе много.
- Крис. – докосна рамото й, а тя се отдръпна инстинктивно от него. – Хайде Крис. Да се махаме. – Алармата се бе задействала и сега навсяъде кънтеше писклив звук и отъслечни думи от женски глас. Кристин не ги чуваше. Тя просто стоеше там, притискайки ръце към сърцето му, опитвайки се да го съживи. Имаеш да му зададе толкова много въпроси, да разбере. Защо трябваше да умира? Не беше вярно, нали? Той я бе обичал.. – Кристин! – викна най-на края Лео. – КРИСТИН! Погледни ме. – тя бавно вдигна насълзените си очи. – Той е мъртъв. Няма го. Няма как да ти отговори. Трябва да се махаме от тук, ако не искаме и ние да го последваме. Хайде Крис. Стани – той я хвана за ръката и й помогна да се изправи.
Не искаше да тръгва, не искаше да го следва, какъв бе смисълът? Всичко е било една лъжа, целият й живот, всичко е било измислено предварително, а тя е била само кукла, с която са играели.
- КРИСТИН! – Леонард я разтресе, а когато не реагира я зашлеви, което малко я накара да се съвземе. – Трябва да се махаме, чуваш ли? – гледа го няколко мига, а след това кимна. – Хайде.
Двамата излезнаха от стаята и тръгнаха към близката врата, от която бяха дошли. „Десет секунди до затварянето на вратите.” – кънтеше женският глас и ззалата, а нечии стъпки и гласове риближаваха все повеч еи повече. Кристин и Леонард се скриха зад една от колоните, миг преди един куршум да се забие във врата на жената. Отвсякъде се чуваха гласове, стъпки, куршуми летяха от ляво и от дясно. Положението беше безнадеждно.

Когато гръмна оглушителната аларма, Луис потръпна. Емили продължаваше да пищи. Беше се спуснала надолу по стената и тънка кървава следа грееше на сивата бледност.
-ТРЕВОГА! Вратите ще бъдат заключени след тридесет секунди… -При този монотонен, машинален, предупредителен звук, Луис се сепна. Наведе се бързо към Емили и се опита да я вдигне, но не успя. Целите й дрехи бяха в кръв, очите й бяха затворени, устните й бяха пребледнели, както и цялата й кожа. По челото й избиха ситни капки пот от треската, които блеснаха на слабата светлина.
При вида й, Луис се ужаси тотално. Из сградата ехтеше гласа на компютъра… „Вратите ще бъдат заключени след двадесет и пет секунди…”.
Прекара машинално ръка зад главата й и сгъвката на колената й. Вдигна я на ръце и се огледа. Не можеше да скочи през прозореца – макар и на първия етаж, щеше да го затрудни състоянието на Емили. Затича се назад към входната врата. Чувстваше напрежението около себе си – очакваше зад всеки ъгъл да се появи някой убиец. Отново и отново. С треперещо сърце. Ако някой изникнеше, той нямаше да може нито да се защити, нито да спаси нея. С пистолет в джоба и полуживата Емили на ръце, той щеше да е лесна мишена. Също като нея.
От тази мисъл му прилошаваше. В сградата имаше десетки обучени да убиват охранители. Почти никой от тях не беше убит – беше се наложило да пазят тишина. Сега с прикритието всичко беше свършено. Писъка, изстрела и алармата безсъмнено бяха мобилизирали всеки в музея, който носеше оръжие, че и останалите. Французинът беше предупреден. И всичко рухваше под краката му.
Емили беше впила нокти до болка в раменете му, гърдите му приглушаваха виковете й, а блузата попиваше болезнените й сълзи. Чувстваше кръвта по ръцете си и се ужасяваше от факта, че не знаеше какво се е случило. Тя се беше ударила в стената, просто се беше ударила. Откъде беше кръвта тогава?
„Вратите ще бъдат заключени след десет секунди…”
Блъсна с гръб вратата, без да гледа през прозореца. Някой тупна в краката му – беше Ана. И, преди да каже нещо, около тях засвистяха куршумите – външните стражи се бяха усетили.
-Прикривай ме! –Викна, когато момичето се изправи, и се затича към колата. Изстрелите свистяха около него, но повече се страхуваше от това, което се беше случило, отколкото от това, което предстоеше. Отвори задната врата и постави Емили да легне на седалката. Когато отдели вкопчените й ръце от рамото си, почувства как се гърчеше под него. За миг се прокле, че трябва да я остави. Погали нежно бузата й и излезе рязко.
Ана стреляше по охраната и беше с гръб към него. Луис набързо извади пистолета си, без дори да слага предпазителя. Прицели се и за секунди уби трима от тях.
-Ан. –Обърна се импулсивно към нея. Момичето кимна, без да го поглежда. Продължаваше да стреля по тях и беше толкова съсредоточена, че не можеше да отговори, въпреки че знаеше, че го чува.- Аз трябва да се върна. Ще се справиш ли с тях?
-Да. –Отвърна глухо, без да го поглежда.
Луис отвори багажника и извади миникомпютъра. После се върна до нея и уби един, който се беше приближил прекалено. А куршумите продължаваха да свистят около тях, без да уцелват целта си.
-Погрижи се за нея, зле е. –Кимна й и се втурна към входа. Спираше, само когато някой бодигард се окажеше прекалено близо до него. Прицелваше се за части от секундата и пръсваше главата му. Когато се приближи до входа, охраната вече не го виждаше – беше насочила вниманието си към Ана. Нещо го дръпна и понечи да се върна, но осъзна, че това е грешка. Извади миникомпютъра, набра някакъв код и вратите се отключиха, алармата престана да звъни в ушите му. И, въпреки това, не се успокои – всичко вече беше свършило. Нямаше я изненадата на нападението и го нямаше прикритието. Хвърли последен поглед на фолксвагена в далечината и женската фигура, която беше клекнала и целеше точно по многото охранители. После бутна вратата и се изгуби зад нея.

Ан импулсивно се завъртя към Емили,която вече сякаш не дишаше.За миг се поколеба какво да направи,а после се прицели и продължи да стреля по охраната."По дяволите,сякаш нямат край!"-помисли си ядосано,когато един коршум мина само на сантиметри от лицето й.Алармата се бе включила,останалите бяха вътре..Мисията отново беше пропаднала.Оръжието потрепери в ръката й и не можа да се прицели добре,а мъжът вече се приближаваше опасно близо.Въздъхна обречено и запрати поредните десет куршума по него.Свали го с първия,а за нейн късмет и още двама след него.Ана се опита да ги преброи,присвивайки очи срещу тях,но й се сториха прекалено много.Протегна лявата си ръка към джоба на якето,изваждайки един нов пълнител.Имаше само още два.Смени го,навеждайки се и избягвайки няколко изтрела.
-Обградете я!-извика нечий глас и жената се сепна объркано.Опита се да отвори вратата на колата,за да измъкне един от пистолетите на предната седалка,но не успя и три куршума удариха в стъклото."Дали Луис е успял да ги измъкне?-запита се.Стреля,убивайки поредните петима.Трябваше да има само още около десетина.Усети как лявото й рамо се загрява и няколко капки кръв се стекоха по блузата й.Нечий куршум беше успял да я одраска.Не беше сигурна колко още ще издържи.Петима..Заби лакътя си в ченето на някакъв мъж,изникнал точно до нея.Той падна до крака й,и тя рязко натисна по гърлото му с токчето на обувката си...Трима..Прехапа устна и натисна спусъка,присвивайки очи.Чу вик и се увери,че е уцелила..Двама."Хайде,само още два пъти"-подкани се и стисна по-здраво оръжието,пускайки последните си два куршума.Повали и двамата мъже,а после,без много да се церемони,рязко дръпна задната врата на колата.
Емили лежеше неподвижно,цялата обляна в кръв.Гърдите й се повдигаха съвсем леко,а през няколко секунди потреперваше.Ана я огледа уплашено.По тялото й не се виждаха рани,но жената продължаваше да кърви.В главата й изникна странна мисъл,която отпъди автоматично,но после се замисли дали не беше възможно.Ем се гърчеше на седалката,изпищявайки няколко пъти.Сърцето на Ан се сви,безсилието я обзе.Не знаеше какво да прави,не знаеше как да й помогне,а беше казала на Луис,че ще го направи.Повдигна Емили в седнало положение.Нещо странно се случваше тук.Ами ако беше права..
-О боже господи-.Ан сложи Емили да се отпусна назад и я зави с якето си.Не знаеше какво друго да направи,оставаше й само да чака и да се надява.
Затвори вратата,оставяйки всички друго отворени и се облегна на колата.Дясната й ръка все още стискаше здраво пистолета,нещо й подсказваше,че онези нямаше да са единствените.Искаше й се да тръгне след Луис,за да измъкнат останалите и по-бързо да се махнат от това място,но не можеше.Трябваше да остане при Ем,иначе кой знае какво щеше да се случи,ако някой от онези пазачи се озовеше при колата и я намереше вътре.Сърцето й биеше прекалено бързо,и й беше трудно да си поеме въздух.Обърна главата към другата жена в колата и измъчена гримаса се появи на лицето й.Краката на Ан затрепераха и очите й се насочиха към мястото,където бе изчезнал Блекмур."Хайде..хайде.."-паниката я обземаше малко по малко,не искаше и да си представя как се чувстват останалите от екипа,които бяха заключени в сградата.Какво се беше объркало?Защо алармата се бе задействала?..Никой не се задаваше,Ем се влошаваше все повече и повече,а Ана стоеше на мястото си като статуя,незнаеща какво да направи..
Подскочи на място и се качи на шофьорското място,запалвайки фолксвагена.Погледна още веднъж към Емили,а след това даде газ и зави към предната част на музея.За миг реши,че може да се блъсне,тъй като не нацели спирачката от първия път,но късметът й не изневери и колата закова на няколко метра от главния вход.Охраната не се виждаше,явно всички се бяха стекли отзад,когато вратите се заключиха.Само един мъж спеше,облегнат на стеаната.Ана отвори едното стъкло на джипа и насочи пистолета към него.Мъжът си остана неподвижен,но вече не дишаше.Сега и оставаше само да чака и да се надява останалите от екипа да се появят колкото се може по-бързо.

