Наемник на смъртта

-Луис, ами когато се роди? –Погледна го тъжно.
-Тогава ще го гледаме. –Отвърна спокойно.
-А когато порасне няма да ни пускаш да излизаме, нали? Ще се опитваш да пазиш нормален живот вкъщи, а да бъдеш убиец навън… -Емили замлъкна за миг, а после прошепна.- Невъзможно е.
Луис се усмихна леко, но не отговори. Прехапа устна и се отпусна до нея.
-Луис, престани! –Отвърна ядно, облягайки ръце на гърдите му и гледайки го строго.- Разбирам, че те е страх, но аз не съм малко дете!
Прокара ръка през косата й, но пак не отвърна.
-Виж… Може би това с детето беше лоша идея. –Каза тихо и понечи да се изправи. Луис я придърпа към себе си и я целуна. После промълви тихо:
-Моля те, не прави глупости! –После замлъкна неприятно и я погледна тъжно.- Обичам те. И ти ме обичаш, нали? Защо тогава да е грешка?
-Защото ние не сме обикновени хора, Луис! –Отвърна му разпалено.- Защото и двамата сме убийци, забрави ли? Кой ще го гледа, как ще го опазим от неприятностите, как ще го отгледаме дори? Не знаем имената си, парите ни зависят от обстоятелствата, нищо не можем да му дадем. Дори дом нямаме, защото във всеки един момент може да ни се наложи да го напуснем! –Шептеше ужасено.
Луис зарови болезнено глава в косата й и прошепна:
-Ще се справим, ще направя всичко. Само, Ем, не го казвай, не го прави…
Емили направи измъчена физиономия, но не отвърна. Притвори очи, чувствайки целувките му по врата си. Покрай еуфорията въобще не бяха мислили за това. Едва сега, чувствайки вече живота в себе си, Емили осъзнаваше колко голяма стъпка беше това. Осъзнаваше как всичко щеше да се промени и никога нямаше да бъде същото. Щяха да са свързани завинаги… Искаше го, обичаше го… Но това беше прекалено страшно. Въпросът гореше в съзнанието й... Как щяха да се справят? Как щяха да живеят? Кога щеше да се наложи да направи своя избор отново и този път завинаги?

Емили повече не отвори дума за това, въпреки че го премисляше отново и отново. Колкото повече време минаваше, толкова повече я ужасяваше бъдещето. Абсурдно беше да имат семейство, след като нямаха свят, който да споделят. А, ако си бяха построили с времето, той все още беше прекалено лабилен. Не ставаше въпрос за чувства – обичаше го безумно и не можеше да си представи живота си без него. Но нямаха живот, нямаха минало и нямаха бъдеще… Всичко беше в мъгла.
Когато коремът й порасна значително и вече си личеше, че е бременна, нищо не се беше променило. Луис още се грижеше за нея с цялата любов, която можеше да изпитва. Вече няколко пъти беше ходил на мисии и взимаше повече от добри пари. Може би това се дължеше на миналото му с екипа на Марк, но беше все едно.
Всеки път щом излезеше от къщата, Ем излизаше на верандата, както си беше по нощница, и изпращаше с поглед колата. Сърцето й се свиваше от съзнанието, че можеше да го загуби. Но мълчеше и не го спираше. Той нямаше да спре, въпреки молбите й. Не защото не трябваше, защото не можеше. Защото щяха да останат на улицата.
Останалото време прекарваше с нея или в грижи за нея. Галеше косите му, докато притискаше глава до корема й. Усмихваше се уморено, все по-немощна се чувстваше. Но усещането за съществото вътре в нея я караше да трепери от някакво странно чувство… Любов, привързаност, инстинкт, трепет… и тя не знаеше. А моментът бавно приближаваше.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

Беше усетила, че момента е настпил, още от сутринта. А сега вече болките в кръста и корема й бяха толкова силни, че едва си поемаше дъх.
Беше се опраля на дивана със затворени очи и се чудеше какво да прави.
Луис бе на мисия и още го нямаше, а тя едва се движеше.
Спусна се надолу и седна, изстенвайки от болка, като в същият моемнт врата се отвори и вътре влетя Блекмур в не особено добро състояние.
Жлузата му бе леко разкъсана и имаше белег от нож по бузата си.
Виждайки я мъжа зстина като ударен след което се спуна към не яи коленичи до жената.
-Какво стана? Ем..Ем добре ли си си?
-Луис...моментът дойде....
-Какво!!!?
-Ще раждам глупчо - тя изстена от болка
-О - Мъжа се паникьоса за секунди, сле дкоето започна да се осъзнава. - Сега тръгваме към болницата.
Най - близката болница бе на 10 километра в близкото градче.
Като се втурна в спалнята, з ада вземе нещо топло за нея, Емили успя да съзре няколко кървави ивици на гъба му от който се разтепери.
След минута мъжа се върна и я вдигна на ръце, носейки я към колата.
-Луис...Луис..какво е станало...ти си ранен! - изстена тя
-Нищо работа..
-Имаш кръв...и рани..трябва да те прегледат.....
-В моемнта ти си т първостепенна важност! - отвърна той, настнявайки я на задната седалка, з ада легне, след което я цеуна по челото.
заключи за секунди къщата и се настани зад волана давайки газ.
Съзнанието му бе радвоено от това дали да кара бързо, за да стигнат по скоро в болницата или бавно, но сигурно.
Чувайки я как изстена силно от зад, взе решение и натисна газта.


Седше на някакво сепре пред големите врати на родилното и кършеше пръсти.Преди няколо минути някаква сестра бе превързала раните му, но той изобщо не обръщаше внимание.
Емили бе вътре вече от 4 часа и едиснтвеното което се чуваше бяха викове. Кършеше пръсти и понякога обезумяваше от желание да нахълта вътре, зада разбере какво по дяволите се случваше. Беше нервен, а виковете на Ем, който долитаха от стаята направо го изкарваха извън нерви и едва седеше на едно място.
Това раждане продължаваше твърде дълго време...ами..ами ако тя не издържеше...ако нещо се случеше...беше ли нормално да вика така....
След няколко минути от стаята се чу толкова силен и измъчен вик, че мъжа направо обезумя от тревога и се изправи рязко с намерението да влезе в роилното, ако ще да помете всеки по пътя си.
Точно щеше да блъсне вратите, когато от вътре излезе лекарката, която ги нбе приела и го изгледа с усмивка.
-Поздравления..Имате си едно прекрасно момченце!

Чашата потрепна нервно в ръката й,а след това широка усмивка се роди на лицето й.Червеникавите лъчи на изгряващото слънце огряха нежните й черти и русокосата жена затвори очи,наслждавайки се максимално на топлината.Лек полъх накара кожата й да настръхне,но не помръдна от мястото си.Взря се някъде в далечината и устните й се извиха в усмивка.Беше го постигнала.Точно това,което бе желала..Усети стъпки зад себе си,но не се обърна,а остави две ръце да се обгърнат около талията й.Извърна се,срещайки онези красиви сини очи,и се надигна леко на пръсти,целувайки мъжът зад себе си по бузата.
-Ще изстинеш-прошепна унесено и я загърна с някакъв риза.Тя се сгуши в ръцете му,отпускайки глава ан гърдите му.Чувстваше се толкова спокойна,там,където се намираше.И сякаш външните сили не мжоеха да я достигнат,сякаш нищо не можеше да помрачи щастието й.Но можеше..само спомена..-Не мога да разбера защо ставаш толкова рано.Едва 6 часа е.
-Обичам изгрева-отвърна и се завъртя към него-Но теб те обичам повече,нали знаеш?
Той я целуна нежно,а ръцете й се обвиха около врата му.
-Кога заминаваш?-попита го тихо,малко уплашено.Не искаше да я оставя сама,дори да е само за два дни.Имаше нужда от него,беше се привързала прекалено много.
-След няколко часа.Ще дойдеш ли с мен на летището?-промълви с надежда.И знаеше отговора,без да го чака.Защото го усещаше,тя нямаше да го изостави.Кимна лекичко,а след това го погледна със замъглен поглед.За минута сегашната случка изчезна от съзнанието й и тя се върна назад,в момента на тяхното запознанство..

Няколко лъчи я удариха право в лицето и жената се размърда неспокойно.Изведнъж сякаш сянка застана пред нея и тя отвори едното си око,изучавайки човека срещу нея.Беше мъж,или поне така й се стори.Въздъхна и каза:
-Опитвам се да почивам.Моля махнете се-мърмореше си под носа,но мъжът я разбра и се ухили широко:
-Знаеш ли,че пейките не са място за спане и могат да те арестуват за това?
-Може би-отвърна-Да не си полицай?
-Не.Казвам се Нейтън.Приятно ми е.-подаде й ръка,а тя я пое в полу-заспалото си състояние.Направи му място да седне до нея на пейката и разтърка с юмруци очи
-Аз по принцип не спя по пейките-обясни му някак припряно-Просто снощи докато стоях и наблюдавах звездите съм задрямала...и да,не съм могла да се събудя.-усмихна се сконфузено
-Не ми каза името си-Нейтън вдигна вежди,подканвайки я.
-Ана.
-Радвам се да се запознаем,Ана-мъжът се усмихна,а жената само кимна одобрително.-Къде живееш?
-В онзи мерцедес,който е спрян отпред-отвърна искрено.Нямаше какво да го губи точно в този момент,така че и бе все едно дали ще й повярва
-Сериозно?Хубава кола.
-Ти си странен.
-Не ми го казват за пръв път.
-Аз живея в КОЛА,а ти ми казваш,че е хубава?Мисля,че трябва да попиташ защо или нещо такова.-Ана сви рамене
-Ами..всъщност не ме интересува.Изглеждаш ми симпатична,а и аз обичам да рискувам.
-Какво имаш предвид?
-Я първо ми кажи защо още не си я продала и да си купиш жилище.Нормалните хора биха постъпили така..-говореше й съвсем спокойно,гледайки я право в очите.Ан не отговори няколко минути,а после промълви:
-Спомен.-наведе глава-Не мога да се разделя с нея,или поне още не.А сега ми кажи ти.Къде живееш?
-В края на града.Имам голяма къща,наследство от родителите.До скоро сестра ми живееше там,но се премести в Лондон,а аз взех жилището.Доста е запазено.
-Звучи добре.
-Имам свободна стая.Ако искаш,може да се нанесеш.Така или иначе,вече разбрах,че не си опасна,щом си привръзана към някаква количка.-Нейтън се разсмя,когато ченето й увисна.Жената го гледа втренчено няколко секунди,а после прихна.-Говоря сериозно.Ще ми разкажеш за теб в последствие,нали?
-Ти си тотално полудял.Дори аз не знам нищо за теб!Ами ако си психиасъл умопобъркан алкохолик,който има мания да убива жени?Или си някой сериен убиец?Или си полицай!
-Адвокат съм..А това е много по-лошо,повярвай ми.-накара я да се изправи,заедно с него.

-Още не мога да повярвам,че ме накара да тръгна с теб онзи ден-каза му,клатейки глава.Докосна устните му със своите,а след това се отдръпна от него и влезе в стаята.Мъжът я последва.
-Но направих верния избор,не смяташ ли?Ако тогава не те бях взел да живееш при мен,нямаше да се влюбя в теб и нямаше да си моя съпруга.Мисля,че всичко се нареди перфектно,Ан,всичко
-Освен това,че сега няма да те има два дни-промърмори жената -Много ще ми липсваш.
-Дали?Аз смятам,че това ще е времето,когато ще можеш да си починеш от мен,защото когато се върна няма да те остаявя сама нито секунда!-Ана избухна в смях,а съпругът й само се ухили широко,прескачайки леглото и стигна до нея.Прегърна я силно и прошепна в ухото й-Оставям ти го да го пазиш.
-Кое?-не разбра тя и прехапа устни.Подозираше отговора му.
-Как кое?Портфейла ми,разбира се!-настъпи минутно мълчание,а после Ана го удари с юмрук в корема.
-Гадняр!Не мога да повярвам,че го каза.Мислех,че фразата е :"оставям ти сърцето си",а не "оставям си портфейла си!".Заслужаваш да те набия или да те изхвърля да спиш на дивана!
-Ще ти мине,докато се върна,нали,скъпа?-ухили се я и целуна,а жена му набързо забрави за яда си.
-Трябва да те накажат за това,че ме манипулираш така жестоко..-измърмори между целувките,Ан и двамата се разхилиха.
-Можеш да заведеш съдебно дело срещу мен и ти обещавам,че ще се защитавам сам.
-Това не е утеха,имайки предвид колко "калпав" адвокат си.
-Права си.Затова може би трябва да продължим по същия начин,както сме живели досега..
-Съгласна съм изцяло-притисна се силно него,въздъхвайки дълбоко.Животът й все пак бе успял да се нареди,можеше да каже,че го е намерила..Него..и щастието.Какво й трябваше друго?Още ли й липсваха те?..Нейтън усети как потрепва до него.И не от студ.Знаеше,че я мъчи нещо,защото след няколко дни ставаше година откакто бе напуснала стария си екип.Ана бе седнала и бе обяснила всичко на съпругът си,дума по дума,точно преди сватбата.Но той не се бе отметнал,не се беше отказал от нея.И всичко това заради любовта,заради чувството,зародило се в душите и на двамата още след първата им среща.И всичко можеше да бъде забравено,да бъде оставено в миналото,стига само тя да се съществуваше.Не му трябваше друго,освен да знаеше,че когато се прибере у дома,тя ще е там и ще го прегърне,отнемайки всичката му умора и яд през изминалия ден.Бе готов да прескочи огъня за нея,а сърцето му подсказваше,че ако я загуби,всичко щеше да рухне.И ако трябваше щеше да иде на край света и да я намери.Защото я обичаше и единственото,което искаше бе и нейната любов..

Кейт излезе от водата и веднага се насочи към хавлията си,захвърлена наблизо на пясъка. По плажа вече не се виждаха все по-малко хора тъй като слънцето нетърпеливо се спускаше на изток. Кейт вече усещаеш си тялото си отмаляло и нямаше търпение да стигне до къщата и да си почине малко.
“Къщата” беше на сто-двеста метра от плажа,с прекрасен изглед към морето. Беше двуетажна. На първия етаж се намираше кухнята и двете спални,а на втория от страната на плажа беше хола,и още няколко стаи,които така не и не успяха да запълнят. Двата етажа бяха свързани с външно и вътрешно стълбище и тераса.
Кейт вдигна хавлията си хаметвайки я върху раменете си,и тръгна с ленива крачка към къщата.Няколко минути по-късно се озова пред прага й,и побърза да влезе вътре тъй като някои от осезателните й сетива доловиха мириса на вечеря.
-Джеймс,тук ли си?-провикна се затваряйки вратата зад себе си и захвърляйки хавлията на облегалката на един от фотьойлите.
-В кухнята съм!
Тя се насочи към вратата и още щом я открехна я лъхна приятен аромат,предизвиквайки леката й усмивка.Джеймс сновеше напред-назад,готвейки.
-Ммм каква приятна изненадата!-засмя се тя,приближавайки се и надвесвайки се за миг над близката купа.-На какво дължа тази чест?
-Доскуча ми.-усмихна се той поглеждайки я за миг.
-Та ти сега се върна!-след като той й отговори с мълчание,Кейт смени темата.-Искаш ли помощ?
-Не.-поклати глава той.-Наистина!Почти свърих!
-Добре!Само не ме яж!-изсмя се тя вдигайки ръце отбранително.-Отивам да си облека нещо отгоре и идвам!
След миг тя изчезна през вратата и Джеймс остана няколко мига загледан след нея,после се сепна сякаш от някоя своя мисъл и се стрелна към печката.

Няколко минути вече единственото,което се чуваше беше тракането на приборите. Двамата се споглеждаха от време на време,но никой сякаш не знаеше какво да каже. Бяха се настанили на масата на верандата на втория етаж,от където имаха прекрасен изглед към морето.
-Е,как мина мисията?-обади се най-сетне Кейт. Не им се случваше често да говорят за мисии. След разпадането на HEARTBEAT двамата продължиха да се занимават със същото,но досега не бяха работили нито веднъж заедно. По отделно като че ли им беше по-спокойно,по-сигурно.Така не трябваше да се притесняват дали някой ще пострада или дали нечии сметки ще излязат криви.Ако някой се издъни-пропада.
Може би и по тази причина не ги обсъждаха надълго и нашироко.
Джеймс вдигна учуден поглед към нея.
-Нормално.-сви рамене той.
-Хайде,Джеймс,не може да е било “по-нормално” от моето скучно ежедневие!-изстена тя с умолителна физиономия.Беше облякла сама някаква къса рокля и бе оставила косата си да се спуска по гърба.От дългото време на кок,което бе изтърпяла,се бе начупила значително и Кейт осъзна,че и тази “прическа” доста й допада.
-Сигурна ли си,че искаш да знаеш?-попита не особено ентусиазирано той.
-Хайде,какво толкова!Не си убил някой познат нали?
Джеймс си позволи да срещне погледа й и не успя да подтисне усмивката си.
-Добре.
Кейт се усмихна широко и подпря лакти на масата навеждайки се напред,за да чуе по-добре.
-Трябваше да убия една жена- неомъжена, двайсет и седем годишна,почти в другия край на града.Адвокатка.Водила някакво дело,което не било много изгодно за поръчителя на убийството и се налагало да бъде убита.-Кейт кимна разбиращо. – Къщата й нямаше някаква особена защита или пък охрана.Обикновена двуетажна постройка, на не много оживена,но все пак будна улица. Няма да те отегчавам с подробности как и какво съм правил,направо се прехвълям на най-интересното.-Кейт се понадигна заинтригувано. “Най-интересното”?Нали беше “нормална” мисия. Скучна,еднообразна и успешна. “Най-интересно” има в трудните,често неуспешни мисии или тези,които са изпълнени на косъм.
-...та...-гласът му отново я накара да фокусира погледа си и тя срещна неговия нетърпеливо.-...влязох в къщата няколко часа преди тя да се върне от работа – никой не ме видя,сигурен съм в това,и я изчаках.-Кейт отвори уста да каже нещо,но той продължи и тя бързо я затвори.- прибра се към девет,малко по-късно от очакваното,но все пак добре,че се прибра....котката й хич не ме харесваше.-двамата се усмихната.-Преди да продължа може ли един въпрос?
Кейт се сепна.Въпрос ли?
-Предполагам.-сви рамене озадачено.
-Имаш ли сестра,братовчедка или някаква роднина,която ужасно много да прилича на теб?Клонинг може би?
Кейт примига още по-объркано.
-Сериозно ли говориш?
-Да,серизно те питам.-кимнай Джеймс.
-Не мисля.Не,нямам.Защо?
-Ами...тъкмо я чаках да се прибере в спалнята си и когато влезе за малко щях да изпусна пистолета си.Помислих си,че си ти!
Кейт отново примига срещу него.Неочаквано се дръпна назад и се засмя.
-Много смешно.
-Не те лъжа!Наистина в гръб ужасно много ти приличаше!И повярвай ми,знам как изглеждаш в гръб!!-увери я Джеймс.
-Аз...ами...не съм мъртва.Освен ако...ти си я убил нали?-той не отговори веднага.-Джеймс,уби я нали?
-Аз...да,естествено.-отвърна той сякаш за пръв път му задават въпроса.-Просто...поразително много приличаше на теб!
-И си се поколебал дали да ме убиеш?Тоест дали да убиеш таки,която е приличала на мен?-възкликна с усмивка Кейт.
-Ти не би ли?-отбеляза с лека усмивка Джеймс.
-Това не беше отговор,Джеймс.-скръсти ръце жената.-Е?-Джеймс просто се усмихна още веднъж и отпи от чашата си с вино.-Добре,дай да пробваме така.Ако получиш мисия и тя е да ме убиеш,би ли го направил?-тя се наведе напред чакайки нетърпеливо отговора му.
-А ти?
-Хей!Не ми отговаряй на въпроса с въпрос!
-Може би.-сви рамене той.
-Може би ще ме убиеш или може би няма?
-А ти?
-Джеймс,ако още веднъж ми отговориш с въпрос ще ме принудиш да използвам сила!-почти заплашително каза тя едва сдържайки усмивката си.
-Ти ще приложиш сила?Върху мен?
-Край,това беше!!Сега ще видиш ако ми възложат мисия да те убия какво ще се случи!!!
Тя рязко протегна ръка в опит да го хване за ризата през масата,но той скочи от стола избягвайки пръстите й.
-Ела тук!!!-извика тя през смях и също се изправи последвайки го по стълбите,тъй като той при най-малкия намек за движение бе хукнал натам.Двамата затичаха по плажа,а значителната преднина,който мъжът бе взел като че ли бавно се смаляваше,и то единствено благодарение на скоростта на Кейт.
Неочаквано той се обърна и затича заднешком,за да може да я погледне.
-Искаш ли примирие???-извика през смях.-Приеми и няма да те бутна във водата!!!
-Ще видим кой кого!-засмя се Кейт замахвайки с ръка да го хване,но той оскочи настрани по мокрия пясък.Водата от време на време покриваше ходилата им,но общо взето тичаха все още по-плажната ивица.
-Пропусна!-продължи да я дразни Джеймс. Отдавна не бяха се забавлявали така,а имаха нужда и те малко да се вдетинят за час-два.
-Нещастник!-Кейт отново се хвърли към него и след като той се дръпна тя едва не се стовари във водата.-Не ми се хили!Ще те убия!-тя се обърна и го изгледа раздразнено когато забеляза,че той се е засилил към нея.Кейтлин рязко скочи встрани и Джеймс загуби равновесие махайки смешно с ръце.Миг по-късно се стовари по учи във водата и се повдигна на лакти плюейки вода.Обърна се по гръб и я изгледа обвинително. Вече официално целия беше мокър-ризата бе полепнала по гърдите му,а дънките му от светлосини бяха станали тъмносини.
-Това не беше честно!-възнегодува той.
Кейт сви рамене с широка усмивка.Неочаквано Джеймс я хвана за крака и го дръпна така че тя се стовари назад в пясъка с писък.Преди да е успяла да се съвземе и да се хвърли върху него и да го удави на плиткото,той се настани върху кръста й и улови насочилите се към него ръце.
-Вече сме квит.-изпъшка тя опитвайки се да го избута от себе си.
-Не още,чакай.-Кейт го изгледа неразбиращо и когато усети студената вода от следващата вълна по тялото си разбра какво има предвид.-Сега вече сме почти квит.
-Мразя да се въргалям в пясъка,но не ми оставяш друг избор.-въздъхна тя и стискайки зъби се изправи с ясната цел на си сменят местата,но сметките й излязоха погрешни и двамата се затъркаляха почти метър към по-дълбокото и когато най-сетне спяха(в крайна сметка Кейт се озова пак отдолу) нова вълна ги връхлята и ги заля.
Щом тя се отдръпна двамата избухнаха в смях и бързо затвориха устите си тъй като имаше опасност отново да се нахълтат със солена вода.
-При други обстоятелства бих си останал тук в това положение.-каза след половин минута Джеймс изправяйки се и подавайки й ръка.-но за тая вечер толкова солена вода ми стига!!
Джеймс се тупна на пясъка въздъхвайки тежко и впери поглед в отрупаното със звезди небе.
-Изморих се.-Кейт се струполи до него и облягайки глава на разперената му ръка също вдигна поглед нагоре.
-Обичам звездите...-въздъхна Кейт извъртайки леко глава.Обичаше да лежи на пясъка и просто да ги гледа как примигат. Толкова спокойни,толкова далечни,толкова красиви...
-Ето онова е Касиопея.-Джеймс посочи няколко звезди образуващи неко като буквата М.-А оново е Пегас.-другото съзвездие имаше формата на сравнително правилен квадрат.Кейт се извърна настрани към нещо впечатлено.
-Гладай ти...от къде се извъди такъв познавач?-той само се усмихна и за момент Кейт стрелна с крайчеца на окото си отново небето.-Кое друго съзвездие виждаш?
-Всъщност...само тези двете знам.-изсмя се той и жената се усмихна щом срещна погледа му.-Ще ми отнеме доста време да запомня всичките осемдесет и ос...-Кейт се протегна и докосна леко устните му със своите затваряйки очи и оставяйки се на останалите си сетива да я напътстват. Джеймс веднага отвърна на целувката й,но...толкоз.Просто се отдръпна леко без да отделя очи от нея. Кейт остана за кратко със затворени очи,леко смутена.
-Студено ли ти е?-попита Джеймс и още преди тя да отговори,добави изправяйки се.-Хайде да се прибираме!
Тъй като не намери причина да откаже,Кейт пое ръката му и скочи на крака.Двамата тръгнаха мълчаливо към къщата без дори да се споглеждат.
Когато стигнаха малката площадка пред вратата на долния етаж и почти под терасата Кейт понечи да тръгне към вратата,но Джеймс улови ръката й принуждавайки я да се обърне.
-Какво?-попита объркано.Мъжът сякаш се поколеба за момент,облиза устни и въздъхна.
-Кейт,трябва да ти кажа нещо.-неприятно чувство се зароди в стомаха на жената и тя се обърна напълно към него,гледайки го предпазливо.Какво да й каже?По изражението му личеше,че не е сигурен в това,което прави,че не е сигурен как тя ще го приеме.- От една година,откакто HEARTBEAT се разпадна,живота ни се промени доста.-Кейт отвори уста да каже нещо,но той постави показалец на устните й.-Знам,че това не е приятна тема,но се случи и сега всичко е различно.-Тя стисна устни и му направи знак да продължи.-Оттогава се промениха доста неща.-Кейт отново вдигна поглед към него.-Знам,че си обещахме това между нас,каквото и да беше,да не повлиява на чувствата ни,че е просто....“по взаимна изгода” или както му викат,но...-Кейт вече усещаше че почти трепери.Какво правеше той?-но и това се промени Кейт.-за момент в очите й проблясна страх,който бързо се скри зад стъклената маска,която опитваше да задържи на лицето си.- Знам какво си мислиш в момента...-Знаеше ли?-...и най-вероятно не е това.-той се усмихна,а жената го изгледа объркано.-Не съм се влюбил в никоя друга жена.- “Никоя друга” ли?-Не мисля,че е възможно.-той си пое дълбоко въздух и отстъпи крачка назад,после коленичи на едно коляно.
Кейт извърна отчаяно поглед встрани,закривайки очи с ръка. Не,нямаше да го направи....това....беше лишено от какъвто и да е...смисъл!!
-Кейт,-Джеймс вече се извадил черна кутийка от джоба си и я бе вдигнал с едната си ръка към нея.Жената отказваше да го погледне,местейки поглед встрани,треперейки.-Кейтлин!-тя стисна ръка в юмрук и сведе поглед към него.-Кейтлин...
-Джеймс,недей...
-...ще се омъжиш ли за мен?
Тя изстена глухо вдигайки поглед нагоре. По дяволите защо трябваше да става така?!? Не си ли бяха добре досега? Не беше готова за такава голяма крачка!Не беше нали??
Видял колебанието Джеймс се изправи и хвана лицето й с ръце обръщайки го към себе си.
-Знам,че е много...неочаквано и....необмислено...но просто след вчера...осъзнах,че не мога просто да чакам момента в който...по дяволите,никога не ме е бивало в тези неща...
-Джеймс...
-Знам,че може би изглеждам абсурдно редейки всички тези глупоси...-при други обстоятелства жената би се усмихнала,но сега беше прекалено заета да разрешава спора в главата си,за да й направи впечатление.-.но....истината е...че те обичам!Преди беше просто привличане,винаги си ме привличала!Но през последната година...осъзнах,че е повече от привличане!
-Аз...не знам...
-Обичаш ли ме,Кейт?-попита неочаквано той.Още един труден въпрос.
-Джеймс,аз...
-Просто го кажи!Недей да мислиш!Просто кажи “да” или “не”!-жената стисна за момент очи.-Обичаш ли ме,Кейт,само това ме интересува?
-Аз...да!Обичам те,но...
-Тогава?!?
-Просто това е....какво очакваш да направя?То е...
-Очаквам да кажеш “да”.-усмихна й се насърчително той.-Виж,Кейт,живеем заедно от една година-по неволя или не,както разбрахме преди малко...и двамата се обичаме...-този път тя се усмихна.-тогава какъв е проблема?!?Нищо няма да се промени чак толкова!
-Да но...не съм убедена,че съм готова за такава голяма крачка...-избягваше да гледа в него тъй като се опасяваше,че колкото повече го гледа толкова повече й се искаше да каже “да”.Но въпреки това...
Усети как той сложи внимателно пръстена на безименния я пръст и вдигна глава,за да срещне погледа му.Пръстите му едва докосваха нейните.
Кейтлин се усмихна леко улавяйки ръката му и стискайки я леко.Джеймс се усмихна щастливо и впи устни в нейните.Кейт усети как краката й се отлепиха от земята и Найт я завъртя във въздуха без да прекъсва целувката.

