2078 - the begginging

Чистият въздух май ти се отрази добре, а? – засмя се Самюел, заемайки се да откопчава връхната си мантия щом затвори вратата след Вероника.
-Снегът почти се е стопил. – отбеляза тихо момиченцето, оглеждайки се. Самюел я стрелна с очи, но тя не гледаше него. Бе вперила невиждащ поглед в пространството между стълбището и стената и не помръдваше. – Обичам снега. Толкова е красиво когато всичко е така бяло.
Самюел само се подсмихна леко, прехвърляйки наметалото през ръката си. Вероника въздъхна шумно и учудващо бързо откопча своята мантия. Преди да е успяла сама, Сам й помогна сваляйки я от раменете й, прехвърляйки я върху своята. Тя му се усмихна леко и с колкото неуверена, толкова и нетърпелива крачка се насочи нагоре по стълбите. Самюел се огледа сякаш очакваше баща му да изскочи от някъде, но това не стана и той я последва облекчено. Когато стигнаха стаята и влязоха вътре, застинаха вкочанени на прага.
Г-н Цабини се бе настанил в долният край на леглото им, скръстил крака и търпеливо ги гледаше. Елизабет пък стоеше вдървено на един стол до масата в стаята и кършеше пръсти.
-Доколкото си спомням това е моята стая. – озъби им се Самюел. – Ако не греша, то можете да напуснете.
Питър се усмихна леко на сина си, а Елизабет го погледна извинително.
-Не е хубаво един син да лъже баща си, Самюел. Още по-лошо е да си мисли, че лъжата му ще остане достатъчно дълго скрита и още по-зле – безнаказана. – Самюел светкавично извади пръчката си, но това се оказа недостатъчно. – Експерлиармус! -Въпреки опитите си да я задържи, дървото се изплъзна през пръстите му и Самюел стисна безпомощно въздуха. Г-н Цабини я улови безпроблемно, изправяйки се и пъхайки я в джоба си. – Вие двамата, очевидно, не искате да разберете важността на това, което сте задължени да направите. – той махна с пръчката си и вратата се затвори зад тях с трясък. Вероника подскочи уплашено и отстъпи крачка назад. Самюел се размърда и застана пред нея, закривайки я почти изцяло с тялото си. -Виждам колко несериозно сте приели думите ми.. Явно ще трябва да бъда малко….по-убедителен!
Ръцете на Самюел се стегнаха в юмруци докато той не изпускаше от очи баща си. На лицето му се бе появила някаква ужасяваща усмивка, която караше всяко косъмче по тялото му да настръхва, а начина по който въртеше пръчката между пръстите си го караше да се чувства неспокоен.
“Трябваше да бъда по-бърз!” – порица се ядно той. Можеше да го обезоръжи пръв.
-Вероника, ела тук. – рязко каза Питър и Самюел усети ръката й да стиска здраво неговата над лакътя. – Казах. Да. Дойдеш. Тук! – насечено повтори мъжът, акцентирайки върху всяка дума. Момиченцето стигна още по-силно ръката на съпруга си. – ВЕДНАГА!
-Остави я! – озъби му се Самюел.
-Ти мълчи! – сопна му се баща му. – И до теб ще стигна!
-Няма да я докоснеш и с пръст, разбра ли ме! Разкарайте се и двамата от стаята ми!
В следващият миг Самюел бе отхвърлен встрани и се блъсна в стената, събаряйки картината, която висеше там. Дървената рамка се стовари в главата му, докарвайки някакви странни проблясъци пред очите му и тъпа болка, разпространяваща се светкавично по черепа.
Изправи се бързо на крака изоставяйки своето наметало и това на Вероника на земята, и понечи да се спусне към баща си. Той обаче просто махна с пръчката си отново и сина му се заби в другата стена, свличайки се на пода. Някаква сила го притисна на земята и въпреки опитите му, не можа да се изправи.
Вероника не бе помръднала и инч, само бе запушила с ръце устата си и гледаше ставащото с ококорени очи.
Питър се обърна с лице към нея и й направи знак с пръст да се приближи. С омекнали крака и ужасена физиономия, тя заситни към него, присвивайки се.
Когато застана пред него, трепереща и ужасена, той се наведе и бавно вдигна ръка прокарвайки я от брадичката й нагоре по бузата, почти нежно. Момиченцето едва се сдържа да не потръпне.
Изведнъж ръката му се зарови в косата й и той изви врата й назад, карайки я да изписка от болка и изненада. Самюел се задърпа още по-ожесточено, а усмивката на баща му се разшири.Извърна поглед от него и го впери в момиченцето.
-От теб, Вероника, очаквах поне малко повече подчинение! Обяснихме ти какво трябва да направиш и колко важно е да го направиш, но не виждам резултати! Казах ли ти, какво ще се случи ако не забременееш? – тя изхленчи тихо, държейки се за главата в опит да притъпи болката от обтегнатите кичури. – КАЗАХ ЛИ ТИ? – изрева Питър дърпайки я още назад.
-ДА! – изписка тя от болка.
-Не виждам резултат, момиче, никакъв! Искаш да умреш ли?
-Н-н-не…-изхленчи тя.
Г-н Цабини само изръмжа нещо, дърпайки я назад и поваляйки я на земята. Тя изскимтя, оставайки свита на пода, а мъжът вдигна пръчката си към нея, извъртайки поглед към сина си.
-А ти, Самюел, никога няма да се научиш! Моята дума е закон в тази къща докато и последният дъх не напусне това тяло! – гласът му беше остър и рязък, жесток повече от всякога, преливащ от заплашителност. – Може би ако видиш частица от това, което ще се случи на Вероника, ще ти дойде акъла в главата, а? Ти си ужасно отговорен за всичко което ще я споходи, защото нямаш куража да си свалиш панталоните и да покажеш, че си мъж, а не да спиш свит като жена в своя край на леглото и да си мислиш, че можеш да ме заблудиш, че си вършиш съпружеските задължения само защото и двамата сте без дрехи!
Самюел се замята още ожесточено, без да отделя подивелият си поглед от баща си. Питър му се усмихна и извръщайки глава към момиченцето, извика неочаквано.
-Круцио!
Пронизителният й писък отекна болезнено в ушите на младежа и той панически закрещя с нея. Тялото й се извиваше на земята, а неговото се бореше с невидима сила, държаща го почти неподвижен до стената.
-СПРИ! МЕРЛИН, СПРИ! СТИГА! РАЗБРАХ! ПРЕСТАНИ!
Писъците й заглъхнаха и тялото й се отпусна на земята. Единственото хрипливото й дишане и повдигането на гърдите й показваха, че е жива. Самюел се притесняваше, че е прекалено слаба, за да издържи толкова дълго в съзнание, но очевидно се бе излъгал.
Усети в последствие че силата държаща го към стената изчезна и понечи да се втурне към момиченцето, когато баща му зацъка с език и размаха показалеца си.
Доближи се до Вероника и хващайки я за китката я дръпна рязко. Тя се олюля, което принуди мъжа да я дръпне отново и то още по-грубо. Тя се изправи и той я хвана за врата, карайки я да се присвие и да затвори очи.
-Последен шанс. – процепи през зъби той. – Елизабет. – жената се изправи, досега мълчалива и безлична, част от интериора, но изведнъж появила се на жалката им сцена. – Тази вечер ще направиш отварата. Утре, - той погледна сина си, вирвайки нос. – ако Вероника не е бременна ще я убия пред очите ти. – Самюел се изправи бавно, пристъпвайки няколко крачки към тях, спирайки пред леглото в защитна поза. – Пръчката ти ще бъде върната тогава, а и не се надявай да напуснете къщата по някакъв начин. – ръката му пусна врата на момичето и хвана ципа на мантията й, дърпайки го рязко надолу. От скоростта той се скъса, но Питър не обърна внимание. Лицето на Самюел се стегна болезнено докато той се опитваше да не се нахвърли върху баща си.
С още няколко резки движения г-н Цабини смъкна дрехата на момиченцето, които изхлипа тихо и вдигна ръце да се покрие. Не че някой я гледаше, но очевидно голотата в стая пълна с хора не й беше по вкуса. – Имате цяла вечер на разположение! – той блъсна момиченцето, което се стовари в предумишлено разперилите се за секунди ръце на Самюел, и посочи на жена си вратата. Тя, без да казва и думичка, напусна стаята, а той пристъпи към сина си и треперещата в обятията му Вероника. – Този път не блъфирам, Самюел, няма да ми мигне окото да я убия, така че ти определяш продължителността на живота й! Докато е полезна – ще живее. Една грешка и ще…
-Разбрах! – процепи през зъби Самюел. – Махай се!
Питър му се усмихна самодоволно, стрелкайки с поглед момиченцето, което бе впило пръсти в блузата на сина му и отказваше да извърне поглед от нея, и се насочи с наперена походка към вратата затваряйки я след себе си. Не си направи труда да я заключи – знаеше прекрасно кое щеше да избере Самюел.
Младежът затвори очи, поемайки си въздух бавно и дълбоко. Усети как Вероника се притиска по-силно до него, все така опитваща се да възпре хлиповете си.
-Спокойно, всичко ще бъде наред. – прошепна Сам, отдръпвайки я от себе си. Стисна зъби и хващайки ръба на блузата си, я съблече през главата. После се зае с колана си и съвсем скоро се настани на леглото докато събуваше панталона си. Чувстваше се малко глупаво докато събличаше всичките си дрехи под мълчаливият, немигащ поглед на Вероника. Не смееше да я погледне някъде другаде освен в лицето, искаше да се опита колкото се може по-дълго да си мисли за нея като за жена, а не като дете, но нейният поглед, който пък не спираше да се мести, го смущаваше.
Захвърлил на пода и последната дреха той остана неловко неподвижен, все така седнал на леглото и я загледа, чудейки се какво да каже. Не очакваше да е толкова странно. Не можеше да каже “Ела тук” сякаш е някакво куче, или пък “Легни” или нещо подобно. Но не можеше тя да забременее до сутринта само с гледане.
“Просто го направи, идиот такъв! Не е кой знае какво! Ти какво си, дванайсетгодишен хлапак ли?” – изкрещя някакво гласче в главата му. Това донякъде го стимулира и той протегна ръка към нея. Вероника преглътна шумно, поемайки си въздух и я пое, пристъпвайки към него. Пръстите й бяха студени, леко потни от притеснение и треперещи толкова силно, че се наложи да стисне здраво ръката му, за да не си личи.
Тя се покатери на леглото малко непохватно, без да прекъсва очният контакт и застина несигурно докато ръката на Самюел не се оказа на кръста й и не я подтикна да си настани в него. Ръцете й потрепервайки се увиха бавно около врата му, а тя продължаваше да го гледа с размътен поглед. Другата му ръка се озова на врата й и той придърпа лицето й към своето. Докосна устните й първо внимателно, после по настоятелно, заключвайки главата си за всякакви мисли и оставяйки я тиха и празна.
Другата му ръка погали внимателно гърба й и я придърпа още по-плътно до него.
Първият стон прекъсна целувката им, а очите й се ококориха. Устните на Сам се заместиха по брадичката и шията й, докато тя дишаше учестено, със стиснати зъби.
Вторият стон закънтя в главата му, заплашвайки силно пустотата вътре, но той устоя.
Преобърна се, оставяйки я под себе си и продължи малко по-енергично преди насъбралата се в него смелост да изчезне.

На другия ден Маркъс се събуди от рязкото ставане на Лейла, която, притиснала ръка до устните си, скочи в посока на тоалетната.
-Леа, добре ли си? –Сънено я повика, а от помещението гласът й донесе само:
-Ще повърна…
После явно, че се беше заела с въпросното действие.
Маркъс се излегна по гръб на леглото и прокара длан през лицето си, за да се събуди. Странно бе колко отпаднал се чувстваше, въпреки че в последните дни почти не бе излизал от дома. Меко казано, не бе правил нищо смислено. Може би именно заради това се чувстваше толкова не на място.
Изправи се от леглото и се приближи до масичката, повличайки след себе си мастилница, паче перо и пергамент. Надраска набързо някакви думи и отвори прозореца, подсвирквайки с уста. Пъстър бухал изникна пред него и кацна гордо на перваза, издавайки тих шум на негодувание и подавайки крачето си. Маркъс привърза писмото към него и проследи с поглед как птицата се вдигна нависоко във въздуха и изчезна сред гъстите, наситено-сиви облаци.

Няколко минути по-късно Маркъс, облечен и спретнат за излизане, се приближи плахо до открехнатата врата на тоалетната и почука несигурно по нея. Едва когато осъзна, че нямаше да получи отговор, я побутна и влезе вътре.
Лейла се бе надвесила над мивката с мокро лице, а от някои кичури на косата й се откъсваха едри капки вода. Беше затворила очи и се поклащаше леко напред и назад, сякаш за да предотврати реакцията на тялото си.
-Добре ли си? –Попита съчувствено и направи една неуверена крачка към нея.
Пръстите й се увиха по-плътно около ръба на мивката и Лейла отвори очи. После се усмихна едва-едва и се обърна към Маркъс, мълвейки грапаво:
-Ще се оправя. Всичко това е нормално.
-Мислех да изляза малко, но… Ако искаш, ще остана при теб?
-Не, няма смисъл. –Отвърна му и се приведе над мивката отново.- Като останеш нищо няма да се промени. Просто ще полежа малко и ще почакам да ми мине.
Маркъс понечи да излезе, но друга мисъл се загнезди в съзнанието му и му попречи. След като събра известно количество увереност, се покашля тихо и промълви:
-За вчера исках да ти кажа, че…
-Просто не беше на себе си. –Довърши Лейла равно и крайчетата на устните й се извиха леко нагоре.- Знам. А и не искам повече да коментираме случая, става ли?
Маркъс кимна бавно и, след като остана няколко секунди загледан в гърба й, се врътна на пети и изчезна от банята.

-Добро утро! –Поздрави нехайно, приближавайки се до каничката с кафе. Едва тогава повлече след себе си чашата и се отпусна на един от столовете.
Днес, като никога, и господин Флинт бе слязъл за закуска и сега отмерено разгръщаше новия брой на „Пророчески вести”.
Той бе среден на ръст мъж с тъмни коси и пъплеща по лицето му черна брада. Макар и да беше благ по характер, множеството проблеми с годините бяха изострили емоциите му и сега бе трудно предсказуем. Отпуснатите черти лесно се напрягаха, уравновесените жестове лесно преминаваха в инфантилни, мекият тон лесно прерастваше в опустошителен.
Самият Маркъс изпитваше привързаност към баща си по задължение. Преди да стане глава на семейството, Никлас бе бил грижовен и мил родител. На фона на Констанца, той бе изпъквал с отношението си към децата и техните проблеми.
И, действително, макар Маркъс да осъзнаваше, че именно майка му го бе отгледала, до голяма степен всъщност бе по-добре настроен спрямо баща си. Защото в миналото, когато Лейла бе била прекалено малка, за да си играе с него, именно Никлас бе запълвал така света му, че толкова късно бе осъзнал пустотата му. А именно – в тази последна година след завършването на „Хогуартс”.
Маркъс се загледа унесено в баща си и си спомни всичките онези години, в които, без да осъзнава неспособността си, го бе следвал по петите, мъчейки се да привлече вниманието му. Години, в които Никлас се бе заел с финансите на семейството и просто не бе имал време за това.
В интерес на истината, целият живот на Маркъс от пет-шестгодишна възраст до завършването на „Хогуартс” бе протекъл в безсмислени опити да предизвика гордостта или одобрението на баща си. Едва сега, след като го бяха оженили, той осъзнаваше колко всъщност глупаво бе всичко това. Не защото Никлас беше лош или безразличен баща, просто защото бе механизиран. Нещо, което навярно предстоеше и на самия Маркъс.
-Добро да е! –Унесено отвърна Никлас няколко минути по-късно.
Констанца, която нямаше навика да демонстрира характера си пред съпруга си, остави пред него закуската и се разположи на един от столовете, мълчаливо прокарвайки ръка през косите си.
Маркъс знаеше, че не можеше да очаква това да е най-забавната закуска вкъщи. В крайна сметка Никлас не си падаше разговорлив, а съпругата му определено губеше словоохотливостта си в присъствието му. Самият Маркъс не знаеше дали се бе надявал на малко повече внимание тази сутрин. Може би беше по-добре да е тихо.
Никлас сви вестника и го остави отстрани на чинията, вдигайки присвит поглед към сина си, сякаш се опитваше да го разпознае. След няколкоминутно разсъждение, мъжът се поотпусна в стола си и попита уж нехайно:
-Къде е Леа?
-Не се чувства добре днес. –Отвърна механично и равно.
Никлас замлъкна за миг, а после промълви:
-Нормално е да се чувства неразположена. Ходихте ли на лекар.
-Миналата сряда. –Килна глава настрани Маркъс и облегна брадичка на ръката си.
-Гледай поне един път на месец да ходите. Не искам да се случи нещо със сестра ти.
Маркъс не отвърна, тъй като знаеше, че това е краят на разговора. Не стига, че Никлас бе дошъл на закуска, щеше да е глупаво да се очаква някакъв по-дълбок контакт със сина си.
Не след дълго Уилям и Ребека изникнаха отнякъде и разведриха обстановката със смеха и усмивките си. Остатъка от времето до обяд Маркъс прекара първо в тяхната компания, после сам в хола. Когато бухалът се върна, той само хвърли един поглед на бележката, и, прибирайки я в джоба на мантията си, се запъти към Лондон.

Пресрещна Стюърт на една от затънтените улички в покрайнините на града. Беше нисичко момче на възрастта на Маркъс със зелени очи и почти червена коса. Луничките по лицето му свидетелстваха именно това, което представляваше характера му. Дребен мошеник, хитрец и лицемер. Маркъс прекрасно знаеше, че Питърсон не струваше нищо повече. И, въпреки това, безумно искаше да се срещне с него.
-О, господин благородник! –Засмя се Стюърт и подаде ръка към Маркъс, който го изгледа изпод вежди и остана така.
-Запази си любезностите и сарказма за някой друг. Не съм дошъл за това. Колко искаш?
Стюърт се засмя жизнерадостно и скръсти ръце под мишниците си.
-Много.
-Колко много? –Ядоса се Маркъс и довърши през зъби.- Ако си мислиш, че съм дошъл тук, за да видя приятната ти физиономия, много си се излъгал, Стю.
-Добре. –Ухили се другият.- Да го кажем така… петдесет галеона.
Флинт изцъкли поглед от изненада и промълви бавно:
-Това е невъзможно и ти го знаеш!
-Ти каза по-силно, Марк. –Заговори за първи път сериозно Питерсон.- И аз ти нося нещо много по-силно. Затова е и много по-скъпо. В крайна сметка тези неща са забранени и това ги оскъпява до голяма степен. А и мъгълът, който ми го даде, поиска доста пари.
Маркъс прерови набързо и отчаяно джобовете си, но, след като осъзна колко беше безсмислено, се облегна на влажната стена и сведе леко поглед надолу.
-Нямам толкова.
-Тогава търси друг начин за разрешаване на проблема. –Засмя се Стюърт.- Аз не мога да ти помогна.
Останаха няколко минути така, в мълчание. Маркъс отчаяно се чудеше как точно да добие това, което иска, след като далеч нямаше тази материална възможност. След няколкоминутен размисъл, Флинт промълви отчаяно:
-Не може ли да ти ги дам… след няколко дни? Или пък да ти дам нещо в замяна? Ще направя всичко, Стюърт, всичко….
-Ха-ха… -Захили се другият.- Не работя с лизинг, а и не ти искам символите на рода. Въпреки че… има нещо, което можеш да направиш за мен…
Маркъс присви очи и застина така. Чувстваше се странно смазан пред вероятността да прави услуги именно на Стюърт. И, макар и въобще да не се сещаше какво можеше да поиска, се страхуваше безумно от всичко това.
Питерсон извади от мантията си едно писмо, запечатано с восък, и го подаде към Маркъс. Флинт остана неподвижен с вперен недоверчив поглед в пергамента.
-Какво е това? –Попита, кимайки към него.
-Писмо, естествено. –Захили се Стюарт.- Хайде, вземи го, не е урочасано.
Но Марк дори не протегна ръката си.
-До кого е.
-До Катрина… Катрина Нот. –Отвърна Питерсон тихо и поверително.- Нали живеете близо един до друг?
-Защо не си й го пратил със сова? –Продължи да разпитва Маркъс объркано и притеснено.
-Имам си причина. –Отвърна Стюърт провлачено.- Просто не искам да попадне в чужди ръце. Ето, виж… -Допълни, обръщайки другото лице на писмото.- Името ми е тук. Не е нищо незаконно или опасно.
Маркъс остана няколко секунди, загледан в писмото, а после го хвана за ъгълчето с два пръста и застина така.
-И няма да ми искаш пари?
-Не. –Ухили се Стюарт.- Това ще е моят… закъснял сватбен подарък.
Маркъс килна едва-едва и внимателно прибра писмото в мантията си. Стюарт набута в ръцете му една малка стъкленичка и Флинт побърза да скрие и нея.
-Седни малко да изпушим една… Аз черпя.
Маркъс понечи да откаже, но се разубеди. В крайна сметка, Стюърт му правеше голяма услуга, а и нямаше да е учтиво да си бие камшика сега. Затова просто седна заедно с него на земята и се облегна изморено.
-Дръж. –Промълви му през задържания си дъх и набута в ръцете му странната цигара.
Флинт покорно я пое и си дръпна без да гълта дима. Главата му се замая моментално и той я положи на студената каменна стена отзад.
-Е? –Ухили се Стюърт глуповато.- Как върви при вас? Разбрах, че всички сте се изпоженили набързо, а?
-Да. –Кимна Маркъс леко.- Не искаш да знаеш за какво иде реч.
-Ха-ха… Сигурно е така. Малко новини излизат за вас тук, но подучих едно-друго. Вярно ли е, че си женен за сестра си?
Маркъс вдигна поглед към Стюърт и застина за миг така. В първия миг обмисли варианта да му се нахвърли и да го смаже от бой, но после се отказа. Затова просто удари силно главата си в стената и кимна едва-едва.
-Мерлин, Маркъс, ти си извратен! –Изхили се долно Стюърт.
-Лейла е извратена, аз съм си напълно наред.
-Това как да го разбирам? –Развълнува се Питерсон.
-Както си поискаш.

Един час по-късно Маркъс се качваше по стълбите на къщата Нот със сведена глава. Искаше да даде на Катрина колкото се може по-бързо писмото и да забрави за всичко това. Обмисляше да го пусне под вратата й, но Стюърт го беше убедил в това, че е поверително. Явно, че Кат щеше да разбере именно кой беше пощальонът… Факт, който не допадаше на Маркъс, но нямаше избор.
Почука на вратата и, след като чу гласа й, влезе бавно вътре.
Катрина се беше разположила пред бюрото до прозореца и прехвърляше страниците на някаква книга. Косите й бяха сплетени на плитка, а дневната рокля падаше на бели дипли около тялото й.
-Маркъс. –Учудено вдигна поглед към него момичето.- Здрасти. Какво правиш тук?
-Помолиха ме да ти предам нещо. –Промърмори Флинт несигурно и й подаде писмото.
Кат го пое и изцъкли леко поглед в мига, в който видя подавателя. Едва когато го прибра в едно от чекмеджетата, Нот се обърна към него и застина така.
Единственото, на което се надяваше Флинт, бе да не започне да го разпитва какво точно е правил със Стюърт и защо й носи това писмо. И Мерлин чу молитвите му.
-Благодаря ти много. –Бавно промълви момичето и скръсти ръце в скута си.- Мога ли да направя нещо за теб?
-Не, не, няма нужда. –Откъсна се сепнато от устните на Маркъс и той направи крачка назад.- Виж, аз… трябва да вървя… имам малко работа… Ще се видим по-късно, нали?
Но Маркъс не дочака отговора на въпроса си, а направо изскочи навън.
Кат остана няколко секунди, загледана след него, а после се изправи и затвори крепко вратата. Едва тогава треперещите й ръце откриха писмото в шкафчето и го прекараха бавно през белите пръсти.

Няколко часа по-късно, Маркъс стоеше пред масата в стаята си и бавно прокарваше стъкленицата през пръстите си.
В цялата ситуация дори не беше сигурен, че наистина го иска. В крайна сметка това беше нещо ново и непознато и Флинт не знаеше точно какво трябваше да очаква от него. Но Стюърт му бе споменал, че е доста силно и до голяма степен ще го отпусне напълно. Въпросът беше – вярваше ли му наистина?
Насочи пръчката си към тапата на стъкленицата и я извади бавно. Нямаше никаква причина да не го опитва. Нямаше какво да губи.
Точно в този момент вратата се отвори и Лейла влезе бавно вътре. Погледът й се спусна към този на Марк, а после погълна предмета в ръцете му с очи.
-Какво е това? –Попита, приближавайки се към масата, а младежът сви рамене, загледан във веществото, и отвърна искрено:
-Още не знам. Предстои ми да разбера. Нещо като… алкохола, може би.
-Ще го… пиеш ли? –Попита, разглеждайки стъкленичката несигурно.
-Ами… не точно.
В следващия миг Маркъс му прищракна нещо и той изсипа рязко белия прах върху пергаментите отпред. Под погледа на Лейла, извади една тръбичка от мантията си и, поставяйки единия край в едната си ноздра, приближи другия до прахчето. Запуши другата си ноздра и застина така.
Пое си рязко дъх, сякаш без дори да осъзнава точно какво прави. Гневно, импулсивно, кратко. Веществото се плъзна по ноздрите му, към гърлото и застина, трептейки, на небцето му.
Дори не успя да осъзнае какво точно се беше случило. Цялото му тяло изведнъж се бе затоплило значително и го чувстваше отпуснато, тежко, спокойно и бездиханно. Клепачите му потрепнаха безпомощно, а после се скрепиха, затваряйки очите му.
Това, което всъщност усещаше, бе хармония в пълния смисъл на думата. Всички проблеми в света му сякаш изчезнаха мигновено и всичко наоколо му придоби оттенък, който предизвикваше неописуемото удовлетворение, обгърнало съществото му.
Гласовете в главата му заглъхнаха, покосени от потрепващата едва-едва в съзнанието му тишина. Пое си дълбоко дъх и застина така, отдаден изцяло на усещането.
-Мръдни се. –Бавно погали слуха му гласът на Лейла и Марк се залюля на задните крака на стола си, позволявайки й да се приближи до масата.
Клекна до него и се надвеси над белия прах, обръщайки се към брат си. Имаше странното усещане, че е длъжна да направи това, за да е добре Маркъс. И, с тази мисъл в съзнанието, Лейла се наведе и пое значително повече количество от праха.
Чувството я удари право в главата и отпусна толкова рязко тялото й, че дори не успя да осъзнае какво точно се случваше. Отпусна се назад и главата й опря в колената на Маркъс, докато едната ръка едва-едва докосваше наранената ноздра, а клепачите потрепваха бавно.
Усещането покоси и Лейла, но, тъй като беше прекалила с поемането, почувства, че нещо не беше наред. Въпреки хармонията, опасваща цялото й тяло в миг като този, сенките, които играеха на тавана в стаята описваха лицата на ужасяващи чудовища и демони. Тя ги наблюдаваше през полуотворените си клепачи и едва-едва осъзнаваше през размътеното си съзнание факта, че не се плашеше от тях.
Маркъс почувства прилив на безумна любов в мига, в който забавените му нерви осъзнаха присъствието на Лейла върху колената му. Той се понадигна тромаво, все още покосен от тежкото усещане за тялото си, и се наведе леко към лицето й. Лейла продължи да наблюдава невиждащо сякаш през него.
Главата й се отпусна съвсем и момичето се стовари меко на земята. Маркъс, който не знаеше точно как да реагира, се подчини на чувството за влечение към нея и я последва на килима.
Оказа се (незнайно как) върху нея и опря лакти от двете страни на тялото й. Едва тогава се усмихна меко и впи устни в нейните.
Лейла разтвори леко устата си, но не отвърна по никакъв начин на целувката. Очите й се бяха поразтворили леко и се взираха в лицето на Марк. А в него определено имаше нещо, което не беше наред.
Лицето на Маркъс в онзи миг бе опасано от четири продълговати и черни очи, които стигаха от челото до брадичката. Бяха леко разширени, така че двете крайни опираха в ушите му. Иначе всичко друго си беше нормално.
Лейла примигна миг-два, чувствайки как едната му длан премина под блузата й и застина някъде на гърдите й. Макар и смътно да осъзнаваше, че в лицето на брат й имаше нещо нередно, то не я плашеше. По-скоро предизвикваше неописуемото й зрително внимание.
Маркъс пък въобще нямаше такива проблеми. По-леката доза го беше лишила от страничните ефекти и сега единственото, което усещаше, бе неконтролируемото влечение към тялото и същността на Лейла.
Притвори леко очи, а устните му проследиха пътя на кожата й от врата до ключицата й. Ръцете се впиха до болка в плата на блузата й и с малко усилие я разкъсаха, а целувките му потрепнаха някъде по гърдите й.
Маркъс слабо осъзнаваше пасивността на Лейла под себе си. Той просто описваше тялото й с устните и ръцете си, а всичко наоколо сякаш бе изчезнало за миг.
Съблече сам панталоните си, а после свали и нейните в някакъв унес. Едва тогава се надвеси над отпусналото й същество и се усмихна глуповато срещу топлината на телата им, която в онзи миг сякаш се преливаше от едното в другото.
Лейла си остана все така загледана безмозъчно в четирите големи очи над себе си. Беше ококорила леко тюркоазените си ириси, а устните й, все още леко разтворени след целувката, потрепваха едва-едва.
Маркъс навлезе в нея малко бавно и унесено, сякаш и сам не знаеше какво прави, но го правеше с удоволствие. Очите му за миг попаднаха върху лицето й, но нито едно мускулче не потрепна върху него. А Марк, незнайно защо, възприе това като добър знак.
Ръцете на Лейла опряха в гърдите му и тя още повече се съсредоточи върху четирите очи над себе си. Чувстваше потрепващото усещане, че бе длъжна да гледа в тези огромни и магнетични зрителни органи.
Точно в този момент вратата се отвори и на права изникна мъничката, разтреперана фигурка на Ребека, завлачила след себе си старото мече на Лейла.
-Чудовището е в гардероба, Марк, искам да спя при вас…
Младежът вдигна глава към вратата и едва тогава Ребека всъщност се загледа в тях. Тя потрепна леко, явно неразбирайки какво точно се случва. Безжизненото тяло на кака й я стресна ужасяващо и момиченцето се затича ужасено надолу по стълбите, все така влачейки мечето за едната му лапа след себе си.
Маркъс сведе отново поглед към Лейла и се усмихна леко. Не разпознаваше Ребека като най-малката си сестра, в частност въобще не я разпознаваше. И, въпреки това изпитваше необяснимо чувство на любов и мекота и към нея.
Миг по-късно бе подвластен отново на любовта към Лейла и бавно започна да се движи в нея, чувствайки ентусиазма си все по-силно и по-силно.
През отворените устни на момичето отвреме-навреме отекваше тихо стон, унесена въздишка или някакъв звук, сякаш идващ от стомаха й. Самата тя дори не осъзнаваше това, затова и гласните й струни тъй лениво отекваха под контрола на реакцията на тялото й. И, независимо дали това бяха екове на болка, страх или удоволствие, Лейла нито ги чу, нито осъзна присъствието им в помещението.

-Боже… -Прошепна Маркъс, когато очите му описаха обстановката.
С Лейла бяха заспали на пода, един върху друг и, съдейки по облеклото им, вчера си бяха прекарали… емоционално.
В първия миг Маркъс се уплаши мигновено. Той почувства цялото си тяло вкочанено от студ и от ужас, а съзнанието – болезнено омаломощено от последните грешки, които бе направил.
Въпреки всичко, Маркъс бързо върна контрол над мислите си. В крайна сметка, беше добре, че е спал с Лейла. Или поне на теория беше така. Тя искаше това в последните дни, така че бе удовлетворил това й безумно желание. Освен това, един ден, когато се наложеше тя да износва именно неговото дете, щеше да му е по-лесно, знаейки, че е споделял нощ с нея.
Това бяха „лечителните” мисли, чиято идея беше да успокоят съзнанието му. Ако не за дълго, то поне засега.
Изправи се леко, освобождавайки я от тежестта си, и разтри с ръце лицето си. Когато се почувства достатъчно свеж, за да контролира тялото си, Маркъс навлече набързо долнището на пижамата си и се наведе към Лейла. Загледан съсредоточена в очите й, я вдигна на ръце и я пренесе до леглото, завивайки я до брадичката. Едва тогава приседна от едната й страна и, доволен от факта, че нито една друга част от тялото й, освен лицето, не се виждаше, погали с ръка бузата й. Увери се, че всичко с нея е добре след вчерашното им злоупотребление с наркотика, и едва тогава се зае да прибере остатъка от него.
Няколко минути по-късно Маркъс, облечен и спретнат, с кървави от вчерашните похождения очи, слезе в хола, мъчейки се да изглежда небрежен и спокоен сякаш нищо не се бе случило.
Завари там единствено Констанца, която с влизането му се ухили толкова ужасяващо, че чак тръпки го побиха.
-Какво смешно има? –Попита Маркъс несигурно, а тялото му се обтегна като жица под приповдигнатия й поглед.
-Отиди да попиташ Ребека. Тя… -Захили се майката.- Тя ще ти каже…
Маркъс остана една секунда вдървен от ужас пред нея. В следващия миг той, ужасен до краен предел, се затича нагоре към момичешката стая.
-Бек! –Повика я рязко от вратата, а момиченцето, играещо с куклите си на земята, вдигна уплашените си, големи очи към него и застина така.- Бек, какво се е случило?
Ребека застина за миг, а после премигна веднъж-два пъти и очите й се напълниха със сълзи. Маркъс, съвсем загубил ума и дума, падна на колената си пред нея и я притисна силно към себе си.
-Ш-ш-ш… Тихо… -Прошепна Маркъс, триейки сълзите, треперещи по бузите й.- Всичко е наред, Бек…
-Кака е мъртва… -Зарида момиченцето с глас.- Как-к-ка… е…
Зениците на Маркъс се разшириха от ужас и той, хващайки сестра си за раменете, я отблъсна рязко от себе си.
-Бет… -Прошепна Маркъс, който вече чувстваше как очите му се пълнеха със сълзи.
-Не… Не… кака Леа…
Тези думи сякаш върнаха мозъка на Маркъс там, където му беше мястото. Той рязко почувства лечебното им действие върху съзнанието си и вдигна бавно лицето си, усмихвайки се леко.
-Кака ти е добре. –Прошепна, галейки мократа буза на детето до себе си.- Нищо не се е случило.
-Не, тя… Ти я уби…
Маркъс бавно започна да осъзнава ужаса си. Бе ясно, че Лейла е жива и здрава, нали допреди няколко мига бе бил при нея? Но, от друга страна…
-Защо реши така, Бек? –Попита я тихо и я изчака да преглътне сълзите си.
-Вчера… като дойдох… ти се беше надвесил над нея… а кака… кака беше мъртва.
Тези думи фатално скъсаха връзката на съзнанието на Маркъс с тялото му. Той се изправи рязко и, подпирайки се невиждащо на стените, излезе бавно от стаята, срутвайки се в коридора.

Беше се свечерило и единствено последните песни на пролетните птици разтрогваха заспалата и утихнала природа.
Вратата на къщата се отвори бавно, с проглушителен писък и няколко тихи псувни.
-Маркъс, -Учуди се Леонард, забелязвайки Флинт на прага пред себе си с едно одеяло в ръка.- Какво правиш тук?
-Може ли да спя у вас. –Изстреля направо насреща му.
-Стига да нямаш нищо против да спиш със сестра си… -Намръщи се Леонард.
Маркъс потрепна за миг, а после промълви натъртено:
-Виж, Лео… Ако мислиш и ти да ми опяваш… Мисля, че след вчера дълго време няма да съм в състояние да се доближа до Лейла.
-Имах предвид Бетани. –Поправи се Монтагю мигновено.- Малко се поскарахме, та няма да спя в онази стая.
-А… Бет… Не, не… няма проблем…
Маркъс последва Монтагю, затваряйки вратата след себе си, и двамата се спряха пред прага на въпросната стая.
-Е, аз ще лягам. Лека нощ. –Промълви Флинт и отвори бавно вратата, за да не събуди сестра си.
-Чакай малко. –Спря го Монтагю рязко.- Какво се е случило вчера?
Маркъс се обърна към Леонард и замлъкна за миг така. Но, тъкмо когато отвори уста да отвърне, Монтагю рязко го прекъсна, мълвейки:
-Не, не, не ми казвай! Не искам да знам!
Флинт сви рамене и изчезна зад вратата.

Скорпиус усети няколко капки по главата си и се смръщи.Напоследък валеше прекалено много,а на младия Малфой това въобще не му допадаше.Никак не му харесваше да е мокър и да зъзне от студ.Сведе поглед към Алина,която грижливо подреждаше розите около надгробната плоча,и стисна устни.Гледайки буквите отгоре усещаше болка.Болка,която не бе очаквал,която му бе толкова непозната и която толкова се нуждаеше да сподели,но нямаше с кой,не знаеше как.
Не си спомняше как бе минало погребението,нито това как в момента се намираше до гроба на Теодор.Сестра му ли го бе довела или той нея?Защо беше тук,какво търсеше?Искаше му се всичко това да беше просто лош сън,един от онези странни кошмари,в които ти се случва толкова много,а после разбираш,че всъщност всичко е наред и въздишаш спокойно.Ала не беше и той нямаше да събуди и да види приятеля си.Теодор просто бе..умрял.Ей така,от нищото.Неочаквано,шокиращо,някак твърде странно,но и обикновено едновременно.Скорпиус стисна ръце в юмруци.Беше понесъл поредния удар в света си.
-Ще завали-обяви и Алина вдигна глава към него.Тъмните й очи го пронизаха,но той дори не забеляза какво се криеше там.Беше прекалено зает да се самосъжалява,за да обърне внимание на останалите.Не се смяташе за егоист.В онзи момент там в ума му нямаше други мисли освен тези за Тед.Не му пукаше за никой и нищо-нито за Амелия,нито за бебето,нито дори за сестра му.
-Още малко-помоли го,обръщайки се към плочата.Постави поредната роза до името му и докосна златисния надпис с пръсти.Очите й се напълниха със сълзи,но тя не издаде нито звук.Не беше време да изненадва брат си,не и тогава,когато беше най-уязвим.Имаше време да му разкаже.
Алина се чувстваше по-добре извън имението Малфой.То беше пълно със спомени,до които не желаеше да се докосва,там бяха и родителите й,които притеснени за умственото състояние на леля й Розалия,прекарваха всяка свободна минути с нея.А кой щеше да утеши самата Али?Кой щеше да я пита дали е добре и как се чувства от смъртта на Теодор?Дори Скорпиус не бе в състояние да й помогне,имайки превид колко смазан беше в последните седмици.
-Заслужаваше повече,не мислиш ли?-промълви Скорпиус след няколко минути.Сестра му не го разбра и го погледна въпросително-Надписа.Теодор Нот,любящ син,съпруг и приятел.Малко се съмнявам да е бил много добър съпруг.
Момичето извъртя очи.
-Много си забавен-саркастично му подметна.
Лека усмивка се прокрадна по устните му.
-Странно е,нали?
-Не.Такива неща се случват всеки ден,Скорпиус.Не е по-различно от погребението на Нарциса или на Тайлър.-Али въздъхна тежко и се изправи,заставайки до брат си.Той я прегърна с едната си ръка и я целуна по главата.
-Този път е различно,Ал.Теодор беше важна част от живота ми-беше един от най-добрите ми приятели.А от него ми остана просто..един хубав спомен и една надгробна плоча.Докато почти не познавах Нана и Тай,Тед е присъствал на всички запомнящи се моменти в живота ми.Оттук нататък просто няма да го има.
Алина се усмихна тъжно,притискайки се по-силно към него.Скорпиус имаше право-животът му щеше да бъде различен без Теодор.
-Ще се оправиш,братко.Всички ще се оправим.
-Сигурно си права-съгласи се и допълни-Време е да тръгваме.
Момичето само кимна и двамата се отправиха към края на двора,за да се върнат в имението Малфой.
Вървяха без да си говорят,всеки зает със своите мисли.Скорпиус стискаше ръката на Алина в някакъв унес,а умът му летеше някъде в миналото,в онези дни,в които във всеки един момент можеше да намине през имението Нот и да поговори с Теодор.Трудно му беше да се справи с всичко това.
-Липсва ми стария Скорпиус-промълви тъжно Алина след малко,прехапвайки устни.Брат й се обърна към нея и лицето му се стегна.Първоначално тя реши,че той ще се ядоса от думите му,но по-скоро изглеждаше тъжен.Той й кимна бавно.
-И на мен-прошепна,а главата му клюмна леко.
Очите на момичето се разшириха при отговора му,а после застана пред него,принуждавайки го да спре.Взря се в очите му,облизвайки устни.Очевидно се готвеше да каже нещо важно,затова той замръзна на мяссто,чакайки.
След като няколко минути Алина не проговори,Скорпиус се засмя и я заобиколи,без да пуска ръката й.
-Виж,Али,не е нужно да казваш нищо.Знам какво си мислиш,защото се тормозя с това от известно време.
-Не,не мисля така.
-Повярвай ми.Напоследък не съм на себе си.В частност времето от сватбата насам.Просто твърде много проблеми са ми на главата.Знаеш,че Амелия не е точно идеалната съпруга,а и сега...
-Разбирам те-прекъсна го изнервено Алина-Но въпроса е друг..Аз..Имам нужда от теб.Трябва да ти кажа няколко неща.
Скорпиус отново кимна отсечено.После я погледна и й се усмихна топло.
-Ще поговорим като се приберем и си направим по един топъл чай.Тази вечер смятам да остана у дома.
Сестра му не отговори,забила поглед в обувките си,а момчето я поведе през преспите.