-Къде са?-измърмори Кейт оглеждайки се по коридора.Джеймс се опрял гръб в стената до нея и гледаше пред себе си в другия край на коридора.Кейт стоя загледана още няколко секунди в стълбището,по което в най-скоро време трябваше да слезе посланника и охраната му,и накрая също се облегна на стената отпускайки се леко надолу.Дръпна леко ръкава на блузата си и погледна часовника.Един без пет.
-Къде по дяволите са??-изръмжа тя проверявайки си пълнителя-беше пълен.
-Спокойно.Ще дойдат.-въздъхна Джеймс поизправяйки се тъй като кракът му се бе схванал от няколкоминутното клечене.
-Нещо не е наред.Какви бяха тези викове?И кои врати са затворени?-измърмори Кейт изправяйки се също.Преди някой от двамата да е проговорил отново се чуха гласове.
Кейт надникна иззад скривалището им и присви очи оглеждайки внимателно мъжете, скупчили се сякаш,за да пазят с телата си,а не с уменията си посланника.
-Няма ги,Джеймс,не ги виждам!!-с треперещ глас каза тя.
-Там са!Трябва да са там!!-настояваше Джеймс.
-Е,няма ги!-сопна му се Кейт.-Нямаме време!Трябва да действаме иначе ще провалим мисията!Той е главната цел!!
Тя стисна по-силно пистолета си и излизайки иззад ъгъла го насочи към мъжете.
-Не,Кейт!!-изсъска Джеймс и улавяйки я за ръката я дръпна към себе си.За нещастие беше прекалено късно.Вече ги бяха забелязала и няколко куршума прелетяха опасно близо до нея.
-По дяволите,Джеймс,бях го взел на мушка!!-извика вбесено тя.
-По-скоро те теб!!-извика той в отговор,точно когато още няколко куршума се забиха в стената до тях.-Е,сега вече нямаме избор!Ще те прикривам,мини зад колоната!
Тя кимна бързо и Джеймс се подаде иззад ъгъла насочвайки двата пистолета срещу мъжете и натискайки спусъците светкавично.
Кейт изтича зад него и се скри зад колоната,надниквайки миг след нея и прицелвайки се към най-открития от мъжете.Миг по-късно два куршума се забиха в главата и гърлото на мъжът и той се хвана за шията изпускайки пистолета си и отстъпвайки назад.Миг по-късно се спъна в собствените си крака и се строполи на земята без да помръдва повече.
И на двамата им се наложи веднага да се дръпнат в укритията си,тъй като нов дъжд от куршуми премина през мястото,на което се намираха двамата преди мигове.
-Поеми двамата от твоята страна!-изкрещя Джеймс.Посланникът и двама от охраната му бяха започнали да се оттеглят към коридора до стълбището,а останалите седем се бяха прикрили и както личеше,нямаха намерение да ги последват докато не хванат или убият тях двамата.
Кейт се подаде и стреля към тях,но мъжете бързо се прикриха и куршумите й ги пропуснаха.Звукът от разбиващите се в колоната и стената куршуми достигна до ушите й сякаш на милиметри от тях.Стрещна погледа на Джеймс и сякаш разбрали се без думи двамата си кимнаха.Миг по-късно и двамата изкочиха от “скривалищата” си и тръгнаха към мъжете без никакво прикритие.Приел това сякаш като недостатък един от мъжете също се показа и започна да стреля по тях,но секунда по-късно,подценил приимуществото на множеството,падна мъртъв на земята.Двамата се скриха отново зад следващите колони и Кейт приклекна до пода,за да смени пълнителя си,Джей го направи изправен,и двойно по-бързо,показвайки се иззад колоната и стреля по един от мъжете,улучвайки го в ръката,близо до лакътя.
Когато се облегна на колоната,избягвайки за пореден път смъртта си очите му се ококориха към другия край на коридора.
-КЕЙТ,ПАЗИ СЕ!!!-изкрещя той и жената вдигна рязко поглед.Откъм коридора към тях тичаха десетина човека с вдигнати оръжия.Кейт усети как няколко куршума прелетяха опасно близо до главата й се разбира в колоната или пода.Тя се претърколи бързо встрани и се изправи насочвайки оръжието си към приближаващите и изпразвайки половиния си пълнител по тях.За нейно голямо щастие трима паднаха-двама мъртви и един просрелян в бедрото.
Няколко изтрела от другата й страна й напомниха,че беше в капан от който не виждаше измъкване.
-Към изхода!!!-изкрещя Джеймс.Кейт беше на косъм на го последва,когато нещо й прищрака.
-Те са заключени!!!Алармата ги е заключила!!-думите й достигнаха до него приглунето,виковете и изтрелите раздираха въздуха и имаше чувството,че минава като на магия покрай тях.Изведнъж сякаш от далечен тунел дочу как Кейт изпищя и се извърна натам.Беше паднала по гръб на земята и лазешком отстъпваше назад пристискайки с ръка лявото си бедро.
-Кейт!!!
Тя го погледна за миг,после продължи лазешком назад,а куршумите като по чудо не я улучваха.Джеймс понечи да тръгне към нея,но няколко точно премерени куршума промениха траекторията му и той се дръпна зад колоната вдигайки пистолета си към мъжете срещу него.След като изпразни целия си пълнител и в двете посоки за няколко секунди мъжете се изпокриха,което му даде възможност да изтича до нея.
-Добре съм.-изпревари въпроса му тя.-Само рикушет.Не е сериозно.
Джеймс дръпна ръката й,която притискаше мястото и за момент се вгледа в раната. Беше рикушет,слава богу,но далеч не беше само драскотина.
-Можеш ли да се изправиш?
-Мисля,че да.-той я прегърна с една ръка през кръста и й помогна да се изправи.Няколко куршума се разбиха съвсем близо до тях и двамата заотстъпваха докато стигнаха стената.Нямаше къде да бягат.-Това е.-съобщи очевидното жената.-Дотук сме.
Неочаквано вратите откъм изхода изкърцаха и се вдигнаха.