- Две бири, кукло. – каза брадясал, вмирисан на пот и цигари мъж с доста голямо шкембе, омазана с кетчуп или лютеница блуза като намигна на Кристин, която го изгледа изподвежди.
- Не съм ти кукло и ми дължиш 3,75 за бирите, шишко. – отвърна му злобно и трясна халбите на бара. Мъжът се усмихна, откривайки липсата на няколко зъба в горната част на ченето си и се изсмия:
- И с характер. Такива ги обичам. Ей, Ърни от къде намерия тая сърничка? – обърна се той към нисък мъж на средна възраст с побеляла коса. Чертите му бяха измъчени от времето, но си личеше, че е дбър човек. Липсваше онази злоба и лицемерие, която се срещаше в очите на хората и с която бе свикнала да се сблъсква.
Първият път когато видя Ърни остана с отворена уста. Не можеше да повярва, че този добродушен дядо, о да Ърни определено приличаше на дядо, беше собственик на един от най-посещаваните барове в Лийдс Самото заведение не беше кой знае какво – типичен английски пъб с високите столове до бара, дозина наредени масички и телевизор, който предаваше поредния футболен мач. Кристин работеше като барманке вече година в това заведение и бе свикнала с хората и обастановката в града. Преди година бе пристигнала със случаен автобус в Лийдс и тъй като така или иначе не знаеше къде другаде да отиде, се бе устроила тук. Парите от мисите, които Емили им бе дала няколко седмици преди да получат последната си мисия, бяха предостатъчни на Крис да си намери хубав апартамент в центъра на града. Да, обаче партие не са вечни, пък и наемът за квартирата не е малък за това жената реши, че ще е по-добре ако още от сега си намери работа отколкото да чака нуждата да й опре до гърлото. Хазяйката й – възрастна жена която колкото беше стара, толкова беше и скръндзава, я бе насочила към „Добре дошли при Ърни”. Първоначално Кристин прие съветът й с недоверие, но когато на няколко места й тказаха работа, тя реши, че няма какво да губи и два дни по-късно вече правеше кафета и наливаше бири. Не беше най-добре платената работа, която можеше да се намери, но за сметка на това шефът й бе за чудо и приказ, а и работата я разсейваше от мисли за миналото, какво повече можеше да иска.
Не бе чувала нищо за стария си екип откакто бе напуснала къщата. Не знаеше какво бе станало с Емили дали бе оживяла, не знаеше какво бе станало с Ана, с Кейт и Джеймс, с Луис и с него...сигурно я мразеше. Начина, по който си бе тръгнала..май беше доста грубо от нейна страна, но той какво очакваше след това? Да остане и да му се радва? Беше време и тя да поеме по свой път и го правеше, с мъка, но го правеше. Едничкото й семейство, което имаше бе останало в миналото и сега тя се учеше да живее без тях, да живее по-добър живот, но и по-самотен.
- Не закачай детето, Джо, тя може да ти е дъщеря! – скастри го Ърни.
- По-скоро бих се оженил за нея. ако ми беше дъщеря не можех да правя .... – но не се чу какво щеше да прави, защото Крис се протегна през бара и му зашлеви един добре премерен шамар. Мъжът залитна и се хвана за бузата, а хората в заведението се наобръщаха да видтя какво става. - Кучка ще ти...
- Оставия я Джон! Тя само се защитава! Няма да ядеш шамари, ако си държиш езика зад зъбите! – Ърни се изправи и като застана до Крис изгледа леко ядосано клиентът. – Хайде Джон за днес стига. Време е да си ходиш. – другият мъж изгледа още веднъж презрително Крис, която дори не трепна и после с гръм и трясък излезе от заведението.
- Благодаря, Ърни. – усмихна се мило жената.
- За теб винаги детето ми. – мъжът се държеше с Кристин сякаш му бе дъщеря тъй като той бе изгубил и двете си деца преди доста време, а тя бе горе долу на тяхната възраст. Двамата се бяха привързали един къ мдруг и често пъти оставаха да си говорят след работа макар, че Крис така или иначе не му бе казала с какво се бе занимавала преди да дойде в града. Просто не искаше да разочарова единственият, който й бе подал ръка в труден момент, а тя му бе безкрайно благодарна за това. Когато я бе попитал какво е правила преди простият й отговор бе, че е работела в някаква фирма, но е решила, че е време за нещо ново. Мъжът не бе разпитвал повече, просто защото не искаше да се бърка в живота на момичето. – Хайде тръгвай. Аз ще се оправя с тези – и той посочи към двете маси, около които бяха насядали няколко души.
- Ще остана да ти помогна. – отвърна тя и се зае да домие чашите.
- Тръгвай. А ще сеоправя, не се безпокой.
- Сигурен ли си?
- Да. Хайде, утре ще се видим. – тя кимна и като си взе нещата излезе от заведението. Ноща беше топла, а небето ясно. Блещукащите звезди й напомняха за тях, за миналите нощи, които бе прекарала в онази къща с онези хора. Липсваха й. Въпреки, че бе минало доста време тя все още не бе се отърсила от спомени, но най-много й липсваше той. Разговорите с него, погледите или просто да се сгуши в прегръдките му и да помълчи, но всичко бе останало някъде там назад и сега тя трябваше да живее своя живот, да се справя както може и да не мисли за тях.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

-Мълчи! –Процеди през зъби. Луната лениво осветяваше мръсната улица и го плашеше. Беше живял години в тъмнината, беше се научил да се слива с нищото и да бъде част от него. И след толкова години в мрака беше забравил да чувства това, което го обграждаше. Всичко се повтаряше, отново и отново. И вече не беше забавно, май никога не беше било.
Момичето се размърда в силната му прегръдка, но Луис не отслаби хватката. Продължи да запушва ядно устата й и се прокле че някога е приемал да върши черната работа. Цялата тази шумотевица действаше зле на нервната му система. Целият се тресеше от яд, а сякаш наоколо ставаше все по-горещо.
Един прозорец гръмна и към тях полетя дъжд от стъкло. Луис се преви напред, за да я предпази, и почувства как част от тях се забиваха в гърба му.
-Ама че досадно! –Изсумтя недоволно и потрепери нервно. После почувства как тя отново зарита с крака и, вън от себе си, я блъсна силно към стената. После застана над нея и опря пистолета в челото й.- Кротко, още е рано да те убивам. Хайде, ставай! Стани, по дяволите!
Той я дръпна здраво за ръката и отново притисна устата й, защото почувства че ще издаде някакъв звук.
-Хайде, хайде… По-бързо … О, не, не отново… не реви пак…
Чак тогава луната огря малката задънена уличка. При вида на момичето, което се мърдаше уплашено в ръцете му, потрепери и я пусна веднага. Нещо го прободе в сърцето, а отчаяният й писък го накара да потрепери.
Ето – беше се случило. Беше се изправил за първи път срещу себе си. За първи път щеше да избира между това, на което държеше, и живота си. Беше се случило немислимото.
За миг се осъзна и вдигна момиченцето на ръце, прегръщайки я. Започна да я друса леко на ръцете си, за да я успокои. Какво правеше тя тук? Как щеше да се измъкне? Подписваше смъртната си присъда, оставяйки я жива… Погребваше душата си, убивайки я…
В този момент осъзна колко слаб беше, колко различен беше отпреди… За две години беше свалил стените около себе си, беше допуснал хората до себе си… беше се привързал. Сега щеше да плаща с кръвта си за тази промяна.
Прекара следващите минути в агония. Изстрелите свистяха от ожулената сграда, а момиченцето в ръцете му трепереше. Как не я беше познал отначалото?
Секундите се влачеха бавно, а сърцето му се свиваше, защото знаеше какво ще направи… И знаеше с какво ще плати за решението си.
Очите й се пълнеха със сълзи отново и отново, но плачът й беше заглъхнал в прегръдката му. Пистолетът още трепереше в ръката му, макар и дулото да сочеше земята. Погали нежно черната коса и се загледа в небето. Тъмносините му кадифени очи отразяваха звездите още по-истински, още по-красиво…
-Тихо, Ник, тихо… -Прошепна отчаяно.- Прибираме се…
Остана една дълга секунда, загледан в небето. Това вече беше краят, вече съдбата щеше да го застигне. Беше избягвал смъртта години наред, беше се оказал по-хитър и по-бърз от нея… Но вече го знаеше… Вече беше късно… Прекалено късно. Щеше да я избягва още време, щеше да живее на ръба… Знаейки, че за всяка грешка, щеше да плати с живота си… Този път нямаше връщане назад, беше се променил прекалено, прекалено много, за да оцелее…
Крачките му отекваха в тишината, а в тежкият въздух се бореха агонията и страха. Неусетно се беше затаил, притискайки силно детето към себе си. Машинално я беше оставил в колата, инстинктивно беше карал по-бързо и по-неразумно от всякога…
Край вече… тогава беше краят… Беше заслужил смъртта си отдавна, сега имаше от какво да се страхува повече… И се проклинаше, проклинаше се, че го беше позволил.

-Луис?
Притискайки Никол към себе си, мъжът беше по-блед от платно. Очите му пробляскваха болезнено, а устните трепереха. Остави момиченцето на килима и вдигна поглед към Емили.
-Луис… -Прошепна ужасено.- Какво се е случило?
С поглед търсеше раните по него, причината за страха в очите му. Не можеше да приеме, че той беше напълно здрав… Че страхът му имаше по-дълбока основа.
Луис се приближи с бавни крачки към бебешкото креватче. Вдигна сина си, оставяйки го да легне на ръката му. Спеше тихо и спокойно, докато Луис, със сълзи на очи, докосна челцето му и го върна в ръцете на майка му. Чак тогава я погледна, а мълниите в нощното небе, я накараха да потръпне:
-Чие е това дете, Луис? –Попита с треперещ глас.
-Дъщеря ми, дъщерята на Селен.
Емили го погледна за миг и потръпна:
-К-какво се е случило?
-Намерих я на улицата. По време на мисията. –Прошепна, ужасен от думите си.
Емили вдигна свободната си ръка и скри очите си:
-Какво ще правим сега, Луис?
Мъжът обърна поглед към дъщеря си, която увиваше пръсти в пискюлите на килима, все още прекалено ужасена, за да проговори. Беше десетгодишна, но изглеждаше прекалено нисичка за възрастта си. Дългата черна коса се беше поначупила, а бялата кожа контрастираше на тъмносините очи. Катранените ресници очертаваха тихия й страх и сянката им играеше по перлените черти.
Луис се обърна отново към Емили и каза глухо:
-Трябва да ми обещаеш нещо, Ем. Клетва, която никога няма да престъпиш, независимо от ситуацията и обстоятелствата. Иначе не мога да остана с теб.
Емили извъртя болезнено очи и ги върна пак върху него. Думите му бяха прекалено страшни, за а ги приеме. Прекалено ужасяващи. Но тя нямаше изход.
-Какво, Луис? –Шепотът й потрепна едва-доловимо, а устните й се свиха болезнено.
-Ако не се върна… Ако някога не се върна, никога не трябва да тръгваш след мен. Никога.
Сълзите се родиха в очите на Емили и тя потръпна. Бяха стигнали до момента, в който се беше случило немислимото – беше се наложило да плащат грешките от миналото. Мълчеше дълги минути, без да отделя погледа си от него, без да може да отвърне.
-Отговори ми, Ем. Кълнеш ли се? Закълни се в него! –Кимна към сина си в ръцете й.- Закълни се, Ем!
Жената клатеше отрицателно глава, отказвайки да приеме думите му. Луис хвана раменете й и я накара да го погледне:
-Не го прави, Емили. Обещай ми, обещай ми, ако всичко това беше в името на любовта ни, всичко, през което минахме заедно. Моля те.
Минута мълчание и болка. А после глухият й, треперещ глас:
-Кълна се!

- Кристин, детето ми, добре ли си? – попита Ърни и изгледа изпитателно жената. Барът беше почти празен, а тези които бяха все още тук, пиеха поредното си питие. – Виждаш ми се уморена. - Около очите на Крис се бяха образували тъмни кръгове от недоспиване, лицето й бе по-бледо от обикновено, някаква странна тъга и несигурност се носеха около нея, а замисленият й поглед преминаваше през хората, търсейки отговори.
- Да, добре съм. – излъга най-безочливо.
- Някой казвал ли ти е, че не можеш да лъжеш?- подсмихна се Ърни.
- Да. – отвърна тихо при спомена. Далечен спомен, който се опитваше да не допуска в мислите си, но всичко напомняше за тогава, за онези дни, когато бе щастлива, въпреки проблемите. Тях винаги ги имаше.
- Какво има малката? – отново..защо всичко й напомняше за него? защо не можеше да се отърси от спомените си, защо все още припламваше малко гняв в сърцето й когато си спомнеше, има времето не бе отмило ядът?
- Аз...трябва да изляза. Не, всъщност – тя се обърна и го погледна за миг притеснено – трябва да замина за ден или два най-много. Имам работа, която трябва да свърша. Съжалявам. Нали ще се оправиш? – мъжът само кимна, без да задава излишни въпроси. Това, коеот бе научил за Кристин беше, че ако тя искаше да каже нещо щеше да го направи без да е нужно да й се вадят думите с ченгел. Трябваше да отиде, трябваше да се пребори с това, трябваше да се отърси и да продължи. Всичко се въртеше в затворен кръг, а единственият начин да се измъкне бе да спре и да обърне посоката, да се изправи срещу миналото и да го преоодолее, за да продължи в бъдещето.

Въревеше бавно по пътеката. Погледът й се взираше в тъмнината, търсейки името му по надгробните плочи. Беше идвала само веднъж на погребението и не помнеше много добре къде се намираше. Колкото повече влизаше навътре между гробовете, толкова повече си псомянше, познаваше мястото, а то я караше да плаче. Спомни си денят когато се сбогува с него, спомни си болката и сълзите, които бе проляла, но си спомни и думите на Спенсър. Всичко е било лъжа. Лъже, коет изгради живота й, лъжа, която я направи щастлива, лъжа която за втори път й отне радостта. Но всичко щеше да свърши тук и сега. Щеше да се отърси от сянката му и спомените и щеше да изгради всичко наново. Може би без тях, но поне без лъжи.
Тишина обгръщаше мястото, нарушавана само от крякането на черната гарга, която се бе в клоните на дърветата и гледаше жената, която крчеше по пътя. Когато стигна до нагробната му плоча спря и се загледа в нея. Четеше името му, а гняв и болка се будеха у нея. Мразеше го, мразеше го повече от всичко. беше я предал, беше я излъгал, беше я използвал, а накрая щеше да се отърве от нея. Беше му повярвала, беше го обикнала...болеше. О, да болеше. Пусна малкото цвете и го стъпка, така като той бе стъпкал сърцето й, както бе отнел щастието й, така както отне любовта й дори от гроба. Погледна го още миг, а след това се изъврна и пое към дома. Чувстваше празнота, чувстваше, че тежестта, която носеше толкова много време бе оснатала там, на гроба му, там където щеше да остави и любовта си. товар, който й пречеше твърде много време, беше време да почне отначало и го направи. Когато светлината на уличните лапми освети бледото й лице по него вече не се четеше онази тъга и страх. Сега то бе спокойно, дори ведро. Започваше отново, от там от където бе спряла, от там от където всичко бе свършило. сега оставаше само да подреди живота си и всичко щеше да е наред.
Прибра се в стаята, която бе наела за една вечер и си легна. Слънцето скоро щеше да изгрее и тя щеше да се върне в Лийдс, щеше да се върне и да продължи живота си. живот, който бе твърде спокоен, но все пак бе по-добре от това да ходи и да избива някакви хора, живот който не й бяха направили нищо, но поне беше с тях. В главата й беше манджа с грозде. Хем искаше да бъде с екипа, хем не искаше повече да се занимава субийства. Не, че нещо, просто съвестта малко или много я ръчкаше нощем и не й даваше да спи, а това никак не се харесваше на жената. Не искаше да бъде 24 годишна параноичка, която се стряска и от собствената си сянка, но и не искаше да си умре сама, работейки в бар и разправяйки се с гнусни, вмирисани, дебели мъже, които се чудеха как да задоволят сексуалния си глад за нейна сметка. Мамка му, защо трябваше да бъде толкова сложно всичко? не можеше ли просто да намери Леонард, да му каже, че го обича и да се съберат заедно или по-скоро „да зажоивеят щастливо до края на дните си...”. да, ама не. Това не беше приказка, а нейният живот, който силно напомняше на бъркоч от сивнско, риба, яйца, майонеза, кисели краставички, макарони, лютив сос, малко картофи, сметна,а шоколад и какви ли не още манджи и всичко това събрано в един казан и варено на бавен огън 24 години и изсипано в една голяма чаша за коктейл и поднесено на Кристин. Вкусно, нали?
В мисли за тези неща тя се отнесе и едва, когато часовникът иззвъня тя се сепна. Беше 8:15. рейсът й бе в 9 имаше време да се оправи и да излезе.
В 14:00 вече бе в Лийдс. Когато прекрачи прага на бара за първи път от много време почувства, че си е у дома.
- Върнах сее. – викна тя и се усмихна на хората в заведението. Почти никой не й обърна внимание, но щастлива сумивка изгря на лицето на Ърни.
- Здравей малката. Радвам се да те видя. – тя го прегърна и мина зад бара, за да остави багажа и якето си. – Всичко ли е наред? – Крис се ухили доволно и каза със звънък глас:
- Като да не повярва човек всичко е префектно. – а след това се зае да обслужва клиентите, които я гледаха чудудено.