Поседяха няколко часа в дневната,с по чаша горещ чай в ръцете си.През по-голямата част от времето обсъждаха семейното положение и най-вече това на Розалия.Леля им се бе влошила след смъртта на Теодор и дори лечителите не можеха да се справят с нея.Скорпиус не бе посмял да доближи до нея,защото му беше трудно да приеме случилото се.Та тя бе убила Тед и независимо от това,че бе болна и му бе роднина,все пак си оставаше убийцата на един от най-добрите му приятели.А и му беше по-лесно да вини нея,защото поне имаше някой,който да си плати за всичко.Осъзнаваше колко глупаво беше това,но също така му бе невъзможно да го превъзмогне.Може би щеше да го направи един ден,онзи ден,в който всъщност наистина порастнеше,разбирайки света,в който живееше.И в който нямаше да се страхува да се изправи срещу него.
-Мисля да си лягам-Скорпиус се изправи от канапето и се протегна.
-Трябва да ти кажа нещо преди това-съобщи му Алина,привличайки вниманието му.Той я погледна и вдигна вежда-Следващия месец се омъжвам.
-За Антъни ли?-тя кимна.-Бих казал,че ти завиждам,сестричке.Той е колкото теб и до колкото знам,бяхте приятели.Защо изглеждаш толкова нещастна?
-Защото обичам друг.-изстреля и брат й се ококри насреща й.Постояха няколко минути в тишина,докато Скорпиус се чудеше как да реагира.Можеше ли да съществува любов в света им?Не просто любов,такава истинска,от която да ти повдигне като я видиш,а после да си я пожелаеш.
Смръщи се,връщайки се обратно на диванчето.
-Искам ли да знам кой е?-погледна я.Очевидно Алина се колебаеше в отговора си.
-Май не.Но така или иначе ще ти го кажа.
-По-добре недей.
-Не те питам дали може.Точно за това исках да поговорим днес.Преди се интересуваше поне малко от мен и беше като стена,на която можех да се опра,когато имах нужда.Сега си се превърнал в подобие на човек,който се подчинява като роб на жена си и е погълнат от себе си.Огледай се,Скорпиус,има хора,които разчитат на теб!
Той вдигна поглед към нея и въздъхна.Беше права.Болезнено права.
-Съжалявам-каза му след малко-Не исках да избухвам,но наистина трябва да го споделя с някой.Чувствам се като бомба със закъснително и ако не го кажа,ще избухна.
Брат й не помръдна,все така взирайки се в лицето й.После кимна бавно.
Алина събра нужната й смелост и отново заговори.
-Нали знаеш,от малка знам,че ще се оженя за Антъни и до преди месец това не ми пречеше.Той е прекрасно момче и ще се разбираме чудесно.Само че..се случи нещо непредвидено.Нали знаеш,най-хубавите неща се случват,когато не ги чакаш.
-Всъщност не-подметна й саркастично,а тя го изгледа ядосано.
-Остави ме да довърша.Та.Леля се ожени и вкъщи обстановката стана по-приятна от преди без вечните й пискания,крясъци,среднощни тичания,готвенето й и подобни.Знаеш,че колкото и да го отричахме,тя си беше доста лудичка.-Скорпиус стисна едната си ръка в юмрук-Мама се беше поболяла от притеснения и постоянно канеше Теодор и леля да ни идват на гости.Реално погледнато те си бяха тук всеки божи ден.И тъй като майка ни окупираше леля Розалия,тъпчейки я с лекарства,Теодор прекарваше цялото си време на канапето.
Очите на момчето се разшириха от ужас и той преглътна шумно.Не,Мерлин,Алина бе полудяла!
-Замълчи!-изсъска й-Знаеш,че не искам да говорим за Теодор.
-Ще ме изслушаш,Скорпиус,колкото и да не искаш.-тя се приближи до него,стискайки ръката му-Имам нужда от брат си в този момент,не от съпруга на Амелия Розие.От моя брат,който беше и все още е,най-важният човек за мен.Не мога да го споделя с друг..
Тихият й глас,изпълнен с молба,го накара да спре потока от мисли в главата си за момент.Разбирайки думите й,той осъзна,че всъщност тя бе права.Че за толкова крато време той бе изгубил нещо от себе си,точно нещото,което го бе правело уникален. И ако връщането му,щеше да върне цялостта на живота му,то бе готов да направи всичко,за да го открие.Но в този момент,той трябваше да постави Алина пред себе си.Време беше с егоизмът му да се свърши до тук.
-Али..съжалявам толкова много.-шепнейки,протегна ръце към нея,придърпвайки я в прегръдка.Зарови лицето си в косата й й продължи-Съжалявам,че те изоставих...Теб,Роджър и Беатрис..Вие,вие не заслужавахте това.Когато аз растях си мечтаех някой да се грижи за мен.Някой,който не е кисел през цялото време заради честите си бременности или някой,който не говори само за пари и наследници.Беше толкова подтискащо и си обещах да не ви позволя някога да се чувствате самотни..А ето,че го направих.Толкова съжалявам,Али,толкова много-отново я прегърна силно,а сестра му се усмихна.Няколко сълзички играеха в очите й.
-Всичко е забравено,Скорпиус-тя го целуна по бузата-А и повярвай,на малките не им направи голямо впечатление,че те нямаше,тъй като за тях се отбиваш достатъчно често.
Усмивка се разля по устните му и той тръсна глава.В погледът му отново се бе появил закачлив пламък.
-Добре.Сега ми кажи кога точно се влюби в Теодор?
Момичето го погледна объркано.
-Какво?Все пак те слушах.
-Стана ми мъчно,гледайки го как почти всеки ден скучаеше и се самосъжаляваше.Започнах да сядам при него,говорехме,разхождахме се из градината.Дори мама ме подтикваше да се занимавам с него.-тя въздъхна-Постепенно осъзнах,че отношението ми към него се е променило.Той вече не беше просто твой приятел и съпруг на леля,а нещо повече.Почувствах се глупаво първият път,когато си го помислих,но свикнах с мисълта и се наслаждавах на компанията му.Теодор се държеше с мен като с малко дете,явно ме чувстваше като по-малка сестра.Само че той не беше ти за мен.
Скорпиус стисна ръката й,а Алина продължи:
-Не посмях да му призная какво чувствам.А той..ами той също нищо не каза.Просто,когато мама обяви смъртта му,почувствах как нещо се счупи в мен.-тя прехапа устни,облягайки се на рамото му.-Докато бях с него си мислех за момента,в който ще събера смелост и ще му кажа за чувствата си.И си представях как и той ще ми отвърне,как между нас някакси щеше да се получи..Не ме разбирай грешно,не съм искала смъртта на леля,а просто шанс да бъда с него..Сега обаче никога няма да разбера дали е чувствал нещо към мен и дали ни е било писано...
Гласът й заглъхна,а Скорпиус не помръдна..Искаше да й каже нещо и да я успокои.Искаше да може да направи нещо за болката й,само и само да я види щастлива.Защото макар Алина да не осъзнаваше,тя също беше стена в света му.И точно тя бе тази,върнала му реалния поглед върху нещата,тази,накарала го да погледне отстрани и да разбере грешките си.Нейната болка беше и негова.Неговата скръб беше и нейна.Именно това ги събираше и младежът разбра,че бе готов да превъзмогне себе си заради нея.Щеше да я накара да забрави поне малко за Теодор,щеше да поеме цялата й болка,стига след време тя пак да се смееше.Защото разбирайки Алина,откри и нещо за себе си.Нещо,което знаеше,но не можеше да приеме.А ето,че бе успял.
-Не е нужно да казваш нещо.-шепотът й погали слухът му и той си пое дълбоко въздух.
-Али,още от малка ти си по-силна от мен и никога не си позволява нещо да те сломи.Знам,че сега си наранена и че да изгубиш любим човек не е лесно,но ти ще го преживееш.Точно защото си Алина Малфой,моята сестра,която никога не съм виждал да се отказва.
-Ами ако не успея,Скорпиус?Ако просто се предам?
-Няма да го направиш.-той замълча за миг-Защото няма да ти позволя.Този път няма да те оставя,Али.Смятам да се върна за малко у дома.
Сестра му се усмихна тъжно.
-Не е толкова лесно,знаеш го.Ти си женен и чакаш дете.А и леля Амелия..тя едва ли ще те пусне да се върнеш,било то и за малко.
-Няма да я питам.Все пак тя не ми е майка,а и аз съм съпругът,не тя.
-Вечно забавен-Алина се изсмя фалшиво.
Той не й отговори,а се загледа през прозореца.Вече се бе стъмнило.
-Знам,че обещах да остана,Ал,но имам малко работа в имението.Утре ще се върна,обещавам.И ще остана за по-дълго.
Тя му кимна бавно и целувайки я по челото,се насочи към вратата.Може би беше време за още една промяна.

Влизайки в имението Розие,завари Амелия да го чака на вратата на дневната.Закачи палтото си я и я погледна въпросително.Жената беше присвила очи,сякаш беше котка,готова да нападне всеки момент.
-Закъсня-изсъска му,а Скорпиус само сви рамене.
-Знам.Утре се махам.-обяви й,насочвайки се към стаята си.
-Лъжеш се.Ти живееш тук.С мен.Забрави ли,че сме женени,Скорпиус?Забрави ли,че нося детето ти?
-И да искам,не мога да забравя,Амелия-той се обърна към нея-Но това не променя нищо.Сестра ми се нуждае от мен и независимо от думите ти,утре се връщам в имението Малфой.Може би след седмица ще се прибера.
-Говориш безмислици.Никъде няма да ходиш без позволението ми.
Скорпиус застина с ръка върху дръжката.Пое си дълбоко въздух и се върна в антрето.Челюстта му потрепна,а очите му я изгледаха изпитателно.
-Слушай ме внимателно,Амелия.Независимо от това,че си майка на Дерек,че си моя съпруга,майка на бъдещия ми наследник и факта,че си по-възрастна от мен,не те прави господарка на живота ми.Подчинявах се.Беше успяла да вземеш контрол над мен за известно време,иначе здравият ми разум едва ли би ми позволил да спя с теб.
-Ти сам дойде при мен!
-От чувство за вина към семейството и дълга ми.Примирих се с нещо,с което не трябваше,с нещо,което винаги съм отричал.Не твърде,че съм го направил по принуда,просто не бях на себе си.Аз не съм такъв и не искам да бъда.Затова просто ме остави намира.Ти получи каквото искаше.
-Далеч съм от мисълта да те оставям намира,Скорпиус!
-Не ти искам позволение,Мерлин,заповядвам ти!Не искам да претендирам с това,но ти си ми съпруга и до колкото знам властта в тази къща принадлежи на мен,не на теб.Твърде дълго бяхме със сменени роли,сега е време да върнем реда в пиесата ни.Сега,затварям тази сцена и минавам на следващата,която е изнасянето ми.
Тя отвори уста да каже нещо,но той й махна с ръка.
-Не се безпокой.Ще се върна съвсем скоро.

Самюел разтърка лицето си с длани, подтискайки прозявката си, и отпусна ръцете си над главата. Когато очите му се отвориха бавно и възприеха заобикалящите го цветове, придавайки им форма и реалистичност, му трябваше огромно усилие, за да не подскочи или извика. Вероника стоеше на леглото до него с отпуснати в скута ръце и го гледаше немигащо.
-Мерлин! – изпъшка той. – Изкара ми ангелите! – той си пое въздух и отново я погледна, сбръчквайки вежди. – Какво правиш?
-Знаеш ли, че говориш на сън? – попита тя, накланяйки настрани глава. Косата й се люшна по рамото и падна пред нея. Той я изгледа с леко присвити очи. Бяха минали няколко дни, които беше добре и значеше, че все пак момичето е забременяло след онази нощ и щеше да живее. Стига да не пометне отново. Тогава трудно щеше да се наложи над баща си.
Така че почти й бе заповядал да си почива денонощно, да върви малко, да се храни много, да спи достатъчно и да не се преуморява изобщо.
-Първо, не говоря. – започна Самюел, изправяйки се в седнало положение и отпускайки се на дланите си. – Второ, каквото и да съм казал този пръв път когато съм говорел, ако изобщо е имало такова нещо, то е плод на въображението ми и най-вероятно не е вярно! – Вероника направи объркана физиономия.
-Нищо не ти разбрах. – тросна се тя, скръствайки ръце пред гърди.
Самюел въздъхна шумно. Вероника се размърда и той я стрелна с ъгълчето на очите си. Тя се настани отново на мястото си и впери поглед в него. Младежът извърна бавно глава и срещна очите й.
-Какво? – леко изнервено попита той.
-Донесоха това. – тя протегна ръка и му подаде някакво парче пергамент. Без да отделя поглед от лицето й, Самюел го пое и го разтвори. Най-накрая сведе очи към кратката бележка и те зашариха бързо, попивайки думите и карайки сърцето му да забърза ритъма си дотолкова, че имаше чувството, че ще изскочи.
-Когато пристигна това? – попита той, хващайки я рязко да ръката и разтърсвайки я панически.
-Пред-д-ди около половин час. – отвърна тя стреснато. Вече като че ли не се страхуваше от него, май и единствено само от него, и почти бе свикнала на резките му движения и дори на докосванията, въпреки че след онази вечер те не бяха чак толкова много.
Той скочи рязко на крака и се спусна към стола, грабвайки наметалото си. Вероника почти скочи от леглото и той се извърна светкавично към нея, вдигайки предупредително пръст.
-Хей! – тя примига срещу него. – Не толкова рязко, за бога! – тя седна бавно на ръба на леглото и го загледа със недоволно стиснати устни. – Не се притеснявай, всичко е наред. – той й се усмихна окуражително и се насочи към вратата. – Ще се върна скоро, не се безпокой, ти си почивай и не прави глупости! – преди да излезе през вратата отново я стрелна с поглед. – И без резки движения и натоварвания от всякакъв род!
Преди тя да е отговорила, ако изобщо имаше такова намерение, той затвори вратата и се втурна по коридора надолу. За голямо свое облекчение не срещна никого, и излетя навън, ускорявайки тичането си. Стигна почти набегом, едва поемайки си дъх, до къщата на семейство Нот и подпря ръце на колената си, в опит да успокои дишането си.
Пое си няколко пъти въздух и изкатери стълбите, почуквайки на вратата. Никой не му отваряше, а времето си летеше. Вече бе закъснял с половин час. А ако беше твърде късно?
Бутна вратата и подаде глава вътре, оглеждайки се. Влезе в антрето и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Понечи да се насочи към стълбите, но нечии стъпки отекнаха из коридора. Той се огледа панически и бързо грабна някаква тънка книга, която за негов късмет, някой бе оставил върху рафта с обувките. Грабна я точно в мига, в който Анастасия се показа в коридора и го забеляза. Озадачение за момент се изписа на лицето й, заместено с лека уплаха.
-Самюел? – възкликна тя, приближавайки се с бързи крачки към него, а токовете й ритмично оттактуваха стъпките й. – Какво правиш тук?
-Аз… - той стрелна с поглед книгата в ръката си и бързо я разклати пред себе си, без да й позволява да види заглавието. – донесох това на Кат. Бях й обещал да й я дам да я прочете. А и не съм я виждал от доста време.
-Сам, сега не е най-…
-Спокойно, аз ще я намеря. Не се притеснявай. – прекъсна я той, усмихвайки й се вяло и заобикаляйки го. Тръгна нагоре по стълбите, а тя извика нещо след него, последвайки го. Настигна го на горната площадка, изравнявайки се с него, но Самюел само й се усмихна леко, ускорявайки крачка.
-Не мисля, че тя може да те приеме сега. Малко е….заета! – вече бяха стигнали стаята, в която по принцип обичаше да прекарва времето си Катрина – а именно малкият неизползваем кабинет на втория етаж. Самюел знаеше, че тя трябва да е там. Очевидно – и Анастасия.
Той натисна дръжката преди жената да е успяла да го спре и бутна вратата. Вътре не се виждаше никой. Теодор усети как тялото му се стяга болезнено и нещо го задушава.
Не виждаше Катрина. Никъде.
-Самюел, съжалявам да ти го кажа, но… – започна Анастасия, докато младежът пристъпваше вътре, оглеждайки се. – тя…
-Самюел! – възкликна глас някъде зад тях и момичето изникна пред погледна им, със сключени зад гърба лице.
Анастасия затвори устата си и я погледна с леко разширени очи.
-Анастасия, благодаря ти, че го доведе. – усмихна й се широко Кат. – Ще останеш ли за чаша чай?
-Не, имам малко друга работа. – отвърна жената, насилвайки някаква странна усмивка. – Радвам се, че те видях Самюел. Прати много поздрави на родителите си. – те се усмихна още веднъж и напусна стаята, затваряйки вратата зад себе си.
Катрина въздъхна облекчено, отпускайки ръцете си. Самюел с почуда проследи издължената маша, с която се разбъркваше по принцип огънят в камината.
-Добре ли си? – попита той, докато сестра му захвърляше машата на масата. – От писмото ти помислих, че… - той млъкна и я погледна въпросително.
-Не, не съм добре. – изстена тя. Махна му да се разполага и той се отпусна на една табуретка, оглеждайки порцелановия чайник. – Дори не си го помисляй! – отбеляза тя, заобикаляйки малкото бюро в ъгъла и навеждайки се зад него.
-Защо?
Тя се изправи се приближи, хвърляйки нещо черно и космато в краката му.
-Защото има отрова в него.
Самюел повдигна вежди, после сведе очи към косматото нещо.
-Какво е това?
-Това е котката, която допреди час мразех от дъното н душата си. – отбеляза безчувствено Катрина. – Но, правейки ми напук и пиейки ми от чашата докато аз се бях разсеяла за миг, тя ми спаси живота.
-Но това значи…
-Значи, че са разбрали някак си. – изстена Кат. – И с мен е свършено.
-Знаеш ли кой е бил? – Катрина се намръщи леко. – Кой е сложил отровата?
-Анастасия, естествено. – отвърна без колебание тя.
-От къде си сигурна? – намръщи се брат й.
-Ами в момента Едгар лежи зад бюрото в безсъзнание, с разбита глава. – веждите на Самюел почти се скриха в косата му. – Не ме гледай така. Той се опита да ме убие поне в очите. Само че се оказах по-точна във хвърлянето на предмети, отколкото той в насочването на заклинания.
-И Анастасия не чу цялата тази дандания?
-Тя не беше тук. – въздъхна сестра му. – Бях готова да умра. Просто нямаше да си ида покорно. – лека усмивка пролази по устните й. – А и исках да те видя за последно. Видя ли изражението й като ме видя жива? – тя се засмя и поклати глава. – Въпрос на време е Едгар да се събуди и тогава вече няма да имам къде да бягам. Аз съм безмощна, а те са двама магьосници, при това Анастасия е достатъчно изобретателна дори ако не иска да ме убие явно. Няма да издържа до съмване, убедена съм.
Самюел я гледаше замислено, със стоманено изражение.
-Хайде, ставай. – той скочи на крака и я дръпна рязко, предизвиквайки недоумяващата й физиономия. – Няма да те нося на гръб, не се надявай!
Той я улови за ръката и я задърпа към вратата, отваряйки я и излизайки в коридора.
-Какво правиш? – изсмя се нервно тя. – Дано не е това, което си мисля, защото сериозно ще загазиш, а аз…
-Просто млъкни. – бяха стигнали стълбището и Самюел я задърпа надолу. – Няма да ги оставя да те убият. Тръгваш с мен! Още сега! Ще те скрия някъде и…
-Опасявам се, че това няма да е възможно, Самюел. – обади се глас някъде встрани от тях. До стълбището стоеше Анастасия с магическа пръчка в ръка и ги гледаше със сериозна физиономия. Рефлексите на Сам бяха проработили в негова полза и пръчката му се оказала на секундата в бойна готовност. Той се извъртя бързо, заставайки с лице към жената и същевременно между нея и сестра си. – Катрина е съпруга на сина ми и той отговаря за нея. – някакво трополене се чу на горният етаж, последвано от множество ругатни. Очевидно Едгар се бе върнал в съзнание. – Въпреки че се опитахте да го скриете от нас, такива неща не остават тайна дълго време. А сега има два изхода от тази ситуация. Първият е да се сложи край на фамилията Нот след като Катрина не може да има деца, а вторият – да я премахне старата и намери нова съпруга на сина ми, която със сигурност да може да го дари с такива! – усмивката й стана полу-кисела, полу-тъжна. – Съжалявам, но първият е крайно неприемлив. – Едгар се подаде задъхан по стълбите, а кръвта бе обагрила част от лицето му. Анастасия го стрелна с бегъл поглед, който се задържа малко по-дълго върху главата му.
Самюел никога не го бе харесвал. Беше досаден и нагъл, винаги искаше да става на неговото, въпреки че Теодор беше първият наследник на фамилията. А ако можеше да вярва на сестра си, а той не се съмняваше и в една от думите й, сега беше станал още по-досаден.
-Аз се опасявам, че не мога да ви позволя да убиете сестра ми. – сви рамене Самюел.
-Ние сме двама, Сам. – засмя се Анастасия. – Съжалявам, но е прекалено важно за мен продължението на семейството ми. Твърде важно, за да ти позволя да я отведеш. Ако Теодор беше жив… - тя прехапа устни за момент. – можеше и да измислим нещо, но в такъв случай….
Самюел само й се усмихна престорено. Свободната му ръка стискаше тази на сестра му, а друга бе насочила пръчката към Анастасия. Не смяташе Едгар за голяма заплаха, той открай време си имаше проблеми с магиите ако можеше да разчита на спомените си от училище. А щом не бе успял да убие беззащитна жена, то значи можеше пак да го остави да Кат да го нокаутира.
Неочаквано Анастасия извика нещо, размахвайки светкавично пръчката си и Самюел побърза да блокира заклинанието й, отстъпвайки крачка назад. Едгар също запрати заклинание по тях, но то се заби на около метър по-високо и по-вляво от местоположението им. Самюел само стрелна с поглед дупката в стената, изключвайки я след миг от ума си.
Дуела с Анастасия продължи едва няколко минути докато Самюел случайно не отби някоя от магиите на сина й и тя не я повали назад, минавайки през корема й. Жената се стовари по гръб, превивайки се на две и започвайки да стене. Самюел вдигна глава към синът й и той за момент застина с ококорени очи. Понечи да хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, но ясното “Патрифик Тоталус” го застигна и той се вкочани, падайки назад. Струполи се на стълбите, плъзгайки се надолу и се спря в краката им, с местещи се наляво-надясно обезумели очи.
Самюел направи няколко крачки към Анастасия, която още стенеше, а пръчката й лежеше на половин метър от ръката й, и насочи своята към тялото й. Тя само го погледна с присвити очи преди тялото й да се вкочани напълно.
Самюел се извърна към сестра си, която стоеше до вратата и дишаше тежко, и срещна погледа й.
-Да вървим! – каза, насочвайки се към вратата и отваряйки я. Двамата излязоха навън и Сам я затвори внимателно, оглеждайки се във всички посоки.
-Къде? – тихо попита Катрина.
-Някъде, където няма да се сетят да ни търсят. – отвърна той, хващайки ръката й. – Имението Розие.
-Какво?!? – почти извика тя. – Ти луд ли си?!
-Никога няма да ни потърсят там. Само луд би направил толкова безумна постъпка. – усмихна се брат й. – Оттам ще пишем на останалите. Те ще ни помогнат.

Наближаваше обяд, когато Дерек най-после отлепи очи от вестника, захвърляйки го на едно от креслата. Бързаше да обядва преди останалите – тримата със Скорпиус и Амелия не бяха особено приятна компания. Седна с гръб към вратата, когато достигна до малката кухничка, в която се хранеше. Скорпиус се бе успал, което бе добре – може би и майка му нямаше да слезе и да го засипе с въпроси защо не е в трапезарията и всякакви глупости. Напоследък бе започнала да се тревожи само за здравето си, нали бе бременна, така че бе по-досадна от всякога.
Притегли чаша чай и отпи няколко отмерени глътки. Течността приятно се плисна в гърлото му и го стопли. Като че ли щеше да прекара приятен обед без натрапници. Но и малкото мечти, които си позволяваше, се разбиваха на пух и прах напоследък. Единствения от готвач приготвяше табла със супа вероятно за Лусия, когато покоят му бе прекъснат.
-Занеси обяд на господарката си – нареди властен женски глас. Дерек изтръпна и с нежелание се обърна да срещне погледа на Амеля. – Ако искаш жена ти да умре, има по-бърз начин от това да я държиш гладна.
Все забравяше, че Лусия е човек, от което естествено единствено тя си страдаше. Кимна по посака на слугат, без да го поглежда, чудейки се дали някой се е сетил да и сервира закуска.
-За пореден път ти казвам, майко, не съм толкова погълнат от мисълта за съпругата си, че да мисля план за убийство всеки свободен миг.
-А може би просто трябва да и правиш повече компания. Заради детето. Не прави гримаси, виждам, че поне за него те е грижа.
Тя придърпа един стол и се отпусна, без да сваля очи от сина си. Той се изправи незабавно, зарязвайки чая.
-Защо не си правите компания взаимно? О, да, забравих, че само аз имам свещеното право. А сега, ако нямаш нищо против, ще те оставя – насочи нервен поглед към корема и, който бе започнал да наедрява и поклати глава, напускайки стаята.
Слаб вятър облъхна лицето му, когато излезе извън задушната малка кухничка. Механично извърна глава, за да види Самюел в коридора. Икономът почтително се поклони и обяви със закъснение:
-Господин Цабини и госпожа Нот.
Погледна ги объркано. Самюел бе стинсал ръката на сестра си и без да чака мудния иконом, се насочи към Дерек. Катрина не бе стъпвала в къщата му и той почти бе забравил как изглежда. Очите и бяха разширени от страх, но иначе не плачеше.
-Какво те води насам, Сам? – потупа го по рамото, игнорирайки зачервеното му лице. – Катрина...
-Зарежи, Дерек, махаме се.
-Това пък защо?
-Промяна в плана, тръгваме по-рано. Това е. Нали Скорпиус е тук?
-Ъ, да, май спи.
Самюел изглежда се изнервяше. Що се отнася до Дерек, безразличието тези дни с бърза ръка го бе превърнало в ленив господар, така че нещо наистина състоятелно трябваше да го стресне, за да се опомни.
-Ще го намеря и сам – махна с ръка и забърза нагоре по стълбите, теглейки Кат след себе си. Дерек хукна след него, молейки се Амелия да не се появи отнякъде.
-Какво се е случило? – пое си дъх на площадката, но Цабини го игнорира. Само очите на Кат го пронизаха уплашено, карайки го да се доближи до част от истината. – Какво са и направили? Стига, Сам, кой ще дойде да ви търси тук? Откога бягаме от проблема?
Той обаче се спря чак в стаята на Скорпиус и Амелия. Дерек го изпревари, вмъквайки се с нежелание. Малфой се бе върнал от имението си снощи. Не изглеждаше никак ободрен, но отсъствието на Амелия от ежедневието му някак му се бе отразило добре.
Първо съзря Скорпиус, който лежеше облечен от дясната страна. До него бе жена му.
-Ти пък какво правиш тук? – попита с пресъхнало гърло. Повдигаше му се, а старата неприязън към приятеля му отново се събуди, но този път се опита да не и обръща внимание, потушавайки я.
-Нещо си се объркал, скъпи. Тук е спалнята ни, на мен и съпругът ми. Така че ти какво правиш тук?
Скорпиуспочервеня, неясно от срам или от яд, и веднага се изправи, заставайки до Самюел и Дерек. Кат хлипаше навън, така че Амелия не забеляза присъствието и.
-Спешно трябва да говорим – изрече с пресъхнало гърло Сам и ги затегли към коридора.
-И не забравяй следващия път да не водиш своята паплач тук – извика госпожа Малфой след тях, когато Скорпиус ги избута навън. После се обърна намръщено към двамата, игнорирайки все още хлипащото момиче. Червината не отстъпи, когато се обърна към Сам.
-Можеше и по по-деликатен начин да ми съобщиш, че си тук.
-Съжалявм, че прекъснахме милата любовна картинка, наистина. – настръхна и Дерек.
-Пак ли старата песен? Защо просто не кажете защо сте тук и не се махнете?
-Спокойно, не съм искал да развалям хармонията, която цари между вас с моята майка – натърти Дерек и стисна юмрук. Съзнаваше, че се държи като дете, но гневът го събуждаше, възраждаше го от нищото.
-Слушайте, трябва да се махаме – настоя Самюел. – Просто имаме стимул, приемете го така. Дерек, ти ще отидеш при Маркъс, а аз и Скорпиус – при Лео. Кат, идвай и не се отдалечавай от мен.
-Чакай... – спря го Скорпиус, без възможността да довърши.
-Нали всички искахте това? Стимул за заминаване? Е, имате го!
-Но нищо не е готово, нито багаж, нито идеята къде, по дяволите, ще ходим.
-Държиш се като жена, Дерек. Или милата ти съпруга ще ти липсва?
Първата мисъл на Дерек бе, че е глупаво и необмислено, втората – че всички имаха нужда от свеж въздух. Що се отнасяше до него, омръзнало му бе да се шлае из пустиня – от време на време ще подритне по-едър камък, после затъва до шия в пясък заради извисилата се пясъчна буря и после пак същото.
-Добре, но все пак настоявам за причината.
-Има ли значение? Просто хълма, веднага след като останалите разберат. Защо да протакваме?
Скорпиус се изсмя нервно, но и смехът му утихна така бързо, както гневът.
-И без това няма да мога да си събера багажа, Дерек, ти вземи каквото можеш от твоята стая, аз отивам при Марк. Не е зле да се върнеш за твоя – кимна съм Самюел, който го изгледа на кръв.
-Мислиш ли, че бих могъл, след като бягам от собствения си дом?
-Ясно – Малфой кимна разбиращо, макар че нищо не схвана.
-След петнайсет минути...
Двамата се затичаха по коридора, оставяйки Дерек.
-Е, поне ще си взема сбогом с мамчето и любовта на живота си – измърмори. Въпреки недоволството си, усещаше как нов прилив на чиста кръв се влива във вените му. Усмихна се с надеждата, че това е последният път, в който му се налага да вижда Лусия, и влезе в спалнята си.
По някакъв начин Амелия успяваше да бъде навсякъде. И сега незабелязано се бе промъкнала в неговата стая, чакаща го със свити устни.
-Какво искаш? – запита, без да я поглежда. Насочи пръчка към гардероба, от който започнаха да излизат дрехи и да се трупат на леглото, встрани от задрямалата Лусия.
-Не съм сляпа, Дерек, виждам, че кроите нещо – поде майка му. – Въпросът е какви ще бъдат последствията за фамилията. Не искам да я опетнявате.
-Фамилията? Само за фамилията ли става въпрос, майко? Не се безпокой тогава.
Извади почти неизползвания куфар изпод леглото и нахвърля всичко от леглото в него.
-Дръпни се – отсече, когато Амелия избута куфара и се изправи лице в лице срещу него. Бяха почти еднакво високи и той неволно се сви за миг, спомняйки си какво влияние упражняваше тя върху него, когато бе малък. – Да кажем, че ще си направим малка екскурзия. Без последствия от моя страна, обещавам.
-Ако си мислиш, че ще те пусна, се лъжеш, скъпи. Нито ти, нито Скорпиус ще напуснете пределите на къщата.
- Е, тогава си закъсняла със забраната. Скорпиус с радост ще си почите от непрекъснатото ти опяване, а що се отнася до мен...
-Стой! – извика тя и впи нокти в рамото му. – Кажи ми къде отивате! Знаеш, че нямаш право, жена ти чака дете.
-Казах ти, няма да отсъстваме вечно. – изнерви се и понечи да махне ръката и, но видя, че Амелия се опитваше незабелязано да измъкне пръчката от джоба си с другата. Механично извади и своята, така че сега едновременно стискаха пръчката си пред очите на другия. Погледътна Амелия обходи стаята – неподвижната Лусия, която едва дишаше, куфарът и разхвърляните в него вещи, лицето на Дерек. Хватката и се отслаби, но тя не свали пръчка.
-Съжалявам, майко.
-Няма да ти позволя – изпищя, изпаднала в истерия.
-Петрификус Тоталус – изкрещяха почти едновременно. Амелия застина и се свлече на леглото до Лусия, която най-после отвори очи и изстена. Проклятието на госпожа Малфой уцели вратата, която с трясък се стовари, откачайки се от пантите си.
-Всъщност не съжалявам – намигна и той, докато вдигаше тежкия куфар. – Надявам се да не ти липсвам много, майко.
Затича се през коридора, крещейки на слугите да се върнат по местата си. Бе вдигнал достатъчно шум, за да може някой да се осъзнае и да се опита да ги спре. Затова когато излезе на чист въздух, закрачи бавно и спокойно, лениво влачейки куфара след себе си. Сви към къщата на Леонард, но после се спусна по склона зад нея. Когато нямаше опасност някой да го види, се магипортира на съседния хълм. Бе се изнервил от глувата идея да се скрие, но бързо се сети за изплашеното лице Кат и преглътна горсостта си.
Забеляза останалите едва когато изкачи хълмът. Нямаше кой да ги види, но и трябваше да побързат, затова той хвърли кратък поглед към тях – Катрина, полуприкрита зад брат си и останалите, слушайки припряното обяснение на Самюел.
-По дяволите – изруга, когато забеляза куфарите на Маркъс и Леонард. – Забравих пари. Ще ходим ли до Гринготс?
Никой не му отговори. Не знаеха къде ще отидат, главната им цел досега бе да намерят повод да ръгнат. Не бяха мислили къде, само да се измъкнат.
-Е – въздъхна Марк. Подаде ръка на останалите и те здраво се вкопчиха, образувайки кръг. Леонард стисна здраво неговата и тази на Кат и промърмори:
-Аз водя...
Едновременно се обърнаха към къщите – останките от именията на чистокръвните родове, после всичко около тях се завихри, цветовете се смесиха, времето спря за миг.
-Къде отиваме? – изкрещя Маркъс. Чувстваше се най-виновен от всички. Лицето му изглеждаше угрижено от мисълта за Лейла.
Но преди Леонард да му отговори, непозната миризма изпълни белите им дробове. Всички залитнаха, стоварвайки се върху напоена от дъжда роса.
-Май сме се магипортирали в кофа за боклук – изстена някой.
-Не, близо до някаква страноприемница – обяви Леонард. – В Йорк.
-Йорк? И какво правим тук? – изнерви се Маркъс. – Можеше да измислиш нещо по-оригинално.
-Това бе първото, за което се сетих. Поне си размърдах мозъка за разлика от теб.
Дерек ги прекъсна, сочейки сградата, която сякаш скоро щеше да се срути.
-Тук ли ще пренощуваме? Не ми вдъхва доверие.
-Нито пък на мен. Но е най-доброто, с което...разполагаме. Никой няма да си направи труда да ни търси тук.
Въздъхнаха почти едновременно и в индианска нишка се запътиха към старата станоприемница.

-Вие сядайте, аз ще поговоря с ханджията – прощепна им Леонард, побутвайки дерек в по посока на една от празните маси в края на гостилницата.
Нае стай от сосбтвеника, без да очаква кой знае какво, после му каза да мине след 2, 3 минути да вземе поръчката им и се настани при останалите. Мястото беше опушено и изпълнено с викове на пияни мъгъли. Заведението бе пълно предимно с мъгъли, някой от които наблюаваха групичката им доста странно и озлобено, за това Монтагю се постара да държи магическата си пръчка, по-близо до ръката му. Настани се на мястото срещу Кат и извади кутия цигари, кактъо бяха направили и повечето от тях. Щяха да вечерят набързо, докато се уговорят какво ще правят за напред, после щяха да си легнат....или поне Кат щеше, а останалите може и щяха да отидат да пият, но разбира се, това зависеше от желанието им и финансовото им състояние.
-Може да останем тук за тази нощ, а утре да се пренесем някъде в провинцията – предложи Маркъс.
-Става – Скорпиус се съгласи – ще намерим някаква стара, ефтина къща и се забием там. Ще си починем малко, пък после ще го мислим.
Всички се съгласиха – щяха да му мислят, но не точно сега.
Вечеряха бързо, платиха за храната и стайте и се качиха нагоре. Маркъс и Леонард щеха да делят една стая, Дерек и Скорпиус също, както и Самюел и Катрина.
Вее ставаше доста късно, но момчетата определено не мислеха да спят.
-Хайде да отидем да пием – предложи Дерек, преди да се разделят.
-Аз няма да мога, трябва да остана при Кат.
-Отивай да се наливаш Цабини, аз ще остана при сестра ти! – усмихна се Монтагю, подпирайки се на стената.
-Няма нужда, не искам да те лишавам от...
-Хах, няма да ме лишаваш от нищо и без това съм скапан, не съм в настроение да се наливам до забрава.
-Лео – прошепна Маркъс – ако е заради пари, няма проблем, ще ти дам.
-Не, спокойно – имаше достатъчно пари да отиде да се направи на животно и то до припадък – успокойте се хора, просто не ми се пие и съм наистина уморен.
-Сигурен ли си? – попита Скорпиус, който вече навличаше палтото си.
-Абсолютно. И не се притеснявайте за Кат, тя е в ръцете на най-добрия дуелист сред вас – захили им се.
-Как не! – отвърна Дерек, готов да извади пръчката си.
-Хайде тръгвай бе сухар – забута го Скорпиус – не разбираш нищо от базик!
Момчетата си казаха чао, леонард им пожела приятно прекарване и двамата с Кат влязоха в стаята. Ккато се и очакваше, не беше нищо особено. Имаше голямо)трябваше да се признае, че наистина беше много голямо) двойно легло, гардероб, баня и две кресла с масичка. Светлината от лампата беше съвсем приглушена и стаята се къпеше в тъмнина.
Съблче палтото си и го метна на закачалката, след което извади цигарите си и се настани на едното канапе, палейки. Загледа се в Кат, която също махна якето си, свали обувките и се качи върху леглото.
-Защо пушиш? – попита го внезапно.
-Пречи ли ти?
-Не, просто се зачудих...
-Всъщност не съм много сигурен...пуша от 15 годишен.
-Толкова малък?
-Хах – той се усмихна, дърпайки си – в нашият свят на 15 години вече си повече от възрастен. Трябва да имаш деца и да гледаш семейство.
-Но ти се ожени чак на 21?
-Да, но съпругата ми е на 13. Как мислиш, че се чувствам с едно дете в леглото си? – отвърна по остро от колкото би желал.
-Просто любопитствам, не е нужно да се изнерваш! – отвърна също толкова остро Кат.
-Защо коментираме брака ми? В него няма нищо интересно.
-Аз пък мисля, че има. Предполагам, че да спиш с 13 годишна си е наистина интересно.
Монтагю стана рязко от стола си правейки крачка напред. Кат също се изправи.
-13 годишна, но поне може да ми роди наследник! – изсъска срещу нея.
Момичето стигна смао за секунди до него и му заби свучен шамар.
В следващият момент Леонард хвана тила й и прилепи устни към нейните. Езикът му се вмъкна в устата й, след което той я дръпна рязко към себе си. Завъртя се и я притисна към близката стена.
Целуваше я грубо и насилествено, но в следващият момент тя започна да му отвръща. Зарови пръсти в косата му и се притисна към него.
Тя не беше на 13.
Това беше най-важното. Беше много по-зряла, а той имаше отчаяна нужда от нещо по-истинско.
Зацелува шията й, докато в същият момент разкъсваше блузата й. Тя от своя страна настоятелно дърпащше ризата му, докао накрая той сам не я смъкна от тялото си. Вдигна я на ръце и я отнесе до леглото, където я положи по гръб. Надвеси се над нея и отново я целуна.
-Това изобщо не е добра идея – прошепна задъхано тя.
-Пречи ли ти? – попита той докато смъкваше панталона й.
-Не.
-Значи няма да го обсъждаме повече.
Щяха само да действат.

Самюел измърмори някакво трудноразбираемо “До по-късно!”, махайки с ръка на останалите и се насочи към стаята си, подпирайки се с една ръка на стената тъй като се притесняваше, че ако остане без опората й най-вероятно клатушкането на дървеният под ще го събори на земята. Щом стигна до вратата тръсна глава опитвайки се да проясни съзнанието си и да вземе пълен контрол над крайниците си. Не искаше Катрина да го вижда чак толкова пиян. Е, тя най- вероятно спеше, но ако случайно я събудеше не искаше да го вижда в това жалко състояние. Не че другите бяха кой знае колко по-добре, но все пак…
Затърси дръжката на вратата и след известно време я отри, бутайки я леко и промъквайки се тихомълком вътре. Тя изскърца силно, а звукът отекна за миг из помещението, но Самюел побърза да затвори и да се облегне на стената. Ослуша се. Очевидно не я беше събудил.
Затърси безшумно пръчката си и когато най-сетне я откри махна с нея, осветявайки съвсем леко стаята, колкото да може да стигне до леглото, без да събори нещо.
Взе да разкопчава мантията си и тъкмо пристъпваше към леглото, когато рязко се закова на мястото си. Сестра му не можеше да заема толкова голяма част от него. И определено не беше с повече от две ръце.
Самюел разтърси глава, разтривайки очите си и вдигна леко пръчката нагоре, за да освети по-добре леглото. В следващият момент пръстите му се стегнаха около дървото, а кокалчетата му побеляха от усилието. Тази картина му подейства по-отрезвително и от отварата, която пиеше у дома след подобни изпълнения.
Отстъпи крачка назад, без да гледа в краката си и насмалко не събори нещо. Хвана го и го върна на мястото му, спускайки се към вратата.
Главата му бучеше от алкохола и от всичките мисли, които прелитаха през нея. Когато стигна почти до стълбището в коридора отново опря гръб в стената.
“Успокой се! Успокой се! ” – мислено си нареди той, поемайки си въздух. Катрина беше голямо момиче, беше жена и дори беше омъжена преди да се случи всичко това. А Леонард му беше приятел, той нямаше да я нарани. Нямаше нали?
Дали алкохолът беше виновен или нежеланието на Самюел да приеме собствените си размишления, но той просто тръсна глава, стискайки отново пръчката си. Искаше да се върне в стаята и да си изкара цялата ярост върху Леонард, но знаеше, че не можеше да го направи.
Алкохолът вече почти сякаш не му действаше. Почти можеше да разсъждава сам.
Сега не беше най-подходящият момент за такива конфликти. Току-що бяха напуснали домовете си, бяха избягали загърбвайки задълженията и дълговете си, бяха направили всичко това, без да мислят.
“Но защо Леонард трябваше да прави това? Защо му позволих да остане с Кат?!?”
Самюел погледна към вратата на няколко метра разстояние и усети как гневът пак се надига в него. Главата му се завъртя и той затвори очи, опитвайки се да се успокои. Не успя.
Отблъсна се от стената и направи една крачка към вратата, след което спря.
“Не.”
Врътна се и тръгна надолу по стълбите, спъвайки се на последното стъпало. Увисна за момент на парапета, след което се изправи и тръгна към вратата игнорирайки последните посетители, които или бяха заспали по масите или се опитваха безуспешно да налеят последното количество алкохол в гърлото си.



