Muggle paradise

-Ей сега идвам!-прошепна или по-скоро извика Брук в ухото на Сиена,а другата само кимна проследявайки за миг с поглед приятелката си.Брук се изправи и се промуши покрай Джесика,Алена,Драко и Теодор,които обсъждаха нещо(неразбираемо как) надвиквайки се със силната музика.Светлините постоянно се меняха и ако някой се загледаше прекалено дълго в тях определено можеше да му се завие свят.
Брук се подпря на бара и проточи врат търсейки с поглед бармана.Пръстите й потропваха нетърпеливо по дървената повърхност когато най-сетне той се появи.Момичето му обясни с ръце какво точно иска и колко и той кимна при което тя се извърна,изчаквайки.Към нея вървеше Дейвид и по погледа му можеше да се досети,че посоката му беше тъчно към бара,и по-точно към нея.Тя извърна поглед и погледна бармана,който май имаше някакъв проблем с отварянето на бутилката.Беше млад и явно нов щом не се справяше по-бързо.
-Така ли ми се струва или ме избягваш?-Дейвид се бе оказал до нея по-бързо отколкото очакваше и на Дейвис й идваше да набие бармана затова.
-Струва ти се.-отвърна тя безразлично извръщайки поглед към него.
-Сигурна ли си?
-Убедена съм.-подигравателна усмивка се появи на лицето й.-Май не си свикнал да те пренебрегват а?
-Бързо схващаш.-ухили се той подпирайки се на бара точно до нея.
-В такъв случай онова момиче ей там не отделя очи от теб.-кимна Брук към някакво високо русокосо момиче,което танцуваше доста диво и не отделяше поглед от гърба на Дейвид.Монтагю се обърна и за момент я изгледа,но като че ли загуби интерес и върна погледа си на Брук.Но тя вече беше взела най-сетне готовите питиета и се бе насочила към масата.Младежът я настигна бързо и й препречи пътя.
-Обидил ли съм те с нещо?
-Не.
-Тогава защо се държиш така?-настоя той.
-Как?
-Така.
-Как така?-Брук едва сдържаше усмивката си,а можеше да се закълне,че същото е и при него.
-Избягваш ме.
-Не те избягвам.
-Стига си отричала всичко,което кажа.
-Ами не си прав,какво очакваш да правя.-изръмжа тя.Дейвид се ухили.
-Е това се казва страст!
-Това не е страст,това е раздразнение.-въздъхна тя.-Какво искаш от мен?
-Нищо не искам.
-Тогава за какво изобщо говорим?
-Какво ще кажеш да потанцуваме?
-Не сменяй темата.-отряза го тя.
-Това "не" ли означава?
-СТИГА!-извика Брук и ако не й бяха заети ръцете щеше да го набие вече.-Какво се опитваш да направиш като ме дразниш?
-Честно ли?-тя кимна.-Ами търся си повод да те ядосам и да те целуна.Когато си ядосана не можеш да реагираш бързо.
Брук примига срещу него.Или беше изключително тъп или..беше тъп,да,но и готин.Тя тръсна глава и тъкмо отвори уста да каже нещо когато усети как телефона в задния й джоб завибрира и подскочи.Дейвид я изгледа изпод вежди докато тя оставяше напитките на близката празна маса и вадеше телефона си.
-Какво е това?-попита той гледайки апарата в ръцете й докато тя натискаше зелената слушалка и го вдигаше към ухото си.
-Ало?
-Ало?
-Чувате ли ме?-гласът отвътре беше изключително тих и Брук едва-едва го чуваше.
-Да,да,говорете по-силно.Кой се обажда?-за огромен нейн късмет музиката затихна докато ди-джеят сменяше песента.
-Обажда се бърза помощ.С Брук Дейвис ли говоря?
-Да,аз съм ,какво е станало?-попита притеснено момичето.
-Оставена сте като контакт за спешни случаи.