Когато видя гледката, застина. Всички бяха с гръб към него, а онези, които не бяха, не го забелязваха. В далечината, точно до ъгъла, Джеймс криеше с тялото си Кейт, която беше паднала на земята. Към сърцето му беше насочен пистолет. Бодигардът беше висок и масивен, застанал на един метър разстояние от Найт.
Луис потрепери. Имаше отрицателно време, за да премисли как точно щеше да ги спаси. Имаха числено превъзходство, бяха насочили вниманието си към Джеймс, пистолетът му беше избит от ръцете, а Кейт беше на земята. Шансовете им бяха минимални.
В този момент отчаянието му преля в слаба надежда. С крайчеца на окото си беше забелязал жертвата. Посланикът беше приклекнал уплашено до парапетите на масивното стълбище и не смееше да помръдне. Толкова беше жалък в страха си. Докато те, екипът и охраната, се избиваха заради мизерния му живот, той се криеше, но продължаваше да наблюдава. Главата на Луис се напълни с кръв. Още помнеше, още помнеше тези богаташи. Помнеше капризните сноби, за които беше работил някога, още като дете. Помнеше прищевките им, помнеше скъперничеството им, помнеше побоите, които бяха били част от живота му тогава. Счупената ръка, пукнатото ребро, вътрешния кръвоизлив… Без причина, профилактично. Тогава беше беззащитен срещу ударите им, сега вече не беше дете. Сега вече не беше…
Вдигна бавно пистолета си нагоре. Времето беше забавило ход, сякаш спряло за този кратък миг на отмъщение и мъст. Очите му се присвиха и чертите му се изясниха. Устните потрепериха, ноздрите поеха количество дъх, а ръцете замръзнаха в перфектното положение. Вече не виждаше останалите. Бяха изчезнали за този кратък, славен, сладък миг, в който миналото щеше да е отмъстено с чиста кръв… Не болна от заразата на богаташите… Но нейна преносителка. Всички покосени трябваше да бъдат унищожени… Всички жертви трябваше да бъдат отмъстени…
Шум от щракане на спусък, лек сладникав вкус в устата и няколко мига неволно страдание.
Пистолетът гръмна и го изкара от унеса, главата на французинът се люшна и опря, окървавена, на парапета. Той остана безжизнен.
В един кратък миг всички в преддверието се обърнаха към него. Дори бодигардът, който, както и останалите, насочи пистолета си към него. Един миг и щеше да е мъртъв.
Когато времето рязко върна предишния си ритъм, Луис вече се беше претърколил на земята и куршумите свистяха около него. Изстрел, а после пак на земята. Скри се зад една стена и уцели още един. След секунди всичко вече беше свършило – Джеймс бе вдигнал пистолета си и застрелял последния в стаята.
Луис се опита да успокои дишането си и застина за момент. После се приближи до двамата – Джеймс беше клекнал до Кейт и й помагаше да се изправи.
-Всичко наред ли е? –Попита Блекмур, сменяйки пълнителя на пистолета си.
-Дребна работа. –Усмихна му се Кейт.- Идваш тъкмо навреме, още миг и щяха да ни застрелят.
-Не знам дали не съм закъснял. –Отвърна тихо, вдигайки поглед от оръжието.- Ченгетата ще пристигнат след малко, а Емили е ранена.
-Моля? –Зяпна Джеймс.
-Хайде, нямаме време за приказки! –Отвърна Луис и се обърна към Кейт.- Имаш ли нужда от помощ?
-Не, добре съм. –Отвърна му момичето.
-Аз ще й помогна. –Найт прехвърли ръката й през врата си.
Тримата забързаха към входната врата. Взимаха на бегом завоите в коридора, без да поглеждат назад, сякаш врага им дишаше във врата. Осъзнаваха, че, дори и да имаше някой оцелял в музея, то той щеше да се скрие на всяка цена, не и след това клане. Но ченгетата скоро щяха да пристигнат. А отвън куршумите бяха заглъхнали, което раждаше неприятното чувство в устата на Луис. Или Ана ги беше застреляла, или двете с Ем бяха вече мъртви. Но той не позволяваше на съзнанието си да допусне тази възможност и тичаше все по-бързо. Обърна се назад, чак когато беше пред входната врата. Кейт и Джеймс го следваха по петите. Обърна се и бутна вратата, вдъхвайки свежия нощен въздух. При гледката сърцето му подскочи от щастие. Ана стоеше зад волана на Фолксвагена и им махаше да скачат във вана. Фаровете светеха, вече нямаше смисъл да се крият. А самата кола ръмжеше точно от входа. Тук-там се виждаха черни бабуни и Луис знаеше, че това са труповете на охраната. Ана все пак се беше справила, въпреки всичко…
Той се втурна импулсивно към колата и отвори рязко задната врата. Емили още се прививаше леко, но силите й явно я напускаха. Сякаш бълнуваше наяве – по кожата й светеха капки ситна пот, клепачите й се присвиваха, сякаш уплашени от нощен кошмар. Ръката й беше впита до болка в корема й.
Луис не почака сигнал, влезе в колата и постави главата й в скута си. Забърса с ръкава си потта по челото й. Косата й беше мокра и сплъстена, чувстваше го, галейки я притеснено.
-Качвайте се отзад! –Викна на Кейт и Джеймс и двамата се разположиха в багажника.
-Луис! –Викна Ана притеснено.
-Да?
-Крис и Леонард! Къде са?
Луис за първи път забеляза отсъствието им. В тревогата си по Емили съвсем беше игнорирал всичко друго. В ушите му бавно градираше войът на полицейската сирена. А секундите бавно се проточваха, по-бавно от всякога…

- Крис залегни! – извика Лео и се хвърли върху жената, предпазвайки я от един куршум, а след миг той стреляше по един от новодошлите, уцелвайки го в крака. – Трябва да се махнем от тук, нали го осъзнаваш? – попита той докато двамата сменяха пълнители и оглеждаха помещението. Имаше 10 човека доста добре въоръжени, с доста повече муниции от тях и както изглежда не им дремеше особено дали ще умрат или не, докато Лео и Крис бяха останали с по 10 патрона всеки и определено им пукаше за живота им. – Ти взимаш онези тримата – Леонард й посочи три горили, които се оглеждаха. – Този най-от ляво целиш се в крака му, другият ще се наведе да го види, а третият ще дойде към теб. Един истрел в сърцето или главата, ако не успееш да се доближиш до другите двама стреляй, но внимавай. Трябва да ти останат поне 3 куршума. – тя кимна и се отправи в сянката на високите колни към мъжете. Прицели се в кръка на този в ляво, точно както й бе казал Леонард и го улучи. Мъжът падна на земята, а другите се скупчиха около него. единият тръгна право към Крис и когато се скри от погледа на колегите си, тя му запуши устата и пречупи рязко врата му. алармата отдавна бе заглъхнала, което не бе много добре, защото преди звукът прикриваше действията им.
Кристин взе автоматът на другия и като се приближи към останалите започна да стреля. Уличу двама от тях, но този, който лежеше стреля по нея. за щастие жената успя да избегне и четирите куршума, които бяха насочени към нея. Когато най-сетне достигна до ранения се наведе и като го погледна за миг, също уби. Вече не й бе останало нищо за губене, не й правеше впечатление, че хора измираха около нея, не й правеше впечатление, че те умираха от нейната ръка.
Изведнъж усети как някой я хвана за ръката и я дръпна назад.
- Да изчезваме. вратие са отворени. Не знам как, но да се махаме. – преди алармата да спре те бяха затворени, а Кристин и Леонард бяха хванати в капан, от които както изглежда щяха да се измъкнат. – Хайде, хайде да изчезваме, защото онези ще ни убият. – посочи той към четирима, които насочиха оръжията си към тях и започнаха да стрелят. Дъжд от куршуми полетя към бегълците и миг след като затвориха вратата, дузина куршуми се забиха в дървото.
Двамата не чакаха писмена покана, за да продължат да тичат. Минаха през предверието където освен трупове на мъртъвци или полумъртъвци друго нямаше. Това беше добър знак. Когато излезнаха навън видяха колата, която бе със запален мотор и фарове и както изглеждаше чакаше само тях. Останалите от екипа вече бяха в колата и чакаха само тях.
Сирените от привлижаващите се полицейски коли огласяха околността. Синьо-червените светлини вече се виждаха, а те все още не бяха тръгнали.
- Карай Ана!! Тръгвай! – викна Луис, придържайки Емили, която беше в много лошо състояние. Целите редхи на жената и тези на Блекмур бяха плувнали в кръв, а на пода се бе образувала малка локвичка от червеното вещество, която се увеличаваше.
- Мамка му, ченгетата са след нас. – извика Ана и нададе газ.
- Трябва да ги забавим, ако не да ги псрем. – каза Крис и се подаде през прозореца, стреляйки по полицейските коли. Джеймс и Леонард последваха примера й. Седем коли бяха по петите им, а пред тях бе права отсечка, на която бяло-сините щяха да ги хванат.
Кейт се понадигна и като показа презпрозореца до Кристин започна да стреля. Никой от фолксфагена не виждаше къде цели, но така бе по-добре отколкото да се предадат без бой. Както изглежда някой от четиримата бе уцелил първата полицейска кола, защото тя се завъртя на пътя и спря странично, а тези след нея неусяха да реагират и последва верижна реакция. Първата се преобърна, а след миг и избухна в пламъци, препречвайки пътя на преследвачите и давайки предимство на бегълците.
- ДА! – извика победоносно Крис и се вмъкна в колата.
- Не се радвайте, а по-бързо към къщата, ако не искаме шибаните ченгета дани проследят. Трябва да намерим и лекар! – говореше с тревога Луис, докато гледаше как цвета на лицето на Ем избледняваше все повечеи повече, а дрехите му попиваха кръвта й.
Когато стигнаха до къщата всички бързо наизлзиаха от колата, а Джеймс помогна на Кейтлин да ходи, макар че помощ не й бе нужна, докато Луис пренасяше безжизненото тяло на Емили. Кристин влезе с треперещи ръце и отиде до бара, наливайки си уиски, Кетй седна на дивана, а Джеймс клекна до нея, за да голеда раната. Ана обикаляше нервно напред назад, поглеждайки през прозореца, сякаш очакваше полицията всеки момент да цъфне. Блекмур бе занесал Ем в стаята си и сега минаваше през хола с угрижено изражение.
- Отивам да намеря лекар. – каза той и изчезна през вратата.
Всички седяха и мълчаха. Тихите им движения напомняха, че има някой в къщата, но някакво тягосно напрежение им пречеше да се отпуснат. Лонард се приближи до Крис.
- От къде познаваше онзи мъж? – попита той, но отговор не последва.- Кристин погледни ме.
- Не ми се говори изсъска тя и допи алкохола в чашата си.
- Не ме интересува. Отговори ми! – жената се изправи, а след нея и той. Тя тръгна да заобикаля масата, но мъжът я дръпна за ръката, карайки я да го погледне. – От къде познаваше съветника? – процеди бавно и вбесено Лонард.
- Не те интересува. – Кристин замахна и го зашлеви. – Така или иначе вече няма значение, защото го УБИ! – изкрещя последната дума тя. Останалите гледаха разиграващата се сцена без да казват каквото и да е било. – Уби го, а тй бе единственият който знаеше. ПУСНИ МЕ, МЪТНИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ! – издърпа ръката си и тръгна към бара да си налее още малко.
- Ако не го бях убил, той щеше да убие теб! – упонира й Леонард.
- Нямаше да го направи! не й преди аз да го бях убила! Нарочно го държах жив!! Не разбираш ли? Не разбираш ли, че заради него съм тук, заради него животът ми е това и пак заради него.. – но не довърши. – Няма значение. Не трябваше да го убиваш! Аз щях да се справя! Защо по дяволите се намеси!
- Защото ти не беше изпълнила мисиата си! – извика й в отговор. След миг звук от счупено стъкло накара всички да подскочат. Чашата, която Кристин държеше се разби на парче в стената точно до главтаа на Лео.
- Не ми казвай какво щях и какво няаше да направя!! Не знаеш!! Просто млъкни.- искаше да хване и да го убие, точно така както той уби него...единствената й връзка с миналото, единственият, който знаеше отговорите.
- Какво става тук? – дочу се гласът на Луис от вратата, където той и нисък тонтурест мъж с черна чанта стояха.
- Нищо. – отвърна все още нервно Крис и си взе друга чаша.
- Това е лекарят. Ще го заведа да прегледа Емили. – никой не каза нищо и след миг новодошлите се изгубиха по стълбите.
Кристин и Лео все още се гледаха на кръв, коагто след миг Блекмур се върна.
- Какъв е проблема? – Луис огледа двамата, които се унищожаваха с поглед и другите трима, които ги гледаха притеснено.
- Нищо казах! – викна Кристин. – Не започвай и ти да ми лазиш по нервите! Един за тая вечер ми стига.
- Не ми се сопвай! Не съм ти виновен за нищо. – почваше да губи тъпрение, а и глупавия лекар се бавеше. Кристин стоеше и тропаше нервно с пръсти по плота и пиеше на големи глътки. – Престани. Всички сме изнервени. – нервите му бяха опънати на макс, а търпението му вече се изчерпваше. Кръжеше наоколо, като буреносен облак и не се знаеше кой щеше да е първият, който щеше даотнесе гръмотевицата.
- Не ми казвай какво да правя! – изрепчи му се тя. – Тая свърши. Аз бях до тук! – след тези думи тя остави чашата на плота и изхвърча от стаята без да дава повече обяснения.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