-Добро утро. – поздрави Маркъс насядалите на една от масите си приятели, преценявайки ги с поглед. Както се и очакваше, единствено Леонард изглеждаше добре – отпочинал и бодър, спретнато облечен и в нещо като добро настроение. Скорпиус бе отпуснал лице в длани и само промърмори нещо в отговор, а Дерек държеше чашата с кафе до устните си, въпреки че отпиваше рядко. – Къде е Сам?
Останалите се спогледаха.
-Не спа ли при теб? – повдигна вежди Лео. – Не се е прибирал в стаята снощи.
-Убеден съм, че го оставих пред вратата. – отвърна Маркъс, настанявайки се на един от столовете.
-В такъв случай трябва ли да се притесним? – измърмори Скорпиус опитвайки се да си придаде загриженост, но болката в главата просто не му позволяваше да чувства нищо друго освен нея.
-Може да е осъмнал в нечие друго легло. – изсмя се Дерек, правейки измъчена физиономия. – Няма ли някъде тук отвара против махмурлук?!?
-За вълка говорим, а той… - Леонард кимна към вратата и всички се извърнаха натам, за да забележат Самюел – раздърпан, бледен и с гробовна физиономия.
-Това легло се надявам да не е било някъде в храстите. – отбеляза Скорпиус и Дерек сподави смеха си. Самюел се извърна към тях, фиксирайки ги с поглед за момент, при което устните му се превърнаха в тънка линия. Той извърна очи настрани и все едно че изобщо не ги бе видял, се насочи към стълбището.
-Добре. Това беше странно. – отбеляза Скорпиус, споглеждайки се с останалите.
-Случило се е нещо. – мъдро отсече Дерек. Приятелите му го погледнаха едновременно.
Тъкмо мислеха да станат и да разберат какво е това “нещо” когато от стълбите се чуха гласове, и след малко от там се показа Сам, държащ над лакътя Катрина, която се опитваше да се освободи.
-Сам, почакай, обясни ми! Нищо не ти разбирам! – опита се да го забави тя, но почти безуспешно. Брат й гледаше право напред.
-Тръгваме! Сега! -Погледът му се спря на приятелите му и той я пусна, бутайки раницата си в ръцете й. Тя я хвана някак сепнато и го погледна объркано. – Чакай тук!
Преди да е успяла да му отговори той се насочи към тях и спря до масата им с каменно изражение.
-Промяна в плана. – каза той рязко докато четиримата го гледаха с леко повдигнати вежди. – Време е да се върнете към живота си. Тоест – да се върнете у дома си. Съжалявам, че ви забърках във всичко това.
-Сам, добре ли си? – прекъсна го Дерек стрелкайки с поглед останалите, които изглеждаха не по-малко объркани.
-Прекрасно! – отвърна той усмихвайки се изкуствено. – Аз ще се погрижа за Катрина. Не трябваше изобщо да ви намесвам, затова…
-Самюел, Самюел, чакай! – обади се Леонард и очите на Цабини потъмняха. Този факт не остана незабелязан, но никой и не разбра причината. – Какво те прихваща?
-Ти най-добре трябва да го знаеш, - отвърна Самюел усмихвайки му се широко. – приятелю. – той отмести поглед и отвори уста да продължи, когато отново бе прекъснат.
-Какво имаш предвид?
Скорпиус, Дерек и Маркъс местеха поглед от единият към другият.
-Прекрасно знаеш, Леонард. – за момент очите на Монтагю се разшириха леко, но бързо върнаха нормалното си състояние. Никой не го забеляза освен Самюел, взиращ се безпощадно в него. – Прекрасно знаеш. – повтори той малко по-тихо.
-Добре, той знае. Ние – не. Нещо против да ни посветите в тайната? – обади се раздразнено Скорпиус.
Самюел отмести поглед от него и отново погледна Леонард с онази изнервяща, спокойна, изкуствена усмивка.
-Ще се похвалиш ли на останалите, Лео?
Двамата продължаваха да се гледат немигащо. Останалите ги наблюдаваха безмълвно, чудейки се чие самообладание първо щеше да поддаде.
-Сам, какво е станало? – попита внимателно Маркъс. Цабини не го погледна, не отмести дори за миг очи от другият пред себе си. – Свързано ли е с Кат?
Единствено моментното потрепване на тялото му при споменаването на името й им показа, че все пак отговора на въпроса е “да”.
-Самюел, по дяволите, кажи какво става, вместо да си играете на търпение с Леонард! – обади се Дерек, изправяйки се.
-Лео, честно ми кажи, беше ли го планирал или стана спонтанно? – Самюел игнорира Розие и продължи сякаш не говореха на него. Леонард преглътна.
-Няма да ти се оправдавам, Сам…
-Добра идея. – изсмя се Цабини.
-Просто се случи. – довърши Леонард.
-ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ МОЖА ЛИ ДА СЕ ВЪЗДЪРЖИШ ПОНЕ ЕДИН ДЕН!? – изкрещя неочаквано Самюел и всички в помещението извърнаха глава към тях. – НЕ МОЖА ЛИ ПОНЕ ДА ИЗЧАКАШ ДА МИНЕ ВРЕМЕ? ИЛИ НАЙ-МАЛКОТО ДА СЪОБРАЗИШ, ЧЕ МОГА ДА СЕ ВЪРНА И ДА ВИ ЗАВАРЯ ТАКА!
Маркъс гледаше Леонард, а Скорпиус и Дерек местеха погледи от единият на другия.
Леонард стисна устни.
-Катрина е достатъчно голяма, за да съзнава какво прави. А какво правя аз си е моя работа!
Самюел се засмя високо, поклащайки глава.
-Катрина, - започна бавно той извръщайки се, за да забележи, че тя се бе приближила и стои на няколко крачки от тях, следейки го с очи притеснено. – Тя, - Самюел рязко махна към нея, и тя стреснато направи една малка крачка назад, поглеждайки го предпазливо. – е не само жена, но е и безмощна и не виждам какъвто и да е начин да ти се възпротиви. Още по-малко да те отблъсне!
-Ако мислиш, че съм я насилил…- започна Леонард повишавайки леко тон, но гласът на Кат го прекъсна.
-Стига, Самюел, говориш глупости! Той не ме е карал да не правя нищо, което не исках!
Брат й затвори очи за момент, облизвайки устни, и я игнорира.
-Чакайте, чакайте! – размаха ръце Дерек. – Леонард е спал с Катрина?!?
Самюел само се усмихна изкуствено в отговор, с ръка, трепереща над джоба на мантията му. Гневът му още бучеше леко под повърхността, но го бе овладял някак си. В момента дори нямаше желание да крещи. Искаше просто да се махне.
Всички се извърнаха към Леонард, който съумя да запази каменната си физиономия. Няколко дълги мига никой не проговори.
-Хайде, Кат, тръгваме. – обади се накрая Самюел, но преди да е успял дори да се обърне, Дерек го улови за мантията.
-Сам! Чакай! Помисли! – Цабини се извърна и го погледна раздразнено. – В момента си ядосан и огорчен и не мислиш трезво! Умолявам те, успокой се и не взимай прибързани решения! Мислиш, че като се махнеш ще промениш нещо? Стига! Ние не тръгнахме само заради теб. Всички го искахме. Заедно! Аз определено нямам никакво желание да ви гледам как се карате, нито аз да се карам с вас, още по-малко да се върна обратно при прекрасната си съпруга и любящата си майка! – той си пое рязко въздух, тъй като всичко това бе изговорил без да спира и стрелна другите с поглед. – Не прибързвай! Успокой се първо, после ще поговорим и ще решим какво ще правим! Моля те! Били сме приятели толкова години, нека да си остане така!
Самюел за момент сведе поглед към пода, облизвайки устни.
-Добре. – кимна накрая. Понечи да се отдалечи, но на втората крачка се спря, врътна се и се върна до масата, навеждайки се към Леонард.
-Ако нараниш сестра ми, по какъвто и да е начин, не отговарям. – каза със спокоен равен глас. После, без да чака отговор, се дръпна и с бърза крачка се насочи към вратата.
Настана краткотрайна тишина.
-Хайде, Кат. – обади се накрая Скорпиус, изправяйки се. – Да вървим горе. – той стрелна с поглед останалите си приятели, след което взе раницата от ръцете й и я побутна към стълбището.
-Аз ще намеря Сам. – обяви Дерек, след което се насочи към вратата.

Маркъс се огледа за миг, а после си пое дълбоко дъх и се изправи. После, без да казва нищо, се запъти към стаята си.
Бе странно колко всъщност ядосан бе на Леонард. Беше нелогично да променя толкова много възгледите си за последните няколко месеца. В крайна сметка Леонард бе негов приятел – през толкова неща бяха минали заедно. Защо се учудваше на действията му сега?
Защото изневеряваше на сестра му за едното нищо. Монтагю не чувстваше нищо към Кат – това бе ясно. Просто си играеше с нея – също както си играеше и с Бет.
След всичките неща, през които бе минала малката, всичко това бе просто ужасно откъм Леонард. Не стига, че всички я тормозеха в дома му, не стига че той самият я игнорираше, ами сега и това!
Монтагю бе преминал границата. Маркъс му даваше цялата свобода на действие, но той просто се бе подиграл. И не се бе подиграл само с Бет и Кат, беше се подиграл с Маркъс и Самюел. А за Леонард всичко това бе просто игра.
Маркъс разтресе глава и осъзна, че се намираше вече в стаята. Бе оставил вечерният сумрак да пъпли по стените на стаята, а в камината жарта да трепти едва-едва, припуквайки леко.
Само това оставаше. Не стига това идиотско пътуване, ами и глупостите на Леонард. Какво си мислеше той въобще? Че може да се разведе с Бет, че може да се ожени за Кат, че може да промени всичко с едно подобно безразсъдство?
Не, контрира се Маркъс, Леонард въобще не мислеше. Мисленето му беше противопоказно. Единственото, което правеше, бе да втъжнява живота на сума ти народ около себе си. И то без никаква причина.
Вратата се отвори бавно и Монтагю влезе спокойно в стаята. Запали една цигара и се стовари на леглото.
Маркъс понечи да каже нещо остро, но се контрира в мига, в който отвори устата си. За какъв дявол трябваше да му се обяснява? Нима щеше да го разбере, да го чуе? Леонард беше своеволен до безобразие. И Маркъс не смяташе да пада толкова ниско, че да му се обяснява.

Половин час по-късно
-Ти си пълен идиот! Тотален! Как можа да го направиш? –Крещеше Маркъс, прекалено гневен, за да мисли трезво. Откакто се бе прибрал, Леонард не бе обелил и дума, което сякаш само още повече бе издразнило Флинт. Сега, половин час по-късно, Маркъс просто не можеше да се удържа повече.
-Реших и го направих. –Отвърна Монтагю провлачено и спокойно. Бе обърнал статичната си физиономия към другия и отпиваше периодично от чашата си.
-Ти въобще... чуваш ли се? –Изсъска Маркъс и скри за миг лицето си с ръце. В следващия момент ръцете му се отпуснаха до торса, а от устните му се откъсна гневно.- Помисли ли поне за сестра ми? Не стига, че й втъжнихте живота с «милото» ти семейство, ами сега и това!
-О... За Бет не се притеснявай въобще! –Ядоса се Леонард и допълни.- Тя се чувства достатъчно уютно в дома ми, че да се опитва да сношава с мен дори в кабинета на бюрото ми!
Маркъс се опули за миг, а после, спомняйки си първоизточника на разговора, процеди:
-Въобще не ме интересува какво се опитваш да кажеш! Ти изневери на сестра ми, Мерлин те взел! Можеше поне да се извиниш!
-Не забравяй кой първи ме принуди да го направя!
След тези думи, промъкнали се между стиснатите устни на Леонард, Маркъс застина за миг и не отвърна. Бе грубо от страна на Монтагю да напомня нещата, които трябваше да са оставили у дома със заминаването.
В онзи миг Флинт за първи път осъзна, че тази грешка щеше да го преследва винаги. Не беше нещо, което можеше да се извърши и забрави. Детето щеше да е символ именно на това колко много бе сгрешил в действията си. За Маркъс това бе достатъчно наказание.
-Онова беше друго! –Промълви тихо, а Леонард само се изсмя саркастично.
-Кое именно му беше «другото»?
Маркъс остана един дълъг миг, вгледан в Леонард. После поклати леко глава и отвърна бавно:
-Че не го исках.
В следващия миг Маркъс напусна почти безшумно стаята и тя се удави в тишина.

Два часа по-късно шестимата се намираха в едно от по-приличните нощни заведения в Йорк. Скорпиус ги бе завлякъл с идеята да се разведрят малко. Но на този етап всичко това изглеждаше опасно-близо до невъзможното.
Катрина най-безцеремонно споделяше високия стол с Леонард пред погледа не само на всички останали, но и на мъгълите в заведението. Ръцете му бяха обгърнали талията й, вплитайки пръстите си някъде на корема, а нейните едва-едва потрепваха върху им. Отвреме-навреме Кат се обръщаше леко настрани и отъркваше носа си в бузата му, а Леонард докосваше неуверено кожата й с устните си и обръщаше отново невиждащ поглед към множеството.
Истината бе, че Монтагю прекалено-добре разбираше, че е прекалил. Под зоркия поглед на Маркъс и в присъствието на Сам не бе добра идея да преминава една определена граница, както бе направил предишната нощ.
Флинт се усмихна иронично и отпи от уискито си. Откакто бяха дошли, не си бяха казали и дума. Освен зачатъците на разговор между Скорпиус и Дерек, сякаш всичко друго бе замръзнало помежду им. Самюел се взираше някъде в тълпата, Маркъс хвърляше гневен поглед на двамата, а те самите сякаш въобще не го забелязваха. И, докато Леонард донякъде разбираше именно защо бе изпаднал в немилост, Катрина съвсем съзнателно предизвикваше близостта му по начини, които не можеше да пренебрегне. В крайна сметка тя смяташе, че останалите нямат абсолютно никакво право да им казват каквото и да е. За нея другите не бяха фактор в действията й. Включително брат й, Маркъс или дори самата Бет.
-Абе я... –Маркъс не довърши дълго-обмисляната си цветуща псувня. Той само се усмихна иронично и, взимайки чашата си в ръка, се вля в тълпата. Очите му изучаваха лицата на присъстващите невнимателно. Проправяйки си път през дансинга, Маркъс осъзна колко ядосан се чувстваше от всичко това. Оказваше се, че никой не го слуша и никой не се интересува от мнението му. Особено Леонард. Нямаше как да очаква най-добрият му приятел да реагира толкова своеволно.
„След като той не се интересува от моето мнение… и аз не се интересувам от неговото.” Помисли си Маркъс мрачно и застина така.
Тълпата го задушаваше, но и го караше да се чувства изпълнен със сила и вяра. Цигареният дим давеше дробовете му, но те сякаш поемаха още повече и повече кислород.
Маркъс премигна едва-едва и рязко се откъсна от дансинга, застивайки до едно сепаре. Искаше да се махне оттук, но едновременно с това нямаше да си го позволи. Не копнееше да изглежда така, сякаш е подвил опашка и се е примирил с Леонард. Може би някога и това щеше да се случи, но не и сега. Просто трябваше да си намери занимание и да ги изчака да решат, че им е омръзнало да седят тук.
Огледа тълпата бавно и погледът му застина върху една от масите. Момиче, заобиколено от развеселените й приятелки, го наблюдаваше полу-свенливо и отвреме-навреме свеждаше едва-едва лицето си. Маркъс неволно и унесено й се усмихна и това сякаш решаващо мобилизира останалите и те я избутах от стола, карайки я да се изправи и да се опита да им се противопостави. След няколкосекундно убеждаване, момичето се примири и се запъти към Флинт под развеселените погледи на приятелките си.
Маркъс почувства как дробовете му се свиха от неприятна изненада. Откакто го бяха оженили за Леа дори не си беше помислял да погледне на някое момиче като такова. В последно време бе възприемал всички като безполови. Включително и Лейла, но това Марк намираше за нормално.
Преглътна звучно и затвори за миг очи. Искаше му се да отпраши с двеста и да избяга от това момиче, което тъй силно го заплашваше в онзи миг…. Или поне това, което бе останало от морала му.
Но Флинт не помръдна. Лейла не го обичаше така, а и бракът им бе само един фарс с последствия в бъдещето. Нямаше смисъл да се чувства зле, заглеждайки се в други момичета – Марк даже смяташе, че един прекрасен ден, щяха и двамата с Лейла да си намерят двама симпатични любовници и да си живеят добре четиримата. В това нямаше нищо лошо. Бе просто малък бунт срещу всички глупости в света им. Бунт без последствия.
Точно в този миг момичето застина пред него и, смутено скривайки ръце зад гърба си, сведе леко поглед. Беше русокоса и зеленоока – меките, бледи черти на лицето й потрепваха едва-едва на блуждаещата светлина от прожекторите. Единствено устните й показваха някаква несигурна увереност, блестяща в ъгълчетата им.
Маркъс знаеше, че тя не е пълнолетна. Може би бе на четиринайсет-петнайсет години, но не приличаше на момичетата, които виждаше ежедневно. Тя не бе отлъчена от обществото, не бе разграничена от тенденциите в него. Навярно бе много по-разкрепостена, отколкото Маркъс можеше да очаква. И именно затова не я възприемаше като дете.
-Аз… -Понечи да каже нещо, но, вдигайки големите си, изумрудени очи застина така и не успя да каже нищо от притеснение. Само клепачите й потрепнаха леко и също замръзнаха.
Маркъс се усмихна и, поставяйки ръка на тила й, я притисна рязко към себе си. Впи устните си в нейните толкова изненадващо, че в първия миг момичето се изплаши и буквално се вдърви в ръцете му. В следващия момент тя се отпусна и, макар да не му отвърна, не понечи да го отблъсне от себе си.
-Това беше много… неочаквано. –Промълви, свеждайки поруменелите си бузи надолу.
Маркъс само се усмихна развеселено и отвърна:
-Щеше да ме излъжеш за какво си дошла, щяхме да си поговорим малко, после щяхме нехайно да се озовем на дансинга. Ако всичко преминеше добре, след един час щях да ти предложа да те почерпа едно питие. –Усмихна се още по-широко, а после довърши провлачено.- Щяхме да поговорим за някакви дълбоко-лични въпроси, ти щеше да кажеш нещо сърцераздирателно и щях да те целуна. И тогава вече… -Засмя се невъздържано и допълни.- Тогава щяхме да се позабавляваме.
Момичето вдигна бавно очите си и премигна миг-два. Руменината бавно се отдръпна от лицето й и застина някъде на ушите. Погледът се изостри, а гласът й охладня значително:
-Откъде знаеш, че ще се случи така?
-Винаги се случва така. –Намигна й Маркъс приповдигнато.
-Не и сега.
-И защо така?
-Защото съм твоя сестра!

В следващият месец ежедневието им не се различаваше особено. Местеха се често, дискотеките и кръчмите им бяха втори дом, а отношението помежду им не беше на онова ниво на приятелството както бе по-рано. Може би случката с Кат и Лео беше в основата, може би нещо друго. Самюел избягваше компанията на Леонард, на сестра си обръщаше оскъдно внимание, говореше най-често останалите си трима приятели, но това беше някак…очаквано. Никой не го обсъждаше. Нещо ставаше и с Маркъс. От онази вечер при срещата му с русокосото момиче, постоянно бе някак замислен и намръщен, почти не се включваше в разговорите на останалите и също избягваше Леонард. Говореше се, че русокоската била извънбрачна сестра на Маркъс. Дерек го бил чул да измърморва нещо такова. Извънбрачна сестра? Невъзможно!
И въпреки това Дерек и Скорпиус продължаваха да се опитват да ги събират на едно място. Да изгладят нещата, да оправят приятелството с няколко невидими кръпки. Доста неуспешно ако се съдеше по резултатите.
И така, месец и половина по-късно всичко си беше същото, с изключение на мястото, на което се намираха. Отново беше кръчма – малка, почти празна, със слаб и кокалест барман, който не спираше да ги наблюдава докато бършеше няколко чаши с един парцал.
На масата им се стелеше неприятно мълчание, всеки твърде зает да изучава дъното на чашата си.
-Имам нужда от още едно. – измърмори по някое време Сам по навик. Изправи се и се насочи към бара, а приятелите му го проследиха с мълчаливи погледи.
Самюел се настани на един от столовете и остави чашата пред мъжа, поглеждайки го подканително.
-Да разбирам ли, че искаш още едно голямо, младежо? – изсмя се мъжът, прибирайки чашата и изваждайки нова.
-Както искаш го разбирай! Просто сипвай! – измърмори Цабини подпирайки се на лакти.
-Добър оборот ми правите с приятелите ти. – отбеляза мъжа, премествайки погледа си върху останалите.
-Оплакваш ли се? – Самюел пое чашата и изля половината й съдържание в гърлото си.
-О, изобщо не! Но кажи ми, защо го правите? Какво може да липсва на петима здрави магьосници като вас?
Самюел примига сепнато срещу него. Така ли му се бе сторило или мъжът го бе нарекъл “магьосник”? Но…
-Как ни нарече?
-Стига момче! – изсмя се барманът. – За толкова глупав ли ме имаш? Мога да позная един магьосник само по начина, по който ми говори!
-Това значи… - изпелтечи Сам, все още объркан.
-Че и аз съм магьосник, знам, знам. Така е, имам предвид. – той се покашля и отново погледна младежа. - Та кажи ми, младежо, защо го правите? Хубаво е да се позабавляваш, но като ви гледам колко сте ми омачкани и изтънели, май само на алкохол го карате и то от доста време!
-Не би разбрал! – изръмжа Самюел, надигайки чашата си.
-Защо не ме пробваш?
-Защото не искам. – изсъска младежа.
-Не искаш, защото те е срам от това, което имаш да кажеш или защото те боли, дори когато си помислиш за него? – изсмя се мъжът, подновявайки бърсането на чашите. Самюел вдигна отново глава и се вгледа по-внимателно в лицето му. Мъжът беше прехвърлил шейсетте, с посребряваща коса и тъмносини очи, които като че ли се опитваха да кажат нещо.
-Защото не ти влиза в работата, затова!
Мъжът просто сви рамене срещу него, без да казва нищо повече. Самюел довърши питието си и тропна чашата в бара.
-Още едно! – каза тихо, без да вдига поглед от пръстите си. Барманът прибра мълчаливо чашата и му сипа ново питие. Няколко минути нищо не се чуваше освен скърцащият звук от бърсането на чашите с парцала, когато Самюел най-накрая проговори, макар и тихо.
-Не знаеш какво е… да… - той стисна зъби за момент. – да нямаш избор. Да правиш това, което ти кажат, колкото и да е грешно, колкото и да е ужасно, само защото така трябва. Защото така си научен и това е единственият начин. И ти го знаеш, но то просто е нередно….
Гласът му се пречупи и той млъкна, отпивайки от чашата.
-Сигурна си прав. Сигурно не знам. Но това, което знам, е че винаги има изход. Просто трябва да го намериш.
Самюел се изсмя горчиво, отпивайки отново. Главата му вече се замайваше, но пък езикът му се развързваше.
-Няма. Ако имаше досега да съм го отрил вече! Ако имах такава възможност, бих избегнал всички неща, които бях принуден да направя!
-Като например?
Самюел вдигна глава и го погледна.
-Като да се оженя за дете.
-И защо го направи?
-Защото съм чистокръвен и трябва да продължа рода и да запазя чистата кръв! – изръмжа Самюел ядно. Усети как кръвта му кипва, подсилена от замайването и алкохола.
-А какво ти пречеше да се ожениш за момиче на твоята възраст, да речем? – простичко попита мъжът.
-Това, че не са останали такива живи в Англия! – изръмжа малко по-силно от желаното Цабини.
Събеседникът му се умълча. Когато Сам избистри с усилие погледа си, за да потърси причината за мълчанието му, барманът бе спрял да бърше чашите и го гледаше с леко присвити очи.
-А задължително ли е да са от Кралството? – попита той, навеждайки се напред.
-Нямаме друга възможност. – въздъхна Самюел. Тръсна глава и бутна полупразната чаша по-встрани от себе си. Желанието му да се напие отново се беше изпарило малко по малко. – Древно проклятие тегне над семействата ни. Не можем да се свържем в брачен съюз с чуждестранен род. – Самюел стисна зъби и заби юмрука си в бара, разклащайки съдържанието на чашата си с удара.
-Щеше ли да има разлика ако проклятието го нямаше? – мъжът се наведе леко напред и Самюел наостри уши, тъй като думите му бяха станали още по-тихи. – Ще има ли значение, ако можете да премахнете проклятието?
-Да! – извика в изблик на емоции Сам, но бързо понижи тона си, тъй като усети погледите на приятелите си върху гърба си. – Всичко ще е различно!
-Сигурен ли си? – усмихна се мъжът, и Самюел го изгледа с широко отворени очи.
-Убеден съм! По-лошо от това няма как да е! – ентусиазмът му обаче бързо взе да спада. – Но това е невъзможно. Никой не е успял да премахне глупавото проклятие.
-Вие можете. – спокойно рече барманът.
-Да бе, ей сега ще взема да ти повярвам. – изсмя се Самюел и понечи да стане.
-С подходящата помощ, разбира се.
Самюел се обърна бавно и го изгледа подигравателно.
-Себе си ли имаш предвид?
-О, не, аз не мога да ви помогна! – поклати глава той. – Но знам някой, който може!
-Как ли пък не! Това е невъзможно!
-Не мислиш така. – гласът на барманът продължаваше да бъде все така спокоен, така сигурен и непоклатим, че Самюел усети, че започва да се съмнява повече в собствените си думи, отколкото в неговите.
Обърна се бавно и се върна до бара, подпирайки ръце на него. Преди да е успял да каже нещо, мъжът протегна ръка и избута някакъв лист към него.
-Отидете на това място. Там ще разбереш какво имах предвид. Надявам се накрая все още да мислиш така както сега.
Самюел вдигна поглед от листчето и присви очи срещу мъжа, който отново се бе заел с бърсането на чашите. Цабини облиза устни и завъртайки се на пета, се насочи към масата, на която все още в почти-тишина, стояха приятелите му.
-Трябва да вървим! – беше първото, което каза и всички вдигнаха озадачени погледи към него.
-Какво? – бавно попита Маркъс, намръщвайки се. – Къде да отиваме?
-Ще ви обясня по пътя! Хайде, размърдайте се!
-Сам, никъде няма да ходим. – Скорпиус се изправи, клатушкайки се леко и тръсна глава. – Не сме в най-цветущото си състояние в момента.
Самюел се извърна към бара, за да забележи, че бармана липсва, но пък шест чаши с някак позната на вид течност, ги очакват на бара.
Приближи се до тях и оглеждайки се за мъжа, пое една от тях. Помириса я и сбърчи нос леко, преди да отпие. Както и предположи, това беше отвара за изтрезняване и ако съдеше по бързината, с която вече пропускаха мислите му, май действаше по предназначение на секундата.
Взе останалите чаши и ги занесе на масата, подавайки ги на приятелите си, нареждайки им да ги изпият. Леко намръщени и крайно озадачени, те го послушаха и след около минута той се обади отново.
-Тръгваме! Сега! Ще ви обяснявам по пътя!

Ако им трябваше още нещо, за да изтрезнеят напълно, то това бе свежият йоркски въздух. Дерек премига няколко пъти в тъмнината, потрепервайки от влагата, която сякаш полепна по тялото му. Нощният въздух се вля в дробовете му и раздвижи сякаш застиналата кръв.
-Е, накъде? – запита някак обнадеждено Скорпиус. Всички извърнаха очи към Сам, но погледите бързо преминаха към новата фигура, приближила се тихо. Различиха светещите сини очи на кръчмаря и Маркъс несъзнателно сложи ръка върху джоба, където се намираше пръчката му. Мъжът нехайно си играеше със своята и другите едва сега си дадоха сметка, че и той е магьосник. Накрая Марк не издържа и пръв запита:
-Какво става?
-Работата е там, че...проклятието. Може да бъде развалено – обясни Самюел с пресъхнало гърло. Четиримата се облещиха срещу него, но и този път погледите им преминаха към новодошлия. Скорпиус се покашля и го посочи:
-А какъв е неговият, хм...дял?
-Работата е там, че съм един от малкото хора – обади се за пръв път и премина в едно огряно от лунната светлина място. Цялото внимание бе приковано върху него. – Един от малкото, които знаят тайната на предците ви, проклятието, което са ви оставили като наследство и най-важното...начинът, по който да го махнете.
-Да, затова си един прост кръчмар – избухна Дерек и го измери с поглед, без да скрива презрението си. Съзнателно избра грубостта като подход, защото не му вярваше и защото се чувстваше изигран. Недоумяваше как Сам можеше да приеме твърдението му насериозно.
-И не само... Но не това е от значение. Не знам как ще се отървете от него, но ще ви посоча човекът, който ще ви помогне.
-Още разиграване? Поне кажи какво искаш в замяна, иначе сцената няма да е напълно завършена.
-Не искам нищо – въздъхна мъжът.
Настъпи кратка тишина. Самюел изглежда му вярваше напълно, а що се отнася до Скорпиус – той също подкрепяше, макар и мълчаливо. На Леонард сякаш му бе безразлично, така че оставаха само Маркъс и Дерек, които приемаха всичко като някаква лошо устроена шега, на която кой знае защо другите се хванаха. За мнението на Кат дори не помислиха.
-И какво ще направиш сега? - ухили се Дерек. – Ще размахаш пръчка и изведнъж ще се окажем без жени?
-Казах ви, че ще ви заведа при някого. Тя е много добра в работата си, уверявам ви.
Дерек сви рамене. Която и да бе въпросната тя, едва ли можеше да влоши положението – напиване всяка вечер, празен и пропилян живот, караници заради момиче.
-И без това се очертава поредната скучна вечер. Марк?
Флинт прехапа устни. Не искаше отново да се сдобрят с Леонард, както без съмнение щеше да стане, от друга страна обаче Сам не се притесняваше за Кат, което значеше, че няма да е опасно и може би не чак толкова глупаво.
-Тръгваме ли?
-Няма какво да губим – промърмори той. И така шестимата се наредиха в индианска нишка начело с кръчмаря, който ги поведе към тревистото поле зад разпадналата се дървена врата на кръчмата си.
-Само не разбрах ходенето пеш част от развалянето на магията ли е? – промърмори Скорпиус.
Мъжът поклати глава и се взря в звездите, сякаш да се ориентира по тях. Дерек нацупено им отправи поглед, но се препъна в някакъв храст и отново заби очи в земята. В далечината се мяркаха дървета и непознатият ги поведе към тях. Съвсем скоро различиха самотна светлина, която блещукаше несигурно.
-Само ни разиграва – повтори Дерек, но нямаше кой да му обърне внимание. Другите се насочиха към светлинката, която пробуди отдавна погребани надежди у тях. – Вечният песимист – отново не издържа и промърмори, отново без успех. – На всичкото отгоре и заваля.
Студените капки дъжд зачестиха и намокриха напуканите от постоянния алкохол и студа устни на Дерек. Това го ободри малко, затова когато пристигнаха пред светлината – оказа се, че идва от мръсна палатка, която някога е била бяла, недоволството му бе утихнало.
-Стигнахме – глухо и ненужно оповести мъжът, спирайки ги с ръка да влязат. – Нека първо аз.
Но не бе нужно да влиза – човекът, когото търсеха, вече бе излязъл. Висока, пречупена на две жена, чиято възраст трудно можеше да бъде определена – бе първата им мисъл.
-Искаш нещо ли, Джоузеф? – опули се срещу мъжът. Очите и бяха неестествено големи и застинали, а дългите и пръсти се вкопчиха в ръката на Джоузеф като в спасителен пояс. – Радвам се, че дойде, скъпи. Хората рядко се отбиват насам напоследък.
Мъжът нервно се засмя и отстрани ръката и.
-Тези господа искат да говорят с теб и те съветвам да им кажеш истината...
Жената бе застанала срещу светлината, така че групата забеляза странните талисмани, които бяха прикрепени към дрехите и едва когато я последваха вътре. Джоузеф остана навън, но Дерек видя ясно очерталата се сянка, промъкваща се обратно към кръчмата.
-Е, драги мой – нелепо се усмихна тя, разкривайки почернелите си зъби. – Любовна отвара или малко предсказанийце?
-Всъщност не знаем за какво точно сме дошли – внимателно започна Самюел. – Казаха ни, че тук можем да открием начин да развалим проклятие, което тегне над рода ни от години.
Но жената не го слушаше. Блуждаещият и поглед обхождаше ъглите на палатката и тя несъзнателно си играеше с един от талисманите във формата на маймунска глава.
-Слушате ли изобщо? – изкрещя и Скорпиус. Тя се стресна за миг и после отново изпадна в безразличие. Петимата се спогледаха, а Кат се приближи към изхода.
-Трудно ще го направите – отсече жената.
-Трудно ще се върнем обратно? – завъртя очи Дерек. Тя стисна маймунската глава и изсъска:
-Трудно ще развалите проклятието. Виждам замък, мрак, силуети. Ще ги предизвикате, о да. Нахални малки – изведнъж замлъкна и се ослуша. Постави пръст на устните си, за да им покаже да мълчат.
-Чувате ли това?
-Какво, Мерлин, ви става?
Очите и бродеха някъде надалеч, разфокусирани и слепи за настоящето. Ръцете и се разпериха, при което събори стъкленица с противна зелена течност. Палатката се изпълни с отвратителна миризма, а от течността изпълзя нещо слузесто и зелено.
-Казвайте какво има и да се махаме – изкрещя Леонард и в гнева си извади пръчката, замахвайки към палатката. Тя изчезна и едва сега си дадоха сметка, че дъждът бе прераснал в порой. Но и сега жената, по чието лице се появиха бръчки от напрежението, не забеляза нищо.
Когато заговори, гласът и бе дрезгав и груб:
-Махайте се.
-Какво видяхте?
-Ще ви отведе в друго измерение и ще ви срещне с хора, велики, хора от вашата кръв, но достойни, а не като вас...
-Кое ще ни отведе някъде си? – за пръв път се обади и Кат.
-Играе си, не виждате ли – провлачи Дерек. – Да се махаме.
Но жената се бе съвзела. Дългият и пръст посочи към Катрин, която изпищя. Пред нея се завихриха образи, после се образува материя. Мека светлива заблестя в краката и, а жената свали ръка и застана неподвижно. Когато се скупчиха около нещото видяха, че е летекод. Познаха го по приятното жужене и меката светлина, в случая бе зелена. Имаше формата на...
-Стъкленица?
Кат тежко преглътна и първа протегна ръка, но бързо я прибра неуверено. Нещо плуваше вътре, нещо, което не вдъхваше доверие.
-Нямам намерение да мръзна – пое инициативата Маркъс, но личеше, че идеята да се докоснат до нещото и да последват съветите на някаква жена, която очевидно не бе с всичкия си, го отвращаваше. – Още повече, че няма какво да губим.
-А помисли ли за Кат? – избухна Самюел, но думите му бяха заглушени от дъжда. Леонард усети, че някой го тегли и се обърна. Лудата го дъраше за ръкава, а гневът се просмукваше все по-надълбоко в изкривените и черти.
-Пусни ме, откачалка такава!
-Върни ми палатката!
-Ако се върнем живи и си я заслужиш – изкрещя. – Ако ли не...ще му мислиш.
Той бе първият, сграбчил летекода. Щеше да се магипортира след секунди и останалите се вкопчиха с нежелание, навеждайки се. В сърцето на стъкленицата блесна зелена светлина, заслепявайки ги. Нещо изплува на повърхността, но бе късно – вече бяха издърпани с невероятна сила и скорост, в друго измерение, в друг свят. Последното, което видяха, бе злобната усмивка на лудата.

Самюел усети как краката му се удрят в нещо твърдо и залитна, но някак си успя да се задържи прав. Катрина буквално увисна на рамото му в опит да се задържи, но Скорпиус нямаше този късмет. Дерек му помогна да се изправи на фона на няколко цветущи изказвания и всички се огледаха.
-Къде, по дяволите, сме? – пръв проговори Маркъс.
Мястото определено не им беше познато. Огромната зала покрита със красиви бели мраморни плочки, сводестият таван и огромните прозорци наподобяваха голямата зала на Хогуортс, но бяха далеч по-блестящи и красиви. Дебел слой прах се стелеше по пода, дълги, бели паяжини опримчваха стените и дебелите колони с изсечени множество преплитащи се орнаменти от пода, до самият им край в тавана.
-Добър въпрос. – кимна Скорпиус, изтърсвайки си дрехите. – Мисля, че трябваше да започнем с това още при онази жена.
-Каквото и да е, вече сме тук и май не знаем как да се махнем, така че по-добре да поразгледаме. – предложи Дерек и останалите кимнаха.
Стъпките им отекваха тихо по пода докато се движеха към другият край на помещението, където се извисяваше голяма двукрила врата.
Неочаквано Катрина подскочи във въздуха и извика, вкопчвайки се в ръката на брат си. Самюел я изгледа изпод вежди, оглеждайки се, но не забеляза нищо.
-Какво има? – намръщи се леко той.
-Стори ми се…стори ми се, че видях нещо. – каза тя, оглеждайки се бързо. – Някой. Стори ми се, че видях жена.
-Жена? Тук? Сега?
-Да, Самюел! – изсъска тя.
-Ти сама каза, че ти се е сторило. – хладно отвърна брат й, откопчвайки пръстите й от ръката си. – Сега се успокой! Тук няма никой!
-Не обичам да ме наричат “никой”, момче! – обади се някой непосредствено зад тях и Самюел с подскок се обърна, изваждайки светкавично пръчката си. Пред тях стоеше, или по-скоро висеше във въздуха, млада жена, на около тридесет и пет години, с тъмна коса и изпито лице, заместило част от красотата си с някаква необяснима жестокост. Въпреки, че преспокойно можеше да види през нея пламъкът в очите й веднага привличаше вниманието.
-Дяволите да ме вземат! – извика стреснато той, отскачайки назад. Катрина се скри зад него, а жената си остана все така неподвижна, поставила ръце на кръста си докато полите на роклята се полюшваха леко от някакъв невидим ветрец.
-Вече не са го направили? – възкликна жената с голяма доза ирония. – Как така са пропуснали!
-Коя си ти? – Леонард бе пристъпил крачка напред и бе вдигнал пръчката си срещу нея.
-Осъзнаваш ли колко тъпо изглеждаш като си вдигнал магическа пръчка срещу призрак? – попита тя, накланяйки настрани глава. Леонард се поколеба за момент, после бавно свали ръката си. – Брей, че и послушен.
-Коя си ти? – настоя Леонард все още спокойно.
-Въпросът е какво правите вие тук. – всички подскочиха стреснато и се извърнаха, за да забележат втори призрак – на висок, едър мъж с тъмна коса и присвити очи, който се приближаваше към тях. Беше хванал ръцете си зад гърба и ги гледаше с вдигната брадичка, а изисканите му дрехи щяха да правят голямо впечатление ако не бяха толкова прозрачни.
-Има само един начин да дойдат тук. – трети призрак се приближи към групичката – висок, слаб, със сребристоруси коси и каменно изражение. Очите му се присвиха срещу Скорпиус, който пък се бе облещил срещу него в отговор. – И само една причина.
-О, само не ми казвай, че са поредните глупаци, които ще се опитат да махнат проклятието! – измърмори жената. Погледът й се спря на Катрина и очите й се присвиха. – Това е интересно. – тя се плъзна по въздуха към нея и момичето заотстъпва назад. – Да сега не се е мяркала жена тук.
-Къде е това тук? – възползва се от момента Дерек. – И кои сте вие? – Скорпиус го сръга с лакът и кимна към русокосият призрак, мърдайки с устни. – Малфой? – възкликна гласно Дерек. – Луциус Малфой? – Розие се извърна към него и се вгледа по-внимателно. – Ама тогава какво, мъртви ли сме?
-Де да беше толкова лесно. – обади се жената, извръщайки поглед. Очевидно бе изгубила интерес към Катрина, която се бе скрила зад Леонард, и бе насочила вниманието си към останалите.
-Очаквах нещо повече. – отбеляза тъмнокосият мъж, кимвайки към петимата. – Жалка гледка.
-Преди да продължим с обидите, ще отговорите ли на въпросите ни? – изсъска Леонард. – Кои сте вие?
-Белатрикс Лестрандж, приятно ми е! – въздъхна жената, размахвайки ръце. – Това са Луциус Малфой и Маркъс Флинт. Доволен ли си? – тя изпуфтя и скръсти ръце. – Ей, че досадник!
-Спокойствие, Бела. – дали бяха свикнали или новият глас не беше толкова стряскащ, но когато четвъртия призрак на мургав мъж със спокойно изражение и будни очи се приближи, никой не подскочи.
-А това е Едмънд Цабини. – добави тя, стрелкайки с многозначителен поглед Леонард. – Преди да зададеш тъпия си въпрос за пореден път.
-Те са тук за нещо. Не могат да си тръгнат преди да го получат.
-Ще бъде чудесно ако разберем за какво сме дошли. – отбеляза Маркъс.
-Отчайващо. – изкоментира Бела. – Добре, да свършваме по-бързо.
-Не бъди нетърпелива, Бела. – обади се Луциус. – Нека не бъде негостоприемни. – той махна с ръка и за момент цялата обстановка се завъртя, цветовете се размиха и очертанията им се сляха. След секунда всичко отново доби форма, контури и цвят в образа на сравнително малка стая с няколко канапета и диван пред стара, незапалена камина.
-Заповядайте, седнете. – призракът Едмънд махна с ръка към канапетата.
-Така ни е добре, благодаря! – отвърна с хладна учтивост Скорпиус. – Не смятаме да се задържаме много!
-Ха! Гледай го ти! Разбързал ми се е все едно кучета го гонят! – изсумтя Белатрикс. – Ако толкова искаш да си ходиш, Скорпиус, веднага ще те пратя на някое хубаво местенце, където да преосмислиш държанието си!
-Не бъди толкова остра с него, Бела! – порица я за пореден път Луциус и тя го стрелна с изнервен поглед. – Те просто са уплашени!
-Не съм уплашен! – изсъска младежът. Русокосият призрак не му обърна особено внимание.
-Очевидно бащите им не са се занимавали много-много с тях. – измърмори Бела, сядайки на няколко сантиметра над страничната облегалка на един от фотьойлите и кръстосвайки крака. – Както и да е. Да привършваме това, че си имам и друга, по-интересна работа за вършене!
-Ти си призрак, заклещен в друго измерение, каква работа може да имаш? – изпусна мислите си Самюел. Дерек и Скорпиус сподавиха смеха си, а Маркъс го стрелна с поглед тип “Какво правиш бе, човек?”.Единствено Леонард не го погледна, твърде зает да изучава призраците.
Белатрикс се стрелна мълниеносно към Цабини и с закова пред него с ръка на гърлото му. Безплътните й пръсти едва-едва докосваха кожата му, предизвиквайки странен, неприятен студ и лек гъдел.
-Мога да те убия още сега, Самюел Питър Цабини, и дори окото няма да ми мигне! – пръстите й се стегнаха и преминаха през гърлото му, при което въздуха стана толкова студен, че Самюел усети как започват да се образуват кристалчета по езика му.
-Не! – изпищя Кат. – Пусни го! Моля те!
-Бела. – със спокоен глас се обади Едмънд. – Остави го. – после той се обърна към младежите и махна с ръка.
- Проклятието желаете с ръката си своя.
- Последствията носите нагоре четири и после осем. – неочаквано се обади духът на Флинт, сякаш допълващ казаното от себеподобния си.
- Търсете пророчество на вятъра вий да развалите. – с досада се включи и Бела в безсмисленият разговор.
-Чакайте! – извика намръщено Дерек. – За какво говорите?
- Щом сбират се не край, а на времето прахът. – съгласи се Едмънд.
И четиримата изглеждаха някак погълнати от това, което казваха, съвсем забравили за чувствата си преди малко. Наблягаха на всяка своя дума, което пък беше още по-безсмислено.
-Начало ново и то лесно възвратимо
-Хора, това не ми харесва! – измърмори Маркъс, без да изпука от поглед Бела и Едмънд, които се намираха най-близко до него и Скорпиус, и се приближаваха бавно.
-Не се бори с онова, - гласът на Белатрикс бе тих докато разперваше ръце в унисон с останалите си себеподобни. – което не може да бъде видяно.
- Дванадесет закони то никой нивга да докосва.– продължи Луциус в мига, в който последният звук бе напуснал устните на жената.
- Но чупливо, древно и могъщо ще се гони със самите да създават.
Шестимата заотстъпваха един към друг, а гърбовете им най-накрая опряха един в друг.
-Това изобщо не ми харесва! – повтори Маркъс стискайки здраво пръчката си. Останалите също бяха извадили своите.
Призраците на предците им продължаваха и неочаквано гласът на Луциус се извиси над тях.
-Тъй е наблизо, където туй, що се не позволява да положи
-Време е да си тръгвате. – обяви Едмънд.
-Всичко нужно ви бе казано. – отсече строго Белатрикс.
-Но вие не ни казахте кака да развалим проклятието! – извика Дерек. – Само тези безсмислени бръщолевения!
-Всичко нужно бе сторено! – съгласи се призракът на Маркъс Флинт. – Всичко е във ваши ръце.
-Но…
Призраците ги докоснаха с перлените си пръсти и стаята се завъртя лудешки. Стените се срутиха с трясък, мебелите се стопиха, а призраците избледняха докато накрая не се изгубиха съвсем.
Краката на шестимата се удариха в нещо твърдо и те се стовариха върху него. Около тях от земята изскочиха клони, стъбла и листа, които застинаха във формата на дървета, а нещо влажно и хлъзгаво се появи под тях.
Самюел отвори с усилие очи и усети как няколко големи капки го удариха по лицето. Допира на дъжда с кожата му му се стори страшно приятен на фона на всичко останало.
-Те се върнаха? – възкликна тих глас отстрани.
Младежите се размърдаха и щом Самюел успя да запази равновесие от замайването, помогна на сестра си, която се клатушкаше, държейки се за главата.
-Доста учудено прозвуча това. – отбеляза остро Леонард.
-Летекода се върна преди доста време. – възкликна с ококорени очи жената, местеща погледа си от единия към другия. –Няма как да сте направили друг! – гласът й се бе понижил до шепот, докато тя кършеше пръстите си. – Тя се приближи до Дерек, който я изгледа с повдигнати вежди, и го бучна с показалеца си, дръпвайки после рязко ръката си.
-Живи сте. – кимна тя, сякаш допреди няколко мига не бе съвсем убедена в това. Тя се извърна бавно към останалите и присви очи по посока на Леонард. – А сега ми върни палатката!
Той махна отсечено с пръчката си, извръщайки поглед, и споменатата палатка се върна на мястото си.
-Щом не сме се върнали с летекод, тогава с какво? – изказа гласно въпросът, който се въртеше в главата на всички, Маркъс.
-Някаква магия. – сви рамене Дерек. – Която са направили призраците. Изчезнахме в мига, в който ни докоснаха.
Настана краткотрайна тишина, нарушена от Розие.
-И сега какво?
-О, нека помислим! – Скорпиус измери с яден поглед палатката, където бе изчезнала жената и после върна очи към приятелите си. – Някакъв си непознат подшушнал, че може да ни помогне в развалянето на древно проклятие, което, разбирате ли, тегне над фамилиите ни от векове и щом до сега никой не е успял да го махне, то очевидно това е невъзможно! Но чакайте, - той с пое рязко въздух и продължи преди някой да го е прекъснал . – този непознат ни докара при някаква ЛУДА, която пък ни изпрати в измерение с мъртъвци, които дрънкаха безсмислици! – той отново спря, за да си поеме въздух и рамената му се отпуснаха бавно. – Кажете ми, какъв бе смисълът на всичко това?
Известно време никой не проговори, шестимата просто стояха и се гледаха.
-Ами ако има някакъв смисъл в думите им? – предложи тихо Катрина.
-Значи съм достатъчно тъп, че да не го открия! – изсумтя Малфой.
-Прави сте. – въздъхна Самюел. – Очевидно просто съм се подвел от собственото си желание да направя нещо по въпроса…
-Всички последвахме това желание. – кимна Маркъс. – Просто това е невъзможно, колкото и да ни се иска!
-А може би Катрина е права. – прекъсна го Леонард и всички го погледнаха. – Може би наистина има някакъв смисъл в думите им. “Всичко нужно бе казано.”, така каза Белатрикс. Може да изглеждат безсмислени, но да е скрито някакво послание в тях! И да трябва ние да го разкодираме.
-Да речем, че е така. – скръсти ръце Скорпиус. – Как ще го направим? Оная лудата едва ли е ни помогне, а приятелят на Самюел съм сигурен, че си е взел кратка отпуска и е отпрашил на някъде!
-Какво ще кажете да проверим? – предложи Дерек. – И без туй ни трябва друго място където Леонард да ни обясни какво му се върти в главата.
Останалите кимнаха и поеха по обратният път, през който ги бе прекарал бармана. Вървяха в пълно мълчание, всеки твърде вглъбен в мислите си, за да различава горските звуци и тихото барабанене на дъжда по листата. Когато най-сетне стигнаха кръчмата завариха нещата си скупчени под стряхата до вратата.
-Казах ви! – изсмя се Скорпиус изваждайки пръчката си. Самюел обаче протегна ръка пред него и поклати глава.
-Няма смисъл. И без туй трябва да се махаме оттук!
Скорпиус погледна вбесено прозореца на горният етаж, който тънеше в мрак и кимна отсечено.
-Къде отиваме? – попита Дерек.
-Подайте ръка. – нареди след няколкосекундно мълчание, докато всички гледаха в различни посоки. Приятелите му го послушаха и хванаха здраво неговата малко преди той да се магипортира. Отново се намираха на място, от всички места обградено с гора, а луната грееше над тях.
-Ще бъде ли нахално ако попитам къде сме? – обади се Дерек, а въпросът му беше със сигурност насочен към Сам, въпреки че не го гледаше.
-Не съм сигурен. – призна си Цабини. – Видях къщурката на една от снимките в бара. Надявах се, че още е здрава. Очевидно съм познал.
Къщурката беше двуетажна постройка, но тавана на горният етаж на места бе изтърбушен и слава богу че не валеше защото иначе всичко вътре най-вероятно щеше вече да е подгизнало.
-Да влизаме. – предложи Самюел изкачвайки почти тичешком стълбите и натискайки дръжката на вратата. – Алохомора! – и тя се отвори, разкривайки пред погледа им тъмна, студена стая, която след няколко махвания с пръчката, се освети леко от появилите се свещи, висящи във въздуха, почти до тавана. – засега става.
Останалите го последваха и последният затвори вратата след себе си. Позволиха си единствено да запалят огън в камината и за щастие се оказа, че комина все още е използваем.
-Е? – попита най-сетне Дерек, щом нямаше какво повече да направят за “уютната” обстановка. Леонард го измери с поглед, както и останалите.
-В думите им може и да има смисъл. Знам една магия, която ще ни помогне. Ако има някакво скрито послание ще го открие и разшифрира. Но това може да стане ако знаем точните им думи. Някой да ги помни?
-Отчасти. – сви рамене Самюел, изреждайки това, което бе чул. Останалите се включиха също и накрая почти целият разговор бе възстановен от спомените.
-Да се надяваме, че това е всичко. – кимна Леонард, изписвайки със сребристи букви във въздуха думите на призраците. Когато свърши им нареди да се отдръпнат и всички отстъпиха крачка назад, с изключение на него. Монтагю завъртя бавно пръчката си мърморейки нещо и накрая също се отдръпна. Думите потрепнаха за миг, след което бавно започнаха бавно да се разместват. Близо минута всички стояха неподвижно, загледани в ставащото, когато най-накрая сребристите очертания застинаха. Леонард пристъпи напред и зачете с равен глас, който обаче не можеше да скрие напълно ентусиазма му.
-Проклятието щом желаете да развалите
то последствията ще си носите вий самите!
където сбират се закони да създават
Търсете туй, що на никой се не позволява
да докосва нивга с ръката своя,
пророчество древно и могъщо,
но тъй чупливо, лесно превратимо.
Дванадесет и то е тъй наблизо,
нагоре четири и после осем.
Прахът на времето със вятъра се гони,
не край, а начало ново да положи.