-На кого?Какъв спешен случай?
-Лаурен Скалзо.Докараха я преди няколко минути.В интензивното е в момента,лекарите се борят за живота й.Катастрофирала е с колата си.Можете ли да дойдете?-Брук усети как сърцето й се свива болезнено и краката й започнаха да треперят.Музиката изгърмя силно заглушавайки гласа от слушалката.Лаурен...боже мили...ами ако....катастрофирала....
-Добре ли си?-Дейвид я гледаше вече притеснено леко навел се напред.
-Ало?Ало?Госпожице?Ще можете ли да дойдете?-гласът на дежурната сестра едва се чуваше.
-Да...ще дойда.-отвърна отнесено Брук.Разбира се,че щеше да отиде.Затвори телефона и го напъха разсеяно в джоба си.
-Добре ли си?-повтори Дейвид хващайки я за раменете.-Изведнъж пребледня и...
-Лаурен е катастрофирала с колата.Трябва да отида бързо в болницата.
-Добре,да вървим.
Брук не понечи да спори.Точно в момента не й пукаше особено дали той ще е с нея или не.Даже се радваше,че ще дойде,че няма да е сама.
Двамата се насочиха към изхода и бързо излязоха и Дейвис почти изтича до таксито,спряло на близо.Дейвид я последва малко неохотно в колата и още щом казаха името на болницата,шофьора потегли,а Брук отпусна лице в ръцете си.
"Лаурен...Лаурен...ако умреш ще те убия!"-помисли си отчаяно тя.Не трябваше да я пуска да отива сама...където и да се беше запътила.О,боже дано да се оправи!
Усети ръката на Дейвид на рамото си и се извърна към него.
-Тя ще се оправи,спокойно.-каза той неестествено сериозно.
-Дано си прав.-въздъхна Брук отпускайки глава на рамото му.Дейвид се възползва от момента и преметна ръка през рамото й.
-Не трябваше ли да кажем и на другите?
-Първо ще видим какво е станало.Може да не е сериозно,надявам се да не е сериозно.Не искам да тревожа и тях.Ако е сериозно...тогава ще им се обадя.
-Както искаш.
Брук едва изчака таксито да спре преди да излезе и Дейвид бързо я последва.Двамата изтичаха бързо до вратите и влязоха вътре насочвайки се към някаква ниска кльощава сестра.
-Лаурен Скалзо?Тя тук ли е?
-Вие коя сте?-попита сестрата бързо.
-Аз съм Брук Дейвис.Щом ми се обади веднага дойдох.Тя ще се оправи ли?
-Изчакайте,г-це Дейвис,сега ще проверя.
-Тя добре ли е?-настоя Брук.
-Не мога да ви кажа.В момента е в операционната.
Брук стисна очи и се отпусна в близкия стол.Не знаеше колко е стояла така,но имаше чувството,че с всяка изминала секунда притеснението й нараства стократно и пред очите й постоянно изникваха ужасяващи сцени на които не искаше никога да става свидетел.
Усети нечия ръка да я потупва на рамото си и скочи на крака.Дейвид й посочи някаква мъж,около четиридесет годишен,облечен в зелена престилка да върви към тях.Брук избърза към него и попита почти истерично.
-Тя ще се оправи ли докторе?Кажете ми,че ще се оправи!
-Успокойте се,г-це!Вие роднина ли сте й?
-Аз...не,най-добра приятелка.Но родителите й живеят във Франция така че с Лаурен сме много близки.-избърбори бързо тя.-Кажете ми докторе,тя ще се оправи нали?
-Трябва да говоря с някой роднина.Как мога да се свържа с баща й или майка й?
-Майка й е мъртва,а баща й май е във Франция.-изведнъж една мисъл я осъни.-Чакайте!Баща й се върна днес!
-Добре,веднага ще се свържем с нея.
-Ами Лаурен?няма ли да ми кажете поне как е?Ще оживее ли?