Луничаво лице, червеникава коса и лукава усмивка. Пол винаги беше бил много повече от това, на което приличаше. И Луис го знаеше най-добре.
Да, хитрецът беше прозрачен за всички, но малко хора осъзнаваха колко злоба имаше в душата му. Огънят пламтеше в очите му, също както преди години. По същия жесток начин. Но този път Пол щеше да достигне целта си, веднъж завинаги щеше да го има всичко…

Два „сина”, толкова различни, толкова чужди и непознати един на друг. Високият и чернокос Луис учеше бързо, попиваше чуждите знания, действаше импулсивно и инстинктивно. Мълчеше през голяма част от времето, но и действаше повече. Беше тих и интелигентен, но не по наследственост, а по изменчивост. Крахът беше родил огъня в очите му и го беше потушавал неведнъж. Но в движенията, в думите му нямаше угризения, нямаше условности и несигурност. Мислеше и действаше рязко, безразсъдно дори на моменти. За годините си беше прекалено спокоен, но Сизър знаеше, че това е само привидно. В действително, огънят в душата му беше много по-опасен, тъй като се проявяваше по-рядко, набираше сили и удряше изведнъж и неочаквано, поглъщайки в яростта си някого, който не би могъл да предрече развоя на събитията. Марк откриваше в него оръжие, оръжие, което можеше да използва, да насочва, да манипулира дори. Оръжие, от което можеше да се опари, но не и към което да се привърже. Оръжие, чиято служба му струваше повече, но и му печелеше повече облаги.
Нисичкият, нескопосан на моменти, Пол се опитваше да компенсира с опит и майсторство ръста си, което му раждаше все повече и повече проблеми. Колкото повече мислеше за желанието си да бъде полезен, толкова по-невнимателен оставаше към детайлите. Беше спънат в краката, кьорав в очите, непохватен в ръцете и обременен в главата. Но притежаваше способността да чувства, силно да обича и мрази. Насочвайки тези усещания към околния свят, те бяха рефлектирали именно върху Марк и Луис. Единият обичаше като роден баща, тъй като го беше отгледал, другия мразеше като вечен конкурент, този, който винаги получаваше повече.
Луис отдавна се беше оказал слабостта на Марк. Косата му очертаваше леко чертите му, непокорно следвайки пътя на вятъра. Очите му стрелкаха с безумно хладнокръвие света, което му се нравеше.
Нямаше как да се привърже към него, беше невъзможно. Но слабостта към момчето беше останала завинаги.
Но, докато Луис често отказваше да участва в „забавите” на екипа, Пол винаги беше готов да изкара извън себе си гнева и яростта. А тези угощения се случваха по-често отколкото можеха да предположат.
Тъй като Марк държеше голяма група, слабостта спояваше силата им. Всяка грешка се заплащаше жестоко. Защото един паднал носеше краха на всички.
И така, тези, които някога застанаха на пътя на Сизър, плащаха точно толкова, колкото и тези, които не успяваха да го следват. А това се случваше често.
Когато Лорънс беше объркал жертвата и беше оставил един труп повече, той беше хванат и отстранен. Лично от Пол беше вдигнат висок кръст, точно до вратата, към който сгрешилият беше прикован. С пирони… и бормашина. Впоследствие, няколко дни по-късно, виждайки че много скоро щеше да умре, Марк беше позволил да го свалят. После го завързаха към едно дърво в гората, където тялото му беше изядено от вълци. Бавно и болезнено.

Луис помнеше, все още го помнеше. Вечерта Марк му беше заповядал да остане на едно дърво отстрани и да гледа. Нарочно. Беше видял несигурността в очите му. Но Луис не беше задържал – беше го застрелял право в сърцето, когато зверовете бяха достигнали стомаха на Лорънс.

Картините се преливаха бавно. Същото лице, както преди. Същата лукава усмивка и същото неприятно чувство в стомаха. Пол го беше видял, беше го видял да носи Никол, беше викал след него, беше стрелял дори. Но Луис знаеше, знаеше, че това, че бяха избягали, не значеше, че щеше да се отърве отново. Щяха да го преследват като на лов, цяла глутница озверели убийци срещу този, който някога е бил любимеца на главатаря им. Някога…
Всичко щеше да се промени. Пол щеше да изложи така нещата, че нито една симпатия, на която някога Блекмур се беше радвала, нямаше да го спаси от онази дълга, болезнена, мъчителна смърт. Тогава той щеше да е на мястото на Лорънс, а екипът щеше да е глутницата озверели вълци. И неговата плът щеше да се стели по влажния под. И неговите викове щяха да отекват в ръмженето.

Луис разтърси глава. Дори не помнеше как беше стигнал дотук, как беше пропуснал отбивката. И в живота си, и на пътя. Направи обратен и се върна назад. Нещо, което не можеше да направи с живота си.
Пътят му се беше сторил по-къс от нормалното. Мислейки за миналото, въобще беше забравил къде беше, къде отиваше и защо. Едва когато забеляза уплашените големи сини очи на Никол, осъзна какво се случваше. Момичето беше безмълвно. Втори ден беше останало безмълвно. Усмихна се леко – преоткриваше своето детство в нейното, макар че тя беше много по-щастлива и с много по-светло бъдеще.
Селен беше права… Още тогава, още когато се сбогува с нея. Десет години? Или повече? Вече дори не ги броеше. Но тя беше права – беше избрала единствения изход, преди да се сблъска с неизбежното.
Емили също беше права… за детето. Тя още не знаеше, не беше й казал, че броеше всяка секунда като последна. Но какво можеше тя да направи? Нищо. Той щеше да се справя сам с всичко. Щеше да се наложи. Щеше да почака едно известно време, щеше да постигне всичко, за което трийсетте години не бяха стигнали… а те никога не стигаха. После сам щеше да отиде там, щеше да избие колкото се може повече от тях и щеше да умре там, на влажния под… Без да бяга, без да се страхува, сам срещу тях… Така, както трябваше да се случи, така както заслужаваше. Срещу тях веднъж в живота си, тогава вече щеше да приеме смъртта. Спокойно, хладнокръвно… Своята, както беше приемал чуждата… Със същото хладнокръвие и същата усмивка… Без страх и без ужас… с усмивка…

Джеймс се размърда леко плъзгайки ръката си по леглото.Отне му няколко секунди да осъзнае,че мястото до него е празно.Повдигна се на лакти и се огледа.Слънцето вече се подаваше през отворения прозорец,а мирисът на море беше неустоимо приятен.
Факта че се бе събудил отново сам в стаята си не го учуди особено,но съжали,че още не е измислил начин да задържи Кейт в него сутрин по-късно от осем часа.
Тъкмо понечи да стане когато нещо привличе вниманието му.Протегна се към нощното шкафче от противоположната страна и вдигна внимателно пръстена,оставен отгоре. Неприятно чувство се зароди в стомаха му докато бързо отметна завивките и се изправи излитайки от стаята.
-Кейт?-нямаше я в хола,не я намери и в стаята й.-КЕЙТ?!?-хукна по стълбите към втория етаж опитвайки се да се убеди,че това,което му минаваше през ума не беше истина.-КЕЙТЛИН!!
Мина бързо през празните стаи и излезе на верандата.Погледът му се плъзна по хората на плажа,по спокойната повърхност на водата,нарушавана единствено от леки вълни,но не я видя.
Стисна ядно парапета с две ръце затваряйки за миг очи.Страхуваше се,че ще направи точно това.Ще избяга.Винаги бягаше.Когато станеше напечено или се случеше нещо неочаквано тя се отдръпваше и побягваше.
Въпреки това не искаше да го повярва.
Отблъсна се от парапета и с наведена глава влезе в къщата затръшвайки вратата зад себе си.Денят бе изгубил блясъка си...съдбата му бе изиграла лоша шега.

Джеймс стисна още по-силно ръце в юмруци и пренебрегвайки усилващата се болка в тях продължи да налага боксовата круша,която висеше от дървото в малкия,но приятен двор на къщата.
Дочу едва доловимите стъпки на някой,който се приближаваше бавно.Точно в момента не искаше да вижда никой,искаше просто да остане сам и да изкара цялото си безсилие върху въображаемия противник,а именно-собствените си чувства.
-Махай се.-изръмжа достатъчно силно,за да го чуе другия.Стъпките продължиха още няколко мига после спряха.Джеймс раздразнено удари с всичка сила крушата,после се обърна рязко готов да изпъди нахалника по възможно най-грубия начин.
Плановете му обаче се объркаха щом забеляза,че срещу него стои Кейт,скръстила ръце и гледаща го замислено.
-Какво...какво правиш тук?-попита той объркано.Чувстваше се засрамен от факта,че бе изпитал всички тези чувства когато не я намери.Беше ядосан на себе си,че беше допуснал тази слабост да го завладее.
-Аз все още живея тук.-отвърна кротко тя.Не изглеждаше особено учудена от въпроса му.Беше облечена в къси дънки и потник,а в едната си ръка стискаше ключовете от колата.
Двамата се гледаха известно време без да помръдват.Накрая Джеймс просто й обърна гръб и започна да налага с удвоени сили боксовата круша.
-Помислих,че си си тръгнала.-каза след няколко секунди.-Че отново си се уплашила от развитието на нещата и си избягала...
Кейт не отговори веднага.Сведе очи отпускайки ръцете си встрани и въздъхна.
-И аз така си помислих първоначално.-тя направи няколко крачки и застана от лявата му страна.Джеймс упорито налагаше крушата,а кокалчетата на пръстите му бяха кървавочервени,дори леко наранени.-Джеймс,престани.-думите й просто минаха покрай ушите му.-Джеймс ще ме изслушаш ли?
-Целия съм в слух.-изръмжа той отново без да я поглежда.
-А ще ме погледнеш ли изобщо?-той само я стрелна за миг с очи,без спира с действията си.-Добре,чудесно!!-тя сви рамене и продължи остро.-Знаеш ли,няма значение.Само за протокола...бях по работа.
Тя се врътна и тръгна с бърза крачка към къщата.
-Не е в това въпроса.-каза той достатъчно силно,при което тя се спря и го изгледа през рамо.-Не мога така.Не мога всяка сутрин да се събуждам и да се чудя дали не си събрала багажа и не си изчезнала!
Кейт се обърна бавно примигайки срещу него.
-Какво искаш да кажеш?
Джеймс направи няколко крачки към нея.
-Искам да кажа,че трябва да решиш.
-Вече съм решила,Джеймс,защо по дяволите според теб се върнах?
-Сама каза,че си се колебаела. Мога ли да съм сигурен,че утре ще се върнеш?
Кейт поклати невярващо глава отваряйки няколко пъти уста,но от нея не излезе и звук.
-Знам,знам,не си готова.Нали това искаш да кажеш?Може би е така.-Кейт отново отвори уста.-Съжалявам,не мога да се съглася.-жената срещу него преглътна.Мигаше често срещу него опитвайки се да задържи поне още малко маската на лицето си.- Трябва да се пребориш от всичкия този страх,Кейт. Няма от какво да се страхуваш!
-Не се страхувам!-процепи през зъби тя.
-Напротив,Кейт,страхуваш се да се обвържеш с някого.Само приятелство или нещо повече.Страх те е,че ще ги загубиш или че ще те наранят.Точно като семейството ти.
Джеймс забеляза как тя си пое рязко въздух и стисна силно ключовете в ръката си. Сега го гледаше едновременно ужасено и ядосано,колебаеща се какво да направи.
-Нищо не знае за миналото ми,Джеймс!Аз го преодолях и никога няма да позволя то да се повтори!Знаеш ли защо?Защото сега аз определям собствения си живот!-тя се врътна и затича към къщата стискайки очи в опит да възпре сълзите си.
-Кейт!-извика Джеймс последвайки я.Вратата се прасна точно под носа му и когато успя да я отвори и да влезе вътре,тя вече бе преполовила пътя към входната врата. Успя да я настигне някакси и й припречи пътя.Тя се опита да го заобиколи,но той я хвана за раменете принуждавайки я да го погледне.
-Пусни ме,Джеймс,не съм готова за това.Съжалявам.-тя се опита да се изтръгне от хватката му,но без голямо желание.
-Добре.-тихо каза той.-Ще те пусна.Но ще можеш ли наистина да си тръгнеш Кейт?Ще си го причиниш ли?Ще го причиниш ли на мен?
Той вдигна демонстративно ръце встрани и отстапи една крака назад,без да отделя поглед от нея.Жената вече не можеше да прикрие треперенето са,а единствената причина поради която устните й не трепереха беше факта,че ги бе прехапала силно. Очите й търсеха отчаяно друг изход,но такъв нямаше.А той стоеше и я чакаше усложнявайки всичко. Знаеше какво ще направи тя,знаеше и го очакваше търпеливо. Не можеше да постъпи по друг начин,беше се привързала прекалено силно.
Трябваше да...
Неочаквано Кейт направи крачка към него и го прегърна силно,затваряйки очи.Усети как Джеймс я притисна по-силно към себе си усмихвайки се леко.За момент си бе помислил,че наистина ще си тръгне.За момент почти усети липсата й.
-Обичам те.-неочаквано прошепна Кейт и Джеймс се усмихна леко целувайки я по врата.

Отвори прозореца и я лъхна приятен ветрец.Усети няколко слънчеви лъчи,които преминаха през полъха и се усмихна широко.Поклащаше глава в такт с музиката,звучаща от касетефона и се наслаждаваше на гледката.До нея Нейтън дори припяваше.Завъртя се и хвана ръката му,поставена върху скоростния лост.
-Толкова се радвам,че се съгласи да дойда с теб.Имах чувството,че ще се задуша в онази къща,не че не я обожавам-Ана го целуна по бузата,а после се загледа някъде в далечината.Пътуваха с мерцедеса,защото бе достатъчно бърза кола и щеше да ги улесни много.Бяха тръгнали към Лийдс,заради работата на Нейтън.Шефът му го бе извикал там,защото имал "неотложно дело за него",а мъжът бе решил да вземе съпругата си с него,за да му прави компания.Нещо подсказваше на Ана,че това пътуване ще завърши с много изненади..
След няколко часа,смях и приказки,те пристигнаха в Лийдс и се настаниха в един хотел,в края на града.На Нейтън му се наложи бързо да отиде на работа,а Ана остана сама в хотелската стая.Струваше й се прекалено самотно цял ден да се излежава и да гледа телевизия,затова реши да се поразходи из градчето.Изглеждаше приятно място,пък й щеше да е интересно.Облече набързо някакви дънки и потник и излезе,с ясното намерение да тръгне с мерцедеса.Колата обаче липсваше,а ключовете уж бяха в чантата й.Пребърквайки се,осъзна,че всъщност нищо не беше на мястото си.Телефона,ключовете от колата,та дори и шофьорската й книжка.Какво ставаше тук?!
Спря едно такси и се качи,молейки да я закарат до центъра.Дали беше трудно да намери тази адвокатска кантора или съд?..Къде всъщност беше Нейтън?!.Подминаха някакво кафене,което за миг и падна пред погледа и нареди на шофьора да спре.Не знаеше какво я накара да слезе точно тук,но изглежда в това кафене имаше нещо."Добре дошли при Ърни" на външен вид изглеждаше доста мизерно,но Ан реши,че няма да загуби нищо,ако влезе да разгледа.Още с натискането на дръжката,вратата изскърца,а когато токчето на сандала й удари в дървения под,повече от 10 чифта очи се приковаха в нея.Усмихна се сконфузено и пое към бара,опитвайки се да избягва похотливите погледи на мъжете,насядали по масите.Барманът,който очевидно беше и собственикът,и се усмихна беззъбо и попита:
-Какво ще обича госпожицата?-изкиска се,а Ан вдигна вежди
-Госпожа-поправи го по навик,а после се осъзна и само сви рамене-Една бира,може би.Всъщност предлагате ли минерална вода?
-Може би ще искате и чай от билки и някой любовен роман?-чу се глас откъм задната врата.Преди Ана да е осъзнала,че гласът й се е сторил до болка познат,ахна приглушено.От вратата към склада се показа жена,на около 25 години,с руса коса,вързана на странно разпасан кок,мъкнеща касетка с бира.Ан се ококори насреща й и залитна назад,но в последната секунда се хвана за бара.Опита се да каже нещо,но очевидно си бе глътнала граматиката и й бе трудно.
-К..К..Крис-барманката се извъртя с лице към нея,премествайки нервно един кичур от падналата й коса.За няколко минути стоеше втренчена в жената пред нея,която болезнено много приличаше на приятелката й Ана,но и доста различна.
-Моля?-каза объркано-Познаваме ли се?
-Крис,това съм аз-Ана!-възкликна другата жена и се пресегна през бара да прегърне старата си приятелка.Кристин не се отдръпна,но не направи нищо друго.Шокът я бе завладял изцяло.-Крис,кажи нещо,моля те.
-Какво правиш тук?Как ме намери?-въпросите сами излизаха от устата й
-Ами в града съм за ден-два..по нещо като работа-Ана се усмихна-А ти..откога работиш тук?
-Не мога да повярвам,че те виждам...в Лийдс?!-Кристин се разсмя,вече доста поотпуснала се.-Толкова се радвам да те видя,Ан.Колко време мина..
-Година и малко.Не ми отговори на въпроса все пак.
Кристин се опря на плота зад бара,сипвайки и на двете по бира и каза:
-Откакто си тръгнах..Откакто всички си тръгнаха.Къде са Кейт и Джеймс..и Лео,къде са,не сте ли заедно?
-Ние..аз..заминах си още същата вечер.Взех мерцедеса и отпраших,дори не знам какво се е случило после..
-Леонард..той..дали е добре?-Крис се усмихна сама на въпроса си,а после продължи-Не мога да повярвам,че си тук!
-И аз не мога да повярвам,че те намерих!Хайде,разказвай,разказвай,нищо ли не се случи през тази година?
-Все работа и ..почти нищо хубаво,честно казано.Екипът ми липсва..
-И на мен,особено в последните дни.Винаги съм се чудела,дали някога ще се съберем отново?Къде ли са всички..Предполагам,че трудно ще се открием,ако сме се пръснали на всичките краища на Англия..-Ана поклати глава
-Ти къде живееш сега?Не в Лийдс,нали?
-Ливърпул.
-И работиш като..?
-Всъщност не работя...Аз?
-Значи си откраднала тези дрешки,а,Ан?-Кристин се разсмя-Не го очаквах.
-Ами не..Аз..аз съм омъжена.
Кристин точно отпиваше от бирата си,която бързао изплю на пода.Закашля се и се опули срещу Ана,която се подсмихваше малко засрамено,правейки опити да избягва погледа на Крис.
-Ти какво?-повтори барманката,без почти да променя физиономията си.
-Аз...съм омъжена-отговори за втори път Ан и прехапа устни.Ухили се широко,а после измърмори-Изглеждаш доста изненадана.
-Ами..аз съм.Това определено беше изненада.Уау!Омъжена.За убиец?-прошепна последното изречение,така че Ърни,който беше твърде близо до тях,да не ги чуе.Другата жена поклати глава отрицателно и промълви:
-Всъщност е адвокат и то доста добър.

- Ти с адвокат? – ахна Крис, а Ан я изгледа някак обидено. – Не, нямах това предвид. Ъ... – заекна жената – всъщност не знам и аз какво точно имах предвид просто...смисъъл...ти нали разбираш? – Кристин ракомахаше и сочеше и се опитваше да обясни, но с всяко изминало „ъъъ”, „аа и „ние такова”, Ана гледаше вс епо-тъпо и по-тъпо.
- Казвай направо, Крис. Стига ми овърта. Питаш ме дали съм му казала за .. хм – Ан се огледа – предишната ми работа ли? – другата кимна – Да, казах му. – Кристин повдигна вежда.
- Ърни ще ме заместиш ли? – обърна се тя към шеа си, а той се усмихна. – Ела – тя я дръпна към задната стаичка Ана и двете се озоваха в малко помещение, където имаше бюро, няколко шкафа е два стола. – А сега разказвай. Как реагира той когато му казА? Как се запознахте? Всичко. – Ан я погледа миг два и се впусна в обяснения за животът й през изминалата година. Определено се бяха случили доста неща и това някак накара Крис да се натъжи. Докато приятелката й свиваше гнездо и уреждаше животът си на ново, тя стоеше и копаеше на едно място. Работеше в бара, не, че се оплакваше, всеки ден едно и също – работа, разходка, работа, спане, а после отново същото, просто имаше нужда от промяна, а тоа май беше тя. Радвашесе, че вижда Ана, но благородна завист загоря в душата й..искаше й се на нея да й се случи нещо, да го срещне, да бъде с него, но..нямаше как.
Когато Ана приключи с разказа си Крис почувства такова ъвлнение, което я завладяваше тогава, в отминалите дни. Определено й липсваха. Не само той, но й останалите. Все пак бяха станали семейство, а то бе всичко, нали?
- Боже, не мога да повярвам – ти женена. – усмихна се топло Крис.
- Първите няколко месеца и аз не можех да свикна, но после всякаш цял живот това съм правила. – звънкият глас на Ана огласи малката стаичка.
- Била си женена? – повдигна вежда Кристин, а другата кимн. Двете се посмяха, а после тежка тишина обгърна помещението. Въпреки времето те все още бяха приятелки, въпреки, че не се бяха виждали повече от година те все още бяха онези хора, бяха част от екип, макар и времето да ги беше променило, но от не можеше да промени спомените, нали? Не можеше... – Липсваше ми. – каза изведнъж Крис и прегърна силно Ана, която отвръна на прегръдката й.
- И ти на мен. всички ми липсват. – тъга се долови в гласа на Ан.
- Какво ли е станало с другите? Ем, Луис, Кейт, Джйемс... – нямаше сили да спомене отново последния, но приятелката й знаеше, знаеше, че той й липсваше най-много.
- Надявам се да са добре и да са продължили напред..като нас – по-скоро като нея. крис никак не бе продължила. Тя все още живееше в онези години, все още живееше в онези дни и май така и щеше да си остане. Просто не можеше, не можеше още. Сега когато видя Ана тихата надежда, която тлееше в сърцето й загоря като буен огън. Щом се бе видяла с нея, значи може би..
- Да. Дано. – двете постояха още няколко мига загледани в пространството, а после Крис каза малко сконфузно – Аз..ъ..нали разбираш.. – и посочи към вратата.
- О, да аз съвсем изключих, че все пак работиш тук – усмихна се Ан. – Радвам е, че се видяхме Крис.
- Аз също. Аз също. – двете отново се прегърнаха. – Знаеш ли, щом по цял ден си седиш в къщи и пазиш печката, защо някой път докато мъжът ти се прави на адвокат не дойдеш отново...
- или ти не дойдеш на вечеря у нас? Ще те запозная с Нейтън. – предложи Ана.
- Да и това е идея. – двете се ухилих доволни, колко са умни, а после Кристин добави – Това – бръкна в бюрото и извади лист и химикалка, надрасквайки набързичко нещо върху него – е номерът ми. – Ана го взе, погледна го и като откъсна малко от листчето й каза:
- Оставям ти моя, ако случайно някой път ти стане скучно и решиш, че имаш нужда да поговориш с някого, но аз не съм ти се обадила. – отново се засмяха.
- Аз знам, че ще ми звъннеш. – намигна весело Крис. – Не забравяй, че знам къде живееш. – смехът им отново се разнесе из помещението, а след още няколко минути на весели приказки Ана погледна часовника си и ахна:
- Как лети само това време, а? Нейтън сигурно ще ме търси, а ти май си загуби ндницата за днес.
- Не се безпокой. Ще се оправя. Хайде жено бягай. Вече си заета жена. – двете жени застанаха до бара и се вторачиха една в друга за последно. – Радвам се, че се видяхме, Ан.
- Аз също. Наистина.
- Хайде стига ревливи истории. Отивай, че адвокатчето ще пусне гвардията след теб, като в доброто старо време. – тъжни усмивки изплуваха на лицата им, но след миг Ана се опомни и помаха за последно на приятелката си и излезе, а Крис остана загледана във вратата.
- Приятелка от миналото? – долетя гласа на Ърни.
- Нямаш си и на предсатва. – усмихна се тъжно Кристин. Определено това разведрия еднообразието в живота й, но надеждата, която й вдъхна сега щеше да се обърне срещу нея и отово Крис щеше да плаща за този лукс, но какво пък, всяко зло за добро, нали?