-Колко… хъх… драматично? –Захили се Маркъс и допълни.- Така и не можах да разбера защо всички тези мистериозни послания трябва да са толкова римувани и толкова зловещи.
Никой не му обърна особено внимание. В частност всички продължаваха да се взират в думите отпред, сякаш след миг щяха да изчезнат.
-И сега какво? –Промърмори Скорпиус недоволно.
Сам си пое дълбоко дъх и промълви:
-Изглежда, че от нас се очаква да посетим Министерството на магията. И, в частност, отдел Мистерии. Ето, тук го пише… -Посочи сребристите букви отпред.
-Надявам се да имаш предвид, че това не е именно най-простото нещо, което можем да направим в момента. –Отбеляза Дерек срещу него и допълни.- Не сме любимците на Министерството, а и, доколкото знам, отдел Мистерии е бая… трудно достъпен.
Кат се поразмърда леко и се изправи, взирайки се в гърбовете им. Всички се бяха разположили на пода и продължаваха вече десета минута да наблюдават сребристите букви отпред.
Тя си пое дълбоко дъх и промълви равно, привличайки вниманието им върху себе си с позитивизма си:
-Е, няма как да е невъзможно.
-Чуваш ли се въобще? –Процеди Маркъс нервно.- Предлагаш просто да вземем и да се магипортираме в Лондон, а после да хванем да отидем в отдел Мистерии, да вземем Пророчеството и да махнем проклятието? Браво, Кат, добре, че си тук, за да ни агитираш! Ю-хууу!
Леонард вдигна мътен поглед към Флинт, но отказа да се заяжда с него. Затова пък Катрина скръсти недоволно ръце и изсъска срещу Маркъс:
-А ти какво предлагаш? Да не си се затъжил за среднощните изпълнения с Лейла?
Маркъс скочи на крака и понечи да се нахвърли върху й, но Сам и Скорпиус го спряха, придържайки го. Под тихите и несвързатни ругатни на Флинт се разнесе истеричния смях на Катрина:
-Хайде, Марк, всички знаем, че все пак си имал вземане-даване със сестра си. –Захили се още по-жестоко, когато Леонард я обгърна с ръце и понечи да я успокои.- Иначе как точно щеше да забременее? От въздуха ли? Много ще да е плодотворен въздухът у вас, Маркъс, няма да е лошо да ви идвам на гости по-често.
-Лейла... е бременна? –Прошепна ужасено и отвратено Скорпиус, обръщайки изцъклените си очи към Флинт.- Ти си... спал със сестра си....?
Маркъс дори не обърна внимание на думите му, зает да се взира през кървавия си поглед в Катрина:
-Откъде знаеш за това?
-О, стига, Маркъс, нима вярваш, че е голяма тайна? Майка ти ежедневно се хвали насам и натам как чифтосала двете си деца!
-Знаеш ли, Катрина... –Процеди бавно Флинт.- ...ще те убия!
В следващия миг Маркъс направи още един опит да й се нахвърли, но Сам и Скорпиус отново успяха да го спрат. Дишайки често и накъсано, Флинт затвори леко очи и си наложи да се успокои.
В същото време Леонард притисна Кат силно в обиятията си, мъчейки се безуспешно да сложи край на истеричния й смях:
-Престани! –Промълви тихо и заповедно в ухото й.- Не го ядосвай!
Кат сякаш въобще не го и чу – в онзи миг единственото, което искаше, беше да изкара Маркъс извън нерви – беше й писнало да я гледа злобно след случката с Леонард. И, тъй като не намираше никаква вина в себе си за това, тя беше твърде близо до ненавистта, когато станеше въпрос за Флинт.
Но, точно преди да промълви нещо, Самюел, тресящ се вече от гняв, се обърна към нея и изсъска:
-Млъкни, да те вземат дяволите! След последните си похождения нямаш никакво право да говориш така на Маркъс! –А после се обърна към Леонард и процеди гневно.- А ти, Монтагю, бъди така добър и си махни пипалата от сестра ми! Достатъчно проблеми причини на всички ни с тях!
Най-странното в цялата ситуация бе, че Леонард взе, че го послуша. Отдръпна се леко, продължавайки обаче да се взира ядосано право в очите на Цабини.
Самюел отпусна хватката си около Маркъс – вече нямаше за какво да го задържа. Едва след това направи няколко крачки към Катрина и й заби звучен шамар:
-Трябваше да го напрая много по-рано! –Процеди равно насреща й.- Престани да се държиш като дете, Катрина! Не си на десет години! Не стига, че изневери на съпруга си и стана част от изневярата на Леонард към сестрата на Маркъс, не стига, че ви търпим с цялото ви нахалство да се натискате пред нас, но и смееш да се държиш по този начин! Не смяташ ли, че си малко нагла?
Катрина, която беше притиснала с ръка наранената си буза, вдигна кървавите си очи към брат си и застина така. Когато отново проговори, думите й вледениха напълно атмосферата в стаята:
-А ти замисли ли се и за момент, че може би имам причина за това?
-О, моля те, кажи ми каква е твоята оневиняваща всичко причина, Кат! –Промълви саркастично насреща й, а Катрина замлъкна за миг засрамено. В следващия момент устните й се разтвориха леко и тя изсъска насреща му:
-Че исках да се почувствам отново желана, след като бях изоставена от съпруга и цялото си семейство, а сега и от брат си! Това! –Изсъска накрая и, врътвайки се на пети, излезе с гръм и трясък от стаята.
За миг всичко в стаята замлъкна. Самюел, който едва трийсетина секунди по-късно си пое дълбоко въздух, обърна треперещия си поглед към останалите и застина така. Маркъс премигваше глупаво, забравил именно откъде беше тръгнало всичко; Дерек и Скорпиус се спотаяваха в тъмната част на стаята и привидно заинтригувано се взираха в сребристите букви. Едва след това погледът на Сам падна отново върху Леонард и застина.
-Не ме гледай така! -Процеди срещу него.- Ако не беше ти, Монтагю, въобще нямаше и да ми се налага да се държа така!
-Извинявай, Сам, но грешиш. –Промълви Леонард равно.- Не съм виновен, че Кат не може да има деца.
-Да, ти си виновен за бая други неща! –Прекъсна го Самюел неуравновесено.
-Вече ти казах – няма да ти се извинявам за нищо. Не съм длъжен да го правя. А и истината е, Сам, че не можеш да ме заставиш.
След тези думи Леонард пое към вратата, но в мига, в който мина покрай Цабини, той го хвана за лакътя и му попречи да продължи.
-Какво сега? Ще се дуелираме ли? Или може би предпочиташ да се сборичкаме на мръсния под? –Изсъска Леонард ниско, присвивайки очи, а после дръпна ръката си и застави Сам да го пусне.- Извинявай, но мисля да пропусна.
Измервайки го през присвитите си очи, Леонард се врътна и излезе от стаята.
В първия момент никой не се реши да казва каквото и да е. В интерес на истината Самюел продължаваше да се взира във вратата, докато другите трима се споглеждаха крадешком и връщаха отново очите си върху гърба му.
След няколкоминутна тишина Цабини впи поглед в пода и излезе мълчешком от стаята.
-Ех, каква нощ, а? –Опита се да приповдигне атмосферата Скорпиус, а Дерек само въздъхна тихо:
-Явно днес няма да снемаме проклятието, така като го гледам.
-Аха. –Кимна Маркъс и прехапа устна.- Честно да си кажа, чувствам се малко виновен, че тримата се скараха.
Скорпиус се приближи до него и го потупа по рамото:
-Не си виновен; докато не си изяснят отношенията, няма да се оправят. А и... –Допълни после с усмивка.- Кат бая се постара да те ядоса.
Маркъс кимна и вдигна отново поглед към приятелите си. Взирайки се в лицата им осъзна, че пак се бяха сетили за първоизточника на скандала и си пое дълбоко въздух, мълвейки равно и тихо:
-Да, наистина спах с Леа, ако се чудите. –После направи кратка пауза и довърши.- Не се гордея с това.
Дерек кимна леко и се усмихна:
-След като спах със стенещ труп, а ми се налага да наричам този тук «татко»... –Побутна с лакът почервенелия от срам Скорпиус.- Мисля, че не можеш да ме уплашиш много-много.
-Да... –Кимна Скорпиус, вдигайки бавно поглед от обувките си.- Не се притеснявай, Марк. Свикнали сме на подобни неща.
Флинт им се усмихна благодарствено и се вгледа в сребристите букви отпред. Чувстваше се странно улекнал от тази им реакция – просто не знаеше дали щеше да може да преглътне отвращението им. Само това му липсваше.
-Е... –Проговори пръв Скорпиус, мъчейки се да звучи бодро.- Хайде да си намерим легла и да лягаме. При малко успех онези тримата ще са се прибрали до утре и може би ще ни се наложи да мислим план.
-Какъв план? –Не разбра Маркъс, залутан в мислите си.
-За да проникнем в Министерството, естествено. –Усмихна се Скорпиус и допълни.- Аз специално с удоволствие бих му ударил един дълъг сън преди това...
Другите двама нямаше как да не се съгласят.

Когато Маркъс се събуди на другия ден, му бяха необходими няколко минути, за да си спомни именно как беше стигнал до дивана в двуетажната къща в пустошта. Когато възстанови отделни моменти от вчерашните приключения, той разтри очи с ръка и се огледа.
Холното помещение представляваше широко и празно пространство, обримчено главно от паяжини, вместо от скорошно човешко присъствие. С изключение на камината, където все още припукваше споменът за вчерашния огън, и дръгливия диван, който беше послужил на Маркъс за легло, в стаята се помещаваше още голям стенен часовник и малка масичка. Флинт с изненада откри с поглед полюлей от потъмняло злато до една от вратите. Беше покрит с дебел слой прах и очевидно никой не му беше обръщал достатъчно внимание през годините.
Докато се разхождаше и разглеждаше помещението, подът скърцаше проглушително и извиваше болезнен глас под краката му. Дебелият слой прах правеше стъпките му безшумни, макар от време – на време почти да го спъваше.
Маркъс се приближи до камината и се взря в инструментите за нея отстрани. Дръжките им, макар и потънали в прах и нечистотии, странно му напомняха златни. И определено нещо не беше наред във всичко това.
-Почисти! –Промълви Маркъс и развъртя пръчката си няколко пъти, мълвейки и други заклинания. Няколко секунди по-късно полюлеят беше вече на мястото си, диванът беше реставриран, една маса, долепена до стената, бе върнала краката си върху земята, а отвсякъде целият прах беше изчезнал мигновено.
Маркъс се взря отново в инструментите. Дръжките им, движещи се меланхолично и задавящи се във вдигналата се прах, се размърдаха и застинаха така.
Не беше сгрешил – това определено беше символ на нечий род. И, съдейки по двата риса от двете страни на емблемата, които в онзи миг се бяха заели с почистването си, това определено беше магьоснически род.
Маркъс дори не се замисли, затича се право към кухнята и се спря, едва когато стигна там.
Не беше сгрешил – приятелите му се бяха събрали там на по чашка кафе. В интерес на истината откри единствено Дерек, Леонард и Катрина, които бяха потънали в мълчание.
Забравяйки вчерашните дрязги, Флинт заговори развълнувано, привличайки вниманието им:
-Това е къща на чистокръвен род! –Почти извика триумфално.- Току-що намерих емблемата.
Катрина вдигна кървав поглед към него и изсумтя с пренебрежение:
-Тази съборетина? Не ставай глупав, Маркъс, това няма как да е къща на чистокръвни. Още по-малко… -Допълни, прокарвайки пръст по повърхността на плота, върху който се беше разположила, както и солидно количество прах.- …на магьосници.
-Била е. –Поправи се Флинт неохотно.- Сигурен съм.
-Не е ли прекалено малка за имение? –Отбеляза Дерек по между другото, а Маркъс констатира:
-То и нашите къщи не са особено просторни. А и, замислете се, може да е просто някоя изоставена вила. –После обгърна тримата с поглед и, осъзнавайки пасивността им, попита.- Добре, де, наистина ли ще ви е толкова трудно да дойдете с мен, за да се уверите с очите си?
Дерек сви рамене и стана от трикракото столче, върху което се беше отпуснал. Другите двама дори не помръднаха.
Маркъс впи настоятелен поглед в Леонард и след няколкоминутно взиране Монтагю изпуфтя и се изправи:
-Добре, де.
Кат остана в кухнята, но другите трима като че ли не се учудиха на пасивността й и продължиха към хола.
Когато Маркъс им показа рисовете, Дерек и Леонард зяпнаха насреща от учудване. Беше трудно в онова време да се намери изоставена къща на чистокръвен магьоснически род – повечето бяха изравнени със земята от някакво суеверно мнение, че са свърталища на злото. Затова пък тази явно беше останала непокътната.
-Някаква представа за кой род иде реч? –Попита Марк, след като другите двама внимателно огледаха емблемата.
-Това може да ни помогне. –Промълви Розие, вдигайки един малък портрет от повърхността на камината.
Маркъс дори не го беше забелязал в еуфорията си. Явно, че портретът бе захвърлен някъде и, подвластен на заклинанията му, се беше върнал на мястото си на камината без Флинт да разбере.
Другите двама се вгледаха и откриха на него трима души, очевидно семейство. Мъжът беше висок и великолепен в своята същност. Беше светлокос с коса, вързана ниско на тила му, а поразяващите наситено-сини очи сякаш накараха въздухът в стаята да потрепне за миг и да застине. Застанал от дясната страна на златен стол, приличащ по-скоро на трон, той слабо забелязваше сивата хрътка, застинала мирно в краката му.
От другата страна на мебелта се бе изправила нисичка жена, наблюдаваща трите момчета през тъмнокафявите си очи. Пристегнатото й в корсет тяло потрепваше едва-едва от опитите на съществото й да си поеме дъх, докато лицето й оставаше все така каменно и бездиханно.
На стола беше седнало саможиво на вид светлокосо момче, усмихващо се приповдигнато. Погледът му шареше на всички посоки, а тъмните очи се присвиваха едва-едва, когато попаднеха върху някой от тримата.
-Е… Изглежда наистина сме попаднали на дом на чистокръвни. –Констатира Дерек приглушено.- Странно обаче, че абсолютно никъде не пише името на този род. Вкъщи дори изтривалките за крака са наименовани като наши.
-Пишело е. –Промълви Леонард, посочвайки долния край на снимката.- Но е било изтрито.
За миг тримата се умълчаха, взирайки се в портрета на тези мистериозни чистокръвни магьосници, които сякаш бяха единствените в Англия, решили да останат безименни.
-Но… защо? –Попита Маркъс неразбиращо, а Дерек само промълви глухо, връщайки портрета на камината и гледайки го отвратено:
-Просто поредните родоотстъпници. Няма как да е иначе.
-Може и да е имало друга причина. –Промълви Маркъс.- Не е задължително да са родоотстъпници.
-Ти си идеалист, Марк. –Отвърна Дерек и откъсна поглед от портрета, връщайки го върху Флинт.- Нали още си спомняш защо сме тук? Защото искаме да развалим проклятието. А спомняш ли си защо ни се налага? Защото освен нашите фамилии всички други са предали кръвта си.
Флинт понечи да възрази, но не се осмели. В частност не знаеше как да го направи. В думите на Розие имаше страшно много правдоподобност и той го знаеше. Но някак си усещаше, че той грешеше.
Сметнали въпроса за приключен, Дерек и Леонард се върнаха в кухнята, оставяйки Маркъс да продължава да разглежда реликвите около себе си. Дори полилеят беше набразден от безименния символ на рода, в чието местообитание се бяха озовали. И някак си Маркъс усещаше, че това не беше просто тривиалната история за английските родоотстъпници.
След като осъзна, че търсенето беше безпредметно на този етап в хола, Флинт реши да се поразходи из околността, за да проясни мислите си. Когато излезе в пустошта отвън, сутрешният вятър разтегли със своите невидими нишки избуялата трева отпред и тя се раздвижи на мними вълни, почти заливащи прага на къщата.
Откри в далечината, близо до гората, някаква едва видима в треволяка каменна статуя и се насочи натам. Когато, десетина минути по-късно, достигна до черната ограда на гробището, не се учуди – близо до всяка къща на чистокръвни магьосници се помещаваше семейно гробище, та до голяма степен беше очаквал да види именно това. Но, за разлика от разперилите крила ангелчета, друга фигура привлече вниманието му.
-Сам? –Повика го тихо, заобикаляйки каменната плоча, върху която се беше разположил.
Самюел беше присвил единия си крак до основата на гроба, докато другият вяло се заиграваше с пръстта в сърцевината му. Вместо чаша кафе, Цабини придържаше бутилка с нещо, което до голяма степен напомняше, поне на мирис, на мъгълски алкохол.
Самюел вдигна уморените си очи към Маркъс и се усмихна нехайно. Под тях се бяха образували торбички от недоспиване, а долната му устна беше силно напукана и разранена, сякаш допреди миг я беше стискал между зъбите си.
-Помага ми да мисля. –Промълви нехайно, докато Маркъс се разполагаше направо върху гроба.- Странно е. Винаги съм имал чувството, че чувам гласове, когато се приближа до гробница. Полудявам, нали? –Попита накрая с усмивка и Маркъс също се усмихна неохотно.
-Нормално е – много емоции на едно място. Особено като си сам – преобразуваш дори вятъра в гласове. И на мен ми се е случвало.
Самюел кимна леко и отпи от бутилката, свеждайки мътен поглед и оставяйки кичурите коса да се спуснат пред лицето му. След едноминутно мълчание, той промълви тихо и някак отнесено:
-Имам чувството, че всичко това бавно, но уверено, започва да ме побърква. Първо баща ми, после Вероника, а сега цялата тази история с Кат…
-Не трябва да се впечатляваш толкова. –Кимна Маркъс и обърна поглед към безименната плоча, върху която Самюел се беше разположил.- Все пак, знаеш, всичко ще се оправи. А и ако успеем да снемем проклятието…
-Какво тогава? –Прекъсна го вяло и провлачено Цабини, вдигайки поглед.- Ще има ли някакво значение?
-Разбира се.
-И за кого? Определено не за нас. –Поклати глава Самюел и въздъхна дълбоко.- Ние сме вече взели-дали. Женени сме – не можем да се разведем, а и не вярвам поне ние двамата да вдигнем пръчки срещу съпругите си.
-Правим го за децата си. –Отсече Маркъс, наблюдавайки смазания Самюел право в очите.- И въобще за чистокръвните родове в Англия. Нима го намираш за безсмислено?
-Не. –Поклати глава Самюел и отвърна на погледа на Флинт.- Не смятам, че е безсмислено. Просто осъзнавам, че няма да оправи нашите проблеми.
Маркъс замлъкна за миг, взирайки се в Цабини пред себе си. Когато обмисли добре думите си, промълви:
-Вероника ще порасне, Сам, и тогава няма да ти се налага да се чувстваш като развратник. А Лейла цял живот ще ми бъде сестра. –Допълни после и довърши по-тихо.- Успокой се, всичко това ще мине.
-Да… -Кимна Самюел и се усмихна слабо.- Сигурно си прав – едва ли имам правото да се оплаквам точно на теб. Просто се чувствам страшно безпомощен да направя каквото и да е.
-Казах ти, просто трябва да имаш търпение – в твоя случай търпението ще реши голяма част от проблемите.
-Ами Кат?
Маркъс прехапа устна и промълви глухо:
-Ще видиш, че и това ще се нареди. Не знам как, но няма как да не се оправят нещата.
-Знаеш, Марк… -Промълви Самюел мрачно.- След смъртта на Тиодор, Едгър е единственият мъжки наследник на фамилия Нот, притежаващ магически способности. И, разбира се, ще искат да го използват до край. Няма как да го оженят отново, докато Катрина е…
Но Маркъс не го остави да довърши. Беше се изправил и, хващайки раменете на приятеля си, го беше разтресъл, карайки го да вдигна очи към неговите:
-Чуй ме, Самюел, и запомни добре думите ми. Никой и с пръст няма да докосне Катрина, няма да им го позволим.
-Ами Нот? Просто ще се оставят да бъдат затрити ли?
-Стегни се, Сам! –Промълви строго.- Нот имат още едно момче във фамилията, не е като да са с вързани ръце.
-Филип е безмощен. –Поклати глава Цабини.
-Също като моята майка. И, въпреки това, аз съм магьосник, нали? Това няма абсолютно никакво значение.
-Те не мислят така.
-Те няма да имат избор. –Процеди Маркъс накрая.
Самюел вдигна кървавия си поглед към него и застина така. После, усмихвайки се леко, промърмори:
-Извинявай, напоследък не съм много оптимистично настроен.
-Виж, Сам… -Рече Маркъс и си пое дълбоко дъх, издишайки го на пресекулки.- Сега ще свалим проклятието и съвсем скоро ще докараме много свежа магьосническа кръв във Великобритания. И, когато това се случи, ние петимата ще имаме властта да определяме какво ще става и какво – не.
-Каква ти власт, Маркъс, ти си утопист. –Засмя се Самюел непринудено.- Власт на място, където вирее баща ми, е оксиморонно понятие. Няма как да просъществува.
-Глупости. Мислиш, че след като спасим чистокръвните родове в Англия, няма да имаме власт?
Сам се усмихна леко и кимна:
-Да, може би си прав. –А после въздъхна тежко и промълви.- Ох, стига сме говорили за това. Достатъчно е, че цяла нощ все за такива неща си мислех.
Маркъс кимна и седна отново върху гроба, заглеждайки се в плочите наоколо. Всички те бяха с изтрити имена – нещо, което беше очаквал, макар и да не го зарадва особено. Когато погледът му падна отново върху Самюел, Цабини се усмихна и попита вяло:
-Търсиш ли нещо?
-Принципно да, но не го намирам. –Отсече Маркъс и обясни набързо какво именно беше открил в дневната на временния им дом.
Самюел изслуша разказа му с изумление и попита тихо:
-Значи си мислиш, че Дерек и Леонард грешат, пренебрегвайки го?
-Да. –Кимна Маркъс.- Не мога да се обосновя, но… Някак си на портрета не ми заприличаха на родоотстъпници.
-Какъв казваш, че е гербът?
-С два риса.
-Хм… -Замисли се Самюел.- Виждал съм го в „История на чистокръвните ровове на Великобритания” от Торънс. Но не помня на коя фамилия принадлежеше.
-Аз също. –Кимна Маркъс.
След няколкоминутно мълчание Самюел се изправи и го подкани с усмивка:
-Хайде, да отидем да разнищим тази мистерия.
Маркъс се усмихна и кимна, изправяйки се също и поемайки след Цабини към къщата.

Обиколиха всички стаи под ред - освен безименни гербове и мнителни портрети не успяха да намерят нищо. Докато Маркъс не се спря изведнъж и не рече:
-Мазето. Разбира се, че мазето.
-Какво там? –Не разбра Самюел.
-Ако тръгнеш да криеш нещо, няма ли да се насочиш първо към мазето?
Цабини кимна и последва Маркъс по стълбите надолу. Когато стигнаха до неотваряната до този момент врата, двамата се спогледаха и застинаха така.
-Усещам някакви вибрации. –Промълви Флинт малко стреснато.- Може да е Черна магия.
-Може. –Кимна Самюел и допълни.- Но ако има Черна магия долу, тя е насочена срещу нечистокръвните, не мислиш ли? Едва ли ще ни повлияе някак си.
И наистина, когато отвориха вратата и започнаха да слизат бавно надолу, защитните заклинания само преминаха на студени тръпки през тях, но не ги покосиха по никакъв начин. Напротив, двамата успешно слязоха и стъпиха глухо на прашния под.
-Лумос. –Прошепна Маркъс, но светлината в крайчето на пръчката му само въздъхна и помръкна в тъмнината.- По дяволите проклетите защити! Лумос Максима!
За един кратък миг стаята блесна в покоряваща светлина, но после отново потъна в мрак.
-Няма да стане така. –Изцъка с език Самюел и вдигна магическата си пръчка, измагьосвайки свещ, която проблесна за миг във въздуха, а после загасна и се строполи с глух тътен в краката им.
-Инсендио? –Промълви несигурно Маркъс, но огънят, който запали право на земята, изпращя и се изгаси за миг.
-Мерлин! –Ядоса се Самюел и изсъска.- Инкита Инфламаре!
Кълбо огън се стрелна стремително към другата част на помещението, но, сблъсквайки се със стената, изгасна с глух тътен.
-Супер! –Промърмори Маркъс недоволно.- Викам да си тръгваме, преди да си съборил къщата!
-Чакай малко. –Прошепна Самюел заинтригувано.- Няма как да няма начин – сигурно е нещо елементарно. Някакви идеи?

Две минути по-късно двамата бяха изпробвали всички познати и непознати заклинания, които можеха по някакъв начин да осветят помещението. Най-накрая, отчаяни до немай-къде, двамата тръгнаха да се връщат. Но точно преди Маркъс да се качи на първото стъпало от стълбището, Самюел го спря:
-Чакай малко, сетих се нещо. –Промълви замислено.- Може да е Патронусът. Експекто Патронум!
Сребрист сокол се стрелна стремглаво от пръчката му, но след няколко удара на крилата си изкрещя предсмъртно и се загуби в дим.
-Пробвай с твоя! –Подбутна го с лакът Самюел, а Маркъс промърмори недоволно:
-Дори и да е Патронус, явно че заклинанието изисква да е този на главата на семейството. Едва ли от всичките възможни животни, именно моят Патронус ще съвпадне.
-Маркъс, замисли се… -Промълви Самюел нетърпеливо.- Патронусът ти е рис, нали? А животните върху емблемата на този род са рисове.
-Съвпадение. –Промърмори Флинт неуверено.
-Дори така да е, може това съвпадение да ни е от полза.
След няколкосекунден размисъл Маркъс вдигна пръчката си и промълви:
-Добре, но ако не е това, се качваме горе и се отказваме.
-Да, да, добре. –Кимна Самюел нетърпеливо.- Измагьосай го най-накрая!
-Експекто Патронум! –Промълви не особено ентусиазирано Маркъс, а от пръчката му изскочи сребрист и петнист рис, който извъртя ушите си със снопчета косъмчета на всички посоки и подуши въздуха.- Няма ли… да изчезнеш? –Попита го Маркъс, сякаш животинчето можеше да му отговори. Но не се и наложи – след като в продължение на цяла минута рисът така и не се изпари, Самюел и Маркъс радостно плеснаха ръцете си и се обърнаха отново към Патронуса.
-Добре… -Промърмори Самюел.- Можеш ли да го засилиш малко.
-Ъ-ъ. –Поклати глава Маркъс.- Нещо не мога да се съсредоточа.
-Добре… -Въздъхна Самюел.- Откъде започваме?
Още първият предмет, който хванаха – емблемата на рода, даде отговор на загадката:
-Долохови. –Промълви тихо Цабини, оставяйки дружелюбният Патронус на Маркъс да се чеше в ръцете му.- Това бяха руснаците, нали?
-Аха. –Кимна Маркъс и допълни.- И поддръжници на Черния лорд. Не помня кой знае какво за тях.
-Странно… -Замисли се Самюел.- Доколкото помня, тяхното родословно дърво не беше с много разклонения. Като нищо на портрета да сте видели именно Антонин и семейството му. Доколкото помня малкият се казваше Михаел или Миша, нещо руско беше, не помня вече добре.
-Родителите ни нямаше да са доволни, че сме забравили всичко за техните прословути чистокръвни прадеди.
Самюел се усмихна и кимна утвърдително. После остави емблемата на полицата, откъдето я беше взел, и прекара погледа си по предметите наоколо.
Съдейки по тях, двамата с Маркъс заключиха, че очевидно Долохови бяха прибрали в мазето всичко, което имаше някаква родова или материална стойност. Върху полиците се помещаваха портрети, емблеми, бокали и книги. Имаше даже свещници и дрехи, върху които грееха различни инициали.
-Виж. –Прошепна Маркъс и запрати риса си в близкия ъгъл, където той сведе леко глава и помириса някакви картини.
-Това обяснява празните стени. –Кимна Самюел и подкани Маркъс да се приближат.
До стената, под полиците, бяха струпани около двайсетина картини с различен размер, но всички обковани в златни рамки с герба на рода. Когато вдигнаха първата – среден по мащаби портрет на възрастна жена, тя високомерно ги измери с поглед и се скри от платното.
-Колко гостоприемно! -Изнерви се Маркъс.- Поне можеше да ни отговори на няколко въпроса, преди да си плюе на петите.
-Да видим останалите. –Кимна Самюел към другите картини и двамата се заеха да вдигат един по един портретите.
Действията им не се увенчаха с особен успех – всички благородници, изобразени на тях, се скриваха от погледите им, преди да успеят да промълвят каквото и да е. Трябваше да стигнат всъщност до последната картина, за да завържат някакъв разговор.
-Е? –Измрънка Маркъс сопнато.- Няма ли да изчезнеш?
Човекът от портрета, който досега беше стоял с гръб към тях, се обърна бавно и в следващия миг Флинт разпозна мъжа от портретчето в хола.
-Той е. –Прошепна на Самюел, сочейки Долохов.
-Много е некултурно да сочиш с пръст. –Процеди блондинът бавно.- Още повече, имайки се предвид, че си неканен гост в дома ми!
-А, чакай малко! –Ядоса се Флинт.- Тази къща е изоставена, пък и ти не ми изглеждаш като много достолепен съдържател.
Долохов присви очите си към Маркъс заплашително, но Самюел сръчка приятеля си да мълчи и се обърна отново към портрета:
-Вие сте Долохов, нали?
-Да. –Кимна мъжът.- Може ли и аз да ви задам един въпрос? Как, Мерлин ви взел, се добрахте дотук?
-Ами… Това е една наистина много дълга история… -Въздъхна Маркъс, но Самюел го прекъсна:
-Аз съм Цабини, а той е Флинт. Чистокръвни сме и затова нямахме проблеми с влизането тук.
-А чий Патронус е рис? –Попита Долохов, сякаш му вадеха зъб.
-На приятеля ми.
Мъжът си пое дълбоко дъх и, затваряйки очите си, очевидно направи опит да се успокои. Когато ги отвори отново, те се взряха пренебрежително и високомерно в Маркъс, а от устните се процеди едно презрително:
-Това не го предвидих.
-Ами може би… -Започна Маркъс ядосано, но Сам го спря с ръка и промълви:
-Извиняваме се за всичко това. Просто… -Замисли се за миг, но после реши да говори направо.- Тръгнали сме да сваляме проклятието над чистокръвните фамилии и…
-Това за женитбите само с английски родове ли? –Прекъсна го Долохов заинтригувано и попита, премигвайки.- Защо ви е да го снемате?
-Останали сме шест чистокръвни рода. –Обясни Самюел бавно и ясно.- Флинт, Цабини, Монтагю, Нот, Малфой и Розие. И… наложи ни се да се оженим по доста… незадоволителен начин.
-Брат за сестра, а? –Усмихна се Долохов подигравателно, а Цабини посочи почервенелия Маркъс и отвърна:
-Той е с такъв проблем. Но и останалите не сме особено доволни от късмета си.
Долохов се загледа първо в единия, после в другия, и промърмори под нос:
-Е, това беше ясно.
-Как така е било ясно? –Не разбра Маркъс и мъжът се загледа продължително в него. Няколко секунди по-късно, той отвърна:
-Някога работех в отдел Мистерии. –Флинт и Цабини се спогледаха от приятната изненада, но не се решиха да прекъсват Долохов, който продължаваше да си мърмори под носа.- Имаше пророчество, което намекваше, че се стигне до подобни проблеми с магьосническите родове, след като Черният лорд загине. Не вярвах особено – не смятах, че е възможно господарят да бъде убит. Но явно съм грешал.
Самюел се загледа замислено в портрета, а после започна бавно:
-Ъм, въпросът е там, че ние търсим едно пророчество, за да свалим проклятието, и…
Долохов се усмихна злобно и процеди някъде измежду зъбите си:
-Наистина ли очаквате да ви помогна? –Двете момчета се спогледаха, но не отвърнаха. Тогава мъжът продължи поучително.- Идеята на това проклятие е да ви накара да мислите. Не можете просто да ме попитате какво е пишело в Пророчеството и аз просто да ви кажа.
-Защо да не може? –Не разбра Маркъс.
-Просто защото е противозаконно.
-Хайде, бе, Министерството ей сега ще се хване да съди портрет на мъртвец! –Захили се Маркъс на абсурдитизма на думите му.
Долохов стисна устни от недоволство и понечи да стане, но Самюел отчаяно го спря:
-Простете маниерите на приятеля ми! Той е малко отчаян, но ние всички силно желаем да свалим това проклето проклятие. Можете ли да ни помогнете?
-Че защо да ви помагам? –Ядоса се Долохов и скръсти ръце.- Не стига, че влизате с взлом в дома ми, не стига, че се ровите в личните вещи на семейството ми, не стига, че ме обиждате, но и искате услуги!
-Не става въпрос до нас. –Изстена Самюел.- Ние вече сме женени и едва ли има някакъв начин да се оженим отново. Говорим за бъдещето на чистокръвните фамилии в Англия! След падането на Волдемор ние сме представители на единствените фамилии, които не предадоха кръвта си и не се превърнаха в родоотстъпници! Единствените! В момента децата, които се раждат в семействата ни или умират на невръстна възраст, или са безмощни, или са ментално увредени! Представете си какво ще бъде следващото поколение! След някоя и друга година може да не се роди и един читав, а като нищо родовете ни да изчезнат съвсем. Моля ви, умолявам ви, помогнете ни, за да спасим чистата кръв в Англия!
След тази патетична реч Долохов дълго се взираше право в очите на Самюел, който го наблюдаваше с някаква смесица от укор и покорство. Когато проговори отново, гласът на мъжа звучеше равно и някак досадно провлачено:
-Какво смятате да правите, след като свалите проклятието?
-Ще принудим представителни на чуждестранните магьоснически фамилии да се заселят тук. Така следващото поколение няма да е пълно с изродчета. –Обясни Самюел тихо, а Долохов го измери отново с поглед.
-Добре. –Кимна мъжът и се покашля, за да проясни гласа си.- Ще ви помогна, доколкото мога. Но има едно условие – не искам по никакъв начин да споменавате на когото и да е на какво ще се натъкнете в историята на рода ми.
-Съгласни. –Промълви Самюел възторжено и подбутна Маркъс, който неохотно повтори словата му.
Долохов ги измери с поглед и, след като се увери, че ще удържат на думата си, започна бавно:
-Не мога да ви кажа къде се намира пророчеството и какво се казва в него. Но вие като че ли вече сте се ориентирали.
Двете момчета кимнаха енергично.
-Добре. –Продължи Долохов.- Като влезете в отдел Мистерии, ще се озовете в едно кръгло помещение с множество врати. Номерът е да не затваряте вратата, през която сте влезли, за да не се разместят останалите. През една врата от дясната ви страна се намира залата с пророчествата. Оттам-нататък ще трябва да се ориентирате според своите си източници. –После замлъкна за миг и се загледа отново в тях.- Има обаче още нещо, с което ще мога да съм ви по-полезен. Виждате ли сандъка в дъното? –Посочи той и двете момчета се взряха в указаната посока, кимайки.- Отваряте го с Алохомора и търсите един дневник с червени корици и черна траурна лента. Преди да си тръгнете, го вземете с вас. И внимавайте – при определени условия става опасен.
Маркъс разтръска глава и попита озадачено:
-Смъртоносно дневниче?
Долохов прокара думите му покрай ушите си и продължи да се взира в Самюел, възприемайки го явно като по-отговорен:
-Сега ме извинете, мисля да посетя имението в Новосибирск. А и още нещо – не позволявайте тези реликви да попаднат в ръцете на хора, които не са от рода ми.
-Ами ако реша да си взема една рамка, много са ви хубави, а и напоследък не съм много добре финансово и… -Заобяснява се Маркъс, а Долохов го стрелна с кървав поглед, мълвейки:
-Всичко тук, освен дневника, е прокълнато. Ако се опиташ да го изкараш от дома ми, ще се запратиш по дяволите. Което, като гледам, няма да е голяма загуба, така че давай. Сега, ако обичате, ме извинете.
Но преди Сам да успее да каже нещо, платното беше опустяло безвъзвратно.
-Е? –Попита Маркъс.- Ще му вярваме ли?
-Няма какво да губим. –Отвърна Сам замислено и се изправи, приближавайки се до упоменатия сандък и клякайки до него. Подвикна нещо на риса, който беше избледнял сериозно, и прошепна тихо с насочена към ключалката пръчка.- Алохомора!
Маркъс се приближи и се вгледа в съдържанието му.
-Ех, че бедни хора. –Ухили се той, осъзнавайки, че единственото в ковчежето, беше въпросният дневник.
Самюел изгледа несигурно книжката и я вдигна внимателно, без да я отваря. Двамата се взряха в кориците й, но нищо особено зловещо не се случи.
-Е, ще го отвориш ли? –Попита несигурно Маркъс, а Сам само поклати с глава.
-Нека първо да излезем на светло. И без това тук нищо няма да успеем да видим.
Маркъс кимна и пое към стълбището, последван от Самюел, който понечи да възстанови защитните магии, но когато почувства пак хладните иглички по тялото си, осъзна, че това беше безпредметно.
След като излязоха от мазето, Патронусът на Маркъс се върна обратно в пръчката му и двамата с Цабини поеха към дневната. За краткото им отсъствие там се бяха разположили всички останали. Скорпиус се бе загледал заинтригувано в портрета, докато Дерек подпалваше огъня по нормалния начин, сякаш забравил, че бе магьосник. В същото време Кат се беше сгушила на гърдите на Леонард и присвиваше уморено очи.
Самюел и Марк пренебрегнаха многозначително двойката и, заставайки пред Дерек и Скорпиус, им показаха дневника.
-Какво е това? –Не разбра Малфой и го изгледа от всички страни.- Роман?
-Не, глупчо. –Захили се Маркъс и обясни.- Дневник, който би трябвало да ни помогне да снемем проклятието.
-Да снемем проклятието ли? –Обади се Леонард заинтригувано, но никой не му обърна никакво внимание. Беше изпаднал в немилост.
-Как така ще ни помогне? –Попита Дерек, заглеждайки се в книгата.- Откъде го взехте?
-Къщата е на Долохови. –Започна Самюел равно.- Намерихме един разговорлив портрет в мазето долу, предполагам, че беше Антонин Долохов. Оказа се, че е работил в отдел Мистерии и ни каза да вземем този дневник. Явно, че съдържа някаква важна информация.
Скорпиус пое книгата в ръце и я отвори на първа страница, захилвайки се:
-Стига, бе, някаква мадама ще ни помогне да снемем проклятието.
Маркъс дръпна дневника и се загледа в името на неговата собственица.
-Елизабет Долохова. –Промълви полугласно и вдигна поглед към Самюел.- Това може би е съпругата му.
Цабини кимна замислено и взе отново дневника в ръце, разлиствайки го. След като на няколко пъти стрелна очи по различни страници, той въздъхна кратко и промълви:
-Лични спомени са, а и е бая обемист. –А после заключи замислено.- Явно, че ще трябва да го прочетем съсредоточено. Надявах се да е поне малко по-тематично. Но както и да е – ще се заема.
-Сам… -Започна, смръщвайки лице Дерек.- Сигурен ли си, че трябва да му отдаваш такова внимание? Въпросният Долохов може просто да се е пошегувал с вас.
-Едва ли. –Отсече Сам.- А и няма да навреди никому, нали? Какъв е проблемът тогава?
-Той каза, че е опасен, Сам. –Промълви ниско и мрачно Маркъс.
-Значи е хубаво, че няма да го четеш ти, нали? –Процеди рязко срещу Флинт, а после допълни сопнато, точно преди да излезе от стаята.- А сега ме извинете.
След като Цабини излезе с гръм и трясък, всички се спогледаха наразбиращо.
-Малко е зле