-Съжалявам,госпожице.Ще трябва да изчакате.Трябва да говоря с баща й.Извинете ме.
-Не!Не!чакайте!-извика Брук настоятелно хващайки го за ръката.-Тя ми е като сестра!Трябва да знам!Не можете просто да ме оставите в неведение!
-Успокойте се,г-це.Ще се наложи да изчакате г-н Скалзо.Съжалявам.Ще пратя сестрата да ви донесете успокоително!
-Не ви искам успокоителните!-извика Брук вбесено,усещайки как ръцете и краката й треперят.Какво толкова беше станало,че не искаше да й каже?Не можеше да е умряла,не можеше!О,боже,не можеше нали?-Искам да разбера просто тя как е!
-Брук,успокой се.-прошепна Дейвид в ухото й гледайки намръщено мъжът,който издърпа внимателно ръката си от хватката й.Брук почти се беше свлякла на пода преди той да успее да я подхване.
-Тя не е мъртва!Не е мъртва!Не е мъртва,нали?
-Разбира се,че не е.
Погледът й се беше замъглил от сълзите и тя се бе вкопчила в ръката му като удавник за сламка.
-Обещаваш ли?-каза го съвсем отчаяно,не очакваше потвръждение.Просто не беше готова да я загуби,не беше готова да я пусне да си отиде.
-Обещавам.-каза почти нежно Дейвид и Брук вдигна глава,за да срещне очите му.Преглътна шумно и обви ръце около кръста му отпускайки глава на гърдите му и оставайки неподвижно така,заслушана в ритъма на сърцето му.Усети как той я повдига на ръце и след миг я остави на една от скамейките до стената,близо до крилото от където бе дошъл доктора.

-Г-це Дейвис?-Брук вдигна очи,за да срещне тези на доктора,който така нагло й бе отказал всякаква информация относно състоянието на Лаурен.Момичето стисна зъби изправяйки се.-Не можахме да се свържем с г-н Скалзо.Сигурна ли сте,че това е неговия номер.
-Да.Напълно.-кимна тя.Лекарят облиза устни вперил поглед в пода,след което вдигна очи към нея.-В такъв случай трябва да го съобщя на вас.
Сърцето на Брук се сви болезнено.Да съобщи...кое?Че е мъртва?Не,не,не,не,не!
-Г-ца Скалзо е в доста тежко състояние.Успяхме да спрем кръвоизливите,но желязото,което бе пронизало левия й хълбок е минало опасно близко до някои от жизненоважните й органи.Също така е наранен и гръбначния й стълб...
Брук се свлече на пейката до Дейвид забила поглед в пода.
-...състоянието й е нестабилно,опасяваме се,че може да не издържи повече от няколко дни...
Дишането й се учести,а от очите отново закапаха сълзи.
-...има някаква надежда,че може да се оправи,но ви препоръчвам да не се надявате много.Цяло чудо е,че изобщо е жива...
Брук вече не го слушаше.Задушаваше се.Лаурен.Катастрофа.Думи, спомени,моменти от миналото се смесиха и объркаха в една голяма каша и една-единствена мисъл изплува отгоре. Лаурен беше зле. Много зле и можеше да умре всеки момент.

-Къде изчезна Брук?Няма я вече повече от час!-обади се Сиена извивайки врат в опит да забележи някъде фигурата на споменатата.
-И Дейвид липсва.- отбеляза многозначително Теодор и останалите му приятели се спогледаха с усмивки.
-Няма начин.-отсече Джесика.
-Защо не?-Драко се навене напред към нея.-Той я харесва,тя него-също.Кое пречи?
-Второ условие.Тя не го харесва,а и доколкото знам не е сама.-отбеляза Джесика гледайки го изпод вежди.
Сиена се размърда и впери поглед в телефона си.Изгледа останалите озадачено и и Фани попита.
-Кой е?
-Брук.
-Брук ли?-възкликна Алена.-Защо ще ти звъни?Не може ли просто да дойде до тук?