Когато телефонът звънна, Луис вече знаеше какво се случва. Имаше два варианта – или звъняха, за да го заплашват, или звъняха, за да го лъжат. И в двата случая, смяташе да вдигне. Не беше страхливец, че да се крие.
-Ало. –Поздрави глухо. Стаята беше пуста – Емили играеше с малкия отвън на моравата. Държеше го в скута си и го гъделичкаше, а смехът му отекваше в ушите й. Отново и отново. Така беше по-добре, тя не трябваше да разбира.
-Добър ден, Луис. –Поздрави хладно гласът отсреща и направи кратка пауза, през което време вътрешностите на Блекмур сякаш пулсираха.
-Кой се обажда? –Попита студено. Беше безсмислено – те нямаше да се издадат. Не и ако искаха да получат желаното – него.
-Не можеш ли да познаеш? –Изсмя се зловещо непознатият в слушалката, от което Луис потрепна, но не позволи това да се отрази на гласа му:
-Не.
-Виж, Луис, много време мина. Не съм предполагал, че някога ще имаме шанс да загладим враждите. Това са неща, неподвластни на времето, нали? Но сега ние имаме един общ враг.
-Кой? –Процеди спокойно.
-Сизър
Луис се усмихна леко на чувството, което се беше родило в душата му. Отмъщение. Око за око, зъб за зъб.
-Позна ли ме вече? –Изсмя се мъжът в слушалката.
-Да, Крофорд. –Усмихна се отново, но гласът му мигновено се върна към нормалния, хладен тон.- Откъде знаеш за Марк и мен?
-Тези събития не са тайна за подземния свят. А аз винаги съм имал шпиони в екипа му.
-Много от тях мъртви, нали? –Процеди Луис. Джеферсън леко го ядосваше, говорейки за бившия му екип с пренебрежение. Да, бяха се сдърпали, да, те в момента бяха по петите му. Но, въпреки всичко, враждата между Марк и Крофорд беше вечна. А Сизър малко или много някога се беше явявал негов баща.
-Един пада, друг заема мястото му. Законите на саботажа и войната. Но не забравяй, Луис, аз не съм пращал при вас най-добрите си убийци. Аз пращах нескопосаните.
-Като говеда ли ги гледаш? –Изсъска Блекмур.- Кои са годни за истинската работа и кои да пратиш в кланицата? Жалък си.
-По-спокойно, Луис, по-спокойно. –Засмя се мъжът.- Дошъл съм с мир.
-Ами ако не искам твоя мир?
-Виж, Луис. –Започна с твърд глас мъжът, а от приповдигнатото му настроение не остана и следа. Луис потръпна – бяха започнали да говорят делово.- В момента ти си на заточение, нямаш пари, а и ти трябват.
-Не са ми нужни твоите пари! –наблегна на местоимението Луис. За секунда нещо го сви под лъжичката – Крофорд знаеше прекалено много за него. Прекалено много, за да бъде спокоен за Ем и малкия. Но вече нямаше връщане назад – беше вдигнал телефона.
-Напротив, нужни са ти и още как. Не искаш да ти натяквам защо, нали, Луис? Удрям ли Ахилесовата ти пета така?
Мълчание. Луис не отговори, а Джеферсън прие това като знак да продължи:
-Целият екип има задачата да те намери и убие, нали? Душат ти следите и Марк е обявил награда за главата ти? –Попита сериозно.
-Не знам. Ти сигурно си по-осведомен от мен. –Отвърна хладно, без да се замисля.
-Но ти го предполагаше, нали? Е, Луис, вярно е, най-накрая „грижовният” баща се отказа от блудния си син. Съжаляваш ли, че спаси хлапето?
-Ни най малко. –Изсъска на момента.
-Тя ти се падаше дъщеря, нали? –Засмя се Крофорд, а Луис потръпна.
Той знаеше. Те всички знаеха.
Дали още от началото знаеше за мисията? Дали точно Джеферсън не беше отвлякъл Никол и не я беше пуснал там, за да го пречупи?
Селен беше примряла от страх по детето, когато го прибра. Беше впивал нокти в дланите си до кръв. Очите й бяха кръвясали от сълзи. Тя му беше казала, че, докато е била до града, малката беше изчезнала. Нима Крофорд беше виновен?
-Ти ли… -Но не успя да довърши, защото Джеферсън го прекъсна:
-Не, не бях аз, Луис. Въпреки, че, да, знаех за Селен и теб. И за малката. Още от началото.
-Защо да ти вярвам? –Просъска Луис в слушалката, вън от себе си от яд.
-Защото, ако смятах да се гавря с малко дете, отдавна щях да те изнудвам. Но аз не съм Марк, забрави ли точно как той винаги получаваше от екипа си това, което искаше?
-Марк няма значение. –Промълви Луис, а после довърши.- Какво искаш?
-Смятам, че след като имаме общ враг, вече е време да работиш за мен.
-Живота си залагам, но честта си не, Крофорд. –Просъска Луис.
-Но вече имаш какво да загубиш, нали? Честта или хубавия ти нормален живот, Луис? А и каква чест има в това да бъдеш верен на екип, който иска да те даде на вълците, оставяйки на улицата жена с дете на ръце? Това не е горда саможертвоготовност, по-скоро сляпа смелост и неоправдан егоизъм, Луис.
Блекмур не отговори, въпреки че знаеше че Крофорд е прав.
-Заплашваш семейството ми ли, Джеферсън? –Попита тихо.
-Не, Луис, не. Това няма нищо общо със семейството ти. И да откажеш, няма да нараня нито теб, нито тях.
-Защо го правиш тогава?
-Защото си добър убиец и защото аз имам нужда от точно такъв в момента. Е, Луис? Ще направиш ли нещо за тях?
Джеферсън не уточни кого имаше в предвид под „тях” и Луис тайно му беше благодарен за това. Но и двамата го знаеха.
Блекмур притвори очи и се съсредоточи върху думите. Той нямаше избор, това не беше за него. Вече не беше сам.
-Да. –Прошепна хладно.
-Добре, виж за какво иде реч. Имам един клиент – голяма риба. Използва услугите на екипа ми от двайсет години. Мисията е голяма, затова реших да не се доверявам на своите хора. Става въпрос за една химическа лаборатория, в която се произвеждат екстази. Трябват ни мъртви, всички. И да се вземе наркотика.
-Защо аз?
-Защото има много запалими вещества, а моята група в момента е нескопосана. Мина славното време на Джо Бръснача и Тери Изкормвача, вече всички бъркат. А е много важен наркотикът.
-Прецизна работа значи?
-Да. Ще ти платя петдесет хилядарки за тази услуга. Наемаш ли се?
-Да.

Когато затвори слушалката, вече беше написал координатите и най-важните неща за мисията.
Мисълта му започна да лети стремглаво. Сети се за ранните години, за Марк и за Джеферсън. За мисиите, убийствата и мъстта от онова време. Два подземни свята – един срещу друг. Най-големите екипи в Англия. „Старите кучета” ги наричаха в обществото на убийците, защото те бяха едни от първите. Впоследствие бяха поизгубили малко слава, но още бяха на върха. Може би не на билото, но на върха.
В миг се сети нещо и се приближи рязко до прозореца. Загледа се в Емили, която притискаше детето към себе си, люлеейки го леко на ръце. Прехапа устна, а всяка червенина изчезна от лицето му. Трябваше му партньор, но не можеше да я вземе…
Ако сгафеше, а тя беше с него, до ушите на Марк несъмнено щеше да стигне слуха за съществуването й, за съществуването на неговото малко семейство. И тогава щяха да ги подгонят и щяха да ги изколят и тримата. Неминуемо. Така се решаваха проблемите в екипа на Сизър.
Прибра бързо ножа и пистолета си и се облече. После изхвърча навън. Виждайки го, Емили се изправи и го погледна учудено.
Луис се приближи до нея и докосна с устни челото й. После прокара пръст по нослето на детето в ръцете й и промълви:
-Тръгвам на мисия, Ем?
-За какво става въпрос? –Попита го развълнувано, с някакъв жален тон.
Всеки път задаваше този въпрос. Всеки път го изпращаше с нежелание. Луис потръпна леко и отвърна с привидна спокойност:
-Някакъв банкер в Лондон. Ще го убия със снайпера, нищо работа.
-От Марк ли ти е тази задача? –Попита го отново.
-Да, но не се притеснявай, ще стане за нула време. –Усмихна се Луис и я целуна леко по устата.- Аз трябва да тръгвам, за да се върна за вечеря. Усмихни се, Ем, няма нищо страшно. –Погали лицето й, за да я успокои, а после скочи в колата и удари газта. Благодари, че не се беше усетила. И затова, че предварително беше проверил къде е Крис…

Бутна вратата и погледът му се стрелна по помещението. После тръгна с уверени крачки, забелязвайки я в далечината, зад бара с гръб към него. Разположи се на един от високите столове, а тя явно чу присъствието му, но не обърна никакво внимание. Явно го смяташе за поредния вмирисан деградант-пияница, който не заслужаваше вниманието й. Затова продължи да бърше халбите, питайки отегчено:
-Какво ще желаете?
Луис се усмихна леко и се надвеси над бара, радвайки се че не го усети. Зад плота разстоянието беше тясно, така че спокойно успя да допре устни до ухото й и да прошепне приповдигнато:
-Един убиец, без много пяна, ако може!
Крис се обърна рязко и Луис отново седна на стола, усмихвайки се на стреса, който Крис преживяваше.
-Т-ти… Какво правиш тук?
-Не се ли радваш да ме видиш, Крис? –Засмя се мъжът, а жената се поокопити и си върна дар слово, отговаряйки леко намусено:
-Не и като ме стряскаш по този начин, Луис! –промърмори недоволно.
-Както и да те бях заговорил, щеше да се изплашиш. Защото знам, че още си тайно-влюбена в мен! –Засмя се остро, а Крис се поусмихна леко под намусената си физиономия.- Смееш ли да отречеш?
-О, не, Давид Прекрасний, кой на този свят не е влюбен в теб? –Иронизира го с усмивка.
-Това е един добър въпрос. Но по-интересно е, кой вятър, по дяволите, те е докарал в тази дупка?

- Първо – не обиждай работното ми място, второ – мери си приказките, на моя територия сме – тя посочи няколко доста внушителни мъже, които не гледаха много одобрително Луис – и трето- ако си дошъл да се заяждаш си обирай крушите! Нямам време. – отвърна тя и го изгледа все още леко ядосано.
- Добре явно ще изброяваме първо, второ и трето. Така, първо – не обиждам мястото, просто казвам, че не ти подхожда, второ – мислиш ли, че тези хм...лоени топки ще ми направтя нещо – Крис знаеше, че е прав – и трето – дошъл съм да обсъдим хм..бизнес?
- Първо.. – започна Кристин, но Блекмур я прекъсна.
- Стига с тея редни, че ми лазат по нервите. – усмихна се той.
- Добре. – двамата се погледаха миг-два и най-на края жената попита. – И все пак, какво те води насам?
- Бизнес, както казах. – отвърна той без да я изпуска от поглед. – Трябва ми помощ за една малка..хм поръчка. – Крис знаеше за каво ставаше дума, но не искаше да се забърква отново. Беше взела много отдавна решение, че повече няма да се занимава с това. Искаше нормален живот, в които липсваха постоянните убийства и кошмари.
- Съжалявам Луис, дошъл си при грешния човек. – отвърна студено тя и започна старателно да мие чашите.
- Не мисля така, Крис. Знам, че мина много време, но все пак...
- Да, прав си мина твърде много време! – гласът й беше студен и рязък. Той какво да не си мисли, че цъфне тук и ще я забърка в поредната интрига, казвайки й само едно мило здравей и усмихвайки се чровно, да ама не.
- Слушай Крис... – обаче жената явно беше решила, че той намда се изкаже.
- Не ти ме чуй, Блекмур. – говорше му на фамилия. Това не беше много хубаво и Луис го усещаше. – Твърде много време се занимавах с това, твърде много нещ се случиха, твърде много неща се промениха. Няма да се върна назад, няма отново да тръгна по стария път. Съжалявам! Изгубих много време от живота си с това и искам да започна отначало. Не осъзаваш ли, че не можеш да дойдеш след година и да ме молиш за нещо такова? Не се ли сети, че може би съм подредила живота си наново без.. – тя не довърши. Неволно бе повишила глас и голяма част от клиените я гледаха. Мъжът осъзнаваше, че тя е права, че искатвърде голямо нещо от нея, но ако не беше тя, нямаше кой друг да му помогне. Беше единствената му надежда и щеше дапостигне целта си. след няколко минути мълчание Кристин се обади – А къде се другите? Емили? Кейтлин? Джеймс?
- Леонард? – додаде с лукава сумивка Блекмур. – Последните не знам къде са, а Ем..тя.. – щеше да се наложи да й каже, нямаше как иначе – Тя не можеше да дойде.
- Защото... – подкани го да говори.
- Все някой трябва да се грижи за сина ми. – отвърна Луис с глас, сякашбеше съвсем нормално, че има дете и че Емили трябва да го гледа, че и как иначе, тя какво е очаквала той ли да го гледа. Кристин изпусна бирената халба, която се разби напърчета на пода и зяпна, като ударена с парцал.
- М-м-моля? Я, я пак повтори. – тя го гледаше и нверяваше на това, което бе чула. Нима беше възможно. Той си правеше шега с нея, нали? Луис стоеше и я гледаше, но никава смивка не се появи по лицето му – Ама ти сериозно ли ми говориш? Ти и Емили...дете..уау! на къде върви светът. – Блекмур повдигна едната си вежда, а Крис сложи заракомаха отбранително. – Просто изразих изумлението си. – засмя се тя. – Предполагам не си казал на Ем, а? – мъжът кимна. – Типично за теб. – лека усмивка пробяга по устните му, но той продължи да я гледа съсредоточено. Ако и това не помогнеше нямаше какво друго. -
- Ще ми помогнеш ли? – поставяше я пред свършен факт. Това, което най-много мразеше. Идваше тук и й заявяваше, че му трябва помощ и точно когато е напът да го изхвърли, като мръсна котка от заведението той й изтърсва, че има дете! ДЕТЕ! Луис Блекмур и дете!!!
Крис се замисли за детето, а ако той не се върнеше? Какво щеше да стане с Емили? С бебето? Нима щеше да позволи едно дете да остане без баща, защото тя не искаше да направи още веднъж, онова, коеот бе правила години наред? Нима щеше да позволи Ем да остане самотна майка, а после вината да й тегне цял живот. В този момент Крис мразеше Блекмур с цялото си сърце! Първо прави дете, а после се забърква в неприятности – типично за него! лайно! При това вмирисано!!!!
- Виж, Крис не те моля заради себе си, а заради тях. - Гласът му беше странно тих и май долавяше нещо умолително в него или май беше страх това? Завъртя очи, сърцето я присви. Щеше да му помогне. Знаеше го, но първо щеше да го помъчи.
- Нима Луис Блекмур, вълкът единак, човекът, който може сам да се справи с всичко, г-н Аз-не-се-нужда-от-никого-за-да-оцелея идва при мен и ме моли за помощ? – само, че мъжът не отговори, а само я изгледа. – Чакам!
- Какво чакаш? – не схвана Луис.
- Чакам да ми кажеш, че ми се молиш за помощ. – Кристин се засмя, а Блекмур я изгледа кисело и като стана се насочи към вратата.
- Мечтай си. е, ще се оправя сам. – и се насочи към вратата. Жената стоеше и го гледаше как си тръгва. Ама той...наистина ли? Боже какъв кретен! Точно когато Луис овори вратат русата се извика:
- Върни си задника на стола г-н самочувствие! – нареди тя с леден глас, а усмивка се разля по лицето на мъжа. Все още знаеше как да я накара да направи нещо за него. – Не ми се смей толкова самодовлно! Не го правя за теб, а за горкото дете, което май е по-добре да не те познава, но следкато си го направи ще се грижиш за него и за Ем, която, честна дума, чудя се какво намира у теб. – киселата й физиономия го накара да се усмихне.
- Това, което ти намери преди огдини. – отвърна той и й намигна палаво.
- Не ставай нагъл, Луис! – скастри го бързичко. – Дай по-добре да говорим по работа. – Блекмур огледа помещението.
- Не тук. Твърде много хора. – Кристин кимна и като мина зад бара му махна да я последва.
Озоваха се в същата онази стаичка, където само преди няколко часа си бе говорила с Ана.
- Е? – зачкака жената. Луис я погледна и започна бавно да говори. Разказа й всичко, коеот беше нужно да знае – каква беше мисията, какво трябваше да сеслучи, как щяха да влезнат, от къде щяха да минат, какво щяха да свършат. Кристин стоеше и слушаше и колкото повече го правеше, толкова повече осъзнаваше, че сами ням да се спратвя. Обхвана я притеснение – мисията беше наистина сложна, а Луис беше глупак, че беше приел.
- Може ли един въпрос? – попита накрая Крис, а мъжът кимна – Защо прие? Не се ли замисли, че е твърде хм..опасно и сложно за теб? че няма да се справи сам? А ако не се бях съгласила? Какво щеше да прави тогава? – за няколко мига настана тишина
- Както каза преди малко твърде много неща се случиха за една година, а аз се замесих с хора, които е по-добре да не го правиш скоро.
- Какво си направил, Луис? – прошепна улашено жената.
- Проблеми малката, проблеми. – въздъхна измурено Блекмур. – А относно въпрсоа какво щях да правя ако не се беше съгласила – нямаше такъв вариант, ако го имаше, въобще нмаше да те потърся. – сумихна се леко самодоволно мъжът. – Знаех, че няма как да не го направиш. Децата са ти слабост, а и не би ме оставил сам да се справя с това все още ме обичаш. – онази противна усмивка се разшири от единия край на ухоо му до другия.
- Не ставай нагъл! – изрепчи се тя. – И междудругото, не, че нещо, но ни трябва още един човек. Не можем само двамата да го направим. Остават недоразработени места.
- Знам. – отвърна той и се згаледа някъде в пространството. – Имаш ли нещо в предвид?
- Да. Ана беше при мен преди няколко часа. – Блекмур я погледна рязко. Определено ставаше интересно.
- Нима? Как така? – неразбра той.
- Ами съвсем случайно беше дошла с мъжът й – веждите на мъжът се изгубиха в коата му – да, женена е от година за някакъв адвокат – стъписването му вечекараше Крис да се смее – та той имал работа в Лийдс и тя решила, че иска дасепоразхдои и се натъкна на мен. – усмихна се Крис. – Разменихме си телефони и й казах, че някой път ще й се обадя, а и тя ме покани на вечеря. Май ще се наложи да се отбием. – въздъхна тежко. Не вярваше Ана да се съгласи толков алесно като нея, но нищо не им пречеше да пробват, нали?
- Определено става интересно. – усмихна се Блекмур. – Само, че малко ще стане съмнително веднага след като сте се видели да отидеш на вечеря още същата вечер.
- Никой не е казал, че ще бъде същата вечер. Пък и е вече късно. – каза замислен Крис. – Утре ще й се обадя и ще се разбера с нея, но мисля да не споменавам факта, че ще цъфна с теб. – тя се подсмихна злобничко – искам да я изненадам.
- Май не си се променила много, много, а Крис? – усмихна се Блекмур.
-Всъщност съм, но това е друг въпрос. – отряза го тя. – Хайде да си ходим. – мъжът я погледан учудено.
- Ти какво? Да не искаш да спиш на улицата или в колата? – засмя се жената. – Апартаментът ми е съвсем наблизо пък и има място. Хайде.

Апартаментчето не беше нищо особено – малко с кухня и трапезария, разделени само от кухненски бокс, малко холче, спалнята и сравнително голяма баня.
- Ще спиш на дивана. – оточни Крис и като донесе одеало и възглавница от спланята си, ги остави до него и се насочи към статяа си. – Лека нощ.
- Алексис. – Тя се обърна и го погледна – Казва се Алексис. Скоро ще направи 11 месеца. – тъжна усмивка пробяга по устните на мъжа.
- Хубаво име. – каза Кристин и се върна при него, сядайки на дивана. – Рдавам се за вас, Луис. Наистина. просто не разбирам защо се излагаш на такива опасности, когато имаш всичко, което искаш? Имаш жената, която обичаш, имаш дете, имаш семейство...
-Имам всичко, което ти искаш, Крис. -Отвърна глухо Луис, а после продължи.- Не ме разбирай погрешно, обичам ги повече от всичко. Просто с всеки изминал ден се убеждавам в думите й. Емили каза, че не мога да бъда нормален вкъщи, а убиец навън. Искам да започна начисто, но няма как. И не, нямам всичко, защото миналото винаги ще ме преследвам. Не бягам от обвързването, Крис, не то ме плаши, напротив. Просто съм допуснал грешки, които цял живот ще плащам...
- Но това е друга тема, за друго време. Кажи ми ти – смени бързо темата той. – Какво стана с теб? работата с бара? Леонард? Какво стана на мисията? – въпроси, на които не искаше да отговаря.
- Аз... – заекна тя. – Нищо. Просто реших, че е време за промяна, че трябва да се махна. – вдигна рамене. – Леонард...не съм го виждала от тогава. Не знам какво е станало с него. отдавна спрях да се надявам, че ще го видя някога, но може би така е по-добре, нали? Може би е по-добр дапродължа напред и да забравя за него, така както той за мен? – болеше, все още болеше при това доста. Не искаше да го признае пред себе си, но усещшае притъпената болка в сърцето, оставаше сляпа за нея, приемаше я за даденст, но какво пък...така трябваше да бъде.
- Не мисля, че те е забравил, Крис не би могъл. – прегърна я през раменете и я придърпа към себе си в братска прегръдка. – По-скоро се опитва да продължи напред, защото ти си го изоставила.
- Кога стана такъв филосф? – засмя се тя селд няколко минути мълчание.
- Винаги съм бил такъв. – отвърна й с шеговит тон той.
- Сигурно. Хайде да лягаме. Утре ще би уморителен ден. – Луис кимна, но след миг се сети нещо и пред Крис да загаси лампата той се бърна към нея:
- Благодаря. – тихо, но искренно.
- Няма за какво. – усмихна се леко. – Лека нощ.
- Лека нощ.
Но никой от двамата не спа кой знае колко мого тази нощ. Мислеха за утрешния ден, за Ана, за това дали щяха да я убедят да им помогне, дали щяха да се справят. Луис мислеше за Емили, за детето, тя сигурно се притесняваше за него, чудеше се къде е, а той дори не й се бе обадил. Щеше да изчака всичко да свърши и тогава. Просто всичко да мине, щеше да й обясни, да й каже исината, но първо да минеше мисията и тогава...
Кристин се беше взряла в тавана, а мозъкът й работеше на пълни обороти. В какво се забъркваше? Отново..отново поемаше по път, който не се знаеше къе щеше да я отведе, отново с нег, отново с тях...но този път бяха изложени не един, а два човешки живота. Сега от нея зависеше дали едно малко момченце щеше да има баща, дали Емили щеше да има упора до себе си. щеше да се постарае, щеше да сепсрави.
Мислите й преминаха към Леонард. Дали Луис беше прав? Дали той наистина бе продължил без нея, защото тя така бе пожелала? Тя ли го прогонил от живота си...въпроси, върпоси..а отговорите? Нямаше ги..