Настана дълбока тишина, която никой не посмя да наруши няколко безкрайно дълги минути. Гледаха как светлината намалява, как топката отново се превръща в обикновено стъклено кълбо.
Отвън силният вятър шибна едно от стъклата и Катрина подскочи, ахвайки. Силно скърцане дойде от горният етаж, най-вероятно някъде откъм старият покрив, който явно се държеше единствено благодарение на магия.
Спогледаха се отново, сякаш подканвайки се с поглед някой друг пръв да проговори, но уви, тишината се проточваше.
-Не знам за вас, но това изобщо не ми прозвуча добре. – изтърси накрая Скорпиус. – Цялото това споменаване на “Той” и прераждането му, не ми звучи добре. А затриването на шестия род? Какво ще рече това?
-Че един от нашите родове няма да просъществува след развалянето на пророчеството. – тихо отвърна Леонард, загледан в безжизнената сфера.
-Кой? – инстинктивно попита Малфой, оглеждайки мрачните им лица, но после просто въздъхна. Отговор не последва.
-Не трябва ли да разсъждаваме над него? Да се опитаме да разберем какво трябва да направим? – попита Дерек, прокарвайки ръка през косата си.
-Мисля, че доста ясно е казано. – с тих глас, почти шепот, каза Маркъс, поглеждайки го изпод вежди. Флинт замести очите си върху всеки един от приятелите си. – Тъмният лорд ще се прероди. И ние трябва да го убием.
-Бебе. – прошепна Катрина. – Ще трябва да убием бебе?
Останалите останаха мълчаливи отново. Обстановката ме станала твърде задушаваща.
За да развалят проклятието, което тегнеше над родовете им да, трябваше да убият бебе. Трябваше да убият самия Тъмен лорд, който незнайно как щеше да се прероди. Но кога? Къде? В кой?
Всички от тях си задаваха тези въпроси и отговорите бяха плашещи.
-Всичко е свързано, нали? – изсмя се безрадостно Самюел. – Прераждането на Тъмният лорд в бебе. Родовете ни. Колко от нас вече очакват деца? – той отново се изсмя, малко по-истерично сякаш. – Ами ако е едно от тях? – останалите вдигнаха погледи с леко разширени очи. – Тогава какво? Ще убием децата си?
-Не е казано, че… - започна Скорпиус, тръскайки глава, очевидно за да отпъди някакви мисли.
-Замисли се, Скорпиус. Пророчеството е за нас, чистокръвните. Тъмният лорд ще се прероди. Вероника е бременна, Лейла, Лусия и Амелия също.
-И Бетани. – добави Леонард, избягвайки погледна на Маркъс. Лицето на Флинт смени няколко цвята, а очите му се разшириха неимоверно. Устата му се отвори няколко пъти и накрая успя да излезе някакъв звук от нея, но съвсем неразбираем.
-Ти… - той направи физиономия. – и Бетани, тя… - Леонард въздъхна, срещайки за момент погледа на приятеля си.
-Не ме гледай така. – каза с гробовен тон. – Всички трябва да се справяме който както може.
-За Бога, Леонард, говорим за Бетани! – извика Маркъс. – Та тя е на колко десет?
-Дванадесет, за протокола, и да, знам, Маркъс, и повярвай ми и на мен не ми се искаше да чукам сестра ти! – изсъска Монтагю. Флинт млъкна, преглътвайки шумно, очевидно намирайки някакъв по-дълбок смисъл в думите му.
-Не в това е въпроса, приятели! – опита се да се намеси Дерек, но Маркъс и Леонард просто продължаваха да се гледат наежено. – Сам е прав. Това дете може да бъде на всеки от нас. – Самюел го гледаше замислено. – Въпроса е, дали всеки от нас би жертвал детето си, за да развалим проклятието?
Отново тишина.
-Мисля, че точно в момента не можем да направим много. – Самюел се изправи бавно, стрелкайки с поглед стъклената топка. – По-добре да поспим и да помислим. Утрото винаги е по-мъдро от вечерта. – той направи опит да се усмихне, издънвайки се убедително, и пожелавайки им лека нощ, тръгна към стълбите. Не дочу никакви приказки след себе си, очевидно се бе оказал прав. Никой нямаше какво да каже или не смееше да изрази мислите си гласно.
Какво си бяха донесли на главата? Щеше ли да се случи ако не бяха потърсили пророчеството или техните действия бяха предвидени далеч преди те самите да го решат? Твърде много въпроси, но на твърде малко от тях можеше да бъде отговорено.
Самюел бутна вратата на стаята и влизайки вътре, я затвори след себе си. Насочи се към леглото и се настани отгоре му, изхлузвайки обувките си и изтягайки крака. Не му се спеше. И да искаше не можеше да заспи. Главата му гъмжеше от твърде много опасни и неприятни мисли.
Измагьоса една свещ и я запали, оставяйки я да виси във въздуха наблизо, и извади дневника от джоба си, прокарвайки ръка по корицата.
-Поне тук да пишеше нещо… - измърмори ядно той захвърляйки го в стената от яд. Тетрадката изшумоля докато падаше и се приземи на земята с разперени страници.
Самюел затвори очи и отпусна глава в ръцете си, поемайки си дълбоко въздух.
Да убият дете. Да го изгорят, ако беше разбрал правилно. Що за чудовища трябваше да са, за да направят такова нещо? Той самият не се чувстваше особено сигурен в себе си. Да убият човек, възрастен човек, на това може би бе способен, но бебе….още повече…ами ако беше неговото? Беше преминал два пъти през Ада заради това дете, което, надяваше се, беше живо и здраво в корема на Вероника, и да му се наложеше да го жертва, за да развали това проклятие? За какво? Това така или иначе нямаше да промени особено неговия живот. Колкото и егоистично да беше мисленето му, беше убеден, че не е единствения с подобна логика…
-Акцио дневник!
Книжката полетя към него и той я улови във въздуха, присвивайки леко крака и подпирайки я тях. Разгърна я на произволна страница и се вгледа в ситният, завъртян почерк на Елизабет Долохова.
“Мило дневниче, днес бях при шивача. Новите ми рокли са невероятни! Ще ти нахвърля няколко скици по-нататък. Антонин пак е много мрачен. Мисля, че пак е получил мисия. Както и да е, поканени сме на празненство у едно благородническо семейство, на което тъкмо им се е родило момченце, затова трябва да отида да се приготвя. До скоро. С обич : Лизи”
Самюел въздъхна тихо и подпирайки главата си на стената отзад, продължи да чете.
“Мило дневниче, много съм объркана. Мисля, че Антонин ми изневерява. Отсъства повече от обикновено, не ми говори, почти не ме поглежда. Страх ме е да го попитам в очите, но какво да правя? Не е честно да ми изневерява! Трябва да разбера коя е? Е, разбира се все още не съм сигурна, че наистина има любовника, но ако е така, ще разбера!"
Самюел само отгърна на следващата страница, продължавайки да се взира с надежда в написаното.
“Мило дневниче, Антонин няма любовница!! Толкова се радвам! Нямаше да понеса срама от това! И въпреки че той ми го каза, не мога да махна това натрапчиво чувство! Между другото, събирането в Паркинсон беше толкова скучно, че щях да заспя. Имаше твърде малко хора, музиката беше ужасна, но поне деликатесите бяха направени както трябва. О, а това бебе! Мерлин, как се дереше! Направо ми идеше да му приложа “Силенцио”! Още ми пищят ушите! Добре, че моето ангелче не е така кресливо защото наистина не знам как щях да издържа!”
Самюел затвори очи, продължавайки нататък. Тази жена наистина е била скучна. А дневникът й…просто типичен момичешки дневник. Какво ли изобщо трябваше да търси в него? Таен код и скрито послание? Ако изобщо имаше такова нещо, то беше изключително добре скрито.
“Мило дневниче, днес отново нищо интересно не се случи. Антонин пак отсъстваше цял ден и след като не можех да отида до Лондон без разрешението му трябваше да стоя цял ден затворена в тази огромна къща и се чудя какво да правя. Вечерта като се прибра обаче бе доста разговорлив. Спомена, че Наджини, змията на Тъмният лорд, ухапала Нот. Сигурно с нещо е ядосал Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. Както и да е, нещо не ми е добре. Мисля, че е от закуската. Тези яйца имаха странен вкус. Май ще трябва да си поговоря с готвачката или ще си имаме проблеми. Отивам! С обич: Лизи”
“Мило дневниче, след две седмици Михаел става на една годинка! Толкова съм развълнувана! Трябва да подготвя голямо празненство и ще съм много заета в следващите дни. Трябва да се избере меню, да се поканят гости, да се почисти и украси имението…ох, надявам се Антонин да няма нищо против. В последно време е настроен доста антисоциално! Направо е нетърпим! Все мълчи като се прибере, не ми обръща внимание, нито на Миша, само се надявам да не ми направи проблем. Стискай палци! Отивам да си издействам позволение, ако ще това да значи да изпълнявам прищевките му цяла нощ! С обич: Лизи”
Самюел се прозя тръскайки глава. Трябваше да има нещо в това нещо! Долохов не можеше просто ей така да им го е дал, без никаква видима причина! За нещастие обаче, всяка следваща страница беше все по-скучна, все по-еднообразна и превзета, а с всяка изминала минута Сам все по-малко понасяше Елизабет Долохова.
“Мило дневниче, няма да повярваш ако ти кажа! Знаеш коя е Карла Морисън? Съпругата на Лестър? Тя си има любовник! Обещах на никой да не го казвам, но все пак ти не се броиш! Е, съмнявам се да успее да го скрие още дълго. Мъжът й я е надушил и може само да се надява да не я убие от бой. По-добре ще е за нея да спре. Но от друга страна…направо й завиждам. Понякога се чувствам толкова самотна. В нощите когато Антонин го няма направо треперя за ласка. Просто си лежа в леглото и си фантазирам как някакъв непознат мъж – дори имам точно описание как искам да изглежда – висок, силен, с морско сини очи, големи рамене и здрави ръце…разтрепервам се дори в момента като си го представям как се промъква в спалнята ми докато се приготвям за сън, обгръща ме със силни си ръце, скъсва с голи ръце нощницата ми и цяла вечер се любим страстно и диво… Друг път ще ти разказвам повече. С обич: Лизи”
Самюел си поя дълбоко въздух и се посви още, намествайки се по-неудобно, за да не може да заспи докато чете. С всяка изминала минута това се оказваше все по-трудна задача.
“Мило дневниче, имам толкова много да ти разказвам! Антонин е толкова…грр! Не знам какво му става! Снощи се прибра, целият в кръв и прах и щях да умра от ужас като го видях. А той каза просто “не се притеснявай” и влезе да се къпе. Не може да го видя в такова състояние и да се успокоя просто като ми каже да не се притеснявам! Ами ако е ранен? Ами ако умре? Какво ще правя тогава? Как ще се занимавам с всичко, което става?!...”
Главата са Самюел се наклони леко напред, а очите му вече молеха да ги затвори, но той упорито продължаваше да чете до болка отегчителните мисли на Елизабет.
“…Затова отидох в банята, почуках и след като не получих отговор, влязох. Той тъкмо се бе настанил във ваната и бе затворил очи когато погледна към мен с някаква странна физиономия, която ме накара да потреперя. Поисках да узная какво е станало и защо е така окървавен, но той само ме гледаше…”
Буквите започнаха да се замазват и черното мастило сякаш бе започнало да се слива в черни нишки, които се спуснаха към ръба на листа и пролазиха по кожата на ръката му. Самюел вдигна глава и продължи да гледа с полу-затворени очи напред, а историята на Лизи звучеше сякаш в главата му.
“…и после ми каза да се приближа и аз, разбира се, малко колебливо пристъпих при него. Тогава той излезе бавно от ваната, без да се притеснява, че е чисто гол и ме придърпа към себе си…бяха прекалено уплашена, че може да умре и да ми остави всички отговорности на главата, за да осъзная какво искаше от мен. Когато обаче ръцете му започнаха да обхождат тялото ми, хващайки ме за дупето и притискайки ме към него, се досетих…”
Самюел се бе издигнал две педи във въздуха над леглото, в същата поза, а дневника стоеше леко отпуснат на коленете му. Изведнъж усети как нещо притиска гърлото му и бавно затяга хватката си. Опита се да вдигне ръце и да го махне оттам, но нещо му пречеше да помръдне. Нещо притискаше ръцете му долу. Същото това нещо сякаш и държеше езика му здраво залепен за небцето му, та да не извика.
“…и притисна до стената в банята, повдигайки припряно роклята ми и…”
-Самюел? - Споменатият изведнъж пропадна в леглото, което изскърца заплашително и се вдлъбна леко, и той се закашля хващайки дневника и захвърляйки го настрани. Той продължи да кашля и да се държи за гърлото, отпускайки краката си отстрани на леглото. – Какво беше това? – попита познат женски глас от вратата и той вдигна очи, поглеждайки сестра си, която бе застинала в крачка на прага и се бе ококорила срещу му.
Самюел вдигна ръка и посочи лежащият на земята дневник, посочвайки го и се опита да каже нещо, но не успя и пак се закашля. Кат тръгна към тетрадката, но брат й рязко се изправи на крака и я улови за ръката, поклащайки глава.
-Какво стана току-що, Самюел? Отговори ми веднага!
-Защо си тук, Катрина? – попита той дрезгаво, разтривайки гърлото си, което сякаш бе раздрано отвътре и му причиняваше такава болка при всяка дума, че му идеше сам да си го изтръгне.
Твърдата й, намръщена физиономия поомекна значително и тя сведе леко глава.
-Имах нужда да говоря с някого. – прошепна тя.
-Сигурен съм, че Леонард… - Сам се хвана за гърлото и преглътна, което засили от части болката. Преди да е успял да довърши мисълта си забеляза, че сестра му вдигна насълзени си очи към него.
-Защо го правиш, Сам? Защо ме наказваш така? Леонард? Е и? Искаш да ти обясня на дълго и на широко какво е чувството да се чувстваш използван, манипулиран, държан на каишка само по предназначение? Колко силно ти се иска да си свободен да правиш каквото искаш, да обичаш когото искаш, да бъдеш когото искаш? Трябва ли да ги обяснявам това, а, мили братко? Съмнявам се! Познаваш всичко това не по-зле от мен и ето, че сега се държиш така когато аз имам малката възможност да получа нещо истинско, нещо, което сама съм избрала, а не което някой ми е наложил! Затова ли ме наказваш, Самюел, от завист?
-Катрина… - опита се да я прекъсне той, но тя поклати рязко глава, а сълзите вече се стичаха една след друга по бледите й бузи. Устните й трепереха докато говореше и някои от думите й излизаха почти неразбираемо от напиращите хлипове, но тя все още се държеше да не избухне в плач.
-Не, обясни ми, моля те! Защото искам да знам защо човека, който винаги ме е подкрепял, който винаги се е грижел за мен и ми обеща преди няколко месеца, когато бях на ръба на смъртта, че ще направи всичко за мен, сега не иска дори да ме вижда? Защо, Самюел, защо? Толкова ли те заболя, че бях щастлива поне за една нощ, поне за малко? Искаш да бъда нещастна като теб, добре! Щом това желаеш, така да бъде! Готова съм направя всичко, за да върна брат си обратно!
-Кат… - изграчи отново той.
-Затова, Самюел, само кажи какво искаш от мен! – гласът й се пречупи и раменете й се разтресоха, докато тя прехапваше устната си. – Кажи ми… - проплака тя.
Сърцето на Самюел се сви, а погледът му се замъгли. Болката в гърлото му бе останала като глух тътен на тази, която чувстваше в гърдите си.
-Ела тук. – прошепна той и я придърпа в прегръдките си. Тя захлипа приглушено в гърдите му, позволявайки му да я обгърне с ръце и да я притисне силно, и впи пръсти в блузата му, опитвайки се да спре треперенето си. – Тихо, тихо… - прошепна той, сядайки назад на леглото и дърпайки я със себе си. Няколко минути просто галеше косата й, изчаквайки я да се успокои, когато накрая тя се отдръпна леко от него, избърсвайки очите си с ръце. Не го погледна, а заби очи в земята, поемайки си рязко въздух от време на време.
-Катрин, съжалявам. – започна той след сякаш цяла вечност от тягостна тишина. Тя само извърна леко глава към него, без да среща погледа му. Самюел преглътна отново присвивайки очи от болка, и облизвайки устни, продължи. – Съжалявам, Кат, наистина. Просто много ми се струпа. Не мислех. Не исках да мисля. С всичко това на главите ни…с всичко, което се случи и продължава да се случва…мисля, че най-лесното беше просто да се оставя на гнева си. – той хвана ръката й и сестра му най-сетне вдигна очи към лицето му. – Разбира се, че искам да си щастлива! Но Леонард не може да ти предложи нищо! Той е женен, има семейство, а дори и да те обича, което не мисля че е така, едва ли ще ги загърби, за да бъде с теб. Той е пръв наследник на фамилията си, знаеш какво значи това. – тя кимна, затваряйки очи и поемайки си дълбоко въздух.
-Не съм си правила напразни илюзии, Самюел, че ще заживеем щастливо до края на живота си. Просто имах нужда от някого, както и той. Затова и исках да поговоря с някой. За нас. Мисля, че…колкото и да е невероятно, мисля че…
-Не. – прекъсна я брат й, тръсвайки глава. – Моля те. Нека не говорим за това. Главата ми е без туй вече бучи около толкова много неща. Например пророчеството. Това дете, което ще трябва да убием… - Катрина преглътна срещу него и сведе бързо очи към пода. Самюел въздъхна тежко. – Ами ако е моето, Кат? Какво да правя? Не съм сигурен, че мога да го нараня. Това ще е моето дете, сестричке, разбираш ли?Не мога да го направя! Убеден съм, че и никой от останалите няма да се окаже толкова силен! И тогава какво…всичко това за нищо! – той въздъхна и се хвана за главата. – Това дете…не искам дори да си помислям през какво ще трябва да премина ако и това ми се стовари на главата. Не знам дали ще го преживея. – той потрепери и преглътна, хващайки се отново за гърлото. Сестра му постави треперещата си ръка върху неговата.
-Съжалявам, Самюел. Но нищо не е сигурно. Може би има друг начин…
Той поклати глава.
-Това е пророчество. Или го изпълняваш или не. – той вдигна очи към нея и й се усмихна окуражително. – Ти поне трябва да се чувстваш донякъде спокойна, Кат, поне няма как да бъде твоето дете. – тя направи опит да се усмихне, но по-скоро се получи някаква измъчена гримаса. Брат й отново я придърпа в прегръдките си, целувайки я по челото. – Всичко ще се оправи, Кат, обещавам. Всичко ще бъде наред.
-Какво ще правим сега, Самюел? Ще продължим да бягаме докато разберем чие дете трябва да се жертва?
Брат й остана мълчалив за момент.
-Точно сега мисля че трябва да поспим. Хайде, ела. – той я пусна и се намести на леглото, правейки й знак с ръка. Катрина го изгледа за миг, след което също се покатери на леглото и легна до него, облягайки глава на рамото му. – Заспивай. – прошепна той, целувайки я по челото и сестра му послушно затвори очи, умълчавайки се.
Самюел отпусна глава на стената отзад, и впери умислен поглед напред. Какво щяха да правят сега? Катрин бе задала правилният въпрос. Не можеха да продължават така. Повече не. Съвсем скоро щеше да се роди детето му, и като баща, той се чувстваше длъжен да бъде там. И още нещо, отново като баща и като човек, не можеше да го остави само и беззащитно. Не и сега.
Погледът му се спря на захвърленият на земята дневник и той инстинктивно вдигна ръка към гърлото си, разтривайки го. Преглътна и отново усети силното дращене под него. Става опасен, бе ги предупредил Долохов. Самюел не вярваше преди, но сега ето че отново се бе излъгал. Трябваше да обръща повече внимание на всичко, да пресмята по два пъти и да не си прави прибързани изводи. Нищо не беше такова каквото изглеждаше. А тайните се разкриваха една по една, разхвърляни точно пред носа му.

Самюел се размърда леко, но рязко застина, свеждайки поглед. Сестра му продължаваше да спи неподвижно до него, в същата поза, в която бе легнала снощи, и да спи, леко усмихната. Самюел се засмя съвсем тихичко и гърлото отново го проряза. Сякаш при самата мисъл болката се засили и Самюел се размърда внимателно, изправяйки се и обувайки се, след което се насочи към вратата и по възможно най-тихият начин излезе от стаята. Тръгна бавно по коридора и запристъпва внимателно по скърцащите стълби, да не би да събуди някой от приятелите си. За негова изненада обаче, те вече бяха будни и една значителна част от тях все още пиеше сутрешното си кафе.
-Добро утро. – измърмори Самюел и получи няколко подобни отговора.
-Кафе? – предложи Дерек, предлагайки му чаша. Цабини се поколеба за момент но болката в гърлото бързо го накара да поклати отрицателно глава и да се си вземе само чаша вода. Отпи малка глътка и направи физиономия щом остра болка проряза гърлото му.
-Добре ли си? – повдигна вежда Скорпиус.
-Да. – дрезгаво отвърна Сам.
-Какво ти е на гласа? – Маркъс отпи от чашата си, поглеждайки го над нея.
-Няма значение. – махна с ръка Самюел. – Трябва да поговорим.
-Мислиш ли? – изсмя се накриво Маркъс, оставяйки чашата си на масата.
-Колкото и да ми е неприятно да го кажа, мисля, че е време да се върнем у дома. – приятелите му се спогледаха за няколко кратки мига и отново се извърнаха към нея.
-Ами пророчеството? И Кат? – възкликна Скорпиус. – А и нямам особено голямо желание да се връщам при Амелия!
-Нищо не можем да направим относно пророчеството докато не разберем за кое бебе става въпрос. – Сам се опита да се закашля, но в крайна сметка се отказа и просто изстена. – А за Катрина ще се погрижа аз. Всъщност, мисля, че ще е най-добре да остане тук. Ще се погрижа да има всичко нужно. Тук никой няма да я потърси, а ние сме единствените, които знаят къде се намира. – останалите един по един кимнаха бавно в знак на съгласие. Звучеше логично. – Време е да се върнем в реалният живот, приятели.
-Наистина не искам да се връщам там. – измърмори недоволно Скорпиус, мръщейки се към тъмната течност в чашата си.
-Никой от нас не иска, повярвай ми! – въздъхна Дерек, който се клатеше на задните крака на един от по-здравите столове. Самюел отново отпи от чашата вода и отново изстена. За момент когато течността се спускаше по гърлото му болката изчезваше, но в следващият миг се връщаше с нови сили. Каквото и да бе направил глупавият дневник, беше дяволски болезнено!
-Сам, сигурен ли си, че си добре? – попита настоятелно Маркъс. – Какво ти е на гърлото?
-Нищо, нищо. – измърмори споменатият, отпускайки лакти на масата. – Нищо.

Останаха още няколко часа, колкото да се уверят, че на Кат не и липсва нищо. Останалите бяха изненадани, че отношенията между Сам и сестра му видимо са се подобрили, но не коментираха наблюденията си. Затова пък атмосферата видимо се поразведри, давайки възможност на всички да забравят мислите, които ги мъчеха. А те всички до една бяха свързани с предстоящото убийство. Всеки се чудеше чие ще е детето, което трябваше да убият.
Дерек бе сигурен за едно – бяха сключили безмълвно споразумение, че Авада Кедавра е безполезно – Черния Лорд не бе загинал от това проклятие и едва ли би било ефикасно срещу подобен вид Черна магия. Не, щеше да е нещо много по-ужасно. Това, което бе забравил, бяха няколкото реда от пророчеството, давайки им насоки за начина на убийството. Не искаше нито да си спомня, нито да се връща към мисълта за детето.
Реши, че друг път ще му мисли и се наслади на залеза заедно с приятелите си.
-Последни минути свобода – промърмори Скорпиус. Лео бе мълчал през целия ден – не обърна внимание на Сам, който сякаш вече не му се сърдеше, нито на Кат. Сега омагьоса някакво старо яке, което бяха открили, в летекод. Както преди, всички се докоснаха до него, но вълнението, съпрвождащо ги предния път, сега бе изместено от тревога.
Преди да изчезнат, Дерек проследи погледа на Лео – бе насочен към един от прозорците, стаята на Кат. Пердето помръдна, сякаш лек повей на вятъра го бе докоснал. Той обаче бе сигурен, че видя женска фигура да се скрива навътре в стата.
Разбраха се, че ще обмислят как да действат на следващия ден, сега бяха изморени и изнервени от предстоящото евентуално посрещане.
Когато се разделиха с останалите, Скорпиус и Дерек се запътиха към къщата на Розие, без да са ни най-малко сигурни какво ще заварят.
Едно-единствено прозоче светеше и Дерек нервно разпозна стаята, която делеше с Лусия. Останалата част от къщата бе подозрително тиха.
-Майко? – извика веднага щом прекрачи прага. Нищо. – Майко, ако си тук, моля те, не си играй на безвкусни шеги. Да, да, съзнавам, че не ти е било много приятно, но да се принизяваш до тук, не е особено умно.
Продължи да говори, мъчейки се да запълни празнотата, която тишината извикваше. Къщата приличаше на изоставена.
-Може би просто е в стаята... спалнята – предположи Скорпиус. От единствения им слуга нямаше и следа.
-Ти се качи да провериш, аз ще видя какво става с Лусия.
Разделиха се на площадката на втория етаж. Дерек извади пръчката си и бутна предпазливо вратата.
Въздъхна облекчено.
-Защо сте се наблъскали така? – чу зад себе си Скорпиус. Действително, майка му, Лусия и плешивият застаряващ слуга заемаха по-голямата част от стаята. Не представляваха никак весела картинка, но наедряващия корем на Лусия зарадва Дерек повече от самата среща.
Майка му се бе разположила в креслото до камината, а прислужникът бе на земята. Само жена му, както винаги лежеше.
-Върнахте се значи – посрещна ги Амелия. За своя изненада Дерек откри едва прикрита радост в очите и, сменена от доминиращия гняв. Внимателно отвърна:
-Както казахме, че ще направим.
Тя обаче го игнорира и се обърна към Скорпиус, който сега се опитваше да се скрие зад приятеля си:
-Надявам се, че се връщаш доволен след разврата.
-Какъв разврат? – шашна се той. – Амелия, не знам какво те прихваща...
Внезапно млъкна и Дерек проследи шокирания му поглед. Ахна.
Никога не бе мислил за бъдещия си брат, нито че скоро щеше да започне да си личи напредващата бременност. Издутия корем на майка му го хвърли в паника и той инстинктивно отстъпи от Скорпиус – бащата на нероденото му братче. Приятелят му обаче усети реакцията и въздъхна:
-Мислех, че след тези няколко месеца си възприел идеята.
-Аз също, просто... дай ми няколко минути. Както и да е, какво правиш тук, майко? Не ти ли стигна отварата, с която ме подмами да бъда с Лусия, или търсиш нова жертва?
Амелия стисна устни и просъска:
-Лусия е болна, глупако. Мислиш ли, че би износила детето без помощ? Обвиняваш ме в минали глупости, без да се замислиш, че няма да може да го износи докрай и ще трябва да го извадим от там? Съпругата ти едва ли ще оцелее, докато ти скитосваш.
Застина в шок, после обаче се ухили и кимна към спящата Лусия:
-Все едно ти пука дали ще умре, стига да роди детето здраво.
-Е, за твое сведение няма да е здраво.
-Какво? Как може да говориш така, завистлива вещица...
Преглътна останалите обиди. Знаеше, че е права, винаги подозираше, че детето няма да има шанса да се роди здраво заради майка си. Молеше се поне да е живо, но сега мислите му, изречени гласно, придобиха цялостен смисъл и той не можа да ги игнорира.
-Скорпиус – продължи, очите му се присвиха срещу Амелия. – Би ли показал пътя на усойницата към гнездото и?
-Както искаш, сине, но знаеш, че казвам истината.
Затръшна вратата срещу нея и слугата, без да го е грижа дали ще събуди Лусия. Всъщност искаше да я увери, че всичко ще бъде наред, така че остана доволен, когато видя до болка познатите втренчени в него очи.
-Съжалявам, че те събудих. Глупавата ми майка – промърмори. – Исках само да се уверя, че си добре.
Също впери поглед в нея, макар че досега бе избягвал. Безразличието, посрещнало го от дълбините на очите и, го стресна. Бавно и мъчително, Лусия кимна. Състоянието и наистина се бе влошило - за това говореха още по-тъмните кръгове около очите и, капчиците пот по лицето и измъчената фигура.
-Радвам се. Наложи се да отсъствам, но ти обещавам, че няма да мръдна, докато не видя едно здраво бебе. Защото съм сигурен, че ще е такова. Вярвам, че можеш и ще направя всичко необходимо да ти помогна. Макар че, опасявам се, едва ли е много.
Зачака някаква молба, но вместо това напуканите устни се развижиха в една дума:
-Вода.
Кимна почти разочаровано. Бе очаквал, че ще го помоли за нещо, ще има нужда да се почувства жива, но вместо това му показа едно – Дерек щеше да изпълнява ролята на прислуга следващите три месеца. Ако успееше да го задържи дотогава. Дали наистина бе болно?
Захапа долната си устна до болка, насилвайки се да не мисли за своето дете, нито за онова, което трябваше да бъде убито. Смътно подозираше, че е именно неговото – понякога улавяше злобните пламъчета в очите на Лусия. Бяха почти змийски, но никога досега не ги бе свързвал с Черния лорд.Обясняваше си ги с болестта и, която я държеше прикована към леглото почти цял живот. Озлобление срещу здравите хора, омраза към приковалото я като във вериги тяло, жажда за мъст, растяща с всеки изминал ден.
Когато Лусия заспа, отиде да си вземе вана. Водата го накара да се отпусне, но не прогони налегналите го мисли.
Облече се и слезе долу да си налее малко огнено уиски. Не се изненада, когато видя Скорпиус.
-И теб май те мъчи същото – промърмори. Скорпиус кимна и му подаде пълната чаша.
Продължаваше да му налива, докато топлината бавно и неумолимо пропълзя по тялото му. Изпита нужда да говори, да сподели страховете си.
-То е Скорпиус, моето дете. Знам го, защото виждам какво играе в очите на Лусия, неподправената омраза и жажда за мъст...
Гласът му се пречупи, но вече бе решил несъзнателно – нямаше да жертва детето си, не и докато бе напълно уверен, че няма капка добро у него. Решението го накара почти да се усмихне. Скорпиус обаче имаше какво да добави.
-Не можеш да бъдеш сигурен, защото... макар че ти и майка, виждаш, че и у нея има злоба, Дерек, във всички ни има заради съдбата, която споделяме. Те знаят, че не могат да я променят, докато ние не сме така зависими от проклятието. Скоро няма да бъдем. Само знай, че шансовете са равни.
-Прав си – кимна механично. – Но това не изтрива нито един от страховете ми, Скорпиус, нито ги намаля.
Въпреки това му бе станало по-леко, след като имаше с кого да поговори. В крайна сметка, не бе сам.

Маркъс дори не разбра как точно беше стигнал до прага на дома си – в някакъв полусън беше преминал през ниската ограда и бе изтъркал обувките си в изтривалката без да се усети.
Когато почувства настръхналия в ноздрите му познат аромат на дърво, Флинт вдигна бавно очи и премигна няколко пъти, за да се съсредоточи върху обстановката около себе си. Но, преди да успее да схване кристално, че отново беше у дома, някой вероломно се спусна към него и го прегърна през кръста.
-Мамо! Марк се върна! –Викаше през звънкото си гласче Ребека, а момчето я наблюдаваше малко стреснато, мъчейки се да намести мислите обратно в главата си.
Когато успя да се откъсне от предишните разсъждения за пророчеството и пътуването, Марк погали нежно сестра си по главата и я накара да се отдръпне от него, мълвейки приглушено:
-Спокойно, Бека, тук съм, никъде няма да ходя повече. –Но именно в онзи момент погледът му се повдигна леко и той видя с периферното си зрение фигурите, появили се на стълбището.
В първия момент дори не успя да осъзнае точно какво се случи – беше захвърлен в една от стените, а от резкия сблъсък въздухът в гърдите му сякаш се беше изпарил и липсата му го давеше. Когато отново успя да отвори леко очи, видя как баща му избута грубо Ребека, приклекнала ужасено над тялото му.
-Хубаво посрещане. –Програчи Маркъс, опитвайки се да се изправи, но пръчката на баща му се забоде дълбоко в гърлото му и, давейки го отново, му попречи да се изправи.
Момчето с болка отвори малко повече очите си и се загледа разконцентрирано в лицето на Никлас. Беше набраздено от бръчки и злоба, някак си като криво огледало на това, което беше за сина си през последните десет години.
-Мислиш, че можеш да ме разиграваш, а, Марк? –Мълвеше изпод стиснатите си зъби Никлас и забождаше с всеки следващ миг по-дълбоко пръчката си.- Малко ли време отделих за възпитанието ти?
-В частност, да. –Изкашля се момчето и понечи отново да се изправи, но Никлас го бутна грубо с ръка и го върна на земята.
-Ако си си помислил и за миг, че можеш да ми се подиграваш по този начин, много си се излъгал. –Процеждаше през побелелите си от ярост устни мъжът.- Жена ти е бременна, а ти се чупиш, за да хойкаш без дори да предупредиш, а? Така ли съм те учил?
-Точно това ще да съм го научил от теб, татко. –Присви кървав поглед срещу него Маркъс.- Все пак аз поне нямам извънбрачни деца.
Никлас, който за миг изгуби ума и дума, отдръпна пръчка от гърлото му и Маркъс си пое дълбоко дъх. В следващия момент мъжът го стисна за рамото, карайки го да се изправи, и го завлече навън, тряскайки вратата след себе си.
Избута го в един от по-спотаените краища на двора и го изгледа през кървавия си поглед, все още с насочена към гърдите на сина си пръчка.
-Свали я. –Промълви Маркъс равно.- Нищо не смятам да правя.
Доказвайки предишните си думи и в знак на добра воля, младежът бръкна в джоба на мантията си и захвърли магическата си пръчка в избуялата трева помежду им.
Никлас остана няколко минути, несигурен дали иска да му вярва. Когато успокои малко нервите си, той премигна миг-два и прибра своята в джоба на панталоните си.
-Как разбра? –Беше единственото, което се процеди измежду устните му.
-Запознах се с Керън, докато бяхме в Йорк. –Отвърна Маркъс полугласно.- Явно е виждала моя снимка и просто се засякохме. Защо не ми казахте?
-Стига, Марк, не го изкарвай трагедия! –Рече Никлас провлачено.- Беше преди много години, а и ти вече би трябвало много добре да разбираш, че в нашия свят твърде рядко бракът се свързва с любов.
Младежът кимна и сведе леко поглед. Да, това той разбираше прекрасно. Но беше трудно да приеме изневярата на собствените си родители.
Маркъс рядко изпадаше в кризи на наивност, рядко си затваряше очите, за да останеше светът му пълен с идеали. Той отдавна знаеше, че родителите му не изпитват кой знае какви чувства един към друг – те съжителстваха в разбирателство, но помежду им нямаше нищо – бяха коренно различни хора с коренно различни светове. В крайна сметка те нямаха обща тема на разговор, затова пък имаха общ смисъл на живота си и го осъществяваха заедно. Всякакви емоции в среда на оцеляващи бяха просто смешни и абсурдни като понятие.
И, въпреки това, Маркъс бе вярвал, че те са по-скоро роботи, които правят това, което трябва. Беше му малко ударно да осъзнае, че всъщност, някъде дълбоко под маските си, родителите му все още можеха да изпитват някакви силни емоции, да им се отдават.
Маркъс се усмихна леко – всъщност всичко това май беше хубаво. Изневярата на баща му свидетелстваше, че дори индивид, отдаден изцяло на чистата кръв, някъде дълбоко в себе си все още пазеше човешкото в емоции и чувства.
В един миг на умопомрачение младежът чак се усети, че благоговееше пред тази изневяра. Тя беше ясен признак на едно влечение, което като че ли на Маркъс щеше да му се наложи силом да създава в съзнанието си. А във всичко това нямаше нищо лошо.
-Аха. –Промълви тихо и вдигна живнал поглед към баща си.- Мама знае, нали?
-Разбира се. –Кимна Никлас и отвърна неуверено и тъжно на лудешката усмивка на сина си.- Нищо не съм крил от нея.
-А тази жена, майката на Керън…?
-Виждам се с нея, но не по начина, по който си мислиш. –Прекъсна визуализацията на сина си Никлас.- Разделихме се, малко след като се роди детето.
-Мама познава ли я?
-Да, запознавал съм ги. Познава и Керън. –Никлас си пое дълбоко дъх и замлъкна.- Отделяме определена сума за издръжката й.
Маркъс се усмихна леко и кимна. Значи все пак дори Констанца не беше намерила нищо странно в цялата ситуация. Тогава какво право имаше той да се сърди?
-Извинявай. –Отсече младежът, избистряйки съзнанието си.- Не бях прав да те обвинявам за тези неща, просто си мисля, че не трябваше да го криете от нас. Все пак Керън ни е сестра, татко, имаме право да я познаваме поне.
Никлас прехапа устна и кимна. Тъмните му очи се избистриха и той се усмихна тъжно срещу сина си:
-Прав си, трябваше да ви кажем, просто не бях сигурен как ще реагирате.
-Подценяваш малките. –Отсече Маркъс.- Щом успяха да погребат толкова много свои роднини и да преживеят всичките тези години, съм сигурен, че ще се справят и с това.
-Може би си прав. Трябва някой ден да викна Карън вкъщи и да ги запозная.
Маркъс кимна и последва баща си към вратата.
Но, когато прекрачиха прага, върху съзнанието му беше нанесен поредният удар.
Той извърна неразбиращ поглед към баща си и го върна отново към Констанца отпред. Зениците му се бяха разширили леко от недоумение, а устните бяха избледнели значително върху лицето му.
-Не знаехме, Маркъс, наистина. –Промълви някъде отстрани баща му, а думите му се разстелиха из тишината.- Покрай бременността на Лейла никой не бе имал възможност да обърне внимание.
Маркъс поклати леко с глава и разтърка лице, мъчейки се да го осъзнае. Погледът му се впери отново в Констаца, чиито очи нито за миг не бяха трепнали от реакцията му, и той прехапа устна. Започна да кима енергично с глава и премина покрай майка си и Лейла. Момичето понечи да му каже нещо, но Маркъс само махна с ръка и се изкачи мълчаливо по стълбата.

На вратата се почука продължително, но тъй като никой не отговори, Лейла натисна бавно дръжката и тя изскърца пронизително. Влизайки вътре, момичето се увери, че е добре затворена, и се приближи до леглото.
Маркъс се беше отпуснал по корем върху него, присвивайки ръце под главата си. Лицето му не се виждаше, но тя добре знаеше, че не спеше.
Разположи се на крайчето на леглото, близо до главата му. Беше вече в шестия месец и понабъбналият значително корем беше започнал да й тежи и да кара гръбнакът й да изтръпва. Лейла, противно на очакванията, беше необяснимо радостна от това. Детето, което вече подритваше под сърцето й, изкарваше някакви необясними емоции от душата й. Малко същество, на което тя щеше да даде живот съвсем скоро. Нещо дребно и уязвимо, което само тя можеше да почувства истински в сърцето си, което само тя можеше да съпроводи до живота и да го опази преди и след раждането. За Лейла това беше много повече от обикновено дете.
През двата месеца, в които Маркъс беше липсвал, а от него не беше пристигнало и едно писмо, това същество в нея бе било единственото, което я беше спасило от оковите на самотата. Скоро след заминаването на брат й, родителите на Лейла й бяха забранили да си играе с Ребека и Уилям, тъй като неволно беше паднала. И тя не беше могла да им противоречи.
Сега, когато Марк се беше върнал, Лейла вярваше усилено, че той нямаше да я остави повече и двамата щяха да се радват на това малко човече в тялото й. В мига, в който Маркъс толкова уверено беше отказал да й обърне внимание, впечатлен от новите открития за семейството си, нещо в сърцето на Лейла беше изстенало и се беше счупило. Но в онзи миг тя все още не го осъзнаваше истински.
Ръката й започна да милва нежно главата му, а Леа се усмихна тъжно и промълви:
-Това са хубави неща, Марк, това е създаването на живот. Защо само ти не го възприемаш като нещо позитивно или поне приемливо?
Той обърна лице към Леа и се загледа безизразно един дълъг миг в нея. После се изправи бавно, пречейки й да милва главата му, и, триейки чело с ръка, промълви тихо и грапаво:
-Осмо дете, Леа.
Момичето сви рамене с лека усмивка и прошепна:
-Това е хубаво нещо.
-Щеше да е хубаво нещо... –Започна Маркъс тихо и насечено, впервайки поглед право в очите й.- ...ако не бяха умрели вече две. Забрави ли Хали и Уолтър?
-Не. –Поклати глава тъжно и косата й се разпиля около лицето на тъмно-руси кичури.- Не съм ги забравила, Марк. Но не трябва да приемаш всичко това като предателство спрямо тях.
Маркъс преглътна звучно и, поемайки си дълбоко дъх, обясни насечено:
-Не го приемам като предателство, просто не искам да погребвам повече братя и сестри.
-Може този път детето да е здраво.
-Сигурно. –Сви рамене Маркъс, а очите му плъзнаха по краищата на стаята хаотично и объркано. Когато се закотвиха отново върху тези на Леа, той изриви леко физиономия, сякаш се бореше да не позволи на очите си да се насълзят, и проговори провлачено.- Само аз ли в тази къща осъзнавам, че майка ни не е способна да роди още едно дете? Погледни я, Леа, обърни внимание на цвета на кожата й, на това колко са изпити чертите на лицето й!
Момичето кимна леко и сведе поглед, хапейки ожесточено долната си устна. Когато премисли бъдещите си думи, тя присви леко уста и промълви равно без да го поглежда:
-Всичко ще се оправи, Марк – детето ще е живо и здраво, също както и мама.
-Сама не си вярваш. – Поклати глава Маркъс и се изправи, взирайки се в сведеното й лице.- Затова и аз няма как да ти повярвам.
После излезе бавно от стаята, затваряйки крепко вратата след себе си.