Сиена обаче вече беше вдигнала запушвайки другото си ухо.
-Брук?Къде си?!?
-"Сис..."
-Брук,добре ли си?
-"Аз?Аз да..."
-Брук,какво става,плашиш ме!!
-Сис,аз съм в болница "Св.Джон",трябва...да дойдете.
-В БОЛНИЦА?ЗА БОГА,БРУК КАКВО Е СТАНАЛО?ДОБРЕ ЛИ СИ?-извика ужасено Сиена.
-Аз...аз съм добре.Дейвид е с мен.Лаурен...
-Какво за Лаурен?Тя добре ли е?
-Тя...тя не...още не е...-гласът на Брук от слушалката звучеше някак прегракнало и все по-преглушено.
-Да,да!Веднага идваме!Стойте там!-Сиена затвори и се изправи.-Трябва да тръгваме!Нещо се е случило с Лаурен.Брук и Дейвид са в някаква болница.
Останалите се спогледаха объркано,но бързо се изправиха и се насочиха към изхода.Веднага щом такситата спряха пред "Св.Джон" те излязоха навън и направо набегом влязоха вътре,изпълвайки почти цялото фоайе.
-Брук!-извика Сиена щом забеляза приятелката си заедно с Дейвид седнали на някаква пейка и с унили физиономии(особено Дейвис).Сиена коленичи до нея й я прегърна.-Какво е станало?По телефона звучеше ужасно.Лаурен добре ли е?
-Не,не е.-отвърна тихо Брук.-Лекарите не мислят,че ще издържи дълго.Тя може да умре,Сис,да умре...

Лаурен усети убийствена болка и не успя да удържи писъка си, чустваше се толкова отпаднала. Искаше просто да затвори очи и всичко да изчезне. Искаше всичките тези размазващи се пред очите й цветове да се заличат от лицето на Земята, всичките звуци, които долавяше да изчезнат, момичето чуваше потропването на милионите мънички насекоми, което сега и се струваше като топовни гърмежи. Всичките и сетива бяха изострени заради сблъсъка. С всеки опит за раздвижване на белите й дробове болката се увеличаваше. Всяка глътка новоприет въздух навлизаше, като стоманени остриета в дихателните й тръби. Всяко притваряне на клепачите я водеше до колабиране. И след няколко секунди, които се точеха часове за Скалзо, я обгърна блажената тишина на мрака. Нямаше я болката имаше само мрак и нищо друго.

Първото впечатление, не винаги е най-точното. След някоя и друга разтеглена минута, мрака се замени с коренно различна обстановка. Мрака, хлада и тишината търпяха промяна след всяка изминала секунда, докато достигнаха до желания ефект. Лаурен се намираше в едно изключително приятно местенце. Според нейните лични представи. Брук би го описала по-скоро като дупка, вкуса на двете момичета беше коренно различен, но стигаха до консенсус в някои изключително редки случаи. Стаята беше със сиви стени, изрисувана с многобройни татуси със шантави форми, най-често срещаните, които бяха- черепи.
Очите на Скалзо светнаха при вида на стените, но продължи да разглежда. Пода беше също сив, направен от груб мрамор. Това, което плени погледа на момичето беше обзавеждането, с всяка преминала мисъл в стаята постъпваха нововъведенията, които желаеше. Имаше индустриални количества с желирани бонбони, пуканки и алкохол. Лаурен направи една крачка, но установи, че е боса и приятната хладнина от мрамора се разнесе по цялото и тяло. Залисана от магическото в стаята, Скалзо не забеляза, че не е сама. Момичето сбърчи смешно нос, и се отправи към първия пакет мечета, които докопа. Отхапа главата на едно от тях и дълго време се наслаждаваше на вкуса му.
-Това е ВЕЛИКО! - изпищя тя. Непознатия се обърна към светлината, така че да я вижда по-добре. Беше изключително симпатично момче, което може би беше с 3-4 години по-голямо от нея.