-М-моля? –Зениците му се разшириха и внезапно му стана горещо. Сякаш всичко гореше около него. По челото му избиха капки ледена пот. А помещението се смаляваше под погледа му. Ръката му трепереше конвулсивно, а картината се замъгляваше. Първо болка, последва я гневът. И в този кратък миг, в който двете чувства преливаха едно в друго, агонията в душата му беше непоносима.
Светлината от лампата го заслепи, контрастът се изостри, а цветовете се размиваха в отвратителна гама, която дразнеше зрението му.
В момента, в който гневът надви, Луис блъсна доктора по пътя си. Затича се надолу, взимайки по две стъпала наведнъж, скочи в антрето и тресна вратата на хола, влетявайки вътре. За части от секундата, без да мисли, без да казва нищо, беше повалил Джеймс на земята и удряше с юмруци главата му толкова силно, че кокалчетата на ръцете му почервеняха. Но Луис не чувстваше болката в момента, не и тази болка.
Няколко ръце го хванаха здраво и понечиха да го отделят от Найт. Чу се уплашен писък и шум от трясък на стъкло. Като озверяло животно, Луис се дърпаше и пак се опитваше да удари Джеймс. Но ръцете го стиснаха по-здраво и го издърпаха да се изправи. Неусетно почувства допира на стената, но от ударът не се съвзе от гнева си. Болката градираше, както и яростта. Искаше само да го убие, да го убие със собствените си ръце.
Лъсна острие и мечът на Леонард опря в гърлото му. От докосването на метала, се опомни леко. За първи път забеляза фигурата на Леонард, за секунди в гнева си беше ослепял. Чак тогава осъзна кой го беше дръпнал.
-ХАЙДЕ, ДЕ! УБИЙ МЕ! НАЛИ ТОВА ИСКАТЕ ВСИЧКИ! УБИЙ МЕ! –Изрева в яда си и се поизправи.
-Хей, човек, успокой се! –Погледна го учудено и уплашено Леонард.- Никой не иска да те убива, просто…
-ПРОСТО ВСИЧКИ СТЕ НЕКАДЪРНИЦИ! НО ТОВА ВЕЧЕ НЯМА ДА ВИ ГО ПРОСТЯ! НИКОГА НЯМА ДА ВИ ГО ПРОСТЯ!
Ревът му отекваше в стаята. Ана още гледаше ужасено, без да може да проговори. Ръката й сякаш още стискаше счупената на пода чаша. Кейт се беше надвесила над Джеймс и се опитваше да му помогне да се изправи.
-ПУСНИ ГО! ИНАЧЕ, КЪЛНА СЕ, И ТЕБ ЩЕ УБИЯ! –Изкрещя Луис и понечи да тръгне към тях, забравяйки в ненавистта си, острието, опряно в гърлото му.
-Луис, дяволите, успокой се! –Повиши глас Леонард, а мечът в ръката му дори не трепна.- Какво се е случило?
-Какво се е случило?!? КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО?!? ЕЙ СЕГА ЩЕ ВИ ПОКАЖА КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО! –Изкрещя и хвана острието. От дланта му се застича кръв, докато го изви към земята, а после изръмжа в лицето му. Но, преди да каже нещо, Леонард го отблъсна рязко и Луис се озова пак прикован до стената. От втория удар главата му се избистри – беше я ударил сериозно, въпреки че все още не знаеше. А и това нямаше значение.
Пое си дълбоко дъх и си науми да се успокои. Нямаше да може да ги убие, бяха прекалено много. Въпреки че му се искаше, толкова много му се искаше…
Отвори бавно очите си и мускулите на носа му потрепериха нервно. Една вена изби на челото му, а тялото му потрепна конвулсивно от стаеното желание за мъст и за кръв. Неговата кръв. На Джеймс. На всички им.
-Какво стана? –Леонард несъзнателно беше свалил оръжието, виждайки прикритото му спокойствие. Джеймс се беше изправил, крепен от Кейтлин, която беше толкова шокирана, че сякаш беше онемяла. Ана се размърда до тях и вдигна поглед към Луис. Всички последваха примера й. Обаче кървавите очи на Блекмур удостоиха само един човек с внимание. Джеймс. Присви очи срещу него и наклони леко заплашително глава надолу, сякаш беше носорог, който се губеше в гнева и засилката си.
-Емили… -Понечи да каже нещо, но не успя. Гласът му беше прегракнал и стихнал. Кървавите очи бяха впити до болка в Найт, който го гледаше и уплашено, и учудено.
-Д-добре ли е? –Заекна Ана, която се беше посъвзела и сега ужасът й я беше обгърнал.
-Щеше да е по-добре, ако някой от вас си вършеше работата като хората! –Изръмжа злобно Луис, продължавайки да гледа по най-убийствения възможен начин Джеймс.
-Какво искаш да кажеш, Луис? И за какво е виновен Джеймс? –Попита го рязко Леонард, изучавайки лицето му проницателно.
Луис си пое дълбоко дъх, налагайки си да се успокои отново. Ръката импулсивно потрепваше върху ножа на колана му, но не го изваждаше. Нямаше смисъл.
-Когато влязохме… -Започна, но напрежението си каза тежката дума и не му достигна въздух.- Когато влязохме с Емили, един от коридорите… -Говореше на пресекулки от ярост.- …не беше толкова чист… колкото ти твърдеше, Джеймс!
Погледите се насочиха към Найт, който промълви тихо и нервно:
-Какво имаш в предвид?
Главата на Луис отново се напълни с кръв и той изрева:
-ЧЕ ТАМ ИМАШЕ ОЩЕ ЕДИН ШИБАНЯК! ТОВА ИМАМ В ПРЕДВИД!
После замлъкна и потрепери от ярост. Болката малко по малко се връщаше, но още беше прекалено слаба.
-Какво се случи с Ем, Луис? -Попита Леонард твърдо.
За първи път Блекмур свали погледа си към земята. Ръката, която придържаше ножа, се отпусна свободно и опря на стената. Потрепери и затвори очи.
-Какво се случи? –Повтори въпроса си Леонард минута по-късно. Луис още не беше отговорил, още не беше отворил очи. Чак сега той се загледа в Леонард и останалите. Проследи всяка фигура в стаята и очите му застинаха на Джеймс.
-Ем… -Думите заглъхнаха в устата му. Направи кратка пауза, пое значително количество въздух и промълви толкова тихо, че останалите едва го чуха.- …пометна.
-Т-тя… какво? –Едва успя да промълви Ана, въпреки че всички бяха чули прекрасно. Никой не проговори, но всички изместиха погледите си от Луис. Никой нямаше да може да го издържи в този момент. Никой нямаше очите с които да го погледне. И никой не можеше да знае, че в очите му блестяха сълзи, никой нямаше и да научи.
Луис се свлече надолу по стената и скри лице в ръцете си. Няколко тягостни минути никой не помръдна и никой не проговори. Докато Луис не се почувства достатъчно на себе си, за да се изправи. Проследи всички с поглед, никой не смееше да го погледне. Болката беше взела превес над него, сега вече нямаше път назад.
-Махайте се! –Прошепна ужасен от собствените си думи.- Не искам да ви виждам повече!
Фигурите се поразмърдаха. Мечът на Леонард влезе обратно в ножницата. Ана първа вдигна насълзени очи към него и се приближи на крачка разстояние от Луис, смятайки да го прегърне. Мъжът я погледна и прошепна:
-Не ме докосвай! Просто изчезнете! Всички! –Шептеше сякаш молитва. С бавен, треперещ, глух глас.
Минута по-късно се отблъсна от стената и отиде до вратата на помещението. Оттам обърна глава към тях и промълви тихо:
-Не, няма нужда да си тръгвате! Ние се махаме! –Не дочака отговор, просто затвори вратата след себе си. Знаеше, че никой нямаше да проговори. А и не искаше. Чак сега осъзнаваше, че екипът се разпада, чак сега осъзнаваше че щеше да напусне единствените хора, които някога беше ценял в живота си. Думите само щяха да направят раздялата по-трудна. А той трябваше да си тръгне.
Спираше сълзите неусетно, по навик, докато прибираше дрехите в чантите. Всичко беше някак глухо и непознато. Чувство. Не искаше да знае, не искаше да знае в онзи момент.
Хвърли саковете в колата, някак по инерция. Дори не помнеше как беше събрал багажа, не помнеше нищо. Всичко беше машинално, лишено от смисъл или емоция. Защото познаваше едната болка.
-Ем… -Прошепна през сълзи, целувайки челото й.- Ем, време е да си вървим.
Момичето беше възвърнала съзнанието си. Очите й се притваряха уморено, но беше будна. Упойката я беше опиянила. При тези думи тя се загледа в очите му, но не отвърна. Позволи му да я вдигне на ръце и скри лице в гърдите му, търсейки някаква утеха, която той не можеше да й даде. Сълзите се стичаха по бузите й, все по-бавно и по-бавно. Поставяйки я във Фолксвагена, целуна челото й и прошепна:
-Всичко ще бъде наред.
Но не беше така и Луис го знаеше. Въпреки че не знаеха за детето, въпреки че то беше на максимум един-два месеца… Въпреки това болката беше истинска. Не бяха мислили за деца, дори не беше минавало през съзнанието им. Но, вече осъзнали чувствата си, болеше сякаш бяха загубили любовта си, сякаш бяха загубили себе си. И не, никога нямаше да бъде същото. Не защото така искаха, защото така се беше случило.
-Изчакай ме секунда, сега се връщам.
Когато отвори вратата завари всичките в същата тишина, в която и ги беше оставил. Отново всички свалиха поглед надолу. Кейт машинално притискаше лед до нараненото лице на Джеймс. Леонард се взираше през прозореца застанал пред него, а Ана с треперещи ръце се опитваше да събере парченцата порцелан от счупената чаша.
Луис хвърли нещо, което падна в ръцете на Найт. Мъжът вдигна учуден поглед към Луис, който само промълви глухо:
-Искаше да имаш мотора ми. Сега вече е твой. –После се обърна и се върна в колата. Погали Емили нежно, но не проговори. Момичето беше обърнало глава към прозореца и сякаш нито го виждаше, нито го чувстваше.
Луис се обърна към предното стъкло и стисна волана. Затвори за миг очи и въздъхна. После даде бавно назад и колата изчезна в тъмнината…