Маркъс се върна късно вечерта, след като се беше скитал цял ден из околността. За тези часове очите му бяха изскочили леко от орбитите си, а устните потрепваха в тик, който никога досега не беше познавал в действията си.
Беше мислил много – за проклятието, за Лейла, за семейството си. Но, колкото повече задълбаваше в тези разсъждения, толкова по-ужасно му се виждаше всичко, докато в един момент Маркъс не се беше почувствал напълно сломен от всичко това.
Някак си си беше наложил да приеме бременността на Констанца – нямаше право на избор. Чувстваше тръпчиво усещане на слаба ярост към баща си за това, на което я подлагаше за пореден път. Защото вътрешно в себе си Маркъс знаеше, че всичко това не вървеше на добре. След раждането на Уолтър Констанца беше увехнала напълно. Макар това да се беше случило преди не по-малко от четири години, Маркъс още помнеше смъртния оттенък на лицето й, когато я беше видял, часове след раждането. И едва ли някога щеше да може да го забрави.
В моменти на лудешки пристъп Маркъс се бе решавал да се върне в къщата, да насочи пръчката срещу баща си и дори да го убие, ако това се наложеше. Но той знаеше, че не беше способен на това. Да, Никлас грешеше, може би фатално, но Маркъс нямаше как да го убеди в противното.
Сякаш единственото, което му оставаше, беше да чака и... какво? Да се надява всичко да бъде наред?
Констанца най-вероятно беше някъде около четвъртия месец, поне така беше отсъдил Маркъс. Той имаше горчив опит с бременностите на майка си и вече до голяма степен можеше да познае на колко месеца е детето й, гледайки я само в очите.
Досега някак си беше преглъщал всичко това – сега се чувстваше отвратен. Как беше въобще възможно, докато Лейла чакаше детето на Леонард, Констанца отново да забременееше? Въобще какъв беше светът им, за да е нормално всичко това?
Именно от този въпрос бяха тръгнали стремителните и ужасяващи мисли на Маркъс относно Проклятието. Да, най-вероятно снемането му щеше да положи ново начало за чистокръвните родове в Англия. Но как, по дяволите, се очакваше от тях да убият дете? Да го изгорят живо, наобиколили го, сякаш извършваха някакво долно жертвоприношение, сякаш се бяха върнали в началото на своето развитие, някъде до примитивните човеци. Това просто нямаше как да се приеме за нормално, не, нямаше как Маркъс да го приеме за такова.
Ами ако беше детето на Леа? Детето, което беше приел като свое, детето, което я караше да се чувства толкова уверена, толкова силна сега? Нима щеше да отиде при нея и да го откъсне от ръцете й, нима щеше да посмее да го нарани?
Не, беше се контрирал тогава Маркъс, той нямаше да има сила да направи всичко това. Никога не беше имал тази мощ да я наранява, нима въобще можеше да приеме дори и за миг, че би му посегнал? Мерлин, та той я беше превел през ада, за да забременее с него, как беше дори възможно да му се наложи да й го отнеме?
Маркъс знаеше, че това нямаше как да стане. По-скоро щеше да се откаже от идеята да се свали проклятието, по-скоро щеше да посегне на себе си или на този, който понечеше да го принуди, но никога, никога нямаше да отнеме живота на детето й. Това просто нямаше как да стане.
Главата на Маркъс потрепваше леко, докато той се изкачваше по стълбите към стаята си и прекарваше ужасено тези мисли през съзнанието си. От време-на време лицето му се килваше на една страна от страх, а очите се изцъкляха болезнено още един милиметър напред.
Когато влезе в стаята си, Маркъс се съблече с треперещи ръце и тихо се излегна от вътрешната страна на леглото. Обгърна нежно, но несигурно, тялото на Лейла, а пръстите му застинаха някъде на коремчето й.
«Не... –Отекваше отново и отново в болезнено пустото му съзнание.- Който докосне и с пръст това дете... няма да доживее да види утрешния ден...»

Когато Лейла отвори очи на другата сутрин, тя с изненада откри, че Маркъс я беше прегърнал крепко към себе си, а дъхът му се спускаше леко, на пресекулки по шията й.
Тя се усмихна, отърквайки лице в неговото, и присви сънено очи срещу другия край на стаята.
-Буден си, нали?
-Да. –Промълви грапаво и допълни.- Не ми обръщай внимание, извинявай, че те събудих. Заспивай.
Лейла се усмихна, примигвайки срещу нищото, и отбеляза:
-Ще ми е малко трудно. –И, преди на Маркъс да му се бе наложило да пита, тя отвърна на въпроса му.- Хватката ти е малко стегната – можеш да я отпуснеш. Обещавам да не позволя на детето да избяга, докато не е под твоя надзор.
Чак когато го каза в пряк текст, Маркъс всъщност осъзна, че очевидно в продължение на целия си неспокоен сън беше обгръщал все по-крепко корема й, докато накрая не беше сплел пръсти, впивайки ноктите им право в плътта си.
„Браво на мен!” –наруга се мислено и отдръпна смутено ръце:
-Аз… извинявай, Леа… -Започна сконфузено да се обяснява, но тя не му позволи, тъй като се обърна с лице към него и се усмихна меко. Тюркоазените й очи потрепнаха леко срещу неговите, а, подвластна на вятъра, нахлуващ през отворените завеси, златната коса се спусна пред лицето й и проблесна на първите слънчеви лъчи.
Маркъс чак в онзи миг осъзна колко много промени всъщност бяха произтекли със сестра му в негово отсъствие. Кожата й сякаш беше омекнала още повече, а устните бяха придобили някакъв плътен, розов оттенък, който беше по принцип тъй нехарактерен за проклетите болнави черти на семейството. Беше понаедряла, но това нямаше нищо общо с нервните затлъстявания на Констанца при всяка поредна бременност. Напротив, Маркъс имаше чувството, че всичко в съществото на Лейла се беше наместило на мястото си, докато беше отсъствал. Тя изглеждаше по-здрава, по-хармонична и по-красива от всякога. И то не защото не бе била преди – просто защото това дете й беше помогнало да израсне и да разцъфне. Маркъс просто не бе бил тук, за да го види.
Смътно осъзнаваше колко съзряла беше психически – промените на онзи етап бяха видими единствено на физическо ниво. И, въпреки това, Маркъс ги усещаше интуитивно.
Усмихна се в отговор и погали бузата й, мълвейки:
-Заспивай. Едва се съмна.
-Ти няма ли да спиш повече?
-Остави ме мен. –Маркъс поклати леко глава и си пое дълбоко дъх.- Ти имаш повече нужда от почивка.
Лейла се усмихна иронично и, премигвайки няколко пъти, за да се разсъни напълно, рече:
-Трябва да поговорим първо. Имам безумно много време да спя. Докато те нямаше главно това правих. –А после, преглъщайки звучно, попита.- Ще ми кажеш ли къде бяхте?
-Насам-натам. Нищо определено.
Леа се намръщи леко срещу равния му тон и промълви:
-Всички се притесняваха за вас. Не казахте нищо, една сова не пратихте…
-Извинявай, Леа. Не трябваше да те оставям. –Прошепна Маркъс провлачено.- Просто… трябваше да премислим всичко, което се случи. Едно малко бягство от проблемите.
-Проблеми? –Прошепна Лейла и прехапа устна, мъчейки се да не се разстройва.- Ще имаме бебе, Марк, а ти смяташ това за достатъчно сериозен проблем, че да изчезнеш за два месеца?
Маркъс преглътна звучно и поклати глава, галейки нежно бузата й:
-Това няма нищо общо с детето и теб, Леа, наистина. –После направи кратка пауза и обясни глухо.- Проблемът си е лично мой, не е свързан с никого. А вие двамата сте може би единственият ми стимул да се справя с него и да продължа напред.
Лейла премигна веднъж-два пъти, мъчейки се да изгони влагата от очите си, и попита задавено:
-Наистина ли?
-Кълна се. –Промълви Маркъс, взирайки се право в очите й. Миг по-късно той се изправи на лакти и се наведе към лицето й, докосвайки челото й с устни.- В света ми няма нищо по-важно от вас, Леа.
Тя кимна едва-едва, взирайки се през размътения си поглед в очите му, а после попита глухо:
-Защо тогава не ме целунеш по устните? –Виждайки неуверенността му, допълни жално.- Хайде, Марк, нищо няма да направя. Просто те нямаше дълго и ми забраниха почти всичко и… -Леа започна да ръкомаха, мъчейки се да обясни мислите си с жестове, а очите й се напълниха отново със сълзи.- …бях непрекъснато сама и си представях, че когато се върнеш, ще бъдеш по-… спокоен за тези неща и няма… да ме отблъскваш и да…
Маркъс се наведе към нея и устните му докоснаха нейните, които в онзи миг потрепваха конвулсивно. Въпреки думите й, Маркъс беше очаквал тя все пак да отвори уста, беше подготвен за това. Още когато се бе навел към нея, беше приел факта, че трябва да направи това, което е нужно, за да бъде тя спокойна, да не изпада в подобни емоционални състояния. Но беше сгрешил – Лейла не понечи да го целуне истински – просто остави една сълза да се спусне от ъгълчето на окото й и да попие във възглавницата отдолу.
Когато Маркъс се изправи на лакти, той се загледа спокойно в очите й и се усмихна леко в отговор на нейната усмивка.
-Всичко ще се оправи, Леа, ще видиш. Тук съм и никхъде няма да ходя, обещавам ти. Няма да те оставя повече сама.
Тя кимна с тъжна усмивка и го остави да се излегне по гръб до нея и да прокара нежно ръка по коремчето й.
-Рита ли? –Попита я глухо, а Лейла се усмихна, отвръщайки:
-Естествено, че рита по принцип. Но сега още спи. –А после, усмихвайки се още по-широко, заговори отново.- Напоследък имам чувството, че мога да усетя какво прави, как се чувства, от какво се нуждае. Това е първото вълшебство в света ми, Марк, първото вълшебство, което осъществявам аз самата. Чувствам това дете по-силно, отколкото чувствам себе си.
Усмихна се нежно на думите й и прокара ръка под врата й, вплитайки пръсти с нейните и поставяйки ги от другата страна на коремчето й.
За миг помежду им се разстла тишината и Маркъс се заслуша унесено в ударите на сърцето й. Струваше му се, че чувства и едно друг, по-приглушен и по-ритмичен пулс, но осъзнаваше, че това беше почти невъзможно.
Когато Лейла проговори отново, гласът й, треперещ и несигурен, го накара да отвори болезнено очи и да замижи срещу тавана:
-Какво правихте, докато ви нямаше? –А после Лейла преглътна звучно и продължи.- Катрина изчезна в същата нощ. Не вярвам да е съвпадение.
-Забрави за Кат. –Прошепна Маркъс в ухото й.- Забрави и, че въобще ме е нямало.
-Два месеца не се забравят толкова лесно, Марк.
-Знам, Леа. Съжелявам. –А после, анализирайки как се беше изменил тона й, додаде приглушено.- Не се притеснявай, не съм направил нищо. Не съм способен да те нараня, знаеш го.
-Да. –Отвърна тя отнесено.- Знам, че не си ми изневерил. Друго ме пристеснява. Имам чувството… имам чувството, че това не беше просто хаотично бягство, Марк. Като те слушам… оставам с впечатлението, че нещо важно се е случило и… всичко това ме притеснява.
Маркъс се изправи отново на лакти и, изчаквайки Леа да отвърне на погледа му, промълви твърдо и равно:
-Нищо няма да се случи нито на теб, нито на детето. Ако някой се опита да направи нещо… ще трябва да мине първо през трупа ми. Няма да го позволя!
Леа изцъкли леко очи срещу него, а зениците й се разшириха. Тя се понадигна леко и, все още взирайки се в него, попита с треперещ глас:
-Чакай малко… Какво се е случило, Марк? –А после, поемайки си рязко въздух, допълни стреснато и уплашено.- Какво може да се случи на мен и на детето? Какъв труп, за какво въобще говориш? –А после се опита да продължи, но загуби ума и дума от ужас.
Маркъс, който усети, че си беше развързал езика прекалено, си пое насечено дъх и си наложи да запази хладнокръвие. Когато премисли отново думите си, той промълви бавно, наблягайки на всяка една своя дума:
-Нищо, Лейла, наистина. Говоря пълни глупости. Просто нервите ми са изопнати след това проклето пътуване и… не ме слушай въобще. Нищо не заплашва нито теб, нито детето, камо ли мен и останалите. Просто не ме слуша главата.
-Значи това проклето бягство отново… -Промълви Лейла, отпускайки се успокоено на леглото, но продължавайки да се взира право в очите му.- Позволи ми да позная – сигурно има нещо общо с онази книга, която намерих на раклата преди няколко месеца. „Кръвта – под щастливата звезда и прокълнатите окови”. Още като я загледахме като малки, татко ни каза да страним от нея, защото авантюризмът най-често не води до нищо добро.
Маркъс кимна бавно и промълви неуверено:
-Не искам да те лъжа, Лейла, донякъде си права. Но няма защо да се притесняваш – нито съм направил някаква глупост за тези два месеца, нито смятам да правя. А и… -Усмихна се той, притваряйки очи.- Няма смисъл да отдаваш такова внимание на глупостите ми. Остави ме сам да се разправям с тях. Ти сега трябва да мислиш позитивно и най-вече да си спокойна.
-А има ли причина да не съм? –Попита равно и допълни шепнешком.- Едва ли безпричинно ми се заклеваш да умреш за мен и детето, ако се наложи. Всичко това не ме кара да се чувствам спокойна, Марк, даже въобще…
-Леа, чуй ме… -Прекъсна я, прокарвайки бавно ръка по бузата й.- Нищо не ви заплашва. Дори и да има нещо, то не се отнася до вас и нищо, абсолютно нищо лошо няма да ви се случи. Сигурен съм в това.

В следващите месеци това бяха думите, които Маркъс най-често си повтаряше наум. След едно известно време той започна да ги приема, а не след дълго ги затвърди в главата си като непоклатимо правдоподобни.
Въпреки това, трите месеца до раждането далеч не бяха наситени със спокойствие и хармония за Маркъс. Той продължаваше да се убеждава, че просто беше невъзможно Пророчеството да говори именно за тяхното поколение, именно за тези деца, които предстояха да се родят, камо ли точно за неговото. Все пак, мислеше си той, къде в проклетото предсказание се казваше, че Черният лорд ще се прероди именно в някое от първородните им деца?
В същото време на подсъзнателно ниво Флинт осъзнаваше и нещо друго – уязвимото същество, което растеше в утробата на Лейла, не беше именно най-увереното в съществуването си. Все пак в съзнанието на Маркъс продължаваше да отеква ужасяващо фактът, че това не беше негово дете. То беше копеле, носеше кръвта на Леонард, не неговата. И Маркъс разбираше прекрасно, че беше предал рода си с организирането на тази изневяра. Той съзнателно беше предал семейството си, беше позволил неговият първороден наследник да носи гените на Монтагю. И… предавайки рода си, не беше ли Маркъс всъщност… предрекъл краха му?
Съзнанието на Флинт беше в двете крайности в онези дни – той гравитираше между нервното спокойтвие и потиснатото умопомрачение. С ужас осъзнаваше, че малко по малко всички тези неща бяха започнали да му се отразяват – почти не ядеше, пиеше повече, криеше емоциите си за пред останалите, а през нощта, когато всички скрепяха очи, се скриваше някъде и се отдаваше на уплахата си. А тази уплаха понякога преминаваше границите на съзнателното и здравомислещо човешко поведение.
В онези дни Маркъс просто не можеше да събере главата си – той се чувстваше странно безпомощен да противодейства на всичко в света си. В движенията му се бяха появили тикове, непознати на тялото му дотогава; главата му пищеше пронизително, а очите все по-често се разконцентрираха. И най-лошото в цялата ситуация бе, че Маркъс не можеше да се отдаде напълно на ужаса си и да го преживее. Налагаше му се да го потиска за пред видимо напрегнатата Лейла, която подозрително следеше всяко едно негово движение, очаквайки да разкрие дали наистина някаква опасност не бе надвиснала над самата нея. А Маркъс просто не можеше да й каже истината – нямаше сили за това. Ако все пак се случеше най-лошото и се окажеше именно нейното дете, как щеше да оправдае факта, че се бе стремял към това проклето Пророчество толкова целенасочено, че най-накрая му се беше наложило да жертва собствената й плът и кръв?
„Не… -Повтаряше си отново и отново Маркъс.- Не е нашето дете. Лейла нямаше да го износва толкова спокойно, ако нещо му беше сбъркано. Сигурно е това на Самюел – Вероника веднъж пометна, а и напоследък само проблеми създава бременността й. Неговото ще да е.”. Но колкото и да се убеждаваше, Марк просто не можеше да преглътне всичко и да забрави опасността.
Защото именно на него се падаше да изживее този ужас в най-пълните му мащаби. Бебето на Лейла щеше да се роди първо и всички останали в момента просто дебнеха това да се случи. Докато не се родеше и не се уверяха, че не е то, другите четирима нямаше да успеят да изпитат напълно целия този ад. И всичко това разтрисаше из основи Маркъс, който просто не можеше да превъзмогне пронизващите погледи на приятея си.
Покрай всичко това беше развил навика постоянно да се навърта около Лейла, а в случаите, когато това беше невъзможно, поне да я наблюдава крадешком. Страхуваше се, че Леонард все пак им беше казал, че детето е негово, и приятелите му може би обмисляха да се отърват от него, преди да се роди. Разбира се, това бяха глупости – никой от тях нямаше да има дързостта да направи подобно нещо, ако не се бе уверил напълно, че не грешеше. Но пък Маркъс нямаше как да мисли разумно в време като онова.

-Къде е Леа? –Попита веднъж Дерек, който му беше дошъл на гости и се оглеждаше прекалено любопитно наоколо.
-Тя е... неразположена. –Скалъпи набързо Маркъс, който минути по-рано се беше уверил, че сестра му е достатъчно заета с книгата си, за да не понечи да слезе в хола.
-Аха. –Кимна тогава Дерек и допълни глухо, взирайки се в треперещите жестове на приятеля си.- Мерлин, успокой се, Марк! Ако е заради това, за което си мисля... –Снижи глас и се наведе към него.- ...просто се успокой. Нека да изчакаме, пък после... ще видим какво ще правим.
В онзи миг Маркъс беше отпил нервно от чашата си, взирайки се немигащо в Розие и очаквайки от него в следващия миг да се затича нагоре по стълбището и да вдигне пръчка срещу Леа.
Е, Дерек не го беше направил. Нито останалите, които го бяха посетили по-нататък. Но някак си това въобще не успокояваше Маркъс, напротив – напрягаше го още повече, тъй като го караше да си мисли, че четиримата замислят някоя долна конспирация, която щеше да пролее кръвта именно на неговото семейство. И, колкото и ужасяващо да бе, в онези дни Флинт се страхуваше най-много от хората, които беше чувствал най-близки в малкия си свят.
Той възприемаше пасивността им по отношение на Лейла като опит да бъде заблуден, като затишие пред буря. Неведнъж беше се спотаявал зад завесите в дома си и беше виждал мътния поглед, с който те наблюдаваха дома му и го подминаваха. В мига, в който се скриеха от полезрението му, Маркъс изтръпваше, очаквайки нещо да се стовари право върху къщата и да избие цялото му семейство на място. Но нищо такова не се случваше. И може би именно този факт изкарваше Маркъс толкова извън нерви от ужас – той ескалираше гороломно с всеки един час. А като че ли нещо подобно се случваше и с човечето в утробата на Лейла. И двете, заедно с главата на Маркъс, заплашваха да се пръснат. И денят не закъсня.

Паниката на Маркъс обаче имаше и една положителна страна – покрай ужаса си относно Пророчеството той така и не успя да се уплаши от факта, че му предстоеше да става баща, камо ли от самото раждане. Напротив, придържайки ръката на съпругата си и клякайки отнесено до нея, той й беше много повече опора, отколкото можеше да бъде паникьосания от кръвта и виковете Маркъс. В онези часове той беше затаил дъх, молейки се мислено на всички възможни богове детето му да не бъде прокълнатото.
Раждането беше леко – проточи се не повече от няколко часа. Акушерът, когото личният лекар на Флинт им беше изпратил, беше възрастен и вещ в занаята си, та упои така хубаво Лейла, че тя до голяма степен успя да устои на болката, въпреки мащабите на съществото, което излезе от нея.
-Имате си момченце. –Усмихна се приповдигнато той, когато детето проплака пронизително, огласявайки цялата къща с виковете си.
-Слава богу... –Изстена Лейла уморено, тръсвайки глава си на възглавницата.- Бях се уплашила да не излезе някое слонче.
-Близо е до слончето... –Ухили се акушерът.- Четири килограма и половина.
Маркъс не чу нито думите им, нито гръмогласните викове на сина си. Той се приближи с бавни крачки и изцъклен поглед към акушера и застина ужасен пред него.
-Може ли да видя очите му? –Промълви насечено през свилото се от болка гърло.
Мъжът го изгледа объркано – едва ли му се беше случвало преди бащата да зададе подобен въпрос и то толкова безрадостно.
-Детето плаче. –Промълви акушерът, сбръчвайки вежди.- Не може ли да почака?
-Не. –Поклати глава Маркъс, треперейки.- Трябва да ги видя веднага.
Акушерът премига миг-два срещу него и извърна въпросителен поглед към Лейла, която също наблюдаваше брат си, недоумявайки именно какво го прихващаше.
Когато мъжът всъщност осъзна, че беше безпредметно да търси помощ от родилка, той остави бебето на една кърпа на леглото и внимателно се наведе над него, позволявайки на Маркъс да се приближи и също да се взре в лицето на бебето. В следващия момент акушерът придърпа клепача на едното око на бебето и Флинт потръпна. После всичко замря.

-Дерек? Дерек, ставай.
-Какво? – мъчително отлепи очи с чувството, че току-що е заспал. В следващата секунда вече бе на крака. – Ражда ли? Бебето...
-Не, не, спокойно. Време е за закуска.
-О – изгледа майка си почти накръв.
-Наистина мисля, че прекаляваш с това дете, сине. Та ти дори не го искаше.
-Спести ми го, майко. Не можеш ли да си държиш устата затворена поне един ден?
Почти три месеца, прекарани в една стая, три месеца, само още малко. Малко оставаше.
Последните няколко дни това бе единствената утеха на Дерек. Вече се чувстваше така, сякаш самия той, а не Лусия ще ражда детето. Прекарваше по цял ден в стаята, където тя лежеше, мъчейки се да я накара да се усмихне, да накара болката и да утихне. Вместо това тя се засилваше всеки изминал ден.
С ужас откри как въображението му рисува картина на задушаващо се бебе, когато Лусия започваше да кашля пресипнало. Един ден не издържа и изскочи навън, бягайки от стаята така, сякаш го гонеха по петите.
Вдиша чистия въздух, но не му подейства освежаващо. Вместо това за пръв път забеляза, че времето не бе слънчево – гъсти черни облаци покриваха небето, без да дават шанс на нито един слънчев лъч да пробие. Затишието пред буря.
Нервно закрачи надолу по хълма и се опита да прочисти ума си от налегналите го мрачни мисли. Времето никак не му помогна, напротив, бе в синхрон с настроението му. Няколко бръчици се врязаха в челото му, когато си спомни думите на Скорпиус, че е обсебен от бебето. Вярно, че животът му сега се въртеше около него, но не беше ли това намек от страна на приятеля му, че знае кое е избраното? Онова, което трябваше да се убие? Неговото дете.
-Само през трупа ми – процеди с почти фанатичен плам.
Продължи да върви надолу по пожълтяващата вече трева. Наоколо нямаше жива душа. Тишината бе толкова гробовна, че му повлия на нервите и го накара да се обърне. Върна се обратно и реши да си вземе душ.
И това не помогна, но пулсът му сякаш се събуди за живот. Не чувстваше тялото си – сега за пръв път от много време усети схванатите си мускули.
Умът му също се раздвижи и механично започна да обмисля случилото се през последните месеци – струваше му се нелепо да чакат всяко детете да се роди и да търсят признаци дали то ще бъде убито. Очите, тях трябваше да видят първо. Изтръпна при мисълта как петимата се навеждат над новороденото и се взират в очите на неговото дете, а то плаче ли плаче. Нямаше да го позволи.
Внезапно настоятелно почукване по вратата го стресна и той панически изкрещя:
-Ражда ли се? Мерлин, майко, остави ме поне да изкъпя, било то и време за вечеря.
-Всъщност съм аз – дочу гласа на Скорпиус и трепна. Почти не бяха разговаряли, на всеки му се струваше, че другия го гледа с подозрение, че знае... – Детето на Марк се роди.
-То ли е? – опита се да скрие надеждата в гласа си.
-Той твърди, че не е, но не можем да сме сигурни. Другите ни чакат в къщата им, за да проверим. Всички заедно.
Ужаси се от същата надежда, която се таеше и в гласа на Скорпиус. Когато излезе, вече напълно облечен, не се осмели да го погледне, за да не открие трескавата трепет, която усещаше, че е изписана по лицето му.
Пердетата на прозорците бяха спуснати и само една мъждива лампичка хвърляше призрачни отблясъци по стените. Лео и Сам се бяха разположили на дивана, докато Маркъс нервно държеше увитото в пелени дете.
-Спи – глухо пророни Марк, без да среща погледа им. Дерек усети нервността на другите, но Маркъс изглеждаше почти напълно спокоен, уверен. Именно тази увереност опъна нервите на Розие докрай.
-Няма значение, събуди го – настоя Леонард.
-Не може ли просто да изчакаме...
-Не, Маркъс, не може – намеси се Сам, гласът му звучеше почти нормално.
Флинт въздъхна и внимателно събуди съществото в ръцете си.
-Момченце е – заяви съвсем не на място.
-Ъъъ честито.
Напрегнато се взряха в очите му. То примига няколко пъти срещу мъждивата светлина и се прозина. Бе доста по-голямо от повечето новородени, но сякаш никой не забеляза това. Четиримата едновременно извадиха магическите си пръчки и прошепнаха „Лумос”.
-Стига, Маркъс, няма да му се нахвърлим – успокои го Дерек и се взря в очите му.
-Нормални са – шокирано и с не добре прикрито разочарование оповести Леонард. Всички въздъхнаха, а Марк кимна усмихнато.
-Не сме сигурни, че няма да се променят след време, нали знаете как децата менят цвета на очите си?
-Стига, Скорпиус, нима искаш да осъдиш едно невинно бебе на смърт? Вземи се в ръце.
-Само отбелязвам, че нищо не се знае.
-Значи смяташ, че...
-Стига – намеси се Сам. – Това никак не върви на добре. Ще се изпокараме за това дали да убием дете само защото ни се иска да е чуждото.
Никой не отрече, но всички отвърнаха виновен поглед от Маркъс. Бебето в ръцете му се прозина и отново потъна в сън. Сам продължи:
-Какво, ще продължаваме да търчим във всеки дом, когато децата се родят, за да се уверим, че собствените ни приятели не ни лъжат? Нима не бихте жертвали децата си, знаейки какво се задава, ако именно вашето е избраното? Нима не обещахте?
Отново наведоха виновно глави, този път Флинт наруши тишината:
-Всъщност, Сам, не бихме ги жертвали заради едното обещание. Не и така лесно.
-Лесно ти е на теб да го кажеш, нали мина през инспекция.
-Това, което казвам е, че е нелепо.
-Именно.
-Тогава трябва да дадем нещо повече от едно обещание – намеси се Дерек. Гласът му прозвуча сякаш не бе го използвал с години. – Нещо, което ще ни задължи да изпълним обещанието.
-Знам накъде биеш – пророни Скорпиус. Лицата на всички бяха пребледняли. Въпреки това Розие почувства облекчение, че е пуснал мухата. Знаеше, че така обрича детето си на почти сигурна смърт, но в този момент се оповаваше на почти незначимото „Ами ако...”.
-Няма начин – отсече Леонард, другите обаче изглеждаха разколебани.
-Съгласен – пророни накрая Скорпиус, последван от останалите. Флинт мълчеше.
-Марк?
-Не мисля, че имам право да вземам решение, когато на мен ми се размина.
-Все пак трябва да я положиш с нас.
Той погледна детето и страх премина през лицето му. После кимна, хапейки устна.
-Нека да бъде на хълма, на същото място, където се магипортирахме.
Приеха предложението и изчакаха Маркъс да остави бебето. Посрещна ги студен вятър, който разроши косите им и ги накара да потръпнат.
-Зловещо си е – призна Скорпиус и изведнъж се сети: - А кой ще стане скрепител?
Спогледаха се смутено – не бяха помислили за това. После всички се обърнаха към Маркъс.
-Какво?
-Сещаш се.
Поклати отрицателно глава.
-После ще стана скрепител на теб и останалите – предложи Дерек. – Няма кой друг да го направи, Маркъс. Знам какво си мислиш – че така отговорността се пада на теб, но не е така.
-Добре де, ще го направя – отсече леко раздразнено Флинт.
Когато стигнаха до хълма, вятърът ускори посока и странно, но някак ги разколеба. Ако не бе го предложил, Дерек щеше да настоява да се откажат. Нощтния мрак ги обви , предпазвайки ги от очите на света и те се подредиха в кръг. В здрава прегръдка. Никой обаче не поглеждаше към другия, всички се концентрираха в скрепителя.
Ако някой случаен очевидец бе застанал в подножието на хълма, би видял как три различни светлини изскачат от пръчката на младеж, почти мъж. Сноповете обвиваха в здрава верига наредените в кръг мъже, без да им позволяват да се измъкнат от тях. За миг веригата от светлина освети бледите им лица, после се стопи в нощта.
Когато магията бе направена, Дерек усети огромен товар да се снема от плещите му. Въпреки това не знаеше дали ще бъде способен да погледне детето си в очите, когато се роди, да търси червеникавите очи.
„Стегни се, Мерлин. Няма да мисля за детето. Друг път ще обмисля положението. Утре.”

На следващия ден обаче бе безсилен да мисли за бебето. Удиви се на лекотата, с която блокираше мислите за него. Винаги, когато станеха твърде натрапчиви, повтаряше, че ще му мисли като се роди детето. Нямаше смисъл да се тревожи.
Това, което не осъзнаваше бе, че така само си играеше с нервите си. Напрежението му премина на подсъзнателно ниво, при това бе много по-силно, защото подкопаваше почвата под краката му.
С часове се взираше в стената, погледът му се бе спрял невиждащо в една точка. Понякога от усилието да не мисли за детето, се разтреперваше неудържимо, после потискаше импулсивната слабост и продължаваше да се взира в стената.
Още повече започна да страни от другите, веднъж дори излъга Леонард, че майка му ражда, за да го накара да се махне от къщата. Разбира се, нямаше такова нещо. Амелия и Лусия продържаваха да едреят, ако бе възможно повече от това, но не проявяваха признаци, че бебетата ще се родят.
-Да, майко, знам, имам да попълвам някакви книжа. Моля те, остави ме – понечи да и обърне гръб, но тогава видя изражението на лицето и. – Лусия?
Без да чака потвърждение, се затича към стаята.
-Получи първите контракции още сутринта – намеси се майка му, която влезе минута след него.
-Защо не ме изкика? – изкрещя извън себе си от напрежение. Въображението му отново и отново рисуваше образ на червени очи. За пореден път си повтори, че ще му мисли, когато детето се роди, сега бе важно да е здраво.
-Защото – Амелия стисна устни. – Няма да присъстваш на раждането.
-Какво? Какви ги говорош, това е моето дете.
-Ти ли ще го изродиш, глупак. Не, не ми отговаряй – прекъсна го, когато видя изражението му. – Това, което казвам е, че бащите не присъстват на раждането. Само ще пречиш. Дишай, скъпа – обърна се към Лусия, коато сподави поредния вик.
-Майко, тя се мъчи, не може ли да...
-Не. Вън! Не се мъчи повече, отколкото е свикнала – отсече жестоко и го избута навън, затръшвайки вратата.
Когато Скорпиус дойде да му прави компания, Дерек му изкрещя да се върви по дяволите, защото няма да позволи да му вземат детето ей така. После съжали за постъпката си, но нямаше намерение да се извинява – това, което искаше, бе да го оставят сам. Цял ден сновеше пред стаята, настръхвайки при всеки вик или стон на Лусия.
Когато майка му подаде глава от стаята, му съобщи, че са възникнали непредвидени усложнания и отново затръшна вратата.
Истината бе, че Дерек се уплаши. Много лесно би могъл да наложи волята си над Амелия и да присъства, но най-после се подаде на страха ,който бе игнорирал до подсъзнателно равнище през последните дни. Паниката бързо взе връх над тялото му и то рухна до вратата. Остана така, отново забил празен поглед в стената. Часовете се нижеха и скоро слънцето потъна зад хоризонта. Кървавочервеният залез отово го накара да се поддаде на страха и той скочи, като неудържимо затропа на вратата.
-Мерлин, остави съпругата си да почива, Дерек – на прага стоеше майка му. Държеше нещо като малко вързопче в ръцете си. –И спри да се тресеш иначе няма да подържиш детето. Да, това е то. Е, честито, сине. Изпълни дълга си.
-Дай ми го.
Пое го и обърна гръб на майка си. Когато го видя, забрави всяка мисъл за пророчеството, забрави изминалите месеци. Не се интересуваше дали е момче или момиче, но думите на майка му бавно прокараха път през съзнанието му. „Изпълни дълга си”.
Значи бе момче. Определено бе по-малко от нормалните бебета, но бе здраво.
Момченцето проплака и отвори очите си. Дерек застина.
-Сини са. Почти сиви. Студени, да. Но сини – трескаво прошепна, без да обръща внимание на слисаната Амелия.
Почти се свлече на колене. Облекчението бе толкова силно, че през цялото му тяло премина заряд от щастие, неизпитвано досега.
-Наследникът ми.
После се обърна и влезе в стаята с намерението да остави Лусия да се порадва на детето. Гледката, която го посрещна обаче, бе далеч от радостната.
Белите чаршафи бяха покрити с кръв, кръв имаше и по стените, по пода. Съзнанието му не можа да побере мисълта, че при такова количество загуба на кръв съпругата му ще е още жива.
Погледът му падна върху нея.
-Лусия?
Не отвори очи. Лицето и бе покрито с капчици пот, но то бе мъртвешки бледо, в устните и нямаше капчица кръв. Животът сякаш бе изсмукан от слабото и тяло, ръцете и бяха безжизнено отпуснати.
-Тя си почива, остави я – намеси се Амелия.
-Не – пророни и се доближи до нея докосвайки ръката и. Бе леденостудена. – Лусия?
Падна на колене до нея и напипа пулса и.
-Едва диша.
Слабо туптене достигна до него, туптене, предвещаващо близък край.
-Направи нещо, майко, тя умира – изкрещя панически.
Лусия Розие почина няколко часа, след като даде живот на наследника на фамилията.

Тик-так, тик-так, тик-так....
Часовника отмерваше сякаш безкрайно бавно секундите след три часа през нощта и явно нарочно движението на стрелките се забиваше толкова дълбоко в мозъка му, че не можеше да заспи. Поне му се искаше да е заради тиктакането, но знаеше, че не това е проблемът му. Би било толкова лесно – просто щеше да стане и да изхвръли проклетия часовник, да го натроши на парчета и всичко щеше да е наред. Но не. Часовникът сякаш му напомняше, че с всяка следваща секунда наближава деня, в който може би щеше да направи нещо ужасяващо – нещо за което щеше да се мрази цял живот, щеше да бъде мразен цял живот.
От както си бе легнал усещаше някакво неприятно чувство в гърдите си, нещо сякаш се стягаше около сърцето му, после се отпускаше и така до безкрай. Не беше болка...не беше негово чувство.
Обърна се настрани и се загледа в спящата фигура на Бетани, която лежеше до него, сгушена в одеалата, напълно необезпокоявана от нищо. Лицето й беше спокойно и отпуснато, а дъхът и излизаше на дъблоки и равни тласъци.
Коремът й се беше закръглил и сякаш напук на всичко, Леонард обожаваше да полага ръка на него – да усеща живота, който се зараждаше вътре, жиовта, който бяха създали с толкова мъки и нежелание. Но сега беше друго. Цялото му същество се изпълваше с радост и ентусиазъм, когато положеше ръката си върху нея или когато полагаше глава върху корема й нетърпелив да чуе или усети нещо – нещо което да му подскаже, че всичко с бебето му е наред. Поне за сега. Не можеше да изтласка и чувството на страх което го обхващаше всеки път когато си помислеше за пророчеството. Чувството на безпомощност, на гняв. Беше толкова бесен когато се замислеше, чувстваше се хванат в капан, част от една омагьосана кутия от която нямаше излизане, ако не играеш по правилата и не направиш това което се налага. Искаше му се да остави и чувството на егоизъм да го превземе и да го погълне, но все не можеше да се насили да го направи и отново оставаше подвластен да безсилието си. Ако се окажеше, че неговото дете е това което трябва да убият, не беше сигурен какво щеше да направи. Самият той щеше да го преживее – щеше да сажалява, да мрази, да проклина, но чувството за това, че трябваше да направи нешо за следващите поколения, да им помогне да се отърват от всички ужас, кръвосмешение и смърт беше по –силно. Но после идваха другите въпроси. Бетъни, родителите му...Отношенията му с Бетъни се бяха променили след като всички се върнаха от двумесечното си отсъствие. Тя не му беше казала нищо за отсъствието, не му беше поискала сметка, дори не му се оплака за начина, по който са се държали родителите му, макар и самия той да знаеше, че за тях тя е тук само, за да ражда деца – нищо повече. По цял ден изпитваше неистовото желание да се грижи за нея, да я закриля, или по скоро да закриля детето което носеше тя. Държеше се мило, грижовно, показваше, че му пука.Дори бе започнал да спи в едно легло с нея, въпреки, че се стараеше винаги да е в края, далеч от тялото й. Никой не си позволяваше да й повдига тон. Веднъж майка му го беше направила и противно на доказаното, че Лео бе един от най-спокойните хора сред чистокръвните – беше вдигнал скандал до небето, беше ругал, беше чупил и беше крещял в лицето на майка си, забранявайки и отново да се държи по този начин със съпругата му. След случката баща му му беше ударил шамар и ако не беше Бет, която в същия момент беше влезнала в стаята с разширени от уплаха очи, Лео сигурно щеше също да го удари. Държеше се като влюбен съпруг, а не беше. И непрекъснато криеше и притапяваше истината, че никога не би могъл да я обича и че колкото и да му се искаше правеше всичко това не за нея, а за детето. Само за него. Понякога осъзнаваше, че в това отношение беше точно като родителите си и почти го разкъсваше. Почти.
Но тя не осъзнаваше, тя си мислеше, че той прави всички тези неща за нея. Беше толкова наивна. Беше токова... дете. Понякога имаше чувството, че Бет живее в приказка, в някоя красива книга. Начина, по който галеше корема си, начина по който му шептеше и му обещаваше, че ще има най-добрия татко на света, който ще се грижи за него и майка му... Тя обичаше това дете, то щеше да бъде нейното спасение от всички в тази къща, от отношението им, от думите им, действията им. Щеше да бъде развлечението и радостта й в сивите, монотонни дни изпълнени със скука и отчаяние. Щеше ако се окажеше, че е отредено неговото дете да живее. Не искаше да си представя какво щеше да й причини, ако трябваше да убие детето.
Бет не беше единствения проблем. Родителите му биха полудяли. И ако имаха и най-малка представа за вероятните му планове сигурно щяха да го заключат някъде. Но това нямаше да помогне. Приятелите му знаеха какво да правят, ако неговото дете беше “Той”. После щеше да се разправя с гнева на родителите си. Не можеше да си представи какво биха сторили, просто не можеше. Чакаха с такова нетърпение това дете.
Протегна се и погаи лицето на съпругата си, после сложи един непокорен кичур коса зад ухото й. Тя не го усети.Сигурно сънуваше нещо хубаво, защото устните й бяха извити в лека, едва забележима усмивка. Толкова детска и непорочна.
Часовникът отмери четири часа и след няколко секунди на вратата се почука. По скоро се изтропа, сякаш с чук. Ако не го притеняваха, за това че семейството им е спечелило няколко милиона от мъгълска лотария, щеше да убие този, който си позволяваше тази дързост. Бетъни до него се събуди стреснато и се поизправи, в първия момент не можеше да осъзнае какво става и от какво се е събудила, извадена на сила от приказния свят, в който се бе намирала допреди секунда. Погали я отново по лицето, за да я успокой и напрегнатото й тяло се отпусна почти веднага, а погледа й макар и сънен се поизбистри.
-Шшш, спокойно, лягай – ръката му едновременно нежно и настойчо я бутна обратно назад, докато главата й не докосна възглавницата – някой чука на вратата. Не се притеснявай. – Вдигна одеалото почти до брадичката й, следвайки инстинкта си, прокара още веднъж пръсти по бузата й, след което се изправи, ратягайки схванатите си от лежене мускули. Босите му стъпала докоснаха студения под, истинал, след като огъня в камината отдавна бе загаснал. Взе пръчката си от нощното шкафче и измагьоса една малка свещ, която се движете заедно с него, докато вървеше към вратата. Отвори я, готов да изсипе цял куп ругатни, върху натрапника, но се спря виждайки измъченото лице на майка си. Върху лицето й бяха отпечатани чувства, каквито не бе виждал в нея от много време, чувства различни от гняв и надменност.
-Майко? Какво има? – попита я и излезе в коридора, затваряйки вратата тухо след себе си. – Какво се е случило?
-Лео... – ръката му, автоматично пробягна по гърдите му и мястото където се намираше сърцето му, разтривайки го леко с пръсти. Беше странно, защото реакцията не бе водена от него, не знаеше защо го бе направил. – Лусия е починала.