- Ти си един от най-странните хора попадали тук - засмя се той и се отблъсна от едно кресло, за да може да си вземе от бонбоните й. Момичето повдигна вежда и отдалечи пакетчето от него.
- Никой не те е питал за мнението - сопна се тя с манталитета на разглезено и надуто татково момиченце.
Непознатия се засмя и се протегна отново към мечетата й. Лор му фрасна ръката (тук изгарях от желания да напиша "шлякна", но се въздържах) и му се оплези. Затича се към черния килим, легна по корем и зарови глава в него. След малко се обърна по гръб сложи си слушалки, които се появиха до нея и зажвака едно мече в такт с музиката. Момчето се настани до нея, като изкопира позата й и грабна пакетчето от корема й и си взе едно мече демонстративно.
-Какво е това място? Все едно е Рая... Какво стана след катострофата ?? - избълва на един тях, докато гледаше как той се ухилва тъпо.
- Не задаваш ли прекалено много въпроси? Вие момичетата говорите много.
Лаурен се засмя. Тя си пое рязко въздух и отговори със скоростта на светлината:
-ТовамиприличамногонатогавакогатоПитърПанказанаУендичемомичетатаговорятмногодокатотямулепешесянкатасъссапун!- пое дълбоко въздух и му хвърли един победоносен поглед. Стояха няколко секунди в тишина, докато асимилират казаното. Мъжа я изгледа странно и се усмихна.
-Та? - обади се нетърпеливо Скалзо
- Та какво?
- Какво стана след катастрофата?
- Умря..
- МОЛЯ?! - в момент на пристъп момичето се изправи рязко - Как.така.съм.умряла. - след всяка дума го замеряше с бонбоните от пакетчето което държеше. Сега й изглеждаха, не като вкусно лакомоство, което я молеше да го изяде, а по-скоро на гризли, което искаше останалия й мозък сервиран в чиния с гарнитура от зеленчуци, в луксозен ресторант с всичките му причудливо направени салфетки.
Момчето я изгледа отегчено и продължи
- .. но тези от спешното те спасиха. В кома си. - очаквах първо да ме питаш как се казвам, но ти нямаш такова намерение, тъй че: "Приятно ми е, Чарли.
-"Не мога да кажа същото, Лаурен" - засмя се нагло тя.
- Добре, не мога да кажа същото Лаурен, трябва да си избереш път - започна да се дразни той.
- Ей!! Има хора, дето са с години в кома, на мен тук ми харесва!
- Значии ? Оставаш ?
- О, Боже не! Искам нещо като почивка от всичко и това е точното място - усмихна се чаровно
- Нямаш време за такива неща, скоро може да ти изключат апарата, с който те поддържат жива.
- Това не е честнооо! - изхленчи момичето - отписват ме за няколко часа!
- Няколко дни.
- За какви дни ми бълнуваш?
- Няколко часа тук, няколко дни там. Проста сметка, моето момиче - засмя се Чарли.
- Приличаш ми на Саймън Смахнатий, който говореше за абортирали гугтки наляво и надясно - измрънка Скалзо- Е явно няма да се видим повече, Приятно ми е Чарли! Аз съм, на там! - момичето посочи вратата през която беше влязла и се насочи към нея.
- Сбогом, Не мога да кажа същото Лаурен.

-Всичко ще е наред,ще видиш-каза успокоително Сиена,прегръщайки приятелката си.Лицето на Брук бе пребледняло от уплаха.
Всички насядаха по близките столове и маси и зачакаха някой да им каже нещо за Лаурен.Покрай тях минаваха лекари и медицински сестри,гледайки ги странно объркано,но ги отминаваха без дума.Неведнъж спираха кого ли не да питат,нищо.Сякаш беше паднала бомба.Никой не говореше,просто се следяха с поглед притеснено,като се надяваха най-големите им страхове да не се сбъднат.От асансьора на няколко метра от тях почти всяка минута излизаше нова и нова носилка с все по-тежко ранени хора.Лицата им бяха раздрани,костите им счупени или изкривени.Така ли изглеждаше и Лаурен сега?