Останаха в тишина още няколко минути.Джеймс стискаше ключовете от мотора с ярост,Кейт стоеше на дивана,забила поглед в земята,а Леонард гледаше навън през прозореца.Беше случило.Бяха се разделили,не бяха успели да запазят най-ценното,което имаха.И четиримата усещаха напрежението,усещаха,че е дошло и тяхното време.И те трябваше да си тръгнат,точно сега,точн в този момент.Ана остави парченцата стъкло в мивката и ги огледа един по един.За втори път през живота й,щеше да й се наложи да се раздели със семейството си.Но този път беше различно.Тя ги напускаше по собствено желание,защото усещаще,че нещо се бе изгубило.Магията на Heartbeat вече я нямаше,те не бяха онези 7 човека,които се събраха да работят заедно преди години.
Приближи до Леонард и постави ръка на рамото му.Мъжът се обърна към нея-лицето му беше пребледняло,но в очите му нямаше сълзи.Мислено Ан се възхити на сдържаността му,а после проговори съвсем тихо:
-Трябва да вървим.-Лео я изгледа подозрително и сви рамене.От тук нататък вече нищо нямаше значение,вече всичко се бе изгубило някъде в миналото.Отиде при Кейт и Джеймс,прегръщайки ги един по един.Гледаха я странно,уплашено.И те го бяха осъзнали,но не можеха да го признаят.Признаеха ли го пред себе си,то вече ставаше реалност.А тя болеше.-Ще ми липсвате-промълви.
Отиде на горния етаж,събирайки набързо дрехите в сака,и слезе.Не бяха помръднали от старото си положение.
-Ан-беше гласът на Джеймс,който се подаде откъм дневната.Трепереше.-Не е нужно да си тръгваш.
-Няма вече екип,Джеймс.Аз..знаех си,че ще стане така.Един по един си тръгваме.Ем,Луис,сега е наш ред.Отново ще се срещнем,усещам го.Но сега,не можем да останем така.
-Аз..съжалявам-промълви-Не го бях видял,не знаех,че ще е там.Може би..може би са се сменяли,знам ли.Не исках да стане така.По дяволите,не исках!
-Знам-гласът й беше уморен,неговия-два пъти повече-Не ти се сърдя,всички правим грешки,един по един.Може би ще се научим да живеем,когато не сме заедно,може би ще се променим.И пак ще се видим.Обещавам.
Русокосата само се усмихна тъжно и отново влезе в стаята.На масата бяха оставени ключовете от мерцедеса.Взе ги,а след това,без повече приказки излезе навън.Беше се спуснала мъгла,небето сякаш бе потъмняло,а нощта бе станала по-зловеща от когато и да било.Запали колата,хвърляйки нещата си на задната седалка и потегли по пътя.Не знаеше къде отиваше,не знаеше какво щеше да прави оттук нататък.И един един въпрос кънетеше в главата й."Беше ли права?".Караше безцелно нанякъде,километрите минаваха.Пътищата бяха пусти.Беше си набелязала една дестинация-Ливърпул.Оставаше само да разбере къде се намира и как да стигне до града.Реши,че ще е най-добре,ако следва пътя и на сутринта спре някъде да попита за мястото.
Движеше се сравнително бавно,опитвайки изцяло да се наслади на возенето.Отвори прозореца,предпочитайки го пред климатикът,и отпусна глава назад,гледайки с едно око пътя.Какво можеше да направи сега?Щеше да си потърси работа,щеше да усети хубавата страна на живота,на живота на нормалния човек..Името му изникна изведнъж,но тя го отпрати по-бързо,отколкото бе дошло.Той беше минало.ТЕ бяха нейното минало,а някъде там тя имаше бъдеще,което я чакаше.Няколко сълзи се стекоха по бузите й.Със смъртта на родителите й си беше отишло детството,с тази раздяла тя отново бе загърбила период от живота си.Но започваше нов,по-хубав и по-светъл от предишния.Или поне се надяваше да е така.
Отби от пътя до едни дървета и измъкна от сака си телефон и едно фенерче.Прерови жабката и намери точно това,което търсеше.Карта.След десетминутно лутане,горе-долу успя да предцени къде се намира.До Ливърпул имаше повече от 200 километра."Перфектно време да обмисля всичко".-помисли си тъжно и отново се озова на пътя.Някаква кола се зададе срещу нея и от светлината на фаровете,Ана долови,че е джип.За миг очите й се разшириха,но загърби това и даде газ.Вятърът нахлуваше през прозореца,развявайки косата й.Очите й гледаха зорко напред,търсейки неизвестното.И щеше да успее,щеше да се справи.Защото и с тях,и без тях живота трябваше да продължи.А колко пълноценен щеше да бъде-само времето можеше да покаже."И ето ме отново на път,молейки се за щастие.Нямаше да го притежавам,не и след толкова загуби.Но имам нужда от заместител и нямаше да пропилея шанса си да го намеря".