Беше го усетил. Беше почувствал, че нещо става, че нещо ще се случи. Неприятното чувство което бе изпитвал почти цяла нощ, се беше опитвало да му каже нещо, да му подскаже, но той изобщо не се беше досетил, изобщо не бе обърнал внимание, потънал в собствените си мисли и тревоги. Била е болката, която е изпитвала тя. И той просто я бе игнорирал.
Разби стъклената часа с уиски, която допреди секунда държеше, в стената, цялото му същество беше изпълнено с гняв, болка , мъка и безпомощност. Майка му и баща му, прислугата и Бет, всички които бяха в хола, подскочиха от внезапната му проява на неконтролируемост. Вече минаваше 5 през нощта и мълчанието което се бе възцарило го побъркваше, разяждаше го отвътре. Очите му се пълнеха със сълзи на гняв и тъга, но не им позволяваше да потекат, мислите в главата му се блъскаха една в друга, побъркваха го, започваше да му се вие свят. Хвана се здраво за облегалките на стола, стиснал здраво очи, игнорирайки това което му говореха хората около него. Не искаше да чува никой, да вижда никой.
Лусия...Неговата Луси, неговата близначка. Спомените започнаха да се връщат в главата му, като филмова лента, въртяща се със скоростта на светлината пред очите му.
Помнеше докато бяха още много малки, как не се отделяха един от друг, още тогава когато здравето й бе поносимо, когато приличаше на дете, когато беше усмихната и лъчезарна, независимо от всичките процедури и лечения, през които трябваше да мине. Допълваха думите си, мислите си, действията си, бяха като двете половини на едно цяло нещо. Чупеха какво ли не из къщата, бягаха лудешки през градините карайки прислужниците да ги гонят, ядосваха родителите си.
После лечението спря да й деиства, хапчетата не помагаха и малко по малко с възрастта тя все повече губеше хубавата си усмивка, блясъка в очите й вече не беше толкова осезаем, тялото й започваше да отслабва, да губи своята жизненост, но на Лео не му пукаше, че вече няма да могат да щуреят насам натам. Той й помагаше, грижеше се за нея, оставаше в къщи с нея, когато другите деца излизаха, защото не искаше тя да се чувства самотна и тъжна, само защото страдаше от нелечима болест. Годините минаваха и положението се беше влошавало с всеки ден, до толкова, че тя беше започнала да го отблъсква от себе си, за да не може да я види такава – слаба и безпомощна, безсилна, прикована на легло за цял живот. И той егоистично й бе позволил. Бяха се отдръпнали един от друг, бяха се отчуждили, сякаш бяха разкъсали връзката,която събираше двете половинки и всеки бе поел в различна посока – той към живота си – разнообразен и изпълнен с тръпка, с емоций независимо добри или лоши, а тя към скучните си дни, изпълнени с омраза и гняв към целия свят, за това, че й бе причинено това.
Времето летеше, но положението не се променяше. Понякога Леонард седеше в стаята й, седнал на някое кресло и пиеше уиски без да говори каквото и да било – оставаше така с часове, потънал в мълчание. Тя беше изгубила способността си да говори, а нещата които той можеше да й разкаже само щяха да я разтроят. Болеше го да я гледа такава, в началото често му се беше случвало да седи и да я гледа цяла нощ, без дори да усети, че от очите му се стичат сълзи. След като завърши училище бе започнал да подтиска чувствата си и да ги крие дъблоко в себе си, беше започнал все по рядко да ходи в стаята й, дори си забраняваше да мисли за нея, нещо което преди правеше често.
В началото чувството беше агонизиращо. Сякаш бяха откъснали половината от сърцето му. Сякаш цяла половина от самия него липсваше. Самота, прикрита зад безразличие. Безпомощност, притаена зад егоизъм. В това се беше превърнал. Толкова много съжаляваше за това, че през последните няколко месеца изобщо не я беше виждал, изобщо не се беше сещал за нея, след като го бяха оженили, а нея омъжили. Искаше му се да я бе видял за един последен път. Сега другата му половинка беше мъртва. Беше родила детето на Дерек и беше починала.
-Успокой се, по дяволите – гласът на баща му най-после успя да достигне до съзнанието му, ръката му, положена върху рамото на Лео. Отблъсна я грубо, изправяйки се. Очите му бяха лумнали сякаш в пламъци, толкова силно се усещаше гнева, който струеше от цялото му тяло, че баща му се отдръпна крачка назад.
-Не ми казвай да се успокоя! – изсъска срещу него – Дъщеря ти е мъртва! Няма я, а на теб не ти пука!
-Леонард! – майка му се изправи, посягайки към него, но беше посрещната със същата реакция.
-Не ме докосвай! – изкрещя извън себе си – Вие сте виновни! Вие я принудихте да се ожени, знаейки, че ще трябва да роди наследник на Розие, и не ви пукаше, че е твърде слаба, за да го преживее. Всичко това се случва по ваша вина.
-Не смей да ми говориш така! – отбрани се баща му, сякаш събрал смелост и застана пред него. – Сестра ти не изяви кой знае какви претенции, когато й казахме, че ще се омъжва.
-Сякаш би могла да каже нещо или да протестира по някакъв начин, сякаш би могла да ви спре, щом сте си го наумили?! Вие я принудихте и я обрекохте на смърт! Та тя ви беше дъщеря!
-Знам, че боли Лео, все пак тя ти беше близначка – започна майка му, очите й бяха тъжни, но не му пукаше.
-Нищо не знаеш! Нямаш никаква представа какво чувствам майко! Дори не можеш и да предположиш! Така, че не ми казвай, че ме разбираш, защото, кълна се, ще те пратя по дяволите.
На едно подсъзнателно ниво го беше очаквал. Юмрукът на баща му се заби с всичка сила в челюстта му и го повали на земята. Горната му устна бе цепната и от нея започна да се стича струйка кръв. Щеше да го убие. В онзи момент можеше да е закълне, че щеше да убие баща си. Бетъни беше тази, която отново го спаси. Тя се хвърли към Лео, заставайки на колене, прегръщайки го през врата, което го остави напълно без думи. Всяка емоция от него се изпари и сякаш остана само една безчувствена черупка. Отне му малко време, докато успее да разбере какво се опитваше да му каже тя през риданията. Молеше го. Молеше го да не започва дуел. Умоляваше го да прости отново.
Отмести я от себе си, по навик внимателно и бавно, за да не я нарани, и се изправи, дърпайки я заедно със себе си нагоре. Малко по-грубо, отколкото би искал, се отдръпна от нея, но не беше напълно наясно с действията си, сякаш бе в транс и не чувстваше нищо. Дори не погледна към баща си, за да види очите му и ужаса, който бе застинал в тях, очакването за ответния удар. Никога не би си го признал, че се страхуваше от собствения си син.
Леонард изтупа мантията си и с ръкава избърса кръвта потекла по брадичката му. Майка му го повика, той не отговори, а се запъти към вратата. Бетъни го повика, но той не й обърна внимание, взимайки палтото си от закачалката. Баща му, макар и плахо, го повика и тръгна към него, но Лео го игнорира, излизайки, след което затръшна врата пред лицето му, секунди по-късно потъвайки в сутрешния мрак. Мразеше ги.


10 часа. Бяхa минали цели десет часа, откакто водите на Бет бяха изтекли и се бяха появили първите контракции. Бяха минали десет часа и тя все още не бе родила детето им, което побъркваше Леонард.
Беше се отпуснал безсилно върху студения под пред вратата на спалнята им, заровил пръсти в косата си, с глава отпусната върху дланите му. Лактите му бяха върху разделените му, леко присвити колене, а очите му бяха отворени, изучаващи нищото. От време-на време мислите му ставаха толкова тревожни, че започваше да трепери целият, а погледа му се замъгляваше, неспособен да фокусира каквото и да било.
Дали детето беше добре? Дали не ставаше нещо нередно...дали щеше да му се наложи да го убие?
Изправи се за пореден път, решен да нахълта в стаята, но беше спрян от Марк. Ръцете на приятеля му го задържаха на място, после го избутаха обратно назад и Лео отново се строполи на пода, заравяйки лицето си в ръце. Маркъс беше дошъл, почти веднага след като Бетъни беше започнала да ражда. Бащата на Монтагю го беше повикал, за да го държи настрана от случващото се, докато детето не се роди.
Отвътре се чу поредния измъчен вик на съпругата му, и той направо обезумя, изстенвайки. Удари главата си в каменната стена зад себе си, после още веднъж, и още веднъж, сякаш не усещаше нищо.
-Лео, спри се, по дяволите! – изсъска срещу него Флинт, но думите му не достигнаха до съзнанието на приятеля му, който в момента приличаше на някакъв луд. Всъщност не беше далеч от истината.
-10 часа, Марк....10 часа....защо, по дяволите, се бавят толкова, нормално ли е....
-Разбира се, че е нормално - има раждания, които продължават с дни.
-Какво? Дни? Какви дни по дяволите?
-Дишай, Монтагю! Това са много редки случаи. Мисълта ни е, че е напълно нормално раждането да се проточи.
-Не я ли чуваш как вика? Сигурно я боли. – изстена Леонард, затваряйки очи.
-Разбира се, че я боли, но точно тази болка..ъъъ... е част от раждането. Смисъл..... – Флинт се изкашля – май е по-добре да си мълча.
И чакането продължи. Сякаш до безкрай. Бяха минали 14 часа, когато изведнъж зачестилите викове на Бетъни спряха и цялото имение потъна в тишина. Леонард беше толкова неадекватен, че първоначално не обърна внимание на тишината, докато Марк, който сега седеше на земята до него, не го побутна.
-Какво? Родили се? – Монтагю подскочи – Къде е? Какво става?
-Спокойно, Лео. Мисля, че нещо става. Бетъни спря да крещи.
-Как така...имам предвид спря да....трябва да вляза – Леонард се запъти към вратата, но, полагайки ръка върху дръжката, се спря.
Ами ако детето беше...ако трябваше да го нарани? Ако трябваше да го убие? Щеше да полудее – беше сигурен. Молеше се детето му да е нормално, би паднал на колене, ако имаше пред кого да се моли, само и само да не му се налага да убие собственото си бебе. Паниката го обхващаше бързо и ръцете му започнаха да треперят. В следващия момент вратата на стаята се отвори и отвътре се показа майка му, разридана, с ръка положена на устата си.
-Леонард....
-Майко, какво става? Какво има? Бет...?
-Бетъни е добре. Раждането приключи.
Монтагю преглътна тежко. Трябваше да види детето, трябваше да разбере какви са очите му, трябваше да знае какво го очаква.
-Искам да видя детето.
-Лео....
-Трябва да го видя веднага – каза й той през стиснати зъби, след което я избута и нахълта в стаята, следван от Флинт.
Прислужницата и лекарят се дръпнаха назад уплашени. Бетъни лежеше на леглото и държеше в ръцете си малък вързоп. От очите й се стичаха сълзи и тя не посмя да погледне към него.
-Какво става!? – тръгна към леглото, но Маркъс го хвана за ръката, задържайки го на място. Чак тогава се загледа по внимателно в Бет и бебето, което държеше. То не мърдаше. Не издаваше никакъв звук.
-Детето се роди мъртво – прошепна зад него майка му, толкова тихо, че не беше сигурен дали само му се е причуло и въображението му си прави лоша шега с него.
-Какво?
- Бебето е мъртвородено, Леонард – повтори малко по-тихо майка му.
Някой явно бе казал и на баща му, защото от долния етаж започнаха да се чуват викове от ярост и чупенето на разни неща, но Лео не можеше да мисли за това.
Бетъни се изправи бавно в леглото и чак тогава той успя да го види. Сива кожа, толкова повехнала, сякаш детето е било мъртво от месеци, устните му бяха бледи, малкото телце беше напълно неподвижно и бездиханно. Вече нямаше значение какъв цвят са очите на детето. Те никога нямаше да се отворят.
Сякаш забиха нож в гърдите му. В сърцето му. Имаше чувството, че ще се задуши. Хлиповете на майка му и на Бет го побъркваха, полудяваше. Започна да му се вие свят, а болката ставаше все по-голяма. Избута Флинт от себе си и тичешком излезе от стаята. Повръщаше му се. В коридора се сблъска с баща си, който изглеждаше побеснял. Той го хвана за мантията и го приближи към себе си.
-Не ставаш за нищо – изсъска в лицето му – посрами семейството ни, първото ти дете е мъртвородено. Не си достоен да ми бъдеш син!
Но Лео не го чуваше. Не го виждаше. Измъкна се от ръцете му, залитайки. Пое надолу по коридора, едната му ръка впита в гърдите му, сякаш за да го задържи цял. Нахълта в голямата библиотека и затвори вратата зад себе си, после запечата цялата стая, всички прозорци и вратата, за да не може някой да влезе. Дръпна всички завеси и закри стъклата. Краката не го държаха, но гневът, който го изпълваше, му даде сили и той започна да помита всичко, което попадне пред погледа му.
Нямаше значение, вече нямаше никакво значение, всичките притеснения, всичките безсънни нощи, всичко бе отишло по дяволите. Бебето му беше мъртво и той се чувстваше така, сякаш го е убил със собствените си две ръце. Толкова го беше страх...толкова много се притесняваше какво ли би било чувството, ако трябваше да убие детето си...сега знаеше какво е чувството детето му да е мъртво.
Потроши цялата библиотека. Не остави нищо здраво и не обърна никакво внимание на гласовете от другата страна на вратата, които го викаха, молеха го, крещяха по него. Ръцете му бяха целите в кръв, изподрани, но болката беше нищо в сравнение с кървящата дупка в сърцето му. Строполи се в единия ъгъл на стаята, далеч от вратата, за да не чува нищо. Главата му се опря о студената стена и той застина неподвижен, най-после оставяйки се на цялата болка да го превземе, да обходи всяка част от него. Не напусна стаята почти два дена, нито пусна някой да влезе вътре. Беше толкова разгневен. Имаше чувството, че ако види някой ще го убие. Не искаше да се приближава до никого.
На третия ден, когато най-после излезе от своя личен, малък ад, вече не беше същият.

Самюел се отпусна вдървено в креслото пред камината, затваряйки очи и поемайки си дълбоко въздух. В следващият миг от горният етаж се чу измъчен писък и той подскочи, вдигайки глава към тавана. Писъкът заглъхна и той се отпусна разтреперано назад, прокарвайки ръце през косата си и накрая отпускайки лицето си в тях.
Не беше на добре. Изобщо не беше на добре. Беше неговото. Сигурен беше в това! Нямаше как да е иначе!
Усети как настръхва и отпусна ръцете изправяйки се и тръгвайки да снове напред-назад пред камината. Пламъците в нея пукаха весело, играейки си и с и без туй обтегнатите му нерви.
Беше неговото дете. То беше. Нямаше как иначе. Не беше това на Маркъс, то бе запазило първоначалният цвят на очите си. Не беше и на Дерек – макар и да изпълняваше част от пророчеството, “Това, което не е бивало родено, А на Смъртта е отвеки отредено” – Лусия беше умряла при раждането. Следователно не е трябвало и то да оживява. Но очите му не бяха червени! Това на Скорпиус си беше съвсем нормално момченце, с рядка руса косичка и сиво-сиви очи, досущ като на всеки Малфой. Не бе и то. Последната му надежда, колкото и егоистично да беше, бе да бъде това на Леонард. Но не! То се бе родило мъртвородено! Самюел бе толкова замаян като разбра, че дори не бе успял истински да съчувства на приятеля си. Чувстваше се ужасен за себе си. Защото само неговото дете не беше родено. То бе останало единственото. А щом другите не бяха…
Бе прекъснал всякакви контакти с приятелите си. Заповяда на майка си и баща си да ги отпращат, не отговаряше на бележките им, нито обръщаше внимание на минаването им покрай къщата или на висенето на Маркъс до голямото дърво в далечния край до оградата, където, сякаш преди цяла вечност, се бяха срещнали в оня злощастен ден, когато Вероника пометна. Навърташе се около Вероника докато тя спеше, лежеше или бълнуваше някакви безсмислици, слизаше долу само, за да хапне нещо, но на втората хапка усещаше как се задавя и зарязваше пълната чиния. Не пиеше, тъй като се опасяваше, че пиян едва ли ще може да бъде от полза на бебето ако случайно то се родеше докато той беше в нетрезво състояние.
Не бе напускал къщата откакто се роди детето на Леонард. Освен на два пъти, когато се отби до сестра си, за да я занесе някои неща, но толкова бързаше, че само извика от вратата, че ги оставя до прозореца и бързо си тръгна.
А ето че сега Вероника раждаше. Щеше му се Катрина да беше с него, тя винаги намираше начин да го успокои. А сега имаше нужда да се успокои, защото предстоеше нещо, през което той трябваше да мине на трезва глава, а не треперещ и мърморещ си като някой луд.
Чуха се забързани стъпки и той рязко се обърна, за да забележи, че в стаята тъкмо влизат Ерик и Браян, поглеждащи към тавана точно в мига, в който се разнесе втори писък. Самюел въздъхна тежко и им обърна гръб, насочвайки се към прозореца и отдръпвайки леко пердето. Зачуди се дали да не направи заглушаващо заклинание на къщата. Може би няколко дни никой няма да разбере, че жена му бе родила. Достатъчно, за да се подсигури, че неговото дете не е това от пророчеството. А ако беше…
Самюел преглътна и се спря, отърсвайки се от неприятната тръпка, която бе полазила по гърба му. Обърна се и тръгна към креслото, забелязвайки сякаш в просъница как двамата му по-малки братя се споглеждат и очевидно притеснени или уплашени от вида му, избягват от стаята и входната врата се затръшва след тях. Беше твърде късно. Вече не можеше да ги настигне и върне, те определено щяха да осведомят всички, които срещнат за ставащото. Ако те вече не знаеха де…
Самюел се отпусна в креслото и затвори очи, поемайки си дълбоко въздух и опитвайки се да се успокои.
“Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред!”
Нов писък отекна от горният етаж и той скочи на крака и се стрелна към стълбището. Изкачи го набегом и затича към стаята си, натискайки дръжката. Беше заключено. Натисна я още по-силно и я блъсна с рамо, но тя само изскърца пронизително.
Отдръпна се и се облегна на стената, свличайки се на пода и впервайки поглед във вратата. Този път майка му дори не си беше направила труда да отвори и да му каже, че не може да влезе и че всичко е наред.
След сякаш цяла вечност вратата се отвори и на прага й застана майка му, усмихваща му се едва-едва. Направи му знак да я последва и той скочи на крака, препъвайки се в тях от бързане. Изпревари я и се насочи към лечителя, стрелкайки с един бегъл поглед Вероника, която се бе отпуснала в леглото и гърдите й се повдигаха и отпускаха, а ръцете й все още стискаха чаршафите от двете й страни.
Лечителят, все още с гръб към него, пребърсваше малкото същество, което стоеше притихнало в одеалцето в ръцете му.
-Лечителю? – тихо, с треперещ глас, го повика Самюел и той се обърна, усмихвайки му се леко. – Може ли?
-Прекрасно момченце. – усмихна му се той, докосвайки бебето по нослето с дългият си, слаб пръст. – Ето, заповядайте! Честито! Живо и здраво! Голям сте късметлия!
Самюел протегна треперещи ръце напред и лечителят внимателно му подаде бебето, нагласяйки одеалцето около малкото му телце.
Самюел се страхуваше да го погледне. Страхуваше се да сведе глава и да разбере дали трябва да излезе от стаята и веднага да се насочи към приятелите си, за да извършат това, което се бяха зарекли да направят.
Поемайки си дълбоко въздух, той сведе очи към сина си, който тихичко издаваше някакви звуци, махайки с ръчички. Не плачеше, което го уплаши. Но не колкото…
Погледът му веднага откри очите не мъничето и сърцето му заби с гороломна скорост. Малкият му наследник го гледаше смелост с червените си очи, махайки едва ли не весело с ръчички и лапайки си единият пръст. Ръцете на Самюел затрепериха, краката му започнаха да омекват, а очите му отказваха да повярват на това, което виждаха.
-Не. – поклати глава той, а пръстите му се впиха в одеалцето. – Не е истина. Не! НЕ! – изкрещя накрая той.
-Самюел. – обади се гласът на майка му от някъде, но той не си направи труда да види от къде.
-Не е истина! НЕ Е! НЕ Е ТО! НЯМА ДА…
-Самюел!
Цабини се сепна стреснато и се заозърта, за да осъзнае, че все още се намира на пода в коридора, а майка му се бе подала на вратата с вързопче в ръце и му се усмихваше несигурно.
-Имаш прекрасно момиченце. – добави тя с тихият си гласец, полюшвайки вързопчето в ръцете си, което отново бе започнало да плаче.
Самюел се надигна бавно, несигурно от мястото си, подпирайки се на стената. Гледаше я намръщено. Момиченце ли беше казала?
Стрелна се към нея рязко и тя подскочи уплашено, отстъпвайки крачка назад. Синът й не й обърна внимание, твърде съсредоточен върху мъничкото същество в ръцете й. Още когато той се бе появил в полезрението й, малката бе замлъкнала, впервайки големите си пъстри очи в него.
“Момиченце.”- помисли си повече от радостен той. – “С пъстри очи.”
Идеше му да запее. Не беше неговото дете. Със сигурност не беше. Колкото и да му се искаше първородното му дете да бъде момче, сега благословеше всички богове, че не бяха изпълнили молбите му. Момиченце!
Той започна се смее щастливо, клатейки глава. Протегна ръце и пое детето от майка си, притискайки го внимателно до себе си.
-Моето момиченце! – изсмя се той, влизайки вътре в стаята. – Момиченце. – повтори, сякаш сам не си вярваше. Вероника лежеше с полуотворени очи на леглото, извърнала глава към него и се усмихваше едва-едва. Лицето й бе бледо, потно, а косата й бе мокра и разхвърляна по възглавницата. И въпреки това, изглеждаше добре. Жива и здрава. И уморена.
Самюел се приближи до нея и приседна на ръба на леглото, подпирайки се на лакът.
-Благодаря ти. – усмихна й се той, поглеждайки я за един кратък миг преди да върне погледа си на детето.
-Не е момче. – чу тъжният й глас.
-Именно. И е с пъстри очи. – изсмя се той, забелязвайки с периферното си зрение озадачената й физиономия.
Изправи се и погледна лечителя, който си събираше нещата в чантата си.
-Благодаря ви. – обърна се към него Сам, пристъпвайки и протягайки ръка. Възрастният мъж я стисна с усмивка.
-Честито! Но аз не направих, кой знае колко. Вашата прекрасна съпруга свърши главната работа.
-Разбира се. – изсмя се щастливо Самюел. – Благодаря ви, все пак.
-Няма защо. – лечителят кимна към Вероника, която се бе отпуснала назад и бе притворила очи, а след това последва госпожа Цабини, която му предложи да го изпрати до вратата след като не можа да го убеди да остане за вечеря.
Самюел закрачи весело из стаята, полюшвайки детето в ръцете си. Дочу стъпки откъм вратата и се обърна, все така усмихнат.
-Момиче. – баща му почти изплю думата през стиснатите си зъби. Самюел почти не обърна внимание на отношението му. Нямаше да му позволи да помрачи деня му. – Трябваше да е момче, Самюел, момче! – той поклати глава. – Момиче! – изсумтя отново, стискайки ядно длани в юмруци.
-Не ми пука какво мислиш, татко. – изсмя се Самюел. – Радвам се, че е момиче. – господин Цабини присви очи срещу него.
-Не ми пука дали се радваш или не, пука ми, че все още нямаме наследник на фамилията!
Лицето на Самюел се отпусна и стана сериозно, а очите му засвяткаха.
-Напусни стаята ми, татко. – каза с рязък глас, и пръчката му се оказа в ръката му, въпреки че държеше все така внимателно малкото вързопче. – Момиче е, да, и е хубаво да се радвам с мен. Жива е и е здрава – още една причина да бъдеш щастлив. Това означава, че Вероника може да роди още много здрави деца. Затова, бъди така добър да напуснеш и да оставиш съпругата ми да почива, а дъщеря ми да спи.
Господин Цабини го изгледа все така намръщено, след което на устните му разцъфна някаква странна, подигравателна усмивка, и той изсумтя, напускайки стаята.
Самюел продължи да крачи и да шепти на момиченцето си, което бе започнало да се прозява и да притваря очички, когато се чуха забързани стъпки и шумен разговор в коридора.
-Казах, че… - Самюел се извърна раздразнено към вратата, за да срещне Маркъс и зад него майка си, която тъкмо въздишаше с извинителен поглед.
-Всичко е наред. – тихо отвърна сина й и тя излезе от стаята, а стъпките й съвсем скоро заглъхнаха в коридора. Двамата се гледаха известно време и накрая Самюел въздъхна.
-Момиче е. – пристъпи към Маркъс, който го гледаше с повдигнати вежди, очевидно все още осмислящ казаното. – С пъстри очи. – Цабини нямаше как да прикрие щастието и задоволството в гласа си, но предполагаше, че приятелят му би го разбрал. Все пак, и той беше минал през същото.
-Но това… това е смешно. – отвърна Маркъс, измивайки се изкуствено. – Не може да е така! Твоето беше последно и другите не са…
-Не е моето, Маркъс. – процепи през зъби Самюел. – Момиче е. Тъмният лорд е бил от мъжки пол.
-Никъде в пророчеството не се казва, че е момче. – отвърна рязко Маркъс.
-Очите й са пъстри, като моите. – продължи Цабини, пристъпвайки към него и позволявайки му да види от близо бебето. Маркъс сведе очи към мъничкото същество и дълго го гледа и накрая поклати глава.
-Това е безсмислено. Трябваше да е едно от тях! – възкликна високо той. Самюел му изшътка, стрелкайки с поглед спящата Вероника. – Ами ако е моето? – Флинт съвсем вече не се намираше в стаята и сякаш говореше на себе си, забил поглед в една точка.
-Марк. – повика го Цабини. Никаква реакция. – Маркъс! – изсъска насреща му и най-сетне другият го погледна. – Трябва да обсъдим това. – Флинт кимна, все още някак отнесено. Ръцете му се стрелнаха към джобовете. – Отиди при останалите и им кажи, че не е моето. Ще дойда малко по-късно и аз. Трябва да се отбия до Кат. Обещах й… - той за момент извърна поглед. – Обещах й да й кажа, когато се роди. – Марк кимна отнесено. – И кажи на майка ми да дойде на излизане. – Флинт кимна отново и напусна стаята с леко отпуснати рамене и ръце в джобовете, приведен и блед. Самюел гледа след него известно време.
Маркъс беше донякъде прав. Ако не беше неговото дете…тогава чие беше? Дали щеше да се появят червените очи по-късно? Дали наистина можеше да бъде и момиче?
“Не.” – каза си Самюел. – “Момиче не може да е. Казва се за прераждането на Тъмният лорд. Момче е.” – и като се застави, че е точно така, се усмихна широко. Неговото момиченце беше в безопасност.
Майка му дойде след малко и той й подаде детето си, заповядвайки й да се грижи за него докато го няма, а също и за Вероника. Тя така или иначе щеше да го направи, но той просто искаше да бъде сигурен, че и двете ще бъдат добре в отсъствието му.
Напусна къщата, навличайки наметалото и ръкавиците си и закопчавайки първото докато внимателно пристъпваше из покритата със сняг земя. Когато се отдалечи достатъчно от къщата си се магипортира и за момент неприятното чувство в стомаха му беше единственото, което чувстваше. В следващият миг краката му се удариха в земята и той залитна, падайки в дълбокият сняг, който се простираше навсякъде около къщата на Долохови, където сестра му живееше през миналите месеци. Това беше най-доброто място и след няколко махванията на пръчката беше и годно за обитаване.
Разбира се, преспите отвън не бяха изринати или стопени с магия, но пък и не личеше сестра му да е напускала къщурката.
Самюел се изправи, изтърсвайки наметалото от снега и махвайки с пръчката си, преспите започнаха да се топят, попивайки в земята и разкашквайки я леко. Май трябваше да направи това когато стигнеше вратата. Но пък от друга страна, стигането до там щеше да му отнеме доста време.
С едно махване на пръчката калта изчезна от обувките и панталона му, оставяйки само мокри петна, и той дръпна звънеца, при което призрачното “Динг-донг, динг-донг” отекна из къщата. Той изчака няколко мига, но след като не чу нищо, натисна дръжката и влезе.
-Кат? – никакъв отговор. Самюел се огледа наоколо, за да забележи, че камината все пак беше запалена и едно дебело одеало бе оставено несгънато на дивана. – Катрина?
-Идвам! – чу се някъде от горният етаж и той се зае да сваля ръкавиците си и да развързва наметалото. Остави ги на облегалката на един от столовете тъкмо когато от горният етаж се появи сестра му, движеща се почти набегом по стълбите.
-Самюел? Какво правиш тук? – попита тя с някаква принудена усмивка и брат й се ухили.
-Станах баща! – той разпери ръце щастливо и сестра ми го погледна с широко отворени очи. – Имаш си една прекрасна племенница!
-Момиче? – възкликна тя. – Ами, честито! – тя го прегърна силно и се отдръпна, скръствайки някак нервно ръце.
-Добре ли си? – попита брат й, гледайки я как хапе долната си устна. – Изглеждаш нервна.
-Самюел, сега не е най-подходящият момент да си тук. Не се чувствам много добре.
-Болна ли си? – попита брат й, повдигайки вежда.
-Не. – отсече тя. – Не точно…
-Кат, какво има? Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш?
-Знам. – усмихна му се тя. – Просто…наистина се радвам, че си станал баща. Повярвай ми, наистина! Но всички тези приказки за деца… - тя извърна очи настрани и усмивката на брат й повехна.
-Кат…извинявай. Не съобразих. – той въздъхна тихо. – Права си. Съжалявам.
-Няма за какво, братко. – тя го погледна с леко насълзени очи. – Не се разстройвай. Бъде щастлив! Станал си татко! – той се усмихна леко. – А какво правиш тук? А? Върви при дъщеря си! – тя направи смешна физиономия. – Ами и ти си един родител! Още не е дошла на бял свят и ти изчезваш!
-Май е по-добре да се връщам, а? – той взе наметалото си от стола, прехвърляйки го през ръката си. – А и трябва да говоря с останалите. След като моето не отговаря на пророчеството…
-Да, вероятно… - усмивката на Кат се стопи.
-Може да не мога да дойда много скоро. – брат й пристъпи до нея и я целуна по челото. – Да се пазиш, ей! Никакви болести!
-Непременно. Ще те изпратя до вратата. – двамата се насочиха натам и Катрина отвори вратата, изчаквайки го нетърпеливо да си закопчае наметалото, когато неочаквано се чу някакъв звук от горният етаж. Брат й застина моментално, а очите й се разшириха за момент от ужас.
-Има ли някой тук? – попита подозрително Самюел.
-Естествено, че не. – изсмя се тя. – Просто вятъра. Самюел, бих ли скрила нещо от теб? Хайде, по-добре тръгвай. – тя му се усмихна, когато звукът се повтори, малко по-продължително.
-Вятър, казваш? – изсмя се брат й. Тя кимна утвърдително. – Знаеш ли, Катрина, - той се зае да откопчава наметалото си и бързо се върна в стаята, захвърляйки го на дивана. – от днес, кажи-речи, съм експерт по тези ветрове.
Сестра му прасна вратата и изтича, препречвайки му пътя към стълбището.
-Самюел, моля те, като сестра, върви си! – той само я изгледа продължително и я избута по пътя си, тръгвайки набегом нагоре. Сестра му се втурна след него, викайки му да спре, но той не я чуваше.
Звукът, който бе оприличил инстинктивно на плач, идваше от стаята в самият край на коридора, където той бе спал когато всички бяха останали в къщата.
Сестра му го настигна и го улови за ръката, увисвайки се на него.
-Самюел, моля те, не е това, което си мислиш!
Той се освободи от хватката й и с бърза крачка запристъпва към вратата, натискайки дръжката и влизайки вътре. Леглото беше неоправено, стаята беше доста разхвърляна, а заобиколено от завивки и възглавници, на леглото лежеше мъничко бебе.
Самюел застина с отворена уста на прага, все още държащ дръжката и гледа изумено няколко секунди.
-Не е това, което си мислиш! – изстена отстрани сестра му, влизайки в стаята и препречвайки му пътя.
-Добре, защото нищо не мисля в момента! – отвърна брат й, без да отделя поглед от бебето. – Обяснявай!
-Не знам как се е случило, не е възможно. То беше чудо. Истинско чудо.
-Къде го намери? – попита брат й рязко, поглеждайки я с все така изумени очи.
-Намерила? Не съм го намерила! – заклати глава тя. – То е мое!
Брат й примига глуповато срещу нея. Раменете му се отпуснаха леко и той сведе глава.
-Ти не можеш да имаш деца, Кат. – тихо каза той.
-Именно! – извика тя. – Затова е чудо! Родих го в другата стая, сама! Не исках вие да знаете, защото щяхте да помислите че… - тя рязко млъкна и преглътна шумно, а тялото й се стегна. Самюел вдигна глава и я погледна с потъмнял поглед и намръщена физиономия.
Очевидно сестра му беше казала твърде много. И Самюел вече мислеше това, което тя се опасяваше, че ще помисли ако им каже.
-Мръдни се. – нареди й той със спокоен, гробовен глас. Катрина поклати глава.
-То си е съвсем наред, Самюел, едно нормално бебе.
-То не е трябвало да се ражда, Катрина, ти не можеше да имаш деца!
-Това беше преди! То е чудо!!! – извика тя през плач, а от очите й закапаха сълзи.
-Мръдни се. – повтори брат й с въздишка. Сестра му отново поклати глава. Брат й отново въздъхна и я избута грубо встрани, при което тя едва не падна на земята и бързо се стрелна обратно, хващайки го за ръката. Той се освободи от хватката й и отново я бутна, надвесвайки се над бебето и загребвайки одеалцето му, вдигайки го на ръце. Сякаш усетило промяната в положението, то отвори очи и Самюел застина като попарен, полунаведен над леглото. Червените очи от кошмара му го държаха в своята дяволска клопка и той бе неспособен да отмести своите встрани. Не беше неговото, не бяха и тези на приятелите му…бе то, това, което не е трябвало да се ражда, не е трябвало да съществува, а сега бе дало живот на прероденият тъмният лорд. Това, което трябваше да умре, за да падне проклятието над семействата им. Детето на собствената му сестра. Малкото бебенце на Катрина.
Все така неподвижен Самюел съвсем ясно усети как нещо стъклено се разби в главата му и той падна напред, извъртайки се така че бебето остана полу в ръцете му, полу на леглото, и все пак незатиснато от тялото му. Катрина го грабна от ръцете му с хлипове под замъгленият му поглед и изскочи през вратата, хуквайки по коридора.
Вдигайки зашеметено ръка към главата си, Самюел се изправи, залитайки, и тръгна към нея. Извади пръчката си от джоба и когато бе стигнал почти до стълбището, махна с нея. Силни тракания отекнаха из къщата и Катрина изпищя от долният етаж. Мястото бе запечатано. Никоя външна врата, прозорец или процеп не можеше да бъде използван за напускане на това място, освен ако Самюел не свалеше проклятието.
Самюел заслиза по стълбите, притискайки с една ръка разкървавената си глава и забеляза сестра си да опитва да отвори един от прозорците, притискаща с едната си ръка бебето до гърдите си. Когато го забеляза тя спря, обръщайки се и притискайки детето още по-силно.
-Не мога да ви го дам, Самюел, то е мое! Мое, мое, мое! Едва ли ще мога да имам друго! Ти знаеш какво е чувството, братко! Ти сам го чувстваше! Нямаше да дадеш своето, нали? Щеше да го спасиш!
-Не. – намръщено отвърна брат й, но знаеше, че лъже. – Направихме Непростима клетва. Чието и да е детето, щеше да бъде използвано за сваляне на проклятието.
-Хайде, Самюел, - продължаваше да му се моли жално сестра му. – не можеш да го направиш! Не можеш да ми го причиниш!
-Съжалявам, Кат. – той се подпря на стената и отново махна с пръчката си, при което пред него се появи патронуса му. – Намери приятелите ми и им кажи да дойдат тук, веднага!
Катрина изскимтя от другият край на стаята, и зашепна нещо тихо, очевидно на детето.
-Няма да го дам, Самюел, няма да ми го вземете! – изръмжа тя, гледайки го заканително. – То е моето чудо, Самюел, не ме интересува тъпото проклятие, няма да ви го дам!
-Не е въпрос на избор, сестричке. Повярвай ми, и на мен не ми е лесно. – той се отблъсна от стената и тръгна към нея, заобикаляйки дивана, но тя скочи бързо и пристъпи от другият му край.
-Не ти е лесно?! Напротив! След като знаеш, че не е твоето как няма да ти е лесно! На всички ви!! – изпищя тя и бебето в ръцете й се разплака силно. Тя не му обърна внимание. – След като не вашето дете трябва да бъде изгорено живо, нали? Как щеше да се почувстваш ако трябва да вземеш своето момиче и сам да го пуснеш в огъня, Самюел?
-Щях да се мразя до края на живота си. – честно отвърна той. – Както се мразя в момента. Но не може да стане другояче, Катрина. Проклятието трябва да бъде снето.
-Не е с цената на моето бебе! – проплака тя. – Смили се над мен, Самюел! Смили се над сестра си! Пусни ме! Никога повече няма да чуеш за мен и за него, обещавам! Вие ще намерите друг начин да развалите проклятието, знам!
Брат й спря да обикаля като хищник дивана в опит да отиде до нея и я погледна с пребледняло лице и отпусната пръчка. Силен пукот отекна из къщата и вратата и прозорците бяха отключени. Катрина се усмихна през плач към брат си.
-Благодаря ти, Самюел, нямаш си представа колкото ти благодаря.
-Недей. – отвърна през шепот той. – Съжалявам, Кат. Нямам избор. Положихме клетва.
Очите й се разшириха. На вратата се почука и двамата се извърнаха на там.
-НЕ! – изпищя Катрина и се опита да хукне към задния вход, но брат й я изпревари и я прегърна през кръста, притискайки я до себе си, за да не може да избяга. Катрина се замята, притискайки детето до гърдите си, но той не я пусна. Беше оглушал за проклятията й, за плача й, за молбите й, за пронизителния плач на бебето. Бутна я навътре в стаята и тя се стовари на колене на земята в момента, в който вратата се отвори и приятелите им нахлуха вътре с вдигнати пръчки. Погледите им се преместиха от Самюел на Катрина и вързопа в ръцете й, а след това и обратно, а после окончателно спряха на бебето. Беше спряло да плаче, извърнато към тях, и ги гледаше с големите си червени очи. Тишината беше плашеща.
-Как? – успя да каже Скорпиус. Мимолетната тишина беше нарушена от Самюел, който заговори с лишен от всякаква емоция глас.
-Дневника. – останалите го погледнаха. – Разбира се.
-Не, не се разбира. – обади се Малфой, но Цабини като че ли не го чу. – Змията. Нот. Бебето. – останалите се спогледаха, и дори сестра му се бе обърнала с отворена уста към него. Самюел вдигна глава и ги гледа близо минута безмълвно. – В дневника Елизабет писа, че змията на тъмният лорд е ухапала Нот. Змията, която е било хоркрукс на Тъмният лорд. Ухапала е главата на фамилията Нот. Той е умрял малко след това, но жена му е била бременна. Отровата, или каквото му е предала змията е продължила в рода им. А сега нашите родове са толкова омесени, че кръвта ни е почти една и съща. – празните му очи се спряха на сестра му. – И ето, че спираме отново на Нот. Носителя на кръвта на всички фамилии, включително на заразения Нот. Свързана с първородният наследник на една от тях. – погледът му се премести на Леонард, който всички погледнаха. – и магическият кръг е затворен с това. – ръката му се стрелна към бебето, което бе започнало да си играе с косата на майка си, а тя самата, бледа като платно, го притисна до себе си. – Ключът към снемането на проклятието.
-Откъде знаеш всичко това? – намръщи се Леонард. – Звучи абсурдно.
-Повярвай ми, знам. – Самюел запристъпва към сестра си, която се изправи бързо на крака и отстъпи назад. – Доказателство? Видяхте вече очите му, нали?
-Самюел, грешиш. – контрира го сестра му. – Това не е детето, което ви трябва.
-Положихме клетва. – сведе глава Самюел. – Ненарушима клетва. Чието и дете да е…
-…ще го жертваме, за свалянето на проклятието. – довърши Леонард, поглеждайки към Катрина.
Тя заотстъпва назад, а очите се ококориха от ужас.