-Мисля да взема кафе.Някой иска ли?-наруши неловката тишина Джесика,но всички поклатиха глави.Тя кимна умислено и се изправи,насочвайки се към стълбите.Вървеше,унесена в мислите си,и чупеше пръсти притеснено."Тя ще се събуди,сигурна съм,ще се събуди"-каза си,докато пускаше центовете в машината.
-Може ли и за мен едно?-попита я познат и тя се завъртя рязко,въздъхвайки.Кимна и повтори движението си още веднъж.Подаде му чашата с лека усмивка и после го заобиколи,тръгвайки обратно нагоре.-Тя ще е добре.-каза Драко и й се усмихна.В такъв момент всяка надеменност и гордост отиваше по дяволите.
-Знам това.-отсече по-бързо отколкото очакваше-Просто се надявам да е по-скоро..
За минута не й отговори,но когато понечи да отвори уста,чу викът на Брук:
-Слава богу!
Лицата им светнаха и те се завтекоха към приятелите си,чакайки да им съобщят щастливата новина.
-Събудила се!-изписка щастливо Сиена,хвърляйки се на врата на Джесика.Дарлинг се усмихна доволно
-Кога ще можем да я видим?
-Веднага,ако искаме.Но не трябва да я притесняваме,защото все още не е укрепнала-обясни й Геъм-Хайде.Брук и Дейвид вече влязоха.
Джесика кимна и погледна Драко,който стоеше ухилен до тях.Тримата се насочиха към близката стая,а останалите ги последваха.Страхът бе паднал от плещите им и щастието ги бе изпълнило изцяло.
-...при нас-завърши изречението си Брук,когато те нахлуха в стаята.Лаурен ги погледна и им се усмихна.Лицето й беше бледо и с няколко драскотини,но това,че се бе събудила,бе от най-голямо значение.
Сиена се втурна да я прегръща,а Джесика застана срещу нея,гледайки я ухилено.
-Ще вляза ли във вестника с това мое пребиване?-засмя се криво Скалзо,но се хвана за корема от болка.
-Ако пожелаеш-отвърна й Дарлинг
-Ще пропусна-каза Лаурен някак замислено и добави-Толкова се радвам,че се върнах.

Няколко седмици по-късно
-Чувствам се зле,когато ме подпирате така от двете страни-измърмори ядосано Лаурен,докато Сиена и Брук преметваха ръцете й през раменете си.Те се спогледаха многозначително-Ехо,аз ви говоря.
-Раната ти още не е зараснала напълно-отвърна й Дейвис делово и се засмя-Имаме изненада за теб
-Изненада?-не разбра Скалзо и въздъхна-Каква изненада?
-Ако ти кажа няма да е изненада-изкиска се Брук и излязоха от асансьора,насочвайки се към главния вход.-Затвори си очите.
-Няма да ме заведете на някой строеж и да ме убиете,нали?Или да ме обесите на въже?
-Боже,много филми гледаш-отвърна Сиена объркано-Ще видиш,само затвори очи.
-За колко време?
-5 секунди.
-Много е.
-Не е.Хайдеее!
-Добре де-Лаурен притвори очи,примигвайки,защото я изгаряше любопитство да разбере какво бяха скроили приятелките й.
-ИЗНЕНАДА!ЧЕСТИТО ИЗПИСВАНЕ!-изкрещяха няколко гласа едновременно и Лаурен рязко отвори очи,ококорвайки се.Джесика,Алена и Фани седяха пред черен джип с огромен плюшен мечок,няколко балони и бутилка шампанско,както и огромни усмивки.
-О,господи-промълви Скалзо и се разхили,обръщайки се към Брук-Това ли беше изненадата?