На другия ден двамата се заеха с изготвянето на плана, разглеждане на карти, премисляне и обмисляне на начини за проникване и всичко останало. Нещата трябваха да минат глдко, без издънки. Ако Ана не се съгласеше това щеше да бъде много лошо. Тя им трябваше и те щяха да се погрижат да я получат.
През деня Крис се беше чула с Ан и се бяха разбрали тя да отиде на вечеря на нея и на мъжът й към 8-9. щеше да остане да преспи у тях и на другия ден щяха да я закар до Лийдс. Всичко вървеше по план.
Към 4 часа Луис и Крис поеха към Ливърпул. В колата не си казаха почти нищо. Мислите и надвамата бягаха в различни посоки, но тази в която сега се движеше беше една и тя ги обединяваше. Рябваше да се справят!
След няколко часа те вече търсеха къщата където младото семейство живеше. Ана й бе обяснила как да стигне. Блекмур зави и след миг се оказа пред двора на красива къща.
- Добре си живее нашата Ан. – подхвърли развеселено Крис, а мъжът кимна. Двамата изкачиха стълбие и жената почука. След няколко мига вратата се отвори и пред Кристин изкочи Ана, която се усмихна щастливо на приятелката й, но когато видя кой стоеше до нея усмивката й помръкна.
- Здравей Ан. Май не се радваш да ме видишш. – усмихна се Блекмур и направи крачка напред, а домакинята се отдръпна инстинктивно...

В първия момент от устата на Ана излезе тих писък, който тя спря, притискайки ръка към лицето си. Луис се усмихна леко на тази реакция, Крис – също. Двамата си хвърлиха по един обнадежден поглед – може би щяха да успеят да я убедят да тръгне с тях. Но за тази цел, Ана трябваше да се успокои.
Луис се наведе леко напред и й позволи да го прегърне през врата. Когато се отдръпна, Ана махна с ръка и подкани:
-Влизайте, влизайте, какво чакате? –Двамата се усмихнаха и прекрачиха в обширното антре. Ана огледа околността, без да излиза през вратата, после затвори и заключи. Един убиец можеше да идва за вечеря, като приятел, но двама – не. Искаха нещо, не беше просто посещение при стара приятелка. А тази мисъл караше Ана да потрепва ядно.
-Насам. –Посочи една врата и другите я последваха. Не желаеше да чува повече и се страхуваше, че ако останеха сами в стаята, това щеше да означава да чуе предложението. А Ана не искаше.
Влязоха в голяма трапезария и Луис леко се усмихна – величествената, полирана маса от тъмен бук беше оформена в красиви орнаменти – и по самата й повърхност, и по крачетата. От стените ги гледаха големи и красиви маслени пейзажи, които още повече развеселяваха тапетите на нежни, бледорозови цветя. От другата страна на стаята имаше голям, стенен часовник, а медното му махало отмерваше секундите. Имаше и малко барче, явно за алкохол.
Погледът на Луис се спусна към пълничката прислужничка с идеално-изгладени и чисти дрехи. Косата й беше вдигната високо, а чертите й бяха добродушни. Луис се усмихна. Това определено беше от типа възрастни жени, които възприемаха младите си господари по-скоро като свои деца, отколкото като възрастни хора. Все едно че самата тя ги беше откърмила. Вероятно се казваше Дороти или подобно и никога не говореше с Ана и мъжа й на „ти”.
-Мел, след колко време ще бъде готова вечерята? –Попита меко Ана и Луис се усмихна. Мелани й беше името, беше сбъркал. И, все пак, позна в едно отношение – жената се чувстваше неудобно да има прислуга и това беше нещо нормално. От стария екип всички бяха свикнали сами да се оправят с къщната работа, сами да си готвят и да се перат.
-Да, миличка, съвсем скоро. –Усмихна се нежно другата и кимна леко на Луис и Крис, които отвърнаха на поздрава й. Ръцете на Мелани, които подреждаха чевръсто приборите на масата, забързаха още повече и съвсем скоро трапезата беше готова и слугинята се отдели в кухнята.
Ана я проследи с тъжен поглед, а после се обърна към приятелите си. Не искаше да остава насаме с тях, защото не желаеше да разговарят за това, за което всъщност бяха дошли. Хвърли един поглед на другата врата, молейки Нейтън да слезе по-бързо, а после ги покани да седнат.
-Е? –Попита тя.- Как сте?
Луис се усмихна горчиво, но не отговори. Как се чувстваше той? Може би беше по-добре да не знаят.

Кристин тъкмо се готвече да каже нещо, но спасението на Ана се появи от съседната стая.
- Скъпа, къде.... – но не можа да довърши, защото към него се извърнаха не един, а три чифта очи. Едните го погледнаха с такава радост, че човека се зачуди чаккакво е станало, а другите две по-скоро с любопитство. – Аз..ъ..извинете. не знаех, че гостите вече са дошли и мислех... – Ан го изгледа с ококорени очи и понечи да го прекъсне, но Нейтън продължи – че вечерята още не е сложна. Здравейте. – поздрави той гостите. – Аз съм Нейтън Колинс, съпругът на Ана. – Нейтън беше висок, сравнително добре оформено тяло, тъмна коса и светли очи. Не беше на повече от 32-33 години. Личеше си, че е интелигентен и знае кога какво да говори или да не говори. Кристин и Луис се ръкуваха с него, а след това се върнаха по местата си.
- Е, вие от къде се познавате? – усмихна се Нейтън и погледна Блекмур и Крис. Първият понечи да отговори, но Ана го прекъсна.
- Стари приятели сме. – не искаше той да знае, че те бяха онези хора, не искаше да разбира, че те са дошли за нея. – Нали? – жената ги изгледа въпросително.
- О, да, да. – отвърна Крис. Определено щеше да бъде трудно. Ана нямаше да се откаже с лека ръка от съпруга си и от спокойния си живот, така както тя бе постъпила. Знаеше го, знаеше го още когато се сети за нея и сега когато виждаше как Нейтън гледаше съпругата си осъзнаваше, че Ан беше права.
- По каквъ повод сте в града?
- По работа, но нямаше как да не се отбие да видим старата ни приятелка, нали Крис? – отвърна с лукава сумивка Блекмур и премести погледа си от едната към другата. Двете жени се спогледаха, но не казаха нищо. Кристин вече съжаляваше, че беше предложила на Луис да вземат Ана.
Вечерята премина в онези повърхностни, високо-интелетуални разговори, които водят хората, когато нямат или не искат да кажат нещо съществено. Нейтън се опита да се доближи по един или друг начин до приятелите на съпругата си, н те като, че ли не му позволяваха. Всеки път някой от тях му биеше контра на някое изказване и в един момент мъжът спря да се бори.
След около два часа всички се бяха нахранили и Ана и Нейтън предложиха на гостите си да отидат в хола за по чаша вино, за жените и по едно уиски за мъжете. Луис направи знак на Кристин тя да говори с Ан, докато той залисваше мъжът й. Русата кимна и като дръпна малко в страни домакинята се усмихна тъжно:
- Е, пак се срещаме.
- Да. – кимна Ан.
- Виж, предполагам знаеш, че не сме дошли, за да се заознаем със съпруга ти и да разгледаме домът ти. – започна направо Крис.
- Предположих. И как така Луис е с теб? – кимна тя към Блекмур, който точно в този момент слушаше с малко отегчено изражение нещо, което му разказваше Нейтън.
- Той ме намери. Вчера. – додаде КРистин. – Трябва ни помощ, Ан. Знам, че си устроила живота си, знам, че не искаш отново да се забъркваш с това, знам, че това за което те моля не е никак малко, но Ан...
- Няма Ан, Крис. Както ти казах и тогава тая отдавна си отиде. Сега съм друг човек, живея друг живот, с други хора. Не отричам, че ми липсвате, не отричам, че искам пак да се съберем, но не мога..просто не мога... – жената поклати глава и се обърна към прозореца, гледйаки навън. Мракът се бе спуснал отдавна, а по ясното мастиленосиньо небе мигаха весело хилядите малки звездици.
- Ан, той има дете. – Ана изпусна чашата която се натроши на хиляди парченца и се обърна с ококорени очи към приятелката си.
- Как така дете? – Кристин не се учуди на реакцията й. Тя самата бе реагиралапо този начин. – Нали Емили пометна? –сега беше ред на Крис да се опули. – Явно не знаеш. За това беше толкова зле след мисията. Когато ти се качи горе, докторът прегледа Ем и после Луис ни каза, че тя пометнала. Беше побеснял. Изгони всички, но после еши, че е по-добре те да се махнат и събирайки бгажа им, двамата с Емили изчензаха. – разказа набързичко Ан. Двете жени се гледаха няколко мига.
- Виж Ан – започна след няколко минути Крис. – Знам, че Луис е нещастник, осъзнавам, че има доста бой да яде след като всичко приключи, но трябва да го направим. Не можем сам да го оставим да се хвърли в устата на вълка. Емили и Алексис имат нужда от него. моля те, Ан. Зради миналото ни...заради тях. – додаде по-тихо.
Ана се обърна към нея и впери не много щастлив поглед. Така не беше честно! Да я молят за това, а Нейтън? Какво щеше да му каже? „Миличък аз трябва да отида да убия едни хора и ако оживея ще се прибера.”. Да, но не можеше, беше се зарекла, че няма овече да го прави, но как да им откаже? Знаеше какво е да си без семейство, знаеше какво е да отрасенш сам, не искаше детето на Луис да го преживее. То не беше виновно за нищо. Обърна се към Крис и каза:
- Добре. – тихо, ужасено, но имаше нещо в погледа й, което подсказваше сигурност. Ана знаеше, че това няма да се хареса на Нейтън, знаеше, че ще доведе много проблеми след себе си, но не можеше да ги изостави, не и този път, не сега. Имаха нужда от нея.

Метна ключпвете от колата си на малката масичка и се стропли изнервен и изтощен до краен предел, на канапето. Притвори очи и се опита да прочисти ума си.
Беше се върнал от една от поредните самостоятелний мисии, която съвсем го бе разкрепостила.
Макар да знаеше, че сам си бе виновен, отказвайки да се обвърже отново в екип, вършейки сам работата си, мисълта не бе никак успокояваща.
Беше миналао година и малко от както HEARBEAT се бе разпаднала, но колкото и да се мъчеше да поттисне спомените, нищо не се получаваше.
За пореден път бе изгубил семейството си, бе останал сам.
Стисна зъби, палейки цигара.
Какво му пукаше? Не трябваше да го интересува. Не трябваше да го интересува за нея. Най - вече за нея, макар и това, че усещаше липсата й тъка силно.
Но защо огава я сънуваше? Защо виждаше образа и толкова често, почти всяка вечер. Защо усещаше почти реално как я докосва? И се будеше от съня си, объркан и не знаещ какво да стори, изплашен да затвори очи отново, за да не я види пак.
-Да те вземат мътните Крис! - прошепна в самотната тъмнина, преди да запали лампите на малкия апартамент, в който живееше.
не бе нищо особено.
Хол, баня, кухня и спалня, с оборудване като телевизро, уредба печка, хладилник и още няколко характерни за отделните стай, мебели.
Живота му трябваше да бъде спокоен, но защо винаги бе токова напрегнат и се чувстваше така изтощен.
Съблече дрехите си в спалнята и влезе в банята. След което просто си легна.
Както всяка вечер. Еднообразното ежедневие.

Чуваше нежн ите стонове които се отронваха от устните й, усещаше кожата й до своята, така истинска и топла.
Притисна я до себе си, затваряйки очи. Прокара ръце през косата й, дърпайки леко назад главата й, за да погледна в очите й.
Бяха така красиви и чувствени, но не по малко опасни...както и цялата й същност.
Преплете пръстите й със свойте, но не ги усети..дори не бяха илюзия...вече не чувстваше дъха й...виждаше как кожата й избледнява...

Събуди се, рязко изправяйки се в леглото и прокара ръка през косата си. Беше потен и дишаше тежко. Стисна ръцете си в юмруци и процеди тихо, на стените, който винаги му правеха компания:
-Да те вземат дяволите Кристин, да те вземат, така както ти взе сърцето ми!





Емили седеше на дивана, присвила крака към тялото си и поглеждаше през няколко секунди нервно към часовника окачен на стената.
Минаваше полунощ, а Луис все още го нямаше.
Беше казал, че сте свърши работата бързо, а още го нямаше.
Дали не бе станало нещо?
Дочу от близкото креватче как Алексис се размърда после заплака.
Стана бързо и го вдигна на ръце, притискайки го до тялото си.
Детето се разплака още по силно. Усещаше, че майка му е нервна и напрегната и това го плашеше.
Ем седна на канапето и го залюля, налагйки си да успокой нервите си.
-Къде си Луис? - прошепна, но впроса й остана нечут.

Луис почувства погледа на Ана върху себе си, но не обърна очи към нея. Не се гордееше за това, което правеше, не се гордееше и с това, което беше направил. Но миналото се беше оказала по-опасно, отколкото някога беше предполагал. Оказа се, че никога няма да може да се отърси от него, независимо от това колко много го искаше.
Всичко се беше променило. Някога бягаше от обвързаността и живееше само за работата, само за мисиите, сега копнееше единствено за спокойното съществуване, а се страхуваше да бъде отново… да бъде отново убиец.
Всичко това беше прекалено странно, но си имаше причина. Никога не беше предполагал, че някога ще има нещо, което да предизвика подобен катарзис в живота му.
Семейство. Нещото, което никога не беше имал и винаги беше копнял. Липсата на което го беше повлякла в този водовъртеж.
Чак сега осъзнаваше, че за грешките в миналото ще плаща цял живот. Селен беше пожелала нормален живот и го беше получила. Емили беше решила да остане вкъщи още време и го беше получила. Защо той не можеше?
Защото беше сгафил. Защото беше бил в екипа на Марк. Ако не беше отишъл сам при него, Сизър щеше да го открие. И Луис пак щеше да се върне. Защото животът го беше научил само на това – да убива. Не и на умението да забравя.
По време на тези мисли, Луис се беше излегнал на бежовото кресло, отпивайки от уискито. Далеч от погледа на Емили, той пак беше започнал да пие. И пак беше започнал да пуши. Не както преди, но отново. Не можеше да говори с нея за проблемите, затова убиваше мислите в алкохола.
Разтърси леко глава, за да избистри съзнанието си. Явно че от пет минути само кимаше на думите на Нейтън, без въобще да ги чува. Трябваше да се съсредоточи в ролята, за да не позволи на Колинс да спре Ана. Адвокатчето не трябваше да знае.
-Забавлявате ли се? –Попита Ана, поставяйки ръка върху рамото на съпруга си. Несъзнателно и леко беше кимнала към Луис и той прошепна нещо благодарствено, което самият не разбра.
Нейтън целуна ръката й и погледна часовника.
-Вече е единайсет и половина. –Съобщи спокойно.- Ще останете ли в къщата?
-Не. –Побърза да отвърне Луис, защото видя, че Крис се готви да каже нещо.- Ние заминаваме за Лондон.
-Да, имаме работа утре. –Потвърди Крис и кимна.- Мисля, че е време да тръгваме.
-Аз ще ги изпратя. –Усмихна се Ана горчиво.
-Беше ми приятно да се запознаем.
Крис и Луис кимнаха на Нейтън и последваха Ана към входната врата.
-Утре той има секретно дело.
-Тоест? –Вдигна вежди Луис.
-Тоест делото ще се води през нощта. Елате да ме вземете в полунощ. –Говореше с половин уста Ана, подавайки на Крис якето й.- И, Луис, честито за детето.
-Мерси. –Отвърна й тихо и двамата изчезнаха в тъмнината.
Ана прекара няколко секунди, взирайки се в двете тъмни фигури, които изчезнаха в тъмнината. После въздъхна болезнено и отиде да изиграе ролята, която съдбата й беше начертала.

-Тук ли ще отседнем? –Попита Крис, когато колата спря пред една малка къщичка в края на града.
-Да. –Потвърди Луис, прибирайки няколко патрона, които се бяха разпилели по пода на колата, в жабката. После изкара ключа и двамата излязоха.
Хазяинът се оказа странно-дружелюбен, въпреки че Крис не остана доволна от къщата. Човечецът имаше само една стая в наличност, която беше с двойно легло. Луис се възползва от случая и хвана ръката й, приемайки помещението.
-Подозрително е да бъдем просто познати, наемащи си стая в полунощ, Крис. –Обясни й, когато вратата се затвори след него.
Жената кимна, но не отговори. Просто се изкъпа, преоблече се и се шмугна под одеалото, а Луис последва примера й. Дълго не успя да затвори очи, мислейки за Емили и всичките ужасни неща, което минаваха през главата й в този ужасен момент. Втора вечер той не се прибираше. Не беше звъннал дори един телефон. Не знаеше защо, просто имаше чувството, че ако говори с нея сега, тя щеше да разбере всичко, което беше скрил нарочно. Може би трябваше да звънне, да й пише дори, просто да знае че е добре. Или не. Всичко нямаше ясна причина и повод… Просто така му нашепваше интуицията, че е правилно… А сега трябваше да се осланя на нея, за да оцелее.

-Крис. –Поде Луис тихо на сутринта. Двамата пиеха горещо и благоуханно черно кафе, разположени върху малката кръгла масичка до прозореца.- Трябва да ти кажа нещо.
-Да? –Вдигна вежди, отпивайки от напитката.
-Ако нещо се провали и не успея да излезна…
-А, не, без такива! –Ядоса се изведнъж Крис.- Няма да приказваш така, всички ще се върнем.
-Не, виж, Крис, мен не ме е страх. Просто, както знаеш, вече не съм сам…
-Казах ти, всичко ще бъде наред! –Прекъсна го рязко Крис.
-Чуй ме, по дяволите! –Ядоса се накрая Луис и махна с ръка.- Знаеш ли къде се намира езерото Фароулс?
-Да. –Кимна жената.
-Там е къщата, в която живеем. Ако нещо се случи с мен, моля те, отиди и кажи на Емили. Обещай ми, Крис!
-Да, да, добре, обещавам.
Тишина. Крис отпи отново от кафето, а Луис погали с поглед хоризонта, който се разкриваше от прозореца. После, без да извръща глава, промълви тихо:
-Когато се забърках в проблемите, не й казах нищо. –Започна тихо, без да я поглежда. Крис се загледа в него, но не каза нищо, остави го да продължи.- Накарах я да ми обещае, че ако се случи нещо, няма да тръгне след мен. Така е по-добре за малкия и е по добре за нея. Но не вярвам на клетвата й, тя още нищо не е видяла. Трябва да ми обещаеш нещо, Крис, моля те.
-Да, Луис? –Блекмур върна погледа си върху нея. Знаеше, че Крис щеше да удържи обещанието си. А и тя беше последната му надежда – нещо нашепваше в съзнанието му, че тази нощ нямаше да мине толкова спокойно, колкото се надяваше.
-Ако ме отвлекат или убият дори… кажи й. Но не й позволявай да тръгне след мен, каквото и да се случи, не трябва да й позволяваш. Моля те. Ще го направиш ли за мен?
Крис преглътна, а после кимна леко. Имаше още нещо, освен мисията. Това, което беше премълчал още в началото, това, което беше скрил. И, някъде дълбоко в себе си, Крис знаеше, че всичко това не е добре.
Луис нямаше да ги викне, ако мисията беше толкова опасна. Нямаше да го направи. Не се страхуваше от нея, страхуваше се да я извърши, защото това щеше да хвърли погледите на всички върху него. А той се криеше от нещо, криеше Емили от нещо. Нещо, за което Крис не искаше да знае…

-Готова ли си? –Попита Крис, подпирайки се леко на рамката на вратата и шептейки.
-Да, всичко върви по план. –Отвърна с леко-треперещ глас Ана, а Луис въздъхна едва-доловимо. Не му се искаше да го прави, но нямаше избор.
Крис не беше направила голяма крачка в живота си, нещо, което го учудваше. И, все пак, тя беше пожелала да има нормален живот, също като всички им… Той я беше откъснал, той я подлагаше на опасност, той…
Ана вече не беше дете, тя беше взела живота си в ръце, беше заявила, че иска да има какво да губи, но, притежавайки го, не би го заложила. Той я беше накарал да играе на хазарт с живота, който си беше построила без опора в рохкавата почва, право върху руините на миналото… Той…
Не искаше да бъде този, който ще ги дърпа надолу, не искаше…
Адреналинът се вля в кръвта му и той изстреля тихо:
-Не, не, няма да ходим на тази проклета мисия. Оставате си вкъщи, и двете. Аз ще се оправя сам.
-Боже мой, ти полудя ли? –Оцъкли погледа си Крис, готова да го удари.
-Не, Луис, чуй ме. –Каза сериозно Ана.- Това не го правим за себе си или за теб. Правим го за малкия и Ем. Големи хора сме, имахме правото на избор и избрахме. Но ти нямаш право да оставяш сина си сирак! Всички сме били такива, би ли имал сили да му го причиниш? Да го причиниш на Ем?
Луис не отговори на тези думи на Ана, въпреки че знаеше че е права. Но не би го признал, защото не беше готов да го приеме.