Чуваше гласовете, които идваха от хола, но не ги възприемаше. Просто звуци от друг свят, далечни и невзрачни. Все още кънтяха думите му в главата й, все още помнеше лицето му, забравени картини изникваха в съзнанието й една след друга. Отиде до прозореца и се загледа на вън. Опитваше се да не мисли, да не чувства, но не можеше. Всичко се сриваше под кръката й, животът й излизаше извън контрол. Всичко в което бе вярвала бе една лъжа, а това бе трудно да се осмисли само за няколко минути. Човекът, който цял живот е мразила от цялото си сърце всъщност я е защитил, а другият...твърде много информация, твърде много фкти, които я объркваха, твърде много болка...
Вратата на стаята тихо се отвори и силуетът на висок и мускулест мъж застана на прага. Кристин се вгледа в него. Знаеше кой е и знаеше защо е тук. Леонард затвори вратата и заобиколи леглото, сядайки до нея. По лицето й личаха следи от сълзи, а погледът й беше изпълнен с болка. Той докосна мокрото лице и й се усмихна нежно.
- Съжалявам. – прошепна тихо. Той не беше виновен за нищо. Просто си вършеше работата, грешката бе нейна и ничия друга. Изучаваха очите на другия в тишина, опитвайки се дадокоснат душата му. Познаваха се, а всъщност бяха непознати.
- Обичаш ли ме? – попита тихо, но отчетливо. Не й отговори, все още не беше готов. Обичаше я, но нямаше да си го признае, не и на този етап. Той сведе поглед, без да казва и дума. За миг той постоя неподвижно, а след това впи устни в нейните, отмествайки одеалото и лягайки върху нея. Нежни целувки, горещо докосване, а всъщност сбогуване. Последна вечер, последни ласки, последни думи. Устните се сляха така както и телата им, но някакъв привкус на печал и горчивина се усещаше във всичко това. И двамата знаеха, че това раздялата е неизбежна, но това не промени чувствата им, напротив те бяха по-пламенни и страстни от всякога.
Кристин отвори рязко очи. Размърда се леко и усети, че ръката на Леонард бе върху талията й. Обърна се към него и го погледна. Спеше спокоен, а само ако знаеше. Целуна го леко, но мъжът не помръдна. Изви се внимателно под прегръдката му и като намести възглавницата на мястото си стана и започна бързо да се облича. Намъкна един чифт дънки, суитчър и якето си и като взе сака си започна бързо да пребира дрехите си в него.
Когато прибра и последната блуза тя се спря и огледа стята и спящия на леглото мъж. Обичаше това място, обичаше и него. Не искаше да си тръгва, но нямаше как. Трябваше да го направи. Още от сега усещаше липсата му, но какво пък, всяко зло за добро. Щеше да й липсва, може би за последен път го виждаше, но явно животът бе решил да й отнема любимите неаща едно по едно. Искаше да се сгуши в обятията му, да остане с него, но не можеше. Трябваше да довърши неща от миналото и после даго остави зад себе си.
Приседна на леглото до Леонард. Погали го леко по бузата, а после му подари още една целувка и се зпаъти към вратата. Още от сега й липсваше, още от сега страдаше, а какво щеше да стане утре. Къде щеше да отиде? Какво щеше да направи? Нямаше значение.
Стоя сякаш с часове на вратата, а всъщност бяха минали една няколко секунди. Изпиваше с поглед помещението, опитваше се да запамети стаята, да запамети лицето и да запази спомена в сърцето си.
Мина през празния коридор, през тихия хол. Колко много спомени, колко пъти бе огласян от смеха на останалите. Въпреки проблемите и скандалите те бяха станали едно семейство, а сега всичко се разпадаше. Емили и Луис си бяха отишли, тя също си отиваше. Един по един си тръгваха, а всичко се разпадаше. Тишината в хола, кръвта по пода, стъклата от чашите...всичко бе тук. Само до преди часове мехът им откеваше, веселите възгласи и шеговити подмятания, а сега тъгата и печалът бяха заели местата им. Излезе и затвори вратата. Сутрешният хлад накара кожата и да настръхне. За последен път усещаше мириса на морето, за последен път чувстваше тази къща като свой дом, за последен път виждаше това място. Поглед, безмълвно сбогом и прощални думи. Сълзата родила се в очите й умря в пръстта, така както умря приятелството и любовта.
Вървеше бавно по улицата. От близкият град щеше да хване някакъв рейс и да отиде някъде където никой не я познаваше. Щеше да започне отнчало, без минало, без грешки, без обяснения. Без приятели...отново сама...

Размърда се леко в леглото и след няклко секунди отвори бавно очи. Клепачите и леко потрепваха, все още несвикнали с бледата светлина на стаята, която както по - късно разбра идваше от камината в близост до леглото.
Бяха и нужни няколко минути докато осъзнае напълно къде се намира и защо. Огледа се объркано.
Бяха в малка вила, в подноието на планините Лейкланд, който сега бяха заснежени.
Бяха наели мястото предишния ден и се бяха нанесли. Или по точно Луис ги бе нанесъл, тъй като тя не можеше да ходи.
Щяха да остана тук докато нещата се поуталожеха. Докато болката в тях поутихнеше и докато Ем се съвземеше физически и психически.
Размърда се леко между завивките.
Бе облечена с дебел вълнен пуловер и топъл анцуг.
Огледа отново.
Луис го нямаше никъде.
Отметна леко завивките и се опита да се изправи.
Болата в корема и мигом се обади както и световъртежа.
Отпусна се обратно назад и очите и се наляха със сълзи.
Чувстваше се толкова безпомощна и толкова отчаяна.
Беше загубила детето в себе си, за което дори не подозираше. Колко бе била глупава. Трябваше да се досети, че всичкото това гадене и повръщаше....
Беше загубила не само тя, но и Луис. Спомни си времето докатъо пътуваха към вилата.
Бяха спряли на една бензиностанция.
-Гладна ли си? - попита я тихо той, а тя само го изгледа объркано и поклати глава, свивайки се на топка в седалката. Упойката още действаше, кактъо и обезболяващите.
-И аз не съм - прошепна Блекмур и опря чело на волана, преплитайки пръстите на едната си ръка с нейните. Беше усетила, че мъжа трепери, беше усетила, че е наранен. Тя също бе.
Искаше да го види, имаше нужда от топлината му.
Отметна завивките и упорито стискайки зъби се изправи.
С много мъки успя да стигне до вратата към хола, която бавно открехна.
Огледа и завари Луис, който седеше прав до огнището, подпрял глава на ръцете си, със затворени очи, облегнат на перваза над огъня.
Опря се на рамката на вратата и преглътна тежко.
-Луис? - повика го тихо.
Мъжа моментално вдигна поглед към нея и осъзнавайи, че тя всъщност едва се крепше се затича към нея и я вдигна, внасяйки я в хола, настанявайки я на дивана срещу огъня.
-Не трябва да ставаш! Още си много слаба, може да паднеш и да с нараниш....
-Не повече от сега -прошепна тя
Луис се понадигна малко и опря чело в нейното затваряйки очи.
-Емили....
Усети как треперещите й ръце се обвиха около врата му, след което и топлите сулзи по бузите си. Нейните сълзи. Сълзите на жената която обичаше, на жената която бе изгубила детето им, заради некадърността на останалите.
Стисна силно зъби, за да не позволи и той да се разплаче. Не искаше да я разтройва допълнително. Нещата и без това бяха твърде неприятни и болезнени.

Беше минала една седмица от онази злочеста нощ, когато се бяха случили толкова много неща. Емили рядко напускаше леглото, въпреки че физически вече почти се беше възстановила. Луис й правеше компания през цялото време, което прекарваше будна. Самата Ем дори не знаеше дали той спеше изобщо. Когато заспиваше, той беше буден, когато се събуждаше, пак беше буден. Носеше се като призрак около нея.
Апетитът им към храната беше изчезнал. И, докато Луис насилствено я караше да яде всеки ден, самият той избягваше да се храни. За сметка на това пиеше все повече и повече. Във всеки момент, в който Емили спеше, той обръщаше уискито. Но не го хващаше от алкохола, не оправяше горчивия вкус в устата. Не забравяше болката. Вече дори не чувстваше парливия му аромат, дори не прогаряше гърлото му. Механично вдигаше чашата и я опразваше. После сипваше нова, палейки цигара. На сутринта криеше следите от десетките фасове и използваните чаши. Не искаше Емили да знае че и него го боли. Той трябваше да й е утеха, той трябваше да я подкрепя… Каква опора щеше да бъде, ако тя знаеше, че и той беше сринат, и той беше отчаян, и той беше изгубен? И как щеше да понася болката й, след като не можеше да изтърпи своята?
Емили предполагаше какво се случваше. Дълбоко в себе си го знаеше, но го отричаше. Двамата вече почти не говореха, особено за чувствата си. Прекарваха дълги часове в чуждите прегръдки, но не чувстваха топлината. Нещо се беше пречупило и не знаеха дали ще могат да съберат парченцата живот отново.
Преплитайки пръсти с неговите, дори не го поглеждаше. Целувайки устните му, дори не потръпваше. Не го чувстваше, за първи път не го чувстваше и това я ужасяваше. Правеше го някак по навик, сякаш бяха съпрузи, свикнали не с чувствата, а с близостта си. Да усещат другия до себе си, но не и да го чувстват. Усещаха чуждата болка и това не ги събираше, отблъскваше ги. И малко по малко ставаха все по-мълчаливи, все по-дръпнати и по-отчуждени. Може би, ако не живееха с въздуха на чуждата печал, щяха да се съвземат много по-бързо, може би не. Нямаше значение тогава…
-Искаш ли да се поразходим? –Глухо и безнадеждно беше предложил Луис. Самият той разбираше, че ако не преживееха този удар, щяха да се изгубят един-друг завинаги. Тежкото чувство се надигаше в гърлото му, негодуваше, защото нямаше сили за това. Нямаше сили да бъде предишния човек отново, да върне миналото.
-Не, аз… Луис… -Шептеше болезнено.- Рано е…
Но не беше рано, напротив, беше прекалено късно. С всяка една секунда се отдалечаваха все повече един от друг, отлагаха отново и отново. Защото нямаха сили да го превъзмогнат. Охладняваха бавно, но сигурно, както само животът можеше да ги нарани.
Когато превали и втората седмица, атмосферата стана още по-тягостна. Болката градираше и сега не страдаха само за детето. Сега имаше и друга причина – бяха загубили пътя си назад един към друг. Втори ден не се бяха докосвали дори. Страняха да срещат чуждия поглед и избягваха чуждата компания. Напомняше им за болката, болката, която се опитваха да забравят, отново и отново, ден след ден… Все по-дълбока и по-горчива.