-Ами да..и освен това,отиваме у нас.Ще си направим купонче само с..отбрани хора.
-Звучи добре.Ще има ли някой друг освен нас шестте?
-Може би.
-Без мен-намеси се Джесика-Но обещавам да се видим по-късно.
-Джесика Дарлинг,криеш ли нещо от болната си приятелка?-Лаурен я изгледа изпод вежди и другото момиче поклати отрицателно глава.-Сигурна си?
-Напълно.Ще разберете по-късно,обещавам,но засега-мисля да си остане моята малка тайна.Хайде,скачайте в колата.Време е за..парти!
Момичета се съласиха с усмивки и влязоха в джипа,а Джесика седна зад волана.Притеснението,че ще кара я обземаше малко по малко,но тя се бореше с това с цената на много усилия.Сложи колана си и натисна газта.Фани,която седеше на предната седалка,я погледна изпитателно и се усмихна.Дано стигнеха живи.

Джесика вървеше бавно измежду много кафенета и се оглеждаше притеснено.Минаваше 10,а той закъсняваше с повече от половин час.Беше ли се случило нещо неочаквано или просто му беше навик да закъснява за срещите?Не й остана време да мисли,защото го видя да се задава от странична уличка.Косата му бе разрошена,носеше дънки и риза и вървеше,оглеждайки се неспокойно.Дарлинг забеляза това и реши да го попита за това при първа възможност.
-Здрасти-смутолеви той и й се усмихна мило,хващайки ръката й-Съжалявам,че закъснях.
-Нищо,Джеймс,прощавам ти-отвърна спокойно и се надигна на пръсти,за да го целуне по бузата.Момчето направи същото и я поведе по улицата,без да пуска ръката й.
-Защо искаше да се видим тук,толкова късно?-каза след малко,колкото да наруши неловката тишина.Джесика го погледна и осъзна,че той беше задал най-страшния от всички въпроси.
-Показвала ли съм ти любимото ми място в целия град?
-Не,защо?..Искаш да ме заведеш там ли?
-Проницателен си-кимна-Хайде,ела с мен.
Вървяха,без да си говорят,но и без да пускат ръцете си.Джесика се чувстваше неудобно и не знаеше как точно да постъпи сега.Бе имала нужда да види Джеймс,просто да говори с него за всичко станало.Улавяше се все по-често да си спомня за Драко и я побиваха тръпки.Преди Малфой да се появи,бе убедена,че е влюбена до уши в момчето до нея,но какво се бе случило сега?Отчуждила ли се беше и защо?Не искаше да го изоставя,защото знаеше,че е направилно,разума й го твърдеше.
Джеймс я погледна,но бързо отклони погледа си,забелязвайки,че тя се е втренчила в него.Дарлинг изучаваше чертите му,носът му,очите му,усещаше колко е привързана към него и мислено претегляше в съзнанието си това.Беше ли достатъчно,за да остане с него или сега бе момента да каже "не" и да се впусне в нещо ново?..Нещо,наречено "Драко Малфой".Решението взе спонтанно,неочаквано и сама не осъзна колко лесно всъщност стана.
Стигнаха до малък фонтан,обграден с безброй теменужки.Фонтанът беше във формата на малко дете,държащо чадър.Джеймс го изгледа замислено и се обърна към Джесика:
-Откъде знаеш за това място?
-Когато бях по-малка,майка ми и сестра ми често ме водеха тук.Почти никога няма хора,освен ако няма бездомник да спи на пейката и спокойствието е винаги тук.-обясни Дарлинг-Искам да ти кажа нещо.
-Какво?
-Аз..Джеймс,знаеш,че много те харесвам,нали?-промълви объркано и се вгледа в очите му,прочете учудването му там
-Мисля,че да.Знаеш,че е взаимно,Джес,няма какво да говорим.Кажи ми направо.
-Ти..и ...аз..