-Как ще го направим? – глухо запита Скорпиус. Бяха се събрали в стаята на Кат, оставяйки я сама с детето. Това, което обсъждаха, нямаше да и понесе – прецениха те и се отдръпнаха настрана, спрели тревожни погледи върху нея. Държеше детето и тихо му пееше приспивна песен, погледът и фанатично обхождаше чертите му, ръцете и здраво го обвиваха.
-Не можем чрез магия – започна да изброява Маркъс, но Самюел бързо го прекъсна:
-Само в огъня огнени очи ще да угаснат,
И само там надеждите отново ще отраснат.
-Опитвах се да забравя пророчеството – призна Маркъс. – Що за луд човек би предложил да се изгори дете?
-Марк, това не е дете, то е...
-Знам. Но ще можеш ли да го хвърлиш в огъня и да гледаш агонията му? Как се превръща в пепел? Ще може ли някой от вас?
-Решено е – провлачи Дерек. – Не опира до това дали можем, или не. Просто трябва да го направим.
През цялото време Леонард бе мълчал. Дерек, както и останалите, предполагаше, че се опитва да преживее шока от тоза нова загуба, да проумее, че неговото дете всъщност е Черния лорд и че трябва да загине. Сега обаче се обади за пръв път, отбягвайки погледите на приятелите си:
-Аз ще го направя. То е мое.
-Ще го направим заедно, както винаги.
Леонард фокусира размътения си поглед върху тях, спирайки го на всеки един поотделно и кимна.
Прекараха час или два в същата стая, ужасени да се погледнат, да прочетат в очите на другия решението, взето много преди този момент. Отдавна бяха изгубили представа за времето, неспособни да се решат да изпълнят пророчеството. Чувстваха се непознати за самите себе си, нещо вътре в тях се бореше да излезе на свобода, гадеше им се. При мисълта за самите тях ги обхващаше омраза, но не знаеха как биха могли да избегнат предстоящото.
Дерек бе забил поглед в един от портретите, които много успешно го игнорираше, но и без това той чувстваше, че вътрешностите му се бунтуват и ако отвори уста дори за една дума, всичко в него щеше да се обърне. Лео не се виждаше, потънал в едно от креслата с гръб към останалите, разположили се на килима. Мълчанието бе нарушавано единствено от Кат, която продължаваше да пее някаква песничка, повтаряща се отново и отново. Детето спеше.
Когато поведоха Кат към подземието, където щяха да довършат пророчеството, тя покорно тръгна, а празният и поглед остана втренчен в детето. Дерек се съмняваше, че осъзнава какво става около нея. Както и останалите, я съжаляваше и не знаеше какво да направи, за да и помогне. По-лошото обаче бе, че тя не пускаше детето, затова се бяха принудили да я вземат със себе си. Продължаваше да го притиска до себе си и да му пее тихо, останалите сякаш не съществуваха.
Този път нямаха никакви пречки, поставени от Долхови. Старинната камина им напомни за жертвеник и когато запалиха огън в нея, той лумна с ярки пламъци на фона на приглушената светлина.
Бяха избързали. Когато Кат видя пламъците, отразени в очите и, издаде пронизителен вик. Писъкът и отекна дълбоко в подземието и разплака бебето. Дерек се ужасяваше от мисълта, че мисли за него като дете, човешко същество, но всеки път, когато то издадеше съществуването си чрез писък или нещо толкова нормално за бебе, не можеше да не мисли за него като нещо друго.
Пламъците в камината припукваха почти весело, а топлината от нея ги обливаше в мощни струи топлина.
-НЕ, ЛЕОНАРД, СПРИ ГИ, ТОЙ ТИ Е ДЕТЕ! – пищеше Кат с молба в очите. Леонард обаче стоеше неподвижен, сякаш издялан от камък, без да осъзнава какво става около него. Когато видя, че не отвръща на молбата и, тя се обърна към брат си: - Сам, моля те, ти ме разбираш, знам. Та нали си ми брат, той е твой племенник, Сам. Моля те, чуй ме.
-Не ми е племенник – бавно и отчетливо произнесе Самюел с пресъхнало гърло.
-НЕ! НЕ! НЯМА ДА ДАМ ДЕТЕТО СИ НА БЕЗЧУВСТВЕНИ МЕРЗАВЦИ КАТО ВАС! КАКВО ЩЕ НАПРАВИТЕ, НИМА ЩЕ ГО ХВЪРЛИТЕ В ПЛАМЪЦИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА? ТА НА ВАС НЕ ВИ СТИСКА ДА ПОГЛЕДНЕТЕ СОБСТВЕНИТЕ СИ ДЕЦА В ОЧИТЕ ОТ СТРАХ, ЧЕ МОЖЕ ДА СА ТЕ! СТРАХЛИВЦИ! – гласът и рязко се промени, когато се задави на последната дума и избухна в сълзи.
-Скорпиус – обърна се към Малфой, вкопчвайки се в ръкава на мантията му. – Ти никога не си бил като тях, не може да оставиш варварството им така. То е дете! Знаеш, че не си способен да го изгориш просто ей така.
-Всъщност – намеси се Леонард. – Всички сме способни, а и ценим живота си малко повече от този на това нещо, за да му позволим да живее. Отстъпи, Кат, водиш загубена битка. Просто ми дай детето и се махни, гледката няма да ти понесе. Дай ми го и няма да пострадаш – заплаши накра, когато, изнервен от втренчения и поглед, протегна ръце към бебето. То се бе успокоило временно в ръцете и, слушайки спокойния му глас, но веднага запищя отново, усетило приближаващия край. Очите му се отвориха, но от там, вместо чистите детски очи, се взираха две студени червени цепки.
Това сякаш реши Дерек, който бе останал в ъгъла през цялото време. Силуетите им по стените представляваха издължени сянки с неправилна форма, създадени от огъня.
-Колко подходящо – промърмори Маркъс и също пристъпи крачка напред. Сега петимата образуваха кръг с Кат и детето по средата.
-Ако мислите, че ще ви го дам просто така, се заблуждавате. Обичам това дете. То е мое, за пръв път имам нещо мое, Сам. Не сте ли се замисляли, че с неговата смърт, ще доведе и до моята, защото не виждам как ще живея, ако него го няма.
-Аз виждам – отсече Леонард.
-Чакайте – намеси се Дерек и Кат веднага му отправи поглед, изпълнен с надежда. – Тя трябва да присъства.
-Не, няма да го позволя – отсече Сам изнервено. – Струпа и се достатъчно, не мислиш ли?
-Не искам да го изстрада, но тя е единственият представител на Нот, така че нямаме друга опция.
Спогледаха се смълчани и признаха правото на Дерек. Кат продължаваше да се тресе в неконтролируеми ридания, но всички усещаха, че скоро ще избухне поредният истеричен пристъп.
-Кат – меко започна Маркъс. – Знаеш, че не ти мислим лошото.
Не последва отговор.
-Не си мисли, че не бихме го избегнали, ако имаше друга възможност. Само помисли – знам, че е трудно да разсъждаваш трезво...
Последва глух стон от нейна страна, но Марк продължи:
-Но знаеш, че ние цял живот се жертваме. Бяхме принудени да се оженим, защото сме чистокръвни, бяхме принудени да създадем наследници, защото сме чистокръвни и пак по същата причина сега ще трябва да направим нещо ужасно.
Направи пауза, но никой не проговори.
-Но този път с това помагаме не само на другите, но и на себе си. Какво би станало с нас, ако оставим това нещо да порасне и да убива? Та то би убило собствената си майка, Кат. Дай ни го и ще помогнеш и на себе си.
Тя вдигна поглед и за миг всички решиха, че безсмислените приказки на Марк са я убедили. В очите и обаче се четеше само презрение.
-Страхливци! Добре тогава, оставете го да порасне и се изправете срещу него, когато може да се защитава. Но вместо това какво правите? Убивате бебе. БЕБЕ! МОЕТО БЕБЕ!
-Достатъчно – хладно се намеси Леонард и отново протегна ръце, този път без да дочака Кат да се дръпне. Бе очевидно, че ще изтръгне детето насила, затова Кат се опита да се съпротивлява. Захапа ръката му и понеже ръцете и бяха заети, понечи да го изрита обаче уцели Скорпиус, притекъл се на помощ на приятеля си. Дерек издърпа детето, за което получи многобройни драскотини по лицето от вече свободната Кат. Сам бе този, който я притисна в стената и изкрещя:
-Няма повече време за губене, на три всички заедно действаме. Едно...
Думите му бяха заглушени от писъците на Кат и бебето, но останалите разбраха. Нямаше как да протакат повече. Сякаш някъде от много далеч до Дерек достигна гласът на Сам:
-Две...
Гадеше му се, а краката му неудържимо трепереха. Въпреки това знаеше какво ще извърши след секунда, съмнение нямаше.
-Три!
Всички протегнаха ръце и бързо наближиха камината, детето махаше с малките си ръчички в отчаян опит да се освободи, червените му очи гледаха студено с прикован поглед в петимата, от тях се лееха детски сълзи.
Писъците му се смесиха с тези на Кат, която се опита да го хване в последната минута. Твърде късно – последният му писък отекна между каменните стени и потъна. Огънят лумна с нова сила, поел тялото на Черния лорд. Дерек стисна очи ужасено. Още един писък – вече не знаеше дали е от бебето или Кат, не го интересуваше. Бе го направил.
Но макар и със стиснати очи, на клепачите му сякаш бе залепена отново и отново повтаряща се картина – краткотрайната, но всепоглъщаша агония на бебето, мятащото се за свобода далече от изпепеляващата болка телце. Пламъците го поглъщаха отново и отново в съзнанието му, то се превръщаше в пепел и после отново пищеше, а кървавите му очи ги пронизват.
-Чудовища – пищеше в ухото му Кат, но той сякаш не я чуваше. – МРАЗЯ ВИ!
-Махаме се – оповести Маркъс. Мирисът на изгоряла плът ги накара да се затичат към вратата, повличайки Кат със себе си. Преди да заключат, Леонард намери сили да изгаси пламъците с пръчката си. Не спряха да тичат докато не изкачиха стълбите – не знаеха как са намерили сили за това.
-Далече от проклетата къща – мълвеше Скорпиус. Когато се озоваха на чист въздух, Дерек и Маркъс не се сдържаха и рухнаха. Останалите ги последваха и само Кат остана да стои права, празният и поглед обхождаше градината.
-Нямам сили да се боря – пророни, побелелите и устни едва се отвориха. Останалите сякаш излизаха от транс, но тя тепърва потъваше в него. В широко отворените и очи не се четеше живот и тя просто рухна безжизнено. Никой не направи опит да я свести, никой нямаше сили.

На Маркъс му трябваха поне няколко минути, за да събере смелост да отвори очи. Истината беше, че откакто бяха прекрачили прага на тази проклета къща, той беше очаквал тя да избухне в пламъци, да изхрущи и да се прекърши на две. А може би дори нещо повече.
Във всеки случай Марк не беше и вярвал, че всичко това можеше да се размине без буря. Не беше логично да се снема проклятие с такъв ужасяващ жест и все пак нищо да не произтечеше от това.
В интерес на истината още от онзи ужасяващ момент Флинт беше блокирал толкова съсредоточено съзнанието си, че то в онези пост-травматични мигове се разтягаше сковано и се мъчеше да възвърне способността си да разсъждава. За тази цел беше използвал мисълта относно следствието от ритуал. Беше си мислил за проклятието, за промяната и прелома, но не и за нещото, което и той бе извършил току-що. Не вярваше, че би могъл да си го прости.
Когато отвори очи, Флинт прекара няколко минути в опознаване на обстановката и опит да си припомни именно какво я беше предизвикало. Скорпиус се беше излегнал по гръб на няколко стъпки от него и притискаше с две ръце очите си. Самюел, стиснал устни толкова силно, че те бяха избелели мъртвешки, стоеше прав, встрани от него, и пронизваше с изцъклени очи нещо измежду избуялата трева. Нервните стенания на Кат, приклекнала на земята, проникваха чак в костите на Маркъс, а Леонард и Дерек ги нямаше.
Първото нещо, което направи, изправяйки се, бе да се приближи до Кат. Виждайки ясно лицето й, Маркъс рязко възстанови случилото се преди минути и това в първия момент така силно го замая, че тялото му се люшна леко и той едва успя да запази равновесие.
Маркъс не искаше да си спомня. Реставрирайки тези драматични мигове, той всъщност за първи път осъзна колко дълбоко-трагични бяха те в действителност. Съзнанието му силом ги беше изтрило, за какво, Мерлин да го вземе, му беше да си ги припомня?
Но вече беше късно. И, въпреки желанието да затвори очи и да се отдаде на ужаса си, Маркъс не го направи. Едно гласче в главата му тихо и равно повтаряше отново и отново, че беше вече възрастен и трябваше да се държи като такъв. Нямаше право да се страхува, нямаше право да се отдава на инфантилния си ужас, на детската си уплаха. Щом беше достатъчно възрастен, за да отнеме живота на невинно човешко същество, не беше ли непростимо да си позволи да бъде уплашено хлапе пред последствията от това?
Маркъс премести погледа си върху Самюел и въздъхна. Осъзнаваше добре, че хора като Цабини и Монтагю бяха загубили много по-голяма част от себеусещането си, отколкото той. Все пак в такива моменти не трябваше ли именно по-периферно засегнатите да поемат по-голямата тежест на ситуацията?
Флинт се наведе към Кат и, хващайки я за раменете, я накара да се изправи. Коленете й бяха омекнали и сякаш силите от цялото й тяло се бяха изтеглили и откъснали от съществото й. Чувствайки това с всичките си мускули, Флинт я вдигна на ръце и чак в онзи миг успя да срещне блудкавия й поглед. В него се преливаха перверзна радост и детински страх. Нещо нереално диво и нечовешко имаше в начина, по който очите й шареха по лицето му. С всеки следващ миг лудостта й гороломно растеше и преливаше орбитите на ирисите й, докато не изби в последвалите й накъсани слова:
-Няма нужда от... да се тревожиш... за това... Мога да променя... цвета им... Кажи, Сам, какви искаш да са?... Това не е проблем, просто... с пръчката... и те... пуф... и ще се променят. Но няма нужда да го убивате... моето бебенце ще бъде зеленооко, щом така искаш, братко... Не е нужно да го убиваш... за това.
Флинт вдигна поглед към Самюел и застина така. Цабини стрелкаше с неспокоен поглед лицето на сестра си, но не реагираше. Когато осъзна, че Самюел нямаше сили да направи каквото и да е в създалата се ситуация, Маркъс се обърна и пое с бавни крачки към къщата. До влизането им в старата стая на Кат, тя на няколко пъти му бе шептяла нечленоразделни молби, отправени към брат й. Флинт беше оглушал за всичко това. В онези кратки мигове, в които тя хриптеше някъде на гърдите му, той не искаше да разбира думите й, не искаше да ги чува, не искаше те да го измъчват. И, доколкото това беше възможно, в онези мигове той беше напълно коравосърдечен спрямо болезнената й лудост. И сякаш така беше по-добре за всички.
Маркъс я остави на леглото и, завивайки я добре, понечи да излезе. Точно преди да посегне да го направи, студената й длан откри неговата и не му позволи да се дръпне.
-То е само дете, Сам... Детенце... То не иска и не може да ви нарани... затова и вие не трябва да искате да го нараните...
-Успокой се, Кат. –Изграчи Маркъс, мъчейки се да проясни гласа си.- Сега заспивай, утре ще говорим за всичко това.
-Знаех си, че ти ще ме разбереш. –Усмихна се лудешки момичето, а очите й продължиха да шарят хаотично из пространството.- Знаех го…
В продължение на няколко минути Флинт остана до леглото, позволявайки й да стиска и отпуска хватката на ръцете си, с които бе обримчила едната му длан. Когато пръстите й леко започнаха да се отпускат и постепенно нервните пориви замряха, Маркъс се отдръпна бавно от леглото и се запъти към трапезарията.
Никой не липсваше. Всички, по някакъв странен начин смирени спрямо отминалите си действия, се бяха върнали в къщата, макар и гонейки сенките до себе си.
Марк избягваше да задържа погледа си върху който и да е. Страхуваше се, че лицата им щяха да му се сторят изменени и непознати. А в онзи миг не желаеше да признава произтеклата промяна. Може би един ден всичко това щеше да доведе до щастие за множество хора, а може би дори и за тях, но в онзи миг този ден беше прекалено далечен спрямо настоящето и прекалено несигурен спрямо бъдещето. Затова и Флинт нямаше силата да се уповава на него. Той притежаваше само един ужасяващ миг на регресивен катарзис и една стая с далечни сенки на някогашни приятели. Затова и щеше да разполага единствено и само с тях, избягвайки да залъгва психиката си с ненадеждни оправдания.
Докато Дерек, Скорпиус и Самюел стояха неподвижни и мълчаливи около масата, Леонард, леко пребледнял, се беше вкочанил върху дивана. Маркъс усети съществото си прекалено напрегнато и сковано и реши също да не сяда.
-Чакахме те. –Промълви някъде измежду устните си Дерек и стрелна с бърз поглед Флинт.
-Знам. –Гласеше краткият отговор, а след това последва и истината, която всички в онзи миг не искаха да чуват.- Тя няма да се оправи. Знаете го. Трябва да направим нещо.
Очите постепенно се насочиха към Самюел, който отвърна глава и се загледа в дадена точка от пространството, избягвайки паяжината от погледи, с която като че ли го задушаваха. След няколко минути на мълчание Скорпиус разцепи тишината с треперещия си и прегракнал глас:
-Тя е твоя сестра, Сам… Ти трябва да решиш кое ще е най-добре за нея.
Цабини, стреснат от думите му, вдигна очи към него, а после измери и останалите с поглед. След това прочисти гърлото си и, преглъщайки задавено, промълви равно:
-Не можем да действаме веднага, трябва да видим как ще се развият нещата. Просто искам да се уверя, че няма да може да го понесе, преди да преминем към решаващи действия.
-Колко ще чакаме? –Обади се Маркъс и си пое насечено дъх, мълвейки.- Бях досега с нея, Сам, и не искам да те обезсърчавам, но тя едва ли ще се оправи. Не осъзнава нито какво се е случило, нито кой съм аз, камо ли къде е и защо е там. Няма смисъл да я мъчим с протакане, единственото, което можем да направим за нея в момента, е да пренастроим паметта й. Няма смисъл да се залъгваме.
Скорпиус постави ръка върху рамото на изтръпналия Самюел и промълви глухо:
-Знаем, че ти е тежко, но трябва да отидеш да я видиш. И Маркъс е прав – за нея ще е най-добре да действаме бързо, без да се залъгваме, че всичко ще се нареди от само себе си.
Розие премигна миг-два пъти, все така загледан в земята, а после откъсна ръката на Малфой от рамото си и излезе тихомълком от стаята.
За миг из трапезарията настана тишина. Очакваха да се чуят нечии викове, но нищо такова не произтече. Напротив, цялата къща потъна в покоя на тихият сън отвън.
-Може би не трябваше да го пращаме. –Промълви Дерек глухо, когато дори стъпките на Цабини утихнаха.
-Така е по-добре и за двама им. –Възрази Маркъс.- По-лесно ще ни е и на нас да забравим.
-Кое? –Изсъска Розие с отвращение.- Че убихме дете ли?
Маркъс кимна леко и промълви все така тихо и равно, клатейки глава:
-Налага се.
-Мерлин да те вземе, Маркъс! –Почти извика Дерек, блъскайки масата толкова силно, че тя се преобърна и се строши, запращайки стъкла във всички посоки.- Не искам да забравям!
Флинт не отвърна нито на думите, нито на погледа му. Не беше в състояние за това. Просто поклати с глава и извърна поглед към прозореца, точно в мига, в който Дерек изрита стената в яростта си и облегна глава на ръцете си, разтрепервайки се от гняв.
Истината беше, че никой всъщност не искаше да причинява на Самюел всичко това. Дори само мисълта да се постави на неговото място, беше ужасяваща за Маркъс. Да види сестра си, собствената си плът и кръв в това състояние беше със сигурност мъчително. Мъчителна беше и отговорността, която Самюел трябваше да поеме, решавайки съдбата й, особено когато единственият възможен избор като че ли се свързваше неминуемо с използването на сложна и опасна за здравето на Кат магия.
Но това беше следствието от едно тяхно решение. Преди седмици те се бяха събрали и заедно се бяха заклели, че ще направят това, което беше нужно, дължимото спрямо съдбата си. И го бяха извършили. Сега, независимо от желанието си, те трябваше заедно да понесат последствията от всичко това. И, да, някои щяха да страдат повече от други, но никой не им беше обещавал да бъде справедливо. Напротив, те знаеха от ранна детска възраст, че животът щеше да бъде спрямо тях всичко друго, но не и справедлив. И, избирайки с всеки миг отново и отново да го живеят, те се бяха примирили с това. Затова и сега нямаха право да роптаят срещу него.

Когато Самюел се върна, той беше леко бледен, а ръцете му трепереха. Вдигайки поглед към останалите, той кимна и промълви:
-Прави сте, ще трябва да й пренастроим паметта. Няма друг начин. –А после, изненадващо за всички, се обърна към Леонард и промълви насечено.- Какво мислиш за това, Монтагю?
Погледът на Леонард се стрелна и рязко се застопори върху потъмнелите очи на Сам и един дълъг миг те останаха така.
-Интересуваш се от моето мнение? –Продума гробовно Монтагю, след като в процес на няколко секунди беше търсил жестока гротеска в жестовете на приятеля си. Гротеска, която не беше открил.
-Детето беше твое. Имаш право на думата. –Гласеше краткия отговор.
-Тогава нека да го направим. –Въздъхна Леонард и притисна с ръце слепоочията си, мъчейки се да игнорира последните му думи.- Няма нужда Кат да страда от нашите решения.
Леонард се изправи и шестимата се запътиха с бавни и неуверени стъпки нагоре.

След не повече от един час целият този фарс беше окончателно приключил или поне така изглеждаше. Дерек и Самюел бяха единствените, които бяха по-тясно запознати с магията, но с общо съгласие бе прието, че не беше работа на Цабини да насочва пръчка срещу сестра си.
Главната причина за забавянето на цялата процедура беше настояването на Леонард да се преговори отново начина на изпълнението на магията. След като Дерек се бе добрал до едно старо издание на „Вълшебство за напреднали” от библиотеката на Долохови и под погледа на останалите бе изчел всичко за пренастройването на паметта от кора до кора, беше възникнал и въпросът каква част от спомените на Кат беше най-удачно да бъде изтрита.
-Може направо да изтрием всичко до мига, в който беше нападната от Едгър. –Беше предложил Скорпиус.- Така няма да се тормози от факта, че Нот искат да я видят мъртва.
-А също няма и да се пази от тях! –Се беше възмутил Леонард, което бе дало началото на ново предложение, този път от Маркъс:
-Преди да спи с теб?
Но именно тогава Самюел се беше намесил, изнервен от цялата обстановка:
-Кат е голямо момиче и умее да се справя с проблемите си. Да не искате съвсем да я побъркате? Не можем да изтрием паметта й за една година!
-Какво предлагаш тогава?
-Най-безопасното. –Беше отвърнал на Маркъс Цабини.- До раждането му, както и споменът за пророчеството. Ще й кажа, че е било мъртво още от раждането си и тя въобще няма да може да заподозре, че се е случило нещо подобно.
Именно така и направиха. Катрин спеше дълбоко в онези минути, та възможните препятствия пред задълженията на Дерек бяха сведени до минимум. След това всички се събраха отново в дневната и, разчистили остатъците от миналото, подеха темата за бъдещето:
-И сега… какво? –Попита Скорпиус, извъртайки очи.- Дотук всичко мина що-годе нормално. Но всъщност може ли някой да ми каже… какво всъщност стана с проклятието?
-За да разберем отговора на този въпрос явно ще трябва да почакаме. –Обади се Леонард ниско.- Аз специално не видях и не чух нищо феноменално, което би могло да се приеме като знак за нещо.
-Да. –Съгласи се Дерек, допълвайки.- Но за всичко това има време. За момента по-важно е да решим какво ще правим с Кат.
Самюел отново събра към себе си погледите на останалите, макар че този път го прие много по-спокойно. Дори гласът му в мига, в който поде да отговори на Розие, беше равен и някак си хладнокръвен. Чувство, което Цабини имаше навика да пренася и върху другите:
-Кат ще остане тук. Нямаме друг избор, а и последният й спомен е свързан именно с обитаването на тази къща. –Сам направи кратка пауза и, свивайки устни като че в опит да се успокои, допълни.- Всъщност, вие нямате повече работа тук. Аз ще оправя бъркотията, докато я чакам да се събуди, а после ще говоря с нея. Вие по-добре се прибирайте, вече е късно, а и всички оставихме по нещо у дома, което се нуждае от нас. Аз ще се оправя сам.
-Сам, може би е по-добре някой да остане с теб. –Промълви Скорпиус.- Амелия и без това не ме допуска въобще до детето, не ми е никакъв проблем да остана. Наистина. По-добре е да не оставаш сам.
Цабини поклати глава и се усмихна някак тъжно и неубедително:
-Не, искам да остана малко насаме със себе си, да премисля нещата. По-добре вървете.
И, след още няколко опита да го разубедят, останалите се примириха и поеха към вкъщи, оставяйки Самюел в изоставената къща с обезумялата му от болка сестра и остатъците от новороденият му племенник.

Прекрачвайки прага на дома си, Маркъс осъзна, че всъщност въобще не се чувстваше добре. И това нямаше връзка нито с детето на Кат, нито с проклетото пророчество. Напротив, болката, която изпита в мига, в който наслоеният мирис на дърво попари обонянието му, се свързваше именно с неговите собствени проблеми. И, да, може би беше егоистично от негова страна, но в онзи миг Маркъс се чувстваше прекалено смазан от личните си несполуки, за да страда и за ужасяващите катаклизми в живота на Катрина.
Едно на ръка, че Лейла постоянно страдаше от липсата на внимание от него, имаше неща, които много повече го притесняваха. След раждането на Бет, той нито веднъж не се беше отбил при нея, за да се опита да я утеши. Чувстваше се страшно виновен, че в действителност и той някъде дълбоко в себе си я обвиняваше за всичко това.
Бет не беше виновна, но как можеше да пренебрегне усещането, че на мястото на Леонард и той щеше да се разгневи? Колко отвратителна беше всъщност двояката му позиция на неин брат и едновременно човек, поставен в същата позиция като Монтагю! В същото време Марк осъзнаваше, че Бет беше само дете – дори и да имаше някаква вина за случилото се, то тя беше чисто физическа. Не можеше да се очаква от едно тринайсетгодишно дете да роди напълно здраво дете и то без никакви проблеми. Самата Вероника беше пометнала веднъж. С какво право въобще някой можеше да се нахвърли на Бет за това?
Но Марк осъзнаваше, че всъщност тук не ставаше въпрос за правилно и неправилно, за справедливо и несправедливо. Напротив, вътре в себе си Флинт беше напълно убеден, че в мигове като този, докато той успокояваше съвестта си, Бетъни плащаше отново и отново за всичко това, без значение дали имаше вина, или не. И, отдавайки се на първичния си страх от нейната болка, той отново и отново отказваше да я посети вече пета седмица под ред. Защото Маркъс осъзнаваше слабостта си пред подобни трагедии, просто още не беше напълно готов да се изправи срещу тях.
Но, докато относно всичко това Маркъс някак си успяваше да потисне съвестта си, то растящите опасения спрямо бременността на майка му далеч не тлееха, напротив, разпалваха се с всяка изминала секунда. И, колкото и да отказваше да го приеме, часът на ужасяващия жребий наближаваше гороломно. А фактът, че това сякаш притесняваше само него, само разпалваше гнева към всички останали.
Марк стисна рязко очи и застина за миг така, прочиствайки съзнанието си и оставяйки го да кънти в пустотата си. Нямаше нужда да мисли отново за всичко това. Не искаше. И, Мерлин, не беше и нужно. Не можеше да го промени с мисли.
Нечии ръце пребягнаха по тялото му и Марк почувства треперещото тяло, притиснато о гърба му. Дъхът й се провря някъде по врата му, а главата се облегна към рамото, затаявайки дъх.
-Всичко наред ли е? –Попита я тихо, откъсвайки се нежно от обятията й и обръщайки се с лице към нея.
Лейла кимна леко и въздъхна, усмихвайки се тъжно:
-Всичко е наред. Просто започвам да свиквам да те няма и това ме плаши.
-Казах ти, че се налага спешно да изляза, и… -Започна Маркъс внимателно, но Леа постави пръст на устните му и го помоли да замълчи.
-Не желая оправданията ти, Марк, нито се опитвам да ти поставям ултиматуми. Просто… -Затаи за миг дъх и довърши още по-тихо.- …имам чувството, че това дете не е способно по никакъв начин да те разчувства. И, макар да носи нашето име, ти все още го свързваш с Монтагю. –Леа усили леко натиска върху устните му в мига, в който понечи да отвърне, и прехапа устна в слаб опит да не се разстройва.- Мълчи. Не искам да ми казваш нищо. Знам, че в момента много мисли тормозят съзнанието ти и, ако не мога да разпозная всички им, то поне осъзнавам, че преминаваш през труден период. Но, колкото и егоистично да е, искам да си част от живота на това дете – не да го храниш и да сменяш пелените му, просто да бъдеш до него. Моля те. –Гласът й гравитираше между тъжната меланхолия и неуравновесения ужас, докато накрая съвсем не замря в гърдите му в мига, в който той я притисна към себе си. Не й отвърна, тя не желаеше да чува оправданията и утешенията му. В онзи миг и той самият не желаеше да ги чува, изречени от неговата уста.

В последвалите часове Маркъс успешно контрира лошите помисли от предишните дни, изпълнявайки молбите на Лейла от предишния ден. През цялото време единственото, с което се занимаваше, бяха Леа и Крисчън, както бяха нарекли детето преди седмици. И, учудващо, всичко това не изнервяше Марк в протакането на проблема, а, напротив, успокояваше го страхотно. С изненада той осъзна, че всъщност малкият Крис до голяма степен беше способен да завоюва съзнанието му изцяло.
Не го чувстваше като свое дете, нито пък за първи път се включваше в отглеждането на такова от ранна детска възраст. Просто покрай всичките братя и сестри, които се бяха появявали толкова пъти в краткия му живот, Маркъс се беше научил да изпитва силно привличане към всичко малко и пухкаво, което вирееше наоколо му. Самият му характер, често инфантилен до мозъчен безпорядък, добре взаимодействаше с хлапетата. А, имайки се предвид, че това дете беше именно на Леа, която чувстваше най-близка, и на Леонард, един от най-добрите му приятели, правеше Крис някак си по-специален от другите бебета.
Възприемайки идеята да опази за колкото се може по-дълго тази душевна идилия, в която несъзнателно беше попаднал, Марк пренебрегна всички останали представители на семейство Флинт. Но, колкото и предвидливо да избягваше обитателите на къщата, толкова и неподготвен беше за ударите, които идваха отвън. И точно това всъщност постави края на тъй изстраданите няколко часа спокойствие в съзнанието на Марк.

Минаваше полунощ. Всички бяха легнали преди часове и цялата къща трептеше в мълчаливото напрежение на вятърната нощ. Единственият шум, който достигаше в онези минути до слуха на Маркъс, беше далечният вой на някое бездомно куче. Всичко останало мълчеше в краткия си среднощен полусън.
Сякаш единственият, който все още не се беше предал на умората, беше Маркъс. И всичко това беше нормално – последното нещо, което можеше да го изтощи, беше първият ден от месеци наред, в който липсваха душевни терзания. Поради тази причина той, все още в еуфория, че бе открил начин да забравя проблемите си, се заиграваше нежно с Крис, който все още отказваше да затвори очи. Беше твърде енергичен за новородено, но, имайки предвид количеството часове, които беше прекарал в сън в онзи ден, Маркъс не се притесняваше за това.
Леа беше заспала преди повече от два часа и най-вероятно скоро щеше да се събуди, за да го нахрани. В същото време Маркъс ни най-малко не копнееше за съня, който така или иначе едва ли щеше да го споходи преди тази процедура. Още повече, че не желаеше да оставя малкия да се забавлява сам, въпреки че нямаше навика на повечето деца да извива глас всеки път, когато бидеше изоставен от хорското внимание.
Чувайки скърцането на снега и отварянето на портата отпред, Маркъс наостри уши и дочу това, което очакваше. На вратата се почука – достатъчно тихо, за да не се събудят спящите, но и достатъчно продължително, за да се привлече вниманието на будните.
Облегна ръка на леглото и внимателно прескочи Лейла, събуждайки я несъзнателно с действията си. Тя разтвори леко очи и, загръщайки се по-добре в одеялото, промълви в просъница:
-Дай ми само още десет минути и ставам.
-Рано е. –Прошепна, целувайки я по челото.- Има някой на вратата. Ей сега се връщам.
Леа кимна утвърдително и, затваряйки съвсем очи, се сгуши около детето и заспа. Маркъс се подвоуми дали да не вземе Крис със себе си, но осъзна, че така съвсем щеше да го разсъни, а и за него щеше да е по-добре да остане с майка си. Затова навлече импулсивно халата върху пижамата си и заслиза бързо надолу, тъй като чукането по вратата беше градирало и най-вероятно скоро човекът отвън щеше да се откаже.
Откри на вратата Монтагю – леко омърлушен и измокрен от падащия на парцали сняг, но видимо спокоен и уравновесен. Което беше странно на фона на факта, че от раждането на Бет Маркъс все беше очаквал да го види в най-дивата му ярост. Но като че ли нямаше опасност от такова нещо.
-Влизай, влизай. Какво седиш на вратата?
Леонард кимна и, изтръсквайки наметалото си, прекрачи прага.
-Ела да седнем в дневната, наближава моментът, в който Ребека ще се събуди и ще отиде да спи на масата в кухнята. –Усмихна се Маркъс и го въведе в хола, поемайки наметалото му и хвърляйки го на една от закачалките във фоайето.- Е, как си, що си? Какво те мъчи? –Нападна го с приповдигнати въпроси, след като обзаведе и двама им с чаша мъгълски алкохол с парещ и очарователно мек мирис.
Леонард вдигна поглед от чашата си към Флинт и застина за няколко мига така. Очевидно му се струваше странно Маркъс да бъде толкова жизнерадостен, предвид последните събития. И за един кратък миг тази еуфория, която бликаше от сините очи на Флинт, дори го подразни. Но само за миг.
-Търсех си компания за по чаша тази нощ. –Отвърна равно и приглушено Монтагю.- Много неща се случиха напоследък и започнах все по-често да губя съня си. И понеже знам, че ти прекарваш по-голямата част от нощта в будуване, и реших да ти дойда на гости. Това е.
Тези му думи почти щяха да прозвучат нормално и умерено обикновени, ако в същия момент пръстите на ръцете му не бяха барабанели неуравновесено по страните на чашата. Но, усмихвайки се, Флинт някак си пропусна този факт:
-Е, да, животът е тежък, но като че ли всичко зависи от гледната точка. Днес се убедих именно в това – просто човек трябва да се научи да акцентира на хубавите неща и всичко изглежда много по-добре.
Тези оптимистични до безумие думи на Флинт предизвикаха тих ироничен смях у Монтагю и дадоха начало на пронизаните му от гротеска слова:
-Значи всички ние трябва просто да се… радваме на живота? –Засмя се лудешки Леонард, взирайки се през изцъклените си очи в недоумяващата физиономия на Флинт.- Знаеш ли, Марк, ти си уникален! Точно аз идвам във вас и ти съветваш мен… точно мен… -Наблегна, невярващ в произтеклия дотук разговор, Монтагю.- …да бъда положителен? Стига, сигурно се шегуваш!
Маркъс, стреснат от тази хладнина, която струеше от приятеля му на талази и проникваше чак до дробовете му, поклати нервно глава и промълви несигурно:
-Не, говорех сериозно. Не виждам какво толкова странно намираш в това.
Леонард се разтрепери видимо, а ръцете му, обгърнали чашата, се разтресоха толкова силно, че течността се разля мигом по тях и закапа нервно по пода.
-Едно дете жертвах за снемане на проклятие, което така и не знаем дали е било успешно… -Заговори с треперещ и градиращ с всяка следваща дума глас.- …второто носи твоето име, а чаках третото девет месеца за какво… ДОРИ ЗА ДА НЕ БЪДА УДОСТОЕН С ПРАВОТО ТО ДА УМРЕ В МОИТЕ РЪЦЕ? –Виковете му плъзнаха по стените на помещението и постепенно проникнаха във всяка една от цепнатините в тях, потъвайки дълбоко навътре и заглъхвайки. Едва след като те отекнаха за последен път гробовно, Леонард поклати нервно с глава и, облягайки ръце на масата, отпусна сковано чело на ръба на чашата, мълвейки с треперещ глас.- И ти ми казваш да мисля положително… положително за трупа на моята кръв и плът, положително за вдетинената си жена, положително за обезумелите си от гняв родители… положително…
Обстановката се нажежи до такава степен, че вцепененият от тази реакция Маркъс дори не посмя да помръдне. Очите му бяха изскочили леко от орбитите си, а устните бяха стиснати толкова силно, че бяха избелели напълно. Единствено гърдите, повдигайки се насечено от неистовите хрипове, все още свидетелстваха за това, че Флинт беше жив.
След няколкоминутно мълчание, чувството на стрес бавно се беше изтеглило на ивици от съществото му, и Марк постепенно започна да се отпуска. Съзнанието му, сковано от пронизващия го ужас, се избистри и прекара през главата му всички онези грешки, които току-що беше допуснал в разговора си с Леонард. И, да, Флинт вече съзираше кристално факта, че в желанието си да помогне несъзнателно се беше подиграл с трагичността на етапа, през който Монтагю преминаваше.
Маркъс знаеше, че на всички им беше по-лесно да превъзмогнат целия този фарс с проклятието, благодарение на тези чисти и онеправдани малки същества, които наскоро бяха станали част от света им. И защо, Мерлин да го вземе, беше необходимо да намеква на Леонард именно това наличие на смисъл, от което само той беше лишен? Нали именно той, Маркъс, цял ден беше бягал от проблемите си, осланяйки се на детето, което всъщност дори не беше негово… макар и да носеше неговото име.
Флинт се почувства като най-долен и жесток садист, като човек, триумфиращ с притежанията си пред този, който всъщност нямаше нищо, защото някакъв идиотски шанс му го беше отнел. И в онзи миг, за първи път в живота си, Марк се почувства намразен от самия себе си – едно чувство, което щеше да го преследва от този момент в живота му до последния му дъх.
Чертите се изопнаха, а потъмнелите от блуждаенето ириси просветнаха отново в ясността и остротата си. Нямаше щастие – в техния свят щастието беше невъзможно. Със или без проклятието, те щяха да изстрадват дните си до последните си мигове на живи. Тяхната битка беше загубена още от самото й начало, сега се бореха за децата, за внуците, за правнуците или за който и да е, но не и за себе си. И всякакъв триумф над съдбата можеше да бъде всичко друго, но не и повод за радост – такава за тях никога не бе имало и никога нямаше да има. Просто защото всички грешки, всички трагедии и всички болки щяха да ги съпровождат винаги, а неизживяното от тях щастие щеше да остане за тези, които не ги бяха преживели.
С тези мисли Флинт сложи край на идеалите си, че можеше някога да превъзмогне всичко това. Въздушните кули, които строеше от малко дете с идеите за възраждане на силата и властта на чистокръвните, бяха сринати и изравнени със земята. Вече нямаше нужда от тях – те бяха просто илюзорни в света му, тъй като винаги щяха да почиват върху руините от сломената му психика. И всичко щеше пак да бъде въпрос на съществуване, не толкова на живеене. Просто трябваше да се мъчи да изживява докрай малките моменти, в които нещо беше способно да го разчувства, а един ден и това щеше да стане невъзможно. Просто Марк нямаше представа колко близо беше този миг.
-Леонард! –Промълви високо и равно, принуждавайки Монтагю да вдигне кървавите си от ярост и разруха очи.- Извинявай. Не исках да кажа това и не исках ти да се чувстваш така.
-Спести си съжаленията, Флинт, защото само те… -Процеди Монтагю измежду зъбите си, но Марк не му позволи да продължи:
-Не те съжалявам. Просто ти се извинявам, че подходих егоистично и нетактично спрямо проблемите ти. Всички си имаме такива и никой никога не ни е обещавал, че те ще бъдат равностойни. –А после замлъкна за миг, вглеждайки се в очите на приятеля си и допълни.- Всеки се справя така, както намери за добре. Но никой няма правото да пречи на другия в тези му опити.
Леонард, успокоен донякъде от думите му, отпи от питието си и промълви, прочиствайки гласа си:
-Просто напоследък стигнах до изводи за живота си, които до голяма степен ме тормозят и ме карат да губя контрол. Дори дребните неща ме подлудяват.
-Разбирам те прекрасно. –Кимна Маркъс и повдигна чашата си, удряйки я в тази на Леонард и взирайки се право в очите му.- Едва ли ще ми повярваш, но мисля, че току-що си извадих същите заключения.
Монтагю кимна мълчаливо и вдигна чашата до устните си, отпивайки бавно от нея. Наблюдавайки тези му равни и отсечени действия, Флинт осъзна, че именно в това се помещаваше най-голямата загуба на Леонард – той вече толкова трудно съумяваше да контролира емоциите и най-вече гнева си, че всъщност много малко напомняше на себе си. И Маркъс прекрасно знаеше, че именно тази ужасяваща избухливост щеше да се превърне в бъдещото клеймо на Монтагю, също както него самия заплашваше коравосърдечието. Но нямаше смисъл да го казва – Монтагю вече го беше осъзнал, в противен случай едва ли щеше да отделя толкова енергия, за да овладява чувствата си, в противен случай просто нямаше да му пука.
И, решавайки да смени темата, Флинт продума някак си по между другото:
-Мисля, че сега трябва да се съсредоточим върху идеята да влеем свежа кръв в жилите на семействата си. Може би малко избързвам, но… Някак си имам чувството, че това би ни разтоварило от мислите си.
Леонард забарабани по масата, наблюдавайки пръстите си, а после вдигна поглед към приятеля си и поклати глава:
-В противен случай щеше да си прав, но нещата, които се случиха напоследък, не бяха просто лоши, а направо трагични. Имаме цялото време на света – проклятието е свалено и вече нищо не зависи от тази секунда и този миг. Просто ще се наложи първо да стабилизираме семействата си, а после да кроим големи планове за бъдещето.
-Може би си прав, но все пак мисля, че е по-добре да…
-Марк. –Гласът на Леа, някак тих и свенлив, проникна през стълбището и застина над масата помежду им. Миг по късно на стълбището се появиха босите й крака, а после й тялото, прикрито единствено от старата нощница на Констанца.
Виждайки Монтагю, Лейла, прегърнала сина си, се усети странно засрамена и уплашена и понечи да побегне обратно по стълбите.
Леонард едва успя да я хване, преди да се стовари по гръб и най-вероятно да удари жестоко главата си. Беше се спънала в едно от стъпалата в паниката си, а детето като никога беше заплакало, усещайки собствената си уязвимост.
-Тихо, Крис… Тихо… -Шептеше Лейла към детето, след като беше насочила цялото си внимание към него, отказвайки да погледне Леонард в очите и в някакъв неуспешен опит да игнорира присъствието му. Постепенно утехите и плачът заглъхнаха и тя се намери неспособна повече да пренебрегва чуждия човек в дома си.
Кимна му леко в знак на поздрав и благодари глухо за това, че я бе хванал. Монтагю обаче нито чу думите, нито видя жеста. Погледът, а и цялото му внимание, беше магически привлечено от детето, което тя беше обхванала в обятията си. Ръката му като по инерция се вдигна и позволи на момченцето да обвие пръстите му с все още пухкавите си ръчички.
И Крис се усмихна. Усмивката му грейна и огря светлосините му очички, а краченцата заритаха развълнувано в еуфорията си.
Маркъс, който наблюдаваше всичко това от не повече от два метра, сведе леко глава и прехапа устна. Той знаеше прекрасно, че Крис посрещаше всички така. Щяха да минат поне още два месеца, преди да започнеше да разпознава хората около себе си. И всъщност той въобще не осъзнаваше, че Леонард бе негов баща, макар и Флинт да знаеше, че именно тази мисъл отекваше в съзнанието на приятеля му в онзи миг. Искаше да му го каже, но се страхуваше, че това щеше да бъде прекалено жестоко, защото това беше един от онези малки мигове, чрез които Монтагю можеше да осмисли живота си или поне беше такъв на този етап. И Маркъс нямаше право да му го отнема.
Флинт осъзнаваше, че всичко това щеше да свърши зле. Не се чувстваше способен да изтръгне това дете от живота на Леонард, за да направи своя по-спокоен. Най-вероятно в следващите дни, седмици, месеци Монтагю щеше да се навърта около това дете, може би щеше да е част от живота му и през годините. Но той беше прекалено прагматичен, за да осъзнае това дете като собствено; не беше възможно да го направи, докато носеше името на друг. И, когато Бетъни му родеше дете, Леонард щеше да забрави за Крис. Синът му се нуждаеше от баща и само Марк можеше да поеме тази роля. Никой друг.
Но в онези кратки мигове Монтагю беше твърде далеч от проницателността на мислите на Флинт. Той беше толкова омагьосан, толкова завладян от това малко същество, че дори не можеше да разсъждава. Едно малко човече, неговата плът и кръв, едно създание, което всъщност беше част от него. И то не беше мъртво, напротив, от него струеше повече живот, отколкото от всичко, което Леонард някога беше виждал с очите си. Едно напълно здраво, невероятно чаровно и витално човече, което не виждаше за първи път, но за първи път осъзнаваше като истинско и свое. Защото, когато Крис се беше родил, Монтагю все още беше чакал появата на мъртвата си рожба, все още беше вярвал в живеца й. И в онзи ден, в който го беше срещнал, то все още беше детето на Леа и Марк, а всъщност през цялото време бе било негово. Просто тогава не бе успял да го оцени.
Лейла наблюдаваше неспокойно сенките на тези емоции върху лицето му. Още от деня, в който беше разбрала, че е заченала, се бе страхувала именно от този момент – моментът, в който Монтагю щеше да разпознае в Крис сина си, и може би, моментът, в който щеше да пожелае да можеше да го притежава, да можеше да му даде своето име. Защото Леа осъзнаваше, че синът й никога нямаше да може да бъде син и на Леонард. И ако Монтагю предприемеше подобни абсурдни действия, Крис щеше да се превърне в копеле и по-скоро щеше да бъде убит или захвърлен, отколкото отгледан с обич от двамата си биологични родители.
Леонард постепенно започна да излиза от унеса си. Тялото му потрепна леко, погледът се избистри, а съзнанието му възвърна способността си да разсъждава логично и да ръководи мислите, думите и действията му.
Черните очи се вдигнаха и пробягаха по лицето й, засрамвайки я и карайки я да сведе поглед. Ръката му се откъсна от хватката на детето и застина нежно на брадичката й, принуждавайки я да се взре в очите му.
-Той е прекрасен, Леа. –Прошепна и докосна едва-едва с устни нейните.- Благодаря ти.
В следващия миг се отдръпна от нея и извъртя поглед, което позволи на Марк да кимне на Лейла да си върви и да се приближи до приятеля си, поставяйки ръка върху рамото му.
Когато стъпките й замлъкнаха някъде над главите им, Леонард поклати с глава и прошепна:
-Всичко щеше да бъде много по-различно…
-Но не е. –Отсече Флинт и допълни равно и уверено насреща му.- Затова го приеми такова, каквото е, и продължавай нататък. Всички се борим с това.
-Не… -Поклати отново глава Монтагю и се усмихна лудешки.- Никога не би могло да ти се роди толкова здраво и жизнено дете от кръвосмешение… Все едно дали беше женен за Леа или за Бет, никога не