-Всички разбрахте ли какво трябва да направим? –Двете кимнаха положително и Луис довърши.- Да тръгваме тогава.
Лабораторията приличаше на цех с очуканите си стени и дразнещо-безвкусен сив цвят. Някои от прозорците бяха счупени и лепени с тиксо. „Явно някой се е погрижил да изглежда необитаем”, заключи Луис и излезе от колата. Имаше две врати – главна, която беше сива, двукрила и стоманена, и задна – малка, черна и олющена. Охраната пазеше вътре денонощно. Доколкото Луис знаеше, някои от химиците живееха вътре, без да си подават носа навън. Други идваха в дванайсет часа и се прибираха в пет сутринта, когато никой не можеше да ги види. Блекмур хвърли един поглед на часовника си – един и половина. Охраната се беше сменила.
Лабораторията беше с около хиляда метра площ, двуетажна. Състоеше се от двайсетина стаи, пригодени за различните химически елементи и вещества. Свързвани бяха от тесни коридори, а много от вратите бяха заключени.
Преди, Луис си беше имал работа в лаборатории и знаеше, че обикновено използваха един и същи ключ за всички врати. Затова бяха очистили един от химиците, взимайки шперца, престилката и маската му. Ана щеше да се опита да влезе като химичка и така лесно щеше да намери наркотиците, ако всичко беше наред.
Крис щеше да се промъкне през задната врата, очиствайки пътя на Ана. А Луис щеше да влезе през един от прозорците и щеше да премахне охраната отзад, така че Крис да успее да влезе. Ако всичко минеше добре, разделяйки се, двете щяха да открият бързо наркотиците, докато Блекмур очисти всички в сградата. Само ако минеше по план…
Първа влезе Ана. Луис се усмихна – охраната не се усети да провери какво се намираше под маската. И по-добре.
После той се промъкна през прозореца и се озова в широко, пусто помещение. Премина колкото се може по-бързо до коридора и се огледа. Както и предполагаше – само десетина метра го деляха от задната врата. Вдигна бързо и инстинктивно пистолета и ги застреля, преди да го забележат.
После отключи вратата и пусна Кристин.
-Накъде тръгваш? –Попита тихо Луис, а жената кимна и промълви:
-Дясно.
-Добре, аз съм наляво. –Кимна Блекмур и тръгна натам. Завивайки в един коридор, му се наложи да се изкачи по няколко стъпала. Още не беше забелязал никого. Отключи първата врата – празна лабораторна стая. Втората – също. Едва зад третата врата съдбата рисуваше картина, която го ужаси. Докато един химик се взираше съсредоточено през един телескоп, към него се обърнаха няколко дула на пистолети. Към него полетяха куршуми и Луис не почака втора подкана – тресна вратата и се затича надолу. Бяха петима души – по петите му. Чуваше виковете и чувстваше куршумите около себе си. Един от тях се вряза в бедрото му и Луис едва не падна. По крака му се застича топла кръв, а той осъзна, че нямаше какво да направи, освен да се скрие. Отключи първата врата и влетя вътре, заключвайки я.
Но не беше празна…
В следващата секунда, се случиха няколко неща, които впоследствие Луис би предпочел да забрави завинаги. Някакъв едър пазач излезе от тъмнината и Луис не успя да реагира навреме. Мъжът хвана оръжието му и го изтръгна. После го вдигна за гушата и го удари в етажерката отзад. Луис почувства как тялото му се отблъсна от тежкото дърво, падна на земята и се свлече по гръб, без да може да помръдне от болката. Погледът му се разми и видя как няколко цветни стъкленици потрепериха на ъгълчето на един от рафтовете. Пред присвитите му очи те полетяха като петна към него.
Болката. Не успя да приглуши вика си и изкрещя така, както никога не беше предполагал че може. Всичко пред погледа му изчезна, не знаеше дори дали е затворил очи, просто чувстваше само болката… с всяка фибра на тялото му… Едната страна на лицето му сякаш прогаряше, а той не можеше да контролира тялото си… Сви се леко и съществото му започна да се гърчи зловещо и неконтролируемо. Притисна рязко с ръка лицето си и изкрещя. Чу нечовешки писък в ушите си и впи нокти в лицето си от болка. Пое си учестено дъх и загуби съзнание.

Ана вървеше по коридора,привидно спокойно,въпреки че беше настръхнала като котка.Не беше сигурна къде точно се намира целта й и затова надникваше в почти всяка стая.Може би трябваше да открие някакъв склад,където беше,едва ли щяха да го държат в лабораториите,просто ей така.В края на коридора забеляза някаква забутана вратичка и реши да провери.Макар повече пъти нещата,които търсеше да не се намираха на толкова очевидно скришни места,можеше да погледне.Открехна тихо вратата и присви очи,като правеше опити да прогледне през тъмнината.Бръкна в джоба на престилката си,вадейки малко джобно фенерче и като хвърли един поглед през рамо,го включи.В стаята имаше един мъж,в момента с гръб,надвесен над работна дървена маса с няколко епруветки в ръцете си.Още докато се обръщаше,Ан се приближи и удари с юмрук в носа.Нямаше да го убие,само щеше да го приспи за известно време.Отвори шкафовете над масата и стъпвайки на стола си,провря глава вътре,със захапано в уста фенерче.В първите две вратички не откри нищо,но в третата намери късмета си.Няколко пакетчета,пълни с прах.Огледа го и реши,че едва ли може да е нещо друго от това,което търсеше.Набута го в джоба си и точно,когато слизаше,някой отвори вратата с вик:
-Майкъл,защо,по дяволите,отново си се затворил тук?!
Жената се подхлъзна и се олуля на стола.В следващата секунда вече беше на земята и разтъркваше главата си обидено.Вдигна глава към човекът,който туко що беше влязъл.Едър мъж,с оредяла коса и брада и с престилка,като нейната.
-О боже мой,какво се е случило тук?!-извика мъжът и клекна до припадналия Майкъл.-Какво си му направила?!-изкрещя към Ана,която още не можеше да се оттърси от падането си.Сви виновно рамене,а след секунда се осъзна и се изправи.
-Така го намерих.-първата лъжа,която й хрумна беше толкова неспокопосана,че дори се усъмни,че ще й повярват.Мъжът я изгледа подозрително,но кимна.-Реших,че е задрямал.Нали знаеш,че той понякога си крие вино по шкафовете и се напива,когато е сам.-думите сами излизаха от устата й.
-Да,права си-Ан благодари на щастливата случайност,че днес късметът беше на нейна страна-Ох,този пияница.Да го оставим да се събуди сам,хайде.-хвана я за лакътя и я издърпа навън.На светлината я огледа доста добре и събра веждите си над носа.Това едва ли беше добър знак.-Ти защо беше там,а?
-Търсех си сяра-прокле се,че едно време не се беше постарала повече да учи по химия-А сега ме извини,имам си работа.
Наложи си сериозна физиономия и тръгна по левия коридор,забързвайки крачка с всеки един метър.Не посмя да погледне зад нея,туко виж се издала повече отколкото сега.Бръкна в джоба си,напипвайки пакетчето и фенера.Поне не беше оставила следи.Надяваше се и Крис да си е свършила работата.За сега всичко връвеше горе-долу гладко.Искаше й се тази мисия да свърши колкото се може по-бързо и да се прибере у дома.
-Алена,чакай ме-викна някой зад нея,а Ан се закова на място и нахлупи очилата си,така че единствено носа да се вижда от лицето й.Прилоша й в мига,в който видя дебелото пъпчиво лице на жената,която я бе настигнала.Ръкува се с нея,за пръв път радвайки се,че носи ръкавици.Двете тръгнаха надолу,към главната врата и Ана за миг си помисли,че се е спасила.Все още не можеше да разбере коя е тази Алена и защо я бяха сбъркали с нея,но поне се надяваше никой да не открие,че всъщност не е въпросната госпожа.Пъпчивата жена отвори една врата в дясно и принуди Ана да влезе вътре.Веднага я лъхна ужасна воня и се насили да не издаде отвратен звук.Дали истинската Алена работеше в това..бунище?!Стаята беше голяма и вътре се разхождаха около петима алхимици с маски.
-Аз трябва да изляза за малко-промърмори Ана,но през шепот.Беше я страх да си отвори устата изцяло,туко виж доловила някоя вкусова гадост от въздуха.
-Ама чакай,ние имаме работа!Трябва да свършим с поръчката до 7 часа.-възропта и я побутна.Ана обаче си остана залепена на мястото си
-Ще се върна след малко,обещавам-каза твърдо и напусна помещението.Коридора й се стори толкова приветлив и чист,че чак остана няколко минути попдряна на стената.Подмина хората от охраната на входа,като им се усмихна леко и след това се озова на пътечката.Колата бе спряна недалеч от тук,а и там бе срещата им.Дано бе нацелила това,което трябваше да вземе,защото вътре-не се връщаше.Човек на всяка крачка и откачени алхимици-не беше мечтата й да прекара остатъка от вечерта си.Огледа се през рамо и махна очилата от лицето си,примигайки няколко пъти,за да се увери,че не е ослепяла.Разгледа прозорците,надявайки се,че Крис и Луис ще се промъкнат ей сега през някой от тях,но не се случи.Въздъхна.Беше ли се случило нещо?
Отвори предната врата и се настани на седалката,облягайки глава назад.Беше свалила престилката и я бе оставила в багажника,заедно с другите неща,а сега стоеше и се взираше в телефона си.Беше станало 2 и половина-делото на Нейтън едва ли бе свършило.Боже,дано не заподозреше нещо,защото се съмняваше втори път да й прости грешката.Набра номера му и изчака да звънне няколко пъти.
-Ало?-чу нечий чужд глас и се уплаши.Кой беше това отсреща?-Вие ли сте,Ана?Аз съм Ричард,втори адвокат по делото на съпругът ви.
-Здравейте-поздрави глухо жената-Нейт наблизо ли е?Исках само да разбера дали ще си дойде скоро.
-Ами делото ще продължи малко повече време,защото съдията насрочи заключителните речи чак в 4.А и после докато заседателите решат присъдата..Едва ли ще се прибере по-рано от 8 у дома,съжалявам,че трябваше да го чуете от мен.
-О не,не,всичко е наред.Предайте му,че го обичам и ми липсва..и че ще го чакам.
-Разбира се.Е,лека вечер.
-Успех-Ана натисна червената слушалка и бутна телефона обратно в жабката.Премести се на шофьорското място и запали колата,но я остави без фарове,за да не я забележат.Гледаше втренчено към мястото,откъдето трбяваше да се появят Кристин и Луис,но нищо се случи около десет минути.После от нищото изникна Кристин,тичайки бързо.В ръката си стискаше нещо,но на Ан не й пукаше какво.Когато русокосата се качи в колат,ръката на Ан затрепери върху волана.
-Къде е Луис?-прошепна ужасено-Мислех,че ще дойдете заедно,Крис,къде е?!
-Не знам.Не го видях,едва се измъкнах.Натъкнах се на някакви точно до прозореца,откъдето влязохме и трябваше да се справя с тях,преди да стигна до тук.Ти..успя ли?
-Да.Не беше особено трудно,въпреки че май щях да се удуша.Колко е часа?
-3 без 15.-Кристин я погледна и Ан го прочете в очите й.Време беше да тръгват,а Луис липсваше.Какво се бе случило?..
-Крис,да го изчакаме още малко.Не бива да го оставяме тук.
Другата жена се поколеба малко,но после поклати глава в знак на отрицание.Беше обещала,трябваше да отидат при Емили.Ако Луис просто бе закъснял,щеше да намери начин да се прибере.
-Пали-каза ясно,а Ана вдигна вежди-Отиваме към езерото Фароулс,хайде,давай!

Ана спря колата срещу къщата и погледна към Крис.И двете знаеха какво предстоеше,но можеха ли да го направят?Можеха ли да го причинят на Емили?Въпросите им си останаха неотговорени,защото вратата на къщата се отвори.Очевидно Ем бе доловила шума от двигателя на колата и сега гледаше с някакво полу-уплашено,полу-облекчено изражение от верандата на къщата.Това беше колата,с която Луис бе заминал,но за съжаление,не се връщаше с нея.Ана първа слезе,а след нея и Кристин.Пресякоха и тръгнаха към Ем,която стискаше дръжката на вратата.
-Здрасти-промълви Ана-Ние..той..Крис..-погледна умолително към Кристин,която стоеше безмълвна.Пресегна се и прегърна силно Емили,която не даде признак,че е усетила нещо.Просто ги гледаше втренчено,уплашено.
-Къде е Луис?
Не получи отговор,тя го знаеше.Щом не се връщаше сега,с тях,значи..значи нещо се бе случило.Можеше да го прочете в погледите им.Ана само поклати глава.Трябваше някоя да го каже.
-Не знаем.Той..не се появи.

-Как така не се появи..и какво..с вас ли е бил...къде......По дяволите - ръцете й затрепериха - Кристин, Ана какво става?
-Нека влезем вътре и ще ти разкажем -подкани Крис. Двете с Ан трябваше да бъдат на щрек в случай, че Ем решеше да тръгне да търси Луис.
Разказаха и набързо какво се бе случило, разказаха срещаа с Луис, мисията и това, че не се бе появил, а когато свършиха Емили вече трепереше цялата облегата на стената със затворени очи.
извднъж се изптрави с някаква решитленост
-Отивам да го търся.
Още преди да бе изрекла думите, Ана бе станала и бе застанала пред входната врата.
-Никъде няма да ходиш Емили - отвърна Кристин също изправяйки се.
-Не си ти тази която ще ми каже каквото и да било.
-Обещахме на Луис, че няма да те пуснем никъде. Най - малко да тръгнеш след него и смятам да изпълним обещанието.
-Мислиш, че ще ме спреш!? не ставай смешна.
Чернокосата влезе в спалнята, с идеята да се преоблече, но там и бе грешката.
Само чу как вратата бе затворена, след което ключа превъртян от външната страна.
-Кристин- извика и затропа по вратата - За бога не прави това! Отклчи проклетата врата! Кристин.
Започна да вика и да удря, но без никакъв резултат, докато накрая не се отказа оставяйки място на гневните сълзи, примесени със страх и отчаяние да се спускат по бузите й.
-Крис отвори - извика за последно, след което се свлече по близката стена и закри лицето си с ръце, опитвайки се да заглуши риданията си.
Двете момичета седяха в другата стая, объркани и безпомощни, но бяха длъжни да я спрат.
Не знаеха какво да кажат или направят до момента, в който от близкото креватче не се чу бебешки плач.
До сега никой не бе обърнал внимание или не се бе сетил за Алексис, който вече пищеше в люлката си уплашен.
Ем се изправи мигом в другата стая и удари отново по вратата.
-Кристин, Ана отворете! Моля ви! Отворете вратата. - Алеексис плачеше. трябваше да е при него, да го гушне да го успокой...- Крис отвори шибаната врата! Сина ми плаче!
Момичетата в другата стая бяха некадърно вдигнали детето, опитвайки се да го успокоят, но това определено не бе по силите им.
-Емили...ще отворя, но моля те не прави глупости!
Отговор не се чу, за това Ана отвори предпазливо вратата.
В мига, в който се почувства освободена, Ем се спусна и изтръгна Алексис от ръцете на крис, притискайки го към тялото си.
залюля го, бършейки сълзите си, шептейки успокойтелно и скоро детето се поуспокой, притваряйки сънено очи.
Въздъхна леко облекчено и погледна към Ана и Крис, която седяха притеснено в стаята. усмихан се тъжно и прошепна.
-Сигурна съм че ще се върне. Сигурна съм.

Прокара ръка по ръба на масата, а после отвори бавно очи. Единственото, което виждаше, бяха силуети на хора, надвесени над него, оцветени в различни нюанси на синьото, розовото и лилавото. Чувстваше се странно отпаднал и отнесен и трябваше да се бори, за да запази очите си отворени.
Въпреки всичко, чувстваше тялото си леко, сякаш нереално Чак осъзнавайки го, разбра че беше надрусан. Не знаеше с какво, защо и от кого, но знаеше че е упоен.
Болката беше изчезнала.
Отвори очите си още малко и се опита да се взре по-внимателно в наобиколилите го хора. Чак тогава го осъзна. Той не виждаше.
Беше ослепял с дясното си око и сега всичко вдясно беше погълнато в мрак.
Потрепери от страх. Чувстваше се странно-беззащитен, лишен от зрението си. Сякаш беше диво животно, което нямаше шанс да се възстанови отново. Да оцелее, лишено от зрението си.
Наложи си да се успокои. Трябваше да се махне оттук. Колкото се може по-бързо.
Опита се да вдигне ръката си, но кожени каиши спряха порива му. Затова пък, наобиколилите го хора разбраха, че е буден.
Някой издърпа клепача на мъртвото му око и по щракването Луис осъзна, че го осветяват с фенерчето.
-Не реагира. –Заключи жената и отпусна клепача му.
-Но е буден, нали? –Чу се тих, мъжки глас.
-Разбира се, че е буден. –Отвърна сухо жената.
-Ще живее ли?
-Да, определено. Извадих куршумът от крака му, а киселината е засегнала единствено дясното му око. Всичко друго е непокътнато. Ще останат леки белези по лицето, но нищо сериозно.
-Късметлия, а? –Усмихна се леко мъжът.- Излезте. Всички.
Стомахът на Луис се сви от страх. За първи път се страхуваше от нещо и това беше тъмнината. Наркотикът си играеше с чувствата му и сега суеверно вярваше, че мракът обвива и другото му око, обгръщайки го в перлена пелена.
Отвори очите си още по-широко и се загледа в движещата се тъмна фигура. От петната не виждаше нищо от него, нищо от лицето му.
Мъжът дръпна един стол до кушетката и се разположи на нея. Съзнателно застана от дясната му страна, за да не може Луис да види лицето му.
-Кой си ти? –Попита студено. Луис не отговори. Нямаше да му минат номерата, каквото и да ставаше. Ако проговореше, можеше по едно или друго да разбере нещо за него. А Луис не искаше.- Кой си ти? –Повтори отново, а Луис отвори уста и отвърна лаконично с пресипнал глас:
-Никой.
-Кой те изпраща?
-Никой.
-За какво си тук?
-Не знам.
-С кой си тук?
-С никого.
Мъжът остана хладнокръвен, въпреки отговорите му. Потръпна леко, а после каза:
-Оттук жив няма да излезеш, знаеш го. Освен ако не ми кажеш всичко, което знаеш. Веднага. Иначе само можеш да се изповядаш, преди да умреш.
-Религиозен съм, обичам да се моля. –Изсъска Луис, а после почувства как мъжът се изправи от стола. Почувства именно. Не видя, а почувства.
Нямаше да предаде Крофорд, не защото държеше на него, а защото той беше връзката. По него щяха да ги открият всичките. Независимо дали Джеферсън спазеше обещанието си или не. Нямаше да го направи.
Когато вратата се отвори, Блекмур видя как непознатият каза нещо на лекарката, която кимна леко, а после излезе от стаята. Отново сам.

Болката. Връщаше се отново и отново. На вълни. Продължителни и поносими или кратки и опустошителни.
Бяха спрели упойката, наркотикът, който допреди час циркулираше направо във вените му. Всички машини – също. Беше останала едната болка. В крака, по лицето, по целия гръбнак…
-Ще говориш ли?
-Не. –Прошепна с прегракнал глас през поредната доза болка, която обви тялото му.
Нямаше, нямаше… Беше по-силен от нея… По-силен от болката…

Когато светнаха лампите на сантиметри от лицето му, можеше да предположи какво се случваше. Вече можеше.
Блесна ножа и го видя. Нарочно го направиха така, че да го види. Знаеше го. А болката не беше отшумяла, напротив, беше се възвърнала с нова сила и туптеше в слепоочието му.
-Ще говориш ли?
-Не. –Процеди отново.
Обърнаха го настрани, пристягайки ръцете му по-високо, над главата. Не знаеше какво смятаха да правят. Не искаше и да знае.
Свалиха ризата и Луис почувства как ножът разкъса кожата му. Нямаше да вика, това можеше да го понесе.
Настана кратка пауза, явно че от него се очакваше да каже нещо. Но Луис замълча, нямаше да се поддаде.
-Сега е момента да говориш, момче. –Чу се студеният глас на непознатия.
-Върви по дяволите! –Изсъска Луис срещу нищото и прехапа устна, готов за това, което предстоеше.
-Без упойка, нали? –Попита лекарката.
-Без, току-виж проговорил по време на операцията, проговорил.
Но Луис не проговори. От очите му се спускаха сълзи, болката беше непоносима. Чувстваше я с цялото си тяло, по-силно от всякога. По-силно, отколкото някога щеше да може да преживее отново.
Не и отново.
Виковете му раздираха помещението отново и отново. Но той не познаваше думите, които биха потушили болката… не би ги изрекъл…
След трийсет минути, Луис загуби съзнание… Без да знае дали ще се събуди отново.