-Искаш ли да се разделим..ако е така,просто ми го кажи,ще го приема.Колкото и да те обичам,Джесика,няма да те насилвам.
-Не!-изписка момичето и се отдръпна на крачка-..Ти..Обичаш ме?
Джеймс се усмихна сконфузено и кимна.Лицето не Дарлинг грейна и тя се метна на врата му,притискайки се силно до него.
-И аз те обичам,Джеймс.-каза му и го целуна леко.

Фани излезе от банята.Водата се стичаше по тялото й и попиваше в хавлията,а някои по-хитри капчици падаха по линолеума.Майка й не беше вкъщи и вероятно нямаше да се прибере скоро.Момичето си тананикаше нещо,което определено й беше познато,но чиито текст й беше прекалено непознат.Фани навлече една зелена блуза и нахлузи първите дънки,които й се изпречиха пред очите.Песента все още се изнизваше от устните й,като променяше в движение текста й.Всъщност почти не се замисляше какво пее.Така се оказа,че в цялата история се замесиха злобни пчели,безкосмести котки и разноцветни дъги.
Слезе до кухнята.Майка й и беше оставила джобните на масата и Фани ги прибра доволно в задния си джоб.Взе си едно списание,защото имаше нужда от нещо,с което да разсее скуката,а по-пътя към стаята си – една зелена ябълка.Едва бе изкачила три стъпала,когато телефонът иззвъня. Стоун изсумтя и се върна.Остави списанието на масата,за да й е по-удобно.Вдигна слушалката и я доближи до ухото си.
-Знаеш ли от колко време звъня? - извика Алена в слушалката.
-Май беше по-добре да не вдигам. - промърмори Фани.
-Трябва вече да си тук!Всички теб чакаме. - продължаваше момичето.
-Ще позакъснея малко,голяма работа. - въздъхна Стоун.Инстинктивно отдалечи слушалката от ухото си,защото знаеше какво ще последва.
-По дяволите,Стоун,довлечи си задника ТУК!!! - прозвуча гласа на приятелката и. - Ако с Джесика не се появите до...
-Аха!Джес също я няма! - прекъсна я червенокосата.
- ...петнадесет минути,ще дойда лично да ви помогна с организацията. - завърши Алена.
-Идвам след малко. - обяви Фани.
-Дано да е така. - тросна се Алена и затвори.
Фани постави слушалката.Нямаше представа колко е часът,но явно списанието щеше да почака.За сметка на това ябълката не остана недоизядена.Докато с едната ръка си оправяше чантата,с другата бавно унищожаваше зеления плод.Провери мобилния си телефон и установи,че има три пропуснати повиквания от Алена и едно от Ръсти.
Набра номера му и изхвърли огризката от ябълката (заедно с картонетата кутия на пицата,от която яде по обяд) в кошчето.Даваше заето,затова пъхна телефона обратно в чантата.

-Знаеш ли,тъкмо щях да идвам до вас! - подметна Алена,когато Фани влезе при останалите.Момичето направи гримаса и всички се засмяха.
-Как си? - обърна се червенокосата къв Лаурен.Другата се усмихна в отговор и обясни,че се чувствала значително по-добре.
-Къде е Ръсти? - полюбопитства Брук,но Фани само сви рамене.Момичетата я изглеаха подозрително и в този момент нечии телефон иззвъня.Никой не помръдна.Всички гледаха към Стоун.Тя от своя страна,спокойно си пиеше колата и ги обхождаше с поглед.Държаха се много странно.
-Фани,имаш ли намерение да вдигнеш? - попита Лаурен накрая.
-Ама... - започна червенокосата недоумяващо.Бръкна в малката чантичка и извади вибриращият телефон. - От кога Ръсти ми звъни така!? - изписка тя и набързо натисна зеленото копче.Разбраха се набързо - тя вече е в Брук,така че да идва.Извини му се припряно,като използва Алена за основателна причина.