Емили се събудя рязко през нощта след поредния кошмар.
Прокара ръце през лицет си и се огледа. Тъмнината обгръщаше стаята.
Беше сама. Луис го нямаше, а под вратат се видаше бледа светлина към хола.
Отметна завивките и се изправи, оправяйки дългата тениска с която си бе легнала рано вечерта.
Нещата между нея и Луис не вървяха на добре. Не знаеха какво да направят, не знаеха какво да си кажат.
Приближи се до вратата и я отвори оглеждайки хола.
Луис седеше на дивана с чаша уиски в ръката и димяща цигара в пепелника.
На масата бе останало преполувена бутилка уиски с отворена капчка.
Сърцето я сви болезнено.
До къде го бяха добутали?
Бе подозирала, че Луис излива мъката и отчаянието си по този начин, но не искаше това да се случва.
Приближи се яростно до масата и грабна бутилката, след което отиде до кухнята и метна ботилката в мивката, където тя се разби на парчета.
Обърна се с намерението да се върне за цигарите му, но едва не се сблъска в самия Блекмур.
-Какво правиш? - попита той, гледайки я объркано и раздразнено.
-Престани да се наливаш! - изсъска тя - заприличал си на алкохолик! Какво си мислиш, че можеш да се криеш всяка нощ от мен?! По дяволите виж на къде вървят нещата между нас.
-Просто имаме нужда от време...
-Колко време Луис? - извика тя - Вмсто да се опитваме да го превъзмогнем ние затъваме повече. И се отдалечаваме един от друг! Не виждаш ли?!
Блемур се загледа в очите й без да казва нищо.
-Не разбираш ли? - прошепна му - Аз те обичам! Не искам всичко да свършва. Нима твойте чувства вече не са същите?
Луис потрепери. Усети с душата си нов трепет, чувайки от устните й, чувайки как му кава, че го обича. Колко бе искал да чуе тези думи...Колко бе странен лечебният им ефект върху изстрадалата му и ранена душа.
Наведе се към нея и впи устни в нейните, прегръщайки я през талията, докато ръцете й се увиха около врата му.
Ем отговаряше жадно на целувката му, преплитайки пръсти в косата му. Притисна се до него, сдържайки сълзите си.
Поне веднъж тя щеше да бъде силната. Поне веднъж тя щеше да му помогне! Поне веднъж тя щеше да го спаси!
Деъпна го още към себе си облягайки се на ръба на масата, докато накрая ръцете му не я повдигнаха и не я настаниха на масата, бутайки всичко по нея, обвивайки краката й около кръста си. Целуна я отново. Желанието което не се бе обаждало в последното време, сега вскяш бе събрало сила и заплашваше да ги изпепели.
Ем изстена и засмука устната му, отървавайки го от блузата.
След малко и нейната тениска отлетя, предоставяйки Луис да се наслади на това под нея.
Щяха да спасят това което имат, дри да трябваше да се борят до смърт. Щеха да останат там, цели, живи и най - вече, заедно.

Когато се събуди в леглото, Емили дори не помнеше как се беше озовала вътре. Луис се беше надвесил над нея и я наблюдаваше, сякаш чакаше нещо. Когато отвори широко очи срещу него, се усмихна сънливо и почувства устните му върху своите. Той се излегна на леглото без да прекъсва целувката, а Емили се надвеси над него. Като отлепи устни от неговите, почувства ръката му да гали гърба й и се сгуши на гърдите му. Знаеше, че щеше да поиска да поговорят. Но не знаеше дали имаше сили за това.
-Ем… -Момичето облегна брадичка на гърдите му, загледа се в него и кимна леко в знак че го слуша.- Ще се справим ли?
-Заедно да. –Отвърна му сериозно, а после продължи.- Ще го преживеем.
-Оптимистка си. –Отвърна тихо.
Емили присви леко устни и промълви:
-Всичко това е нещо, което трябва да превъзмогнем, Луис, не да се крием от него.
-Боли ли? –Прекъсна я рязко.
-Теб боли ли те?
Погледът му се откъсна от очите й и заизучава отнесено тавана, странейки от лицето й отново и отново, без да се опитва да го скри.
-Луис. –Емили се изправи на лакти, но той не се обърна към нея.- Луис! –Надвеси се над него и го накара да я погледне.- Не се опитвай да избягаш отново! Моля те.
Блекмур докосна с пръст нослето й и я остави да облегне глава на рамото му.
-Луис… Луис, говори с мен! –Звучеше като молба, не като заповед. Сякаш той беше последното нещо, което й беше останало. И щеше да се бори отново и отново, за да не останеше сама.
Нещо изрева в душата му, но остана безмълвен. Беше по-силно от него, всичко това се развиваше извън неговия контрол, извън неговото желание. Просто беше факт – чувстваше се празнината – не можеха да я запълнят с две думи, не можеха.
-Луис. –Повика го отново.- Отговори ми!
Мъжът замлъкна за секунда, а после прошепна:
-Да.
-Не си сам, Луис, запомни го. Каквото трябва, ще го преживеем заедно. Нали няма да ме оставиш отново? Моля те, Луис! –Мълвеше отчаяно.
Луис постави пръст на устните й и потъна в погледа й. После се усмихна леко и промълви:
-Хайде да отидем до града.
Емили се усмихна неволно и го целуна. После се изправи и се зае да се облича.

Когато постави ръка на скоростния лост, почувства нейната отгоре и се усмихна леко. После изкара колата и тръгна надолу.
Слязоха от колата и преплетоха ръце. Луис я придърпа към себе си и я целуна по челото:
-Няма да те оставя отново сама, Ем! Никога няма да го направя.
Момичето се усмихна леко и, надигайки се на пръстите си, долепи устните си до неговите. Тя отново беше спечелила, тя отново го беше спечелила. Но този път завинаги.

Метнаха и последния сак в багажника на колата и Луис затвори капака.
Ем която седеше от страни на колата се обърна отново назад към малката вила, в която бяха прекарали цял месец и бяха преживели толкова много.
Бяха се борили с болката и тъгата, бяха се борили срещу отчуждението и след мало повече усилие малко преди края, бяха успяли да си върнат това което им бе най - ценно - любовта.
-Тръгваме ли? - попита я Блкемур, усмихвайки се топло.
Чернокосата само кимна, връщайки му усмивката и се намести на седалката до шофьора.
Спомни си краткия спор, който бяха водили преди да тръгнат. Ем бе изявила желание да кара, но Блкемут категорично бе казал, че в скоро време, докато не се възстанови абсолютно, няма да я пусне да припари до волана.
-Но Луис, аз вече съм напълно добре!
-Никога не можем да бъдем сигуни какво може да се случи, за това като послушно момиче ще се возиш на другата седалка. Точка!
С това спора бе приключил, тъй като Емили нямаше никакво желание да почва скандал.
Луис даде газ на колата и потегли надолу.
Бяха си купили средно голяма къща, с голям двор, на брега на езерото Фарлоус, в южнатачаст на Англия. Къщата бе обзаведене и поне до колкото изглеждаше на снимките - много уютна.
Блекмур и се усмихна отново и даде газ.




Бяха се пренесли преди седмица в новата си къща, която за тяхна радост се оказа разкошна и наистина много уютна.
Беше на два етажа, бяла отвун с грамаден двор, отворен към езретото в което ако времето бе достатъчно топло, можеха да влизат.
Странното което се случи бе, че в средата на седмицата за един ден на Емили и се бе прегидали два пъти и бе повърнала поне 5 пъти.
Когато бяха минали до близкия град, за да си напазаруват, Ем бе отошла до патеката, з ада си купи тест за бременност, който сега смяташе да употреби.
Ръцете и трепереха докато вдигаше малката платвормичка, за да види резултатите.
Захвърли всичко и изчезна към хола, където бе Луис.
Седеше на вратата и го гледаше объркано, без да може да каже нещо.
Забелязвайки я мъжа се приближи до нея.
-Ем, какво има?
-Луис....
-Какво се е случило?
-Ще имаме бебе!

Когато мълчаливо прокара ръце по талията й, дори не проговори. Гледаше я с непроницаем поглед, а самата Емили трепереше от напрежение. Беше объркана от странната му реакция, от факта, че вече втора минута не беше казал нищо, не беше й показал с нищо настроението си. Коремът й опря в неговия, а челото му докосна нейното. Затвори за миг очи, а, когато ги отвори, вече я беше вдигнал на ръце високо над себе си. Емили се засмя, докато я въртеше в обятията си. После я отпусна на земята и я прегърна толкова силно, че момичето се изви леко назад. Целуваше всяка част от тялото й, която попадаше под устните му, ръцете му нежно бяха стиснали меката част от двете страни на таза й, а в очите му още малко и щяха да се родят сълзи на щастие.
-По-полека, Блекмур, не искаш да стане…
Но Ем не успя да довърши. Луис беше поставил ръце от двете страни на лицето й и дъхът му се беше слял с нейния. Засмукваше леко езика й и, чувствайки как трепереше в ръцете му, прекъсваше целувката. Хапеше леко долната й устна, предизвиквайки учестения дъх по лицето си. Вдигна я на ръце и отново впи устните си в нейните. Остави я на леглото и легна над нея. Кракът му се плъзна между нейните, ръката му се преплете с нейната. Свободната й се спусна по гърба му и мина под ризата. После опря на гърдите му и го отблъсна леко, прекъсвайки целувката. Без притеснение. Не беше успяла да си поеме дъх и дишането й се беше учестено. Затвори леко очи, нормализирайки пулса и функцията на белите си дробове. Като ги отвори, се усмихна и, понадигайки се на врата му, го целуна отново. После, вслушвайки се в меката топлина на тялото му, се остави изцяло в ръцете му, усмихвайки се леко. Беше му дала това, за което беше копнял цял живот – семейство. Не Селен, не тази, която Луис чувстваше непозната. А с нея, Емили, единствената, която беше стопила леда, стиснал сърцето му в желязна шепа. И отново бяха и щяха да бъдат завинаги…

Една седмица по-късно, усмивката още не слизаше от лицето на Блекмур. Носеше закуската в леглото й, готвеше й денонощно, не й позволяваше нито да чисти, нито да подрежда, нито да пере. Беше й забранил да стъпва до кухнята, за да не реши да измие чиниите. Показваше завидни готварски умения, които беше крил досега. Пълнени чушки, лазаня, пиле с ориз, плодови салати, супи, кремове и торти дори. Ходейки до града, я взимаше със себе си, но не й позволяваше да кара. Проверяваше по няколко пъти колана й, преди да запали, после караше с двайсет мили в час. Излизайки от магазина, не й позволяваше да вземе и една торба с продуктите. Просто й подаваше тарелката с ягоди и й правеше знак да мълчи, за да не изкаже възраженията си.
Целият алкохол и всички цигари бяха изхвърлени от къщата. Сам ги беше изнесъл. Покрай нея вече и Луис не пушеше. Не можеше да възприеме да й забрани цигарите, а той да продължи да пуши. Не беше най-лекото и безболезнено решение в живота му – беше пушач от четиринайсетгодишен. Но имаше силна воля и с усилия, беше успял да превъзмогне.
Емили гледаше с умиление всичко, което той правеше за нея. Не беше свикнала някой да се грижи толкова всеотдайно за нея. Промяната беше толкова рязка, че често се опомняше и решаваше да се съпротиви. Но после се отказваше, разбирайки че той го правеше за нея и това го правеше щастлив. И си налагаше да не се противи на начина, по който я отглеждаше като малко дете, но с толкова много любов.
Заспеше ли в хола, я носеше на ръце до спалнята и я завиваше като в пашкул. В десет часа я слагаше да си легне, сутринта не я събуждаше. И, всеки един миг, който не прекарваше в грижи за нея, я притискаше към себе си, съвсем забравяйки своите нужди. Емили се беше превърнала в смисъл на живота му. И се чувстваше щастлив, само когато тя се усмихваше.

-Ем, аз ще тръгвам. –Промълви леко и докосна с устни нослето й. После се зае да се облича.- Ще се оправиш ли?
-Не съм болна, Луис.
Момичето се понадигна на лакти и се загледа в него. Бяха минали три месеца от раздялата с екипа. Гаденето и замайването бяха заглъхнали. Умората вече беше поизчезнала. Проследи го, докато се обличаше, а после проговори, когато срещна погледа му:
-Искам да дойда с теб. –Гласът й беше толкова жален, че Луис се спря за минута. После поклати категорично глава и каза:
-Съжалявам, Ем, но не мога да ти го позволя. –Отвърна й тихо.- Не бих рискувал втори път.
Емили се сви на кълбо и погледна отчаяно стената. Знаеше, че не можеше да отиде с него, знаеше защо. И, въпреки това, й се искаше да го последва. Не знаеше какво щеше да се случи, той беше един, а те бяха много. За първи път се страхуваше за живота му и за първи път от напускането на щаба се разделяха. И, въпреки това, не каза нищо. Дори когато Луис се върна, напълно облечен, и притисна устни до слепоочието й. Забелязвайки притеснения й поглед, клекна до леглото й погали лицето й.
-Всичко ще бъде наред, нали? –Емили кимна леко и притвори очи, чувствайки устните му по челото си. Изправи се и тръгна да излиза, но гласът на Емили го спря на вратата:
-Ще се върнеш, нали? –Беше се повдигнала на ръката си и го гледаше жално. Срещайки тъжните й очи, чак я съжали. Идеше му да се разсмее на глупавия въпрос, но не искаше да я кара да се чувства зле. Затова се усмихна леко и й кимна. После се обърна и излезе.

Старият склад беше олющен и неприветлив, гледайки го от пустошта. Няколко коли бяха спрени отвън, без номера и със следи от стари боядисвания. Последното, което искаше в момента Луис, беше да се връща на работа. Копнееше само да е близо до Емили, да имат нормален живот. Но, въпреки това, осъзнаваше че е невъзможно. Още имаха пари в сметката, но двамата бяха решили да не харчат тези, които не бяха спечелили със собствената кръв. Въпреки яда, който се раждаше при спомена за Хартбийт, въпреки трите месеца, въпреки че бяха им оставили къщата, мотора и мерцедеса… това не бяха тези пари. А след трите месеца и къщата, тяхната част беше намаляла значително.
Бутна вратата и се усмихна леко, когато десетки дула на оръжия се насочиха към него. Вдигна ръцете си нагоре и позволи на един висок, русоляв мъж да го пребърка за оръжие. Беше тръгнал напълно невъоръжен – дори ножът, който никога не оставяше, сега беше изчезнал от колана му.
-Кой си ти? –Процеди водачът. Висок, жилест, тъмнокос мъж на около четиридесет и пет години, с тъмнозелени, блатни очи.
-Луис Блекмур. –Отвърна хладно.- Стар познайник, Марк.
Мъжът се усмихна зловещо и се приближи до Луис. Постави ръка на рамото му и го поведе към едно отделение. Петдесетината убийци в склада ги проследиха с поглед, а после се върнаха към предишните си занимания.
Когато се разположиха в стаята, мъжът сипа две чаши с уиски и плъзна по масата едната на Луис. Той я бутна леко и поклати глава:
-Вече не пия.
-Я виж ти! –Засмя се зловещо мъжът.- Идваш при мен за работа, невъоръжен и си отказал алкохола. На какво се дължи тази промяна?
Луис се усмихна леко, но не отвърна. Не искаше Марк да знае нищо за него, това само щеше да изложи Емили на опасност. И, все пак, нямаше връщане назад…

Беше лежяла още три часа в леглото, след като Луис тръгна, свита на кълбо без изобщо да помръдва.
За пръв път от месеци усещаше липсата му, макар и да знаеше, че е за кратко.
Бяха се отървали от телефона на Емили, запазваки само картата, защото двамата не можеха да се справят с всички мисий, осбено пък сега, когато Луис се държеше с нея като с три годишно и не й даваше да прави нищо.
Отметна завивките и се изправи, обличайки си дълъг пуловер, след което се насочи към хола. искаше да прав нещо, но когато влезе вътре, осъзна, че всщност нямаше какво.
Къщата бе лъсната до блясък, Блекмур се бе постарал да е сигурно, че тя няма да върши нищо.
-По дяволите - промърмори и се отпусна на дивана пускайки телевизора.
Нямаше никаква представа с какво да запълни времето си.
Погледа един час телевизия, някакви отегчителни новини и най - нашумялата сапуснка, след което ядно го изгаси и се изправи.
Излезе от къщата и отиде от задната страна на верандата където си бяха инсталирали грамаден хамак, в който Ем се бе влюбила.
Излегна се на него, оправяйки малката възглавница която еб в горния ъгъл, след което придърпа одеялото, което пък седеше в долния край на хамака, до кръста си и се залюля, заглеждайки се във водите на езерото.
Скоро се унесе в спокоен сън.

Усещаше галещи пръсти по бузата си и протегна ръка, з ада ги хване.
Отвори очи и срещна погледа на Блекмур, който бе седнал на хамака до нея.
Надигна се, обвивайки ръце около врата му и се притисна до него, скривайки лице във врата му.
-Хей..Ем - повика я, но без отговор - Какво има? Всичко е наред, спокойно.
Луис се усмихна. бнеше загрижена за него.
След няколко секудни чернокосата се отдръпна от него и започна да прокарва ръце по гърдите му, проверявайки дали е цял.
Блекмур хвана ръцете й , за да я успокой.
-Емили, спокойно, цял съм, не съм ранен, нищо ми няма! Всичко е наред.
Жената се уснихна и го целуна по устните.
-Исках да бъда сигурна - отвърна тя и го дръпна на хамака до себе си. - Разкажи ми какво стана?
-Хм..говорих с Марк.....и за известно време ще работя там...всъщност ще ми се обаждат когато има задача за мен.
-Мога да ти помагам..
-Не! Ем, вече го обсъдихме!
-Но Луис очакваш от мен по цял ден да седя затворена и да бездействам, не мога така!
Блкемур я дръпна към себе си.
-Това е за твое добро. Искам всичко да е наред - с теб и бебето.