- Емили не можеш да дойдеш с нас! – инатеше се Крис. – Не разбираш ли? Обещах му, а и няма кой да се грижи за малкия!
- Не ми казвай какво може и какво не, Кристин!!! – отвърна й вбесено Ем. От няколко часа двете жени спореха, но освен да изнервят още повече обстановката, друго не се случваше.
Ана се бе прибрала при Нейтън веднага лсед мисията, за да му обясни и я чакаха всеки момент да дойде. Преди повече от 2 седмици Луис бе изчезнал, а Емили разбира се беше полудяла от притеснение – не спеше, не ядеше, изнервяше се от най-малкото нещо, дори Алексис вече не я караше да се усмихва. Кристин се мъчеше да я задържи да не хукне след него, да се опита да я отрезви малко и да започнат да изготвят някакъв план за спасяваето му. Щеше да върне Луис, но първо трябваше да накара Ем да си остане в къщи при детето, а после и да се измъкне заедно с Ана без тя да разбере. Общо взето 2 седмици никой нито беше спла повече от 3-4 часа, нито беше ял, нито беше видял спокойствие. Крис си беше взела отпуска и буквално се беше пренесла в къщата на Емили, Ана идваше ако не всеки ден, то през ден при тях и с общи усилия стигнаха до консенсус – Емили остава в къщи, а Ана и Кристин отиват да спасят Луис. Е, да ама не – последните две бяха обедени, че Ем няма да си одържи на думата за това се налагаше постоянно да са около нея. на няколо пъти я бяха хванали да тръгва сама да го търси, но все пак я вразумяваха. Сега Ем и Крис отново спореха, но този път май беше безнадеждно.
- Ще ти казвам, Емили!!! Докато не почнеш да мислиш ще ти казвам! Обещах му, а аз си спазвам обещанията пък и какво ще правим, ако нещо ти се случи? Кой ще се грижи за сина ти? С действията си показваш, че ти пука повече за Луис отколкото за собственото ти дете!!! – крещеше русата, а Ем я гледаше с ококорени очи. Беше я ударила по ахилесовата пета и Емили нямаше как да отговори. – Разбери, че и ние искаме той да се върне, но не мога да ти позволя да дойдеш с нас! Ако Луис само надуши, че съм го допуснала, стига да е жив ще ме умъртви веднага, а да ти кажа на мен все още ми се живее. – вече от толкова скандали Кристин започваше да се смее на положението в което бяха изпаднали, макар, че не й беше никак до смях, а точно обратното.
- Не виждам кое му е смешното! – изсъска злобно Емили. Около очите й се бяха появили сенки от недоспиване, кожата й беше придобила восъчен цвят, ръцете й трепереше, беше пропушила отново, а погледът й беше освирепял от притеснение, яд и страх, накратко не беше никак приятна гледка, а ако по случайност я засечеш в тъмното без проблем можеш да си докараш инфаркт. Ем се носеше из къщата като призрак, а Крис не се отделяше от нея от страх да не вземе да направи някоя глупост, като например да хукне след Блекмур или да хукне след Блекмур. Май само това беше. – Искам да дойда с вас и точка! Твърде дълго отлагахме, време е да се направи нещо! – едно си знаеше и едно си баеше.
- Не мисли, че като ми повториш за милионен път ще си променя решението, Емили. – отвърна леко раздразнено Крис. Беше й омръзнало да й обяснява и да й отказва, най-на края щеше да я остави да си троши главата, но знаеше, че ако по случайност Луис се спасеш и разбереше, че Ем е била в спасителната мисия, щеше да бъде по-добре да си обира крушите и да изчезва – това да умреш беше нищо, пред това коет Луис можеше да й стори. – За последно ти казвам аз и Ана отиваме, а ти оставаш тук да гледаш Алексис! Мамка му замисли се за детето си, мътните те взели! Как може да си толкова безотговорна! Не мислиш ли, че Луис ще се притесни за детето си като те види там? Не мислиш ли, че от притеснения за теб той самият няма да може да се измъкне? Престани да бъдеш егоистка и помисли за него, Ем! – говореше Крис, а Емили посърваше все повече и повече. Чернокосата знаеше, че приятелката й е права, знаеше, че всичко което казваше бе истина, но как да ги пусне сами, а ако не го измъкнат, а ако ги убият? После щеше да държи себ си виновна за това, че не е отишла с тях.
Ем се приближи вгледа в малкото същество, което се смееше в креватчето си, а от време на време веселия му смях огласяше помещението. Големите му сини очи гледаха с любопитсво как майка му чупеше притеснено ръце, а русата жена говореше с огрижен глас. Толкова много приличаше на него – нослето, устните, брадичката, но най-много по очите – същите тъмно сини очи, също толкова дълбоки и изразителни като неговите. Единственото което бе взел от нея бе черната коса, която бе учудващо много за дете на почти годинка. Обичаше сина си, но понякога имаше чувството, че обича повече него, че не Алексис а Луис бе смисълът на живота й, а това я плашеше. Нощем си лягаше, а ужасни кошмари, в които виждаше Блекмур мъртъв, ранен или изтезаван, не й даваха да заспи.
- Ем мисля, че е време да си легне . – обади се Крис и Емилис е върна на земята. – Не си мигнала от почти 2 седмици. Погледни се приличаш на призрак и се чудя как малкия още не е почнал да се плаши от теб. – засмя се не особено обедително Крис. Трябваше да се отърве от Ем, за да се срещне с Ана. Двете бяха намерили мястото където се намираше Блекмур, бяха го проучили, бяха измислили план за действие и ако нищо не се объркаше до изгрев Луис щеше да си е в къщи, а Ем нямаше да разбере какво се е случило.
- Не, не ми се спи. – инатеше се, като магаре на мост тъмнокосата.
- Хайде де. Не ме карай да прибягвам до насилие. – ухили се Крис. – Точно в момента съм по-силна от теб. не си яла от дни и на дали ще имаш сили да убиеш и муха. – Емили й метна убийствен поглед, но за часто от секундата вълна от умора и притеснение я заля и тя почувства липсата на сън. – Хайде. Заради мен и малкия! – усмихна се умолително Кристин.
- Добре, добре. – изпуфтя недоволно другата. – Само спри да мрънкаш, че съвсем ме збаоля главата. – вдигна ръце тя и се насочи към спаляната си.
- Вземи малкия при теб. – подкани русата. – Мисля, че ще е добре за него да прекара малко време с майак си, макар и докато псите. Последните дни съвсем забрави за него. – Емили я изгледа не особено развеселено и като взе на ръце сина си се насочи към сапляната си. – Лека нощ. – подвикна Крис след нея. – Сега само трябва да заспиш колкото се може по-бързо. – каза тихо сама на себе си. след по-малко от час Кристин отиде до спалнята на Емили. Открехна внимателно вратата, за да види дали другата спи – и с облекчение останови, че и Ем и Алексис спяха дълбоко. Чернокосата се беше сгушила до сина си, но дори в съня си лицето й бе изкривено от притеснение. – Съжалявам. – прошепна другата, като излезе и заключи вратата. – За твое добро е. – след като врътна ключа Кристин хукна през глава към вратата. Имаше среща с Ана преди почти четвърт час, а все още дори не бе тръгнала.
Излезе на бегом, запали Фоклсвагена и колата изхвърча с мръсна газ. След половин час беше на мястото на срещата. Ана се беше облегнала на един стълб и гледаше притеснено – не беше в стла на Кристин да закъснява. Рязко пред нея спря добре познатата й кола.
- Съжалявам. Емили се оказа по-опърничева и от магаре. – каза без много, много да се обяснява Крис, а Ана кимна.
След час колата вече хвърчеше по лондонските улици, а 15 минути по-късн Кристин паркира на няколко метра от запустяла двуетажна сграда. Почти всички прозорци светах въпреки, че минаваше полунощ. Познаваха сградата, веднъж бяха влизали вече и бяха оставили един от свойте там, сега се връщаха отново, но този път нямаше да се провалят.
- Нали се разбрахме? – попита Крис без да поглежда Ана, докато сглобяваше пистолетите, след това пъхна единия отзад под блузата си, а другия в якето си.
- А ако и ти не се върнеш? – попита тихо Ана. Това беше нещото, което най-много япритесняваше – какво щеше да стане, ако и Крис не се върнеше? Кой щеше да спаси нея?
- Няма такъв варинат. – усмихна се Кристин. – Не искам да си губя работата заради Блекмур така, че стига си мислила такива неща. Толкова години изпълнявахме заедно мисии, точно тази няма да се провали. – опитваше се да убеди Ан, но дали тя самата беше убедена беше дръг въпрос. – Трябва да върнем Луис в къщи, защото ако се провалим и се върнем с празни ръце, а Емили разбере, че сме тръгнали с еня пак ще ни сполети смъртта, но гарантирам ти ще бъде много по-болезнена. – разсмя се руата.
- Предполагам. – отвърна другата, насилвайки една усмивка, но тъй като не успя да я докара излезе по-скоро като измъчена физиономия. – Обещай ми, че няма да се наложи да те изнасяме на части.
- Стига с тези обещания хора! – вече се дразнеше. – Луис ме накара да обещая нещо, а сега трябва да ходя да му спасявам кожата. Не искам нещата да се повторят. Хайде да влизаме и да се свършва. – другата кимна. – Знаеш си работата, Ан. Ти само ги залисай, аз ще отида да го намеря, минаваме да те вземем и се прибираме навреме за новиние в 6.
Ана не отговори. Опитваше си наложи положителни мисли, само, че нещо не се получваше. Погледна за последно към Кристин, а после скир двата пистолета под бялата си престилка. Вдигна косата си, сложи маската и закачи пропуска на джоба си от дясно. Взе в ръце някаква папка с листове и излезе от колата.
- Успех. – бе единственото, което двете си казаха.
Ан и Крис излезнаха, но само първата продължи към вратата. Другата се скри в тъмнината, чакайки възможността да влзе. След няколко минути до слуха на Кристин достигнаха два изстрела от пистолет със заглушител и тя бе сигурна, че пътят е чист. Побягна към входната врата и видя как Ан се бе надвесила над двамата мъже от охраната. Помогна й да издърпа единия, а другия сложиха на стола, подпирайки го на бюрото, така сякаш спеше. След, което двете се разделиха – едната пое по коридора в ляво, а другата – на дясно, търсейки вратата водеща към мазето. Предварително бяха разбрали къде е Блекмур, бяха разбрали и за какво го използват и лека чувство на пртеснение дали е жив се беше загнездило в душата и на двете.
Крис видя как бялата престилка на Ана се загуби след завоя и изведнъж осъзна, че е сама. Плашещата тишината караше жената да трепери. Мразеше я, имаше чувството, че всеки момент от някъде щеше даизлезе някой и да се случи най-лошото. Мразеше тези си мисли, които изникваха почти винаги когато беше на мисия и нямаше ниой от екипа й. Тръсна глава и се насочи към вратата в дъното. Знаеше къде трябваше даотиде, знеше през какво трябва да мине, знаеше какво я чака, ако се порвали. Естетсвено се надяваше, че няма да се стигне до там, но човек никога не знае.
За огромен късмет на Кристин никой от дежурната охрана не я видя, по-точно коридорът се оказа напълно празен, което си беше доста учудващо, като се има предвид, че точно в мазто държаха доста важни неща. Когато стигна до вратата се огледа за последно и точно когато натисна внимателно дръжката нечий гласове долетяха от другия край на коридора. Чувство на паника обзе жената и тя побърза да влезе в помещението без да се замисля какво ще я чака от другата страна.
Когато се обърна видя, че се е озовала в горния край на стълбите в голямо тъмно помещение, осветявано от няколко лампи, но все пак част от мазето оставаше извън обсега на светлината им. От мястото си жената можеше без проблемно да огледа и да остане незабелязана от охраната, която се бе разположила на едно от бюрата и играеше карти. Това, което Крис видя бе достатъчно, за да си направи изводите за мястото – мръсно, миришещо на застояло, високи 3-5 метра етажерки, по които бяха нредени различни шишенца, стъкленици, някакви уреди и какви ли не джунджурии, имаше няколко бюра, върху, които имаше някакви клетки, но за жалост без обитатели. В средата имаше една операционна маса и лампа, до тях бяха наредени няколко подвижни шакфчета с различни инструмнети за операции. В дъното на помещението бяха разположени няколко куештки, една от които бе заета. Човекът на нея непомръдваше. До импровизираното му легло имаше един стол, на който бяха наредени няколко шишенца, марли, и други лекарски пособия. До кушетката имше и поставена стойка, на която бе закчено нещо, както жената препдоложи – банка с кръв, която му преливаха, но тя бе убедена, че не му япреливаха, защото искаха да запазят животът му от добри чувства, а защото им трябваше жив, поне на този етап.
Кристин стоя няколко мига загледана в обстановката. Как щеше да мине през горилите, които игареха, най-вероятно комар, без да я видят и без да видгне цялата сграда на крак.
Трябваше да им привлече вниманието на един от тях, но така, че другите да не се усетят. Слезе внимателно по стълбите икато се скри зад една от високите етажерки, без да иска бутна една от стъкелниците, коятопадна на пода и се счупи с трясък.
- Какво беше това? – викна някой.
- Сигурно някое от проклетите животни. – обади се друг.
- Първо тук няма животни и второ – на дали някое животно може да издава такива звуци. Отивам да проверя. Никой не каза нищо и един от мъжете се насочи към мястото където се криеше Крис, която чакаше именно това. Помещението беше доста голямо и ако действаше безшумно никой нямаше да се усети какво е станало.
Тя вида как мъжът върви между наредените етажерки и оглежда мястото.
- Открих го. – викна той към другите. – Една от колбите се е натрошила. – той се наведе да види какво е станало, а Крис очакваше именно това. Приближи се до него и по възможно най-тихия начин се наведе, но мъжът явно се усети и се заврътя към нея в мига, когато тя хвана лицето му и му прекърши врата. Едно на нула за нея. оставта още седем. Взе оръжието на убития и се насочи към едно от бюрата, криейки се в тъмнината.
- Стю! – викна някой. – Какво става?
- Къде се изгубитози човек? – обади се някой друг. – Хайде Стю, теб чакаме! – но въпросният не се появи. – Ханс отиди да видиш какво направи този глупак. – нареди мъжът, а този до него се изправи и се насочи към мястото където се бе скрил Стю.
Кристин продължаваше да се приближава незабелязано към Лис, кйто както изглежда спеше. Когато стигна до кушетката, другите все още не я бяха видяли, а Ханс все още не бе намерил трупа на Стю. Жената забеляза, че Блекмур е с превръзка на дясното око, лицето му бе покрито с рани, кожата му бе белда, а около корема му бе овита превръзка. По прозрачна тръбичка, коеот свършваше във вената на мъжа се спускаше кръв, но както изглеждашемъжът беше упоен и не чувстваше нищо.
- Луис. – побутна го леко Крис. – Луис. – гласът й бе тих, а вътрешно се молеше мъжете да не я чуят преди да гое събудила, защото тогаване знаеше какво ще прави. – Луис, мътните те взели, събуди се. – продължаваше да го потбутва, докато най-на края той не отвори окото си.
- Крис. – пророни тихо и уморено. – Какво правиш тук?
- Спасявам ти кожата. Но не му е сега времето. – тя говореше тихо, поглеждайки през рамо към мъжете. – Чуй ме внимателно. Можеш ли да станеш? – мъжът кимна без да казва нито дума. – Добре. Ще ми трябва помоща ти, за да ги разделя. Искам да извикаш някой от тях и да го забаламосаш, докато аз се сопарвя с другите. Можеш л ида го направиш? – Луис отново кимна. – Добре. Хайде да се махаме от тук, че ако Ем разбере, че съм излязла ще ме убие. – лека усмивка пробяга по устните и на двамата, но Блекмур реши, че е по-добре да си пази силите за бягството, не за говоренето.

- Хей. – провикна се на малко по-висок глас мъжът. – Някой чува ли ме?
- Какво? – изрева един от мъжете. Ханс още не се бе върнал, а както изглеждаше не бе открил и Стю. Това беше добре.
- Искам...искам...малко..вода. – отвърна на пресекулки Луис. Чувстваше болка, не толкова силна колкото преди, но все пак.
- Не може! –викна в отговор мъжът.
- Брус май е по-добре да му дадем. Не заравяй какво ни каза шефът. Трябва му жив. – мъжът наречен Брус изпуфтя недоволно и стана от мястото си, доближавайки се до леглото. В същият миг от другия край на мазето долетя гласът на Ханс:
- Стю е мъртъв! Тук има някого!!! – мъжете се спогледаха и за части от секундата оръжията им бяха заредени за стрелба.
- Отиди да съобщиш на шефа, че имаме гости, Ханс. – обади се Бурс, но в същият момент Кристин се показа от скривалището си.
- Съжалявам, но никой никъде няма да ходи, докато аз не реша! – викна тя и започна да стреля. Мъжете отвърнаха на стрелбата и покрай главата на Крис залетя дъжд от куршуми, които се разбиваха около нея, но за щастие нито един не я уцели. – Ставай мързел! Време е да си ходиш при жена си и сина си. – викна Кристин докато му помагаше да се изправи и същевременно се опитваше да предпази двама им от летящите куршуми. Луис коцукаше до нея, едва едва крепейки се на крака. – Предполагам, че няма да можеш да стреляш?
- Ще пробвам. – усмихна се той.
- Не му е времето за опити, Луис! – говореше тя, докато двамата вървяха към едно от бюрата, криеки се от охраната. – Ето – тя му подаде втория си пистолет. – На три. Едно, две...три. – двамата едновременно се показахаи започнаха да стрелят по мъжете срещу тях. Кристин уцели единя по рамото и крака и той се просна на земята, а другите двама се скриха.
- ВИКНИ ПОДРЕПЛЕНИЕ, ХАНС!! –крещеше някой.
- Не трябва да ги пускаме да се измъкнат. – викна жената и хукна през глава към мъжа, който беше почти на последното стъпало. Стреляше по него, но нито веднъж не го уцели, а следмиг той се згауби зад вратата.
Другите двама се бяха насочили към Луис, който все още по някакво чудо пазеше дистанция от тях. Кристин осъзна, че ако до няколко минути не се измъкнат от тук, после на дали ще успят. Обърна се и видя как точно ов този момент един от мъжете насочи оръжието си към нея и се приготви да стреля, но тя бе по-бърза и го простреля, а мъжът падна на земята.
Един по-малко, но останаха дуригте 6. трима се бяха насочили към Луис, който се показа иззад скривалището си и от първия път улучи един от мъжете. Минавайки между куршумите Кристин стигна до Блекмур и като му помогна да стане, двамата се насочиха към вратата. Прикритиет им бяха етажерките и бюрата, в които се разбиваха куршумите но колкото повече се приближаваха към стълбите, толкова повече намаляваше шансът им да излезнат.
Точно когато минаваха покрай последната етажерка, която бе до стълбите един куршум уцели жената в глезена и тя се просна на земята, повилчайки и Блекмур със себе си. изстена и се обърна да погледне кракът си, който кървеше обилно. Луи се изправи и се обърна към нея.
- Тръгвай! – но той не помърдна. – Мътните те взели, Блкемур махай се от тук! Аз ще се оправя!!! – викаше тя.
- Не мога да те осатвя! – отвърна той и направи крачка назад към нея.
- Не ме интересува какво можеш и какво не! Изчезвай от тук преди да са те убили! – крещеше, а множество куршуми летяха във въздуха. – Хайде Луис, Емили и Алексис имат нужда от бе! – той я погледна за последно, следкоето се обърна и тръгна към стълбите.
Един от мъжете се приближи до Кристин, насочвайки оръъжието си към нея:
- А сега на къде, кукло? – ухили се той. Наистина нямаше къде да ходи, патроните й бяха свършили, кракът й бе зле, а всеки миг щяха данахлуят поне дузина ходещи гардероби, въоръжени до зъби. Той се наведе към нея, а тя това и чакаше. Когато бе на няколко сантиметра, тя издърпа оръжието му и го удари с него в стомаха, карайки мъжът да залитне назад, удряйки се с всесила ветажерката, която се разклати.
Мъжът от охраната се стовари почти изцяло Кристин, затискайки я с тялото си, а след миг жената видя как желязната етажерка залитна към нея и падна върху тях. Жената закри с ръце лицето си, за да попречи на някое стъкло да я нарани. Изпищя от болка, при допира на метала с крака и рамото й. Почувства как от очите й рукват сълзи и как десният й крак изтръпва, а лявата й ръка отказва да се помръдне. Беше затисната под огромната етажерка и незнайно защо мириз на изгорено достигна до убонянието й.
Луис се обърна рязко и видя как Крис бе затрупана под кучпина железа, стъкла, книги и всякакви други глупости, а на няколко метра от тях лумва огън, който доста бързо обхващаше всичко и се приближаваше към жената.
- КРИС! – изкрещя мъжът и като се обърна се втурна към мястото където лежеше тя. Втуран или по-скоро закуцука към нея, а раната в корема и в крака се обадиха, но това не му порпечи да се върне.
- Луис. – чу се гласа на Кристин, която се чудеше как да се измъкне и благодареше на Господ, че мъжът от охрната беше сравнително огромен и тялото му не позволи на етажерката да падне изцяло върху нея. – Мамка му казах ти да се махаш!
- Млъкни и ми кажи как да измъкна. Можеш ли да се движиш? – попита той и започна да голежда мястото. Останалите мъже от охраната се приближавах абавно към тях, проправяйки си път през огъня, което не бе никак лека задача.
- Да. Не си усещам само дясната ръка и крака, иначе всичко е наред. – долетя ведрият глас на жената. – Моля те Луис изчезвай от тук преди да са дошли другите и да са те очистили. Аз...аз ще се измъкна..ох..по някакъв начин. – викна Кристин и се опита да помести мъжът.
- Достатъчно голям съм, за да поемам отговорности, за тоаа не ми казвай какво да правя. Можеш ли да се провреш през дупката ей тук? – попита мъжът, като застана на доста малко разстояние от нея.
- Не мога. Ръката ми е затисната. – изкрещя тя. Чуваше гласовете на другите мъже, около тях, огънят все повече и повече се приближаваше, а лек зрив разтресе помещението докато Луис се опитваше да й помогне.
- Добре. На три аз ще се опитам да вдигна етажерката, а ти ще си издърпаш ръката. Става ли? - болеше го ужасно, но трябваше да порбва.
- Добре. Хайде. Едно, две...три. – Блекмур се помъчи да я вдигне, но тъй като тя беше мнго тежка, а той определено нямаше много сили нищо не се получи. Дори не я помръдна.
- Хайде пак. – извика мъжът, като не смяташе да се отказва.
- Няма смисъл, Луис. Твърде тежко е. – викна тя, отпускайки се на земята. Беше се видяло. Щеше да си остане тук затисната, докато не я откриеха, а после...е после щеше да мисли какво щеше да й сеслучи, - Чуй ме. Отиди да вземеш Ана и бягайте! Мен не ме мислете. Аз ще се оправя...хайде Луис тръгвай! – говореше тя, но Блекмур дори не трепна. Нямаше да я остави, пък каквото ще да става. вече се чуваха гласовете на мъжете от охраната, а съвсем скоро цялата сграда щеше да разбере, че има нарушители, ако вече не знаеха.
- Имате ли нужда от помощ? – долетя до болка познат глас.
- Леонард? – извика Луис, като не можа да повярва на ушите и окото си. – Какво правиш тук?
- Да и аз се радвам да те видя. – ухили се Лео и с няколко движения беше до Блекмур. – Хайде да ви измъкнем от тук и да изчезваме, че става доста..хм.. напечено. – погледът му се насочи към огъня, който вече наближаваше доста застрашително. – Здрасти Крис. И аз се радвам да те видя, н не му е сега времето. Ще повдигнем това чудо тук, а ти трябва доста бързо да си измъкнеш ръката. Ще успееш ли? – тя кимна, а сърцето й трепна. Не можеше да повярва, че той е тук. – На три Луис. Едно, две...три! - двамата повдигнаха едва няколко сантиметра етжерката, а тя издърпа ръката си, стенейки от болка. Определено беше счупена, само дано да не беше извадена, помисли си тя.
След това Леонард и Луис й помогнаха да се промуши между лавиците и я изправиха на крака, е доколкото това бе възможно, като се има напредвид, че в десният й глезен има куршум, не си усеща крака, ръката в най-добрия случай е счупена, а на главата й бе зейнала яма, иначе всичко беше наред. Поне не беше на части.
- Време е да се изнасяме. – викна Лео, но в същия момент един куршум исвистя и се заби в рамото на Блекмур, който се хвана за Крис. Луис усети как от рамото на долу по ръката му се стича топла лепкава течност, а светът за миг се люшна и изчезна. Мъжът си наложи да се задържи в съзнание, но това май не бее много лесно точно в този момент. Ала гласът на Лео го върна в съзнание – Ох, тези определено са решили да ви направтя на сол, а? – този човек беше в доста добро настроение. Леонард се обърна и започна да стреля по тях, уцелвайки двама, а другите бяха принудени да залегнат, за да не станат последна спирка на куршумите. – ХАЙДЕ! – викна той, помагайки на Блекмур да се изправи. – Крис можеш ли да ходиш? – обърна се към жената, като видя карака й.
- Сега ще разберем. – тя направи крачка напред, но болката беше твърде силна и тя тръгна да пада, но мъжът я хвана. – Явно не. – ухили се тя и се вгледа в него. Беше щастлива, че го вижда макар и при тези условия, беше се променил, но си беше и същияте.
- Хей, влюбените, хайде после да се радвате един на друг, а? време е да се махаме. – Лео и Крис с есъзнаха и тръгнаха дасе изкачват пос тълбите, като Кристин се бе облегнала на Леонард, а Блкемур ги прикриваше доколкото беше възможно. Едната му ръка беше простреляна, но това не му пречеше да стреля с другата, е не, че целеше нещо, но това бешед руг въпрос.
Когато излезнаха в коридора, това което ги посрещна не беше кой знае колко приятна глетка – Ана се опитваше да се скрие от няколко куршума, които се забиха в стената до нея, а онези от „лошите” се опитваха да я хванат или не по-скоро да я направтя на решето. Тримата се скриха зад един ъгъл, а Лео започна да стреля по мъжете, които за миг се разсеяха и това косташе живота на трима от тях.
- Радвам се, че се появихте. – ухили се Ан като видя приятелите си. – Ама ти какво правиш тук? – попитя тая учудено Леонард, които се наведе рязко.
- А нищо интересно. Разбрах, че има веселба и реших да се присъединя. Ти иначе как си? – двамата си говореха така сякаш бяха седнали на по кафе, а товаче около тях летяха куршуми беше нещо обикновено.
- После Леонард! – извика Крис и докуцука до тях. Когато Ан я видя отвори учудено уста.
- Боже каквот и се е случило?
- Нищо необичайно. Ти да видиш Луис на какво прилича. – отвърна жената и се долепи до стената. Бавно се придвижваха към изхода, който беше барикадиран от поне 20 човека. – Мамка му хайде вече да си ходим! – недоволстваше тя и кат улучи един в главата нададе победоносен вик.
- Добре. Ще трябва да минем през тези. – Лео посочи към 10 човека, които с бавна крачка се насочваха право към тях, а каратечниците им бяха заредени до дупка, за разликаот оръжята на бегълците. – Сега! – зивика той и четиримата се показаха от скривалището си. Десетки куршуми залетяха срещу тях, всеки намирайки различен край.
Луис почувства пареща болка в гърдите, а след миг падна на земята по гръб. Усещаше как топлата течност се спуска отдвете му страни, а шумът бумтеше в ушите му. Вече не можеше да се съпротивлява с ужаса. Цялото тяло го болеше, всичко се въртеше, а тъмнината го обгръща. Искаше да затври очи и да запси, да спре болката...
- НЕЕЕ... – извика Кристин и се завлачи към него. – Луис, Луис... – говореше трескаво тя – Моля те, не губи съзнание...трябва да се махнем от тук..остана още съвсе малко. – сълзи капеха от очите й. Болка и страх се бяха семсили в едно, карайки я да плаче. Луис лежеше кашляйки, а ужасната болка отново се беше обадила. Защо не можеха да му дадат малко морфин и болката да спре?
- Хайде приятел трябва да станеш. – тя се обърна и вдия Леонард, който се беше надвесил над тях. – Ще можеш, нали? – Блекмур кимна, едва доловимо и като се облегна на стената и на Леонард се изправи със сетни сили, залитайки. – Крис нали ще можеш...
- Да. Вие тръгвайте, аз ще ви настигна. Върни го жив на Ем, моля те. – каза тя и ги изпрати с поглед, но тя не можеше да стане. Ръката я болеше ужасно, не чувстваше кърка си, а куршумите летяха в различни посоки. Бавно започваше да губи съзнание, не искаше да губи съзнание, но не можеше вече да се бори, не издържаше. Направи последне опит да стане, а нечий юмрук се заби първо в стомахът й, карайкия да се превие на две, а после и в лицето й, което я накара да падне на колене. Следмиг нечие друго тяло падна близо до нея, но тя нямаше сили... Чувстваше умора и болка, чуваше данданията около себе си, но не искаше да отвори очи, просто лежеше там насред коридора, а различни хора минаваа покрай нея, без дори да я виждат.
Очите му шареха по телата, които бяха пръснати по пода, страх и ярост се вплитаха в душата и сърцето му. Искаше да я намери колкото се може по-бързо и да види, че е добре, но гадното чувство зародило се в сърцето му му подсказваше, че нещо не е наред. Върна се там където я бе оставил и за миг сърцето му спря. Лежеше спокойно на пода, очите й бяха затворени, а тя самата непомръдваше. Около кракът и главта й се бяха образували малки локвички кръв, които с всяка изминала секунда нарастваха все повече и повече.
Хукна към нея, като не му пукаше, че от другата страна на коридора се задаваха още 20 човека, които на дали щяха да му се зарадват и да го пуснат с цветя и почести да си тръгне. Клекна до нея и потрси пулсът й. Съвсем лек, едва доловим, но все още го имаше, но ако не побързаше тя щеше да си отиде. Вдигна я на ръце и я понесе към колата. Ана и Луис бяха отпрашили с Фоклсфагена. Луис беше изгубил съзнание още докато излизаха от сградата, кръвта му бавно изтичаше и ако не го видеше лекар определено щеше да умре, а те ве още не знаеха.
Той щеше да отиде в къщата на Емили с неговата кола и с нея. Не можеше да рискува живота на другите двама, карайки ги да го чакат. Беше накарал Ан да тръгне, като й бе казал, че ще кара след нея. Тичаше колкото можеше по-бързо, но това не беше кой знае колко много, защото в ръцете си носеше тялото на Кристин. Трябваше да стигне до колата, трябваше да се измъкне трябваше да го направи заради нея, не заради себе си, тя трябваше да живее.
Още няколко метра и щяха да излезна от сградата. Куршумите летяха към тях, но по една или друга сучайност той ги избягваше, не поглеждаше назад, не искаше да вижда какво го чака, ако ги хванат, просто тичаше. Имаше една едничка цел и тя беше да запазиж живота й, а това щеше да стане, ако се добереше до колата.
Излезе от антрет и продължи да тича към черното Ауди, което бе спряно от другата страна на улицата. Отвори задната врата, слагайки на задната седалка тялото на жената и като се намести на щофьорското място изхвърча надолу по улицата с мръсна газ. Притеснението му бе взело връх и той бе спрял да мисли трезво в момета, в който бе видял безжизненто й тело да лежи там на пътеката. Ако нещо й се случеше никога нямаше да ис прости, че я бе оставил. Караше с бясна скорост по пъя към къщата на Емили където щяха да ги чакат другите. Дано само да успее да стигне на време, дано не е късно...

Чувствайки опората на седалката, Луис отпусна глава на възглавницата и притвори очи. Болката го обгръщаше малко по малко и не му достигаше въздух. Смъкна прозореца и остави хладния нощен вятър да развява косата му. Вече нямаше за какво да пази съзнание, можеше да затвори очи и да заспи…
Раната от извадения бъбрек го убиваше, чувстваше кръвта, която се спускаше от талията му надолу по крака. Знаеше, че нескопосания шев се беше разпрал, усещаше го. Рамото и гърдите също го прорязваха и, отвреме-навреме, присвиваше болезнено очи. Единствен кракът му беше останал верен – явно че двете седмици бяха оказали влиянието си и поне можеше да ходи, макар и не-особено нормално. И, въпреки всичко, другите рани заличаваха болката в бедрото.
-К-какво се е случило с окото ти? –Попита плахо Ана.
Луис отвори рязко очи и се загледа в тавана на колата. Не смяташе да отговаря на този въпрос – не беше нещо, което сам можеше да приеме. Затова щеше да го пази от останалите, единствена Емили трябваше да научи. Другите не им беше работата да знаят, не му трябваше съжалението им, напротив, плашеше го.
В този миг Луис благодари на всички светии, че беше облечен целия в черно. Можеше да преживее въпросите за рамото, гърдите и бедрото, но не и на какво се дължеше превръзката на кръста му.
-Луис. –Повика го уплашено момичето.
-Нищо ми няма. –Присви уморено очи.- Всичко е наред.
Ана спря колата преди една отсечка и обърна поглед към задното стъкло:
-Къде са? –Промълви тихо и уплашено.
Луис не отвърна глава назад – знаеше много добре, че фаровете на Аудито нямаше да разцепват подтискащата тъмнина. А и нямаше сили повече да се бори с това. Чувстваше се странно-безпомощен, вече не нападател, а жертва. Този, който те бяха дошли да спасяват. Този, който в момента не можеше да се изправи от болка. Този, заради чиято слабост се бяха случили толкова много неща тази нощ.
Протегна ръка към тавана на колата и свали надолу огледалото. Беше поставен пред дилема – да избере коя ръка да вдигне толкова високо. Раната от операцията беше вляво, а куршумите в гърдите и рамото – вдясно.
Повдигна лявата си ръка и очите му се оцъклиха от болка. Дъхът му се учести, а ръката потрепери неволно.
-Луис. –Повика го тихо и ужасено Ана, но Блекмур не реагира.
Отвърза възела и превръзката падна в скута му.
Прехапа устна до кръв и стисна очи. Значи беше истина. Значи наистина не виждаше.
Вдигна поглед към огледалото и се плъзна по белезите от обгорено по дясното му слепоочие. Докато не стигна до самото око.
В първия момент реши, че се беше сляло с червените „спомени” от киселината. После установи, че не беше така.
Беше така кръвясало, че почти не белееше. Всичко останало беше наред – движеше се в унисон с другото, още пазеше тъмносиният си цвят, който сега изпъкваше на кървавочервеното.
Въздъхна леко. Още не беше осъзнал какво беше загубил. А и не искаше да разбира, поне не идните дни.
Обърна бавно лице към Ана, сякаш за да не я изплаши, позволявайки й да види пораженията.
-К-какво… му има? –Потрепери Ана. Явно мисълта я ужасяваше.
Луис вдигна превръзката и отново прикри окото си. После облегна глава и прошепна:
-Можеш да палиш, дойдоха. –Отвърна с пресипнал глас.
-Ама ти как разбра? –Учуди се момичето.
-Чух мотора на колата. –В ужасът си Ана съвсем се беше шашнала и не беше чула колата. Тя непохватно запали фоклсфагена и нададе газ, уверявайки се, че отзад наистина ги следваше Аудито. Петнайсет минути по-късно Ана отново проговори тихо и със солидно чувство за неловкост в гласа си:
-Луис… Виждаш ли?
-Защо да не виждам? –Попита я тихо, без да отваря очи.
-Аз… То… окото ти… -Каза на пресекулки, чувствайки се адски неудобно.
-Нищо му няма, ще се оправи. –Излъга спокойно. Съвсем скоро кръвоизлива щеше да изчезне и по нищо нямаше да личи, че беше мъртво. Не искаше да го гледат като безпомощен, като инвалид, затова просто щеше да го скрие. Слабата киселина явно беше в прекалено малко количество. Може би бяха паднали върху лицето му само няколко капки. Иначе досега нямаше да може да се познае в огледалото.
Но окото не беше най-големият му проблем – раната на кръста честичко напомняше за себе си. Луис не бе имал възможност да се увери дали наистина се беше случило най-страшното.
Липсата на бъбрека беше поносима за нормалния човек, но не и за един убиец. Щеше да мине на хапчета, нямаше да може да тича, да се бие, да живее така, както бе живял. Или, дори и да можеше, във всеки един момент трябваше да очаква най-страшното. Защото щеше да е лесна мишена, превивайки се от болката, която щеше да го съпътства, ако запазеше този си начин на живот. А той щеше да го направи.
Засега беше най-добре да скрие всички тези факти от останалите. Те вече не бяха един екип, не им го дължеше.
-Луис. –Повика го Ана с треперещ глас, врязала ноктите си във волана. Блекмур се обърна леко към нея.- Какво се случи през тези две седмици?
-Опитаха се да ме накарат да проговоря. –Отвърна й тихо.
-И успяха ли? –Оживи се от отговора му жената.
-Не.
-А ти какво плати за това?
Въпросът й увисна в тишината, а ръмженето на мотора царуваше отново.
-Виж, Ана. –Започна глухо.- При цялото ми уважение и благодарност, че ме спасихте и спазихте клетвата си относно Емили… не ми се говори за това. А и не е особено интересна история за разказване. Моля те, просто забрави!
При тази измъчена молба, Ан замлъкна и не проговори по време на остатъка от пътя.
Когато колите спряха, Луис хвърли един поглед на къщата. Не можеше да повярва, че някога е живял тук, не можеше да повярва, че някога беше бил щастлив тук. Сякаш бяха минали години от това време. А той беше извървял един дълъг и болезнен път.
Излезе първи от колата, макар и с най-много усилия. Не искаше никой да се приближава до него, защото се страхуваше, че ще узнаят за болката, която обгръщаше цялото му тяло, пулсирайки по раните. Облегна се леко, за да запази равновесието си, чувствайки странна слабост в колената си. Вдигна замъглен поглед към Аудито на Леонард и с разфокусирано зрение забеляза как той изкарваше на ръце Кристин, която цяла беше обляна в кръв и в безсъзнание.
Рязък порив да отиде при тях, който новата болка в кръста спря безжалостно. Облегна чело на ръцете си и потуши напиращия стон.
-Луис, дай да ти помогна. –Каза Ана и понечи да обиколи колата.
Мъжът вдигна глава и махна към нея с ръка:
-Не се приближавай! –Изрева, а после гласът му замря.- Нищо ми няма…
Той трябваше да се грижи за Кристин, той, не Леонард, не Ана. Беше обещал, беше дал клетва толкова отдавна. Беше дал клетва да я защитава с цената на живота си. А какво беше причинил?
Челото му отново опря на ръката, а пръстите се заровиха болезнено в косата му. Вече дори беше забравил болката, не беше очаквал този удар, не и този.
Леонард беше влязъл в къщата с Кристин на ръце. Луис не помръдваше от мястото си, а Ана още не се беше отказала да му помогне. Погледа й се спускаше към вратата на вилата, а после към Луис, и желанието й да помогне се раздвояваше. Тя протегна леко ръка към него и докосна рамото му.
-ВЪРВИ! –Изрева рязко и я накара да подскочи.- ВЪРВИ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Отбивайки ръката й за втори път, Ана разбра че беше безполезно. Затова продължи към къщата – може би Емили щеше да успее да го успокои и вразуми. А и Крис се нуждаеше от нея.
Чувствайки отсъствието й, Луис вдигна глава нагоре и се взря в луната за няколко секунди. После прехапа устни и заби главата си в капака на колата, без да може да сдържа отчаянието си повече.
Какво беше причинил?

"Седеш в колата и бавно пушеше цигара. Преди около половин час бе свършил с една от задачите си, бързо и точно и точно се бе отправил към апартамента, когато забеляза нещо до болка познато по пътя.
Леонард бе набил толквоа рязко спирачки, че за малко не предизвика верижна катастрофа.
Не обръщаше внимание и на псувните и обидите, долитащи от подминаващите го коли, погледа му бе вперен единствено в сивия мерцедес пред него, паркиран в малката уличка, който познаваше до болка, който бе карал толкова много пъти.
Сега седеше и чакаше собственика му да с епояви, за да види, с малко повече късмет, някое старо познато лице.
Но с времето никой не идваше и това го озадачаваше, до момента в който от сградата отзад, не се дочу изтрел.
В мига му бе станало ясно, за какво точно става въпрос и взимайки оръжията си, бе излетял по посока на виковете.
Вътре или щеше да срещне миналото, или в по лошия случай- бъдещето. "










Емили бе дочула шум от хола, гласове, познати, движения и започна да удря по заключената врата. Никой не направи нищо до момента, в който вратата не се отвори съвсем бавно.
Луис направи крачка навътре, съсредоточил погледа си върху Емили, която се дръпна уплашено назад, оглеждайки го.
После очите и се напълниха със сълзи, след което всички тези чувства се избистриха до прикрита загриженост, любов иуспокоение, и неприкрит гняв.
Първата и реакция бе да започне да му крещи, да го ругае и после да се хвърли в ръцете му прегръщайки го, но осъзнавайки бавно окаяното състоение в което бе, се отказа.
Очите и пак се напълниха със сълзи, докато той протягаше ръка към нея.
Дръпна се, без да му позволи да я докосне.
После хвана ръката му и му помогна да легне на леглото.
Изтича в хола и забеляза проснатата на дивана, ранена Кристин и леонард, който превързваше раните й.
-Лео? - прошепна,а той само се обърна усмихна й се и каза:
-Върви помогни на Блекмур, аз ще се оправя.
Емили не чака втора покана взе една аптечка и се върна в спалнята.
Луис лежеше на леглото затвори очи и с еусмиха леко, когато тя го разсъблече почти гол и започна да промива и превърза раните му.
Докосна с треперещи пръсти клепача на раненото му око, но не каза нищо.
След минутка се дочу плана на Алексис от люлката.
Бебето долавяше напрежението.
Ем стисна зъби и си каза, че ще превърже Луис и след това ще се погрижи за Алексис.
Детето не спираше да плаче.
-Емили - мъжа проговори с слаб глас. - Донеси ми Алексис.
Чернокосата не отговри, а продължи да превързва раните му. От очите й вече капеха сълзи.
-Донеси ми го моля те искам да го подържа. МОля те.
Ем стисна зъби и стана. извади малкия от легълцето, сле дкеото го намести върху вече превързана ръка на Луис и продължи да се занимава с него, а в същото време мъжа галеше и шепнеше на бебето, което скоро се успокой и замлъкна.
Изведнъж всякаш от нищото Луис започна да разказва какво се е случило, докато тя едва сдържаше риданията.
-Не искам да знам. -прошепна. - Вече не. Сега когато всичко се крие от мен не искам да знам.
-Но аз искам да знаеш. Искам да ти разкажа.
Ем прехапа болезнено устни и поклати глава, разтреперана.

Луис отвори леко очи и се загледа с премрежен поглед в Емили. Усмихна се леко и прокара пръсти през косата й, привличайки вниманието й:
-Колкото и да го отричаш, няма да се промени. –Прошепна с прегракнал глас и се изправи, облягайки се на стенат. Емили понечи да го дръпне отново да легне, но Луис хвана китката й и не й позволи. Загледа се за секунди в очите й, после се взря в Алексис, който се смееше леко, докато Блекмур гъделичкаше леко тялото му. Наведе се и докосна с пребледнели устни челото му. Изви главата си назад и прехвърли крака си през леглото, докосвайки пода. Емили наблюдаваше безмълвно цялата ситуация, без да сваля поглед от него. Докато и другият крак не докосна земята. Тогава се приближи бавно до него и му помогна да се изправи. Прокара ръка по талията й, избягвайки погледа си, а после се приближи и остави Алексис в креватчето. Протегна ръка, игнорирайки болката в рамото и погали леко бузата му, докато детето риташе развълнувано с крачетата си. После се приближи до леглото и се облече, чувствайки погледа й по тялото си. Срещна го, чак когато се изправяше. Издържа го за един миг, а после отвори вратата и излезе.
Погледна към Леонард, който беше клекнал до леглото до Крис и Ана отстрани. Устните му потрепнаха за миг, но не проговори. Просто продължи към входната врата.
-Луис! –Извика лед него Ана и тръгна към вратата, но Емили я спря с треперещ глас:
-Остави го. –После се клекна до дивана и докосна с треперещи пръсти ръката на Крис.- Трябва да я наместим. –Прошепна тихо, а Леонард видя, че в очите й още трепериха сълзи, но не проговори.

Когато спря колата, тя се хлъзна и се завъртя леко. Луис не обърна внимание. Облегна се назад и затвори очи.
Всичко това трябваше да спре. Колкото се може по-бързо да спре. Вече не беше забавно.
Когато докосна превръзката на кръста си, му причерня. Съвсем беше забравил, съвсем беше претръпнал към болката.
Тогава осъзна, че всичко това беше грешно. Опитваше се да повтори старите грешки отново.
Запали рязко колата и се върна отново на пътя за езерото. Намали едва когато достигна до вилата. Излезе колкото се може по-бързо и отвори рязко вратата.
-Как е тя? –Беше първото, което се отрони от устните му.
-Изгубила е много кръв. –Прошепна Емили, без да го поглежда.
Луис се приближи до дивана и с цената на много болка, вдигна Кристин на ръце.
-Ти съвсем ли полудя? –Опита се да я вземе от ръцете му Леонард, но Луис не отвърна, само се отдръпна от него. Просто я постави на задната седалка на колата и понечи да се качи, но Леонард, Емили и Ана му попречиха.
Ем хвана ръката му и го поведе малко встрани от останалите. Вдигна леко очи към него и прошепна:
-Какво правиш? Искаш да се убиеш ли?
Блекмур не отговори веднага, Емили се повдигна на пръсти и положи глава върху здравото му рамо, прокарвайки ръце по шията му.
-Страх ме е. –Отвърна тихо в ухото й, а после изви глава нагоре, взирайки се в луната. После се отдръпна леко от нея и викна с последния глас, който му беше останал.- Тръгвайте.
-Вие няма ли да идвате? –Подвикна Леонард към него.
-Не се безпокой за това.
Фолксфагена изръмжа и вдигна прах във въздуха. Бяха останали сами с Емили и Алексис. Така беше по-добре.
-Ела. –Дръпна я за ръката към къщата. Емили остана безмълвна, но го последва. Пет секунди по-късно Блекмур държеше малкия в скута си, докосвайки леко стрелкащите му се ръчички.- Какво можех да направя, Ем? –Попита, вдигайки погледа си към нея. Беше се облегнала на стената до камината и пушеше, тръскайки нервно в огъня. Не го поглеждаше.
-Можеше да ми кажеш. –Отвърна тихо, без да вдига поглед от огъня, който се отразяваше в очите й.
-Сега ти казвам. –Промълви тихо.
-Не ми казваш всичко. –Дръпна отново от цигарата и я хвърли в камината. Огънят припламна леко, а после отново се върна с предишната си сила.
Емили се приближи до дивана и седна в краката му, присвивайки своите под себе си. Загледа се в малкото личице на сантиметри от своето и докосна с устни главичката му. Усмихна се леко и промълви:
-Поне няма да забравя очите ти.
-Ще се оправи. –Отвърна Луис.
-Или поне така ще изглежда. Не винаги това означава едно и също, Луис. –Вдигна очите си към него.
Луис разбра за какво говореше тя и това не беше окото му. Беше я наранил с решенията, които беше взимал, без дори да й споменава. Съвсем беше забравил за всичко.
На ръката му нямаше халка, но не беше сам. Беше го забравил в мислите си. Беше забравил за нея. За миг беше действал, забравяйки този факт, и я беше наранил, по-жестоко, отколкото беше наранил себе си.
-Емили. –Прошепна прокарвайки ръката си през косата й. Жената се надигна, поставяйки ръце от двете му страни за опора, и впи устни в неговите. Когато се отдели леко, Луис прошепна.- Прости ми!
Ем се отдръпна бавно от него и изчезна от стаята, затваряйки след себе си.
Погледът на Луис падна върху Алексис и детето се усмихна леко.
-Ти не разбираш какво става, а, малкия? –Прошепна Луис.- И по-добре за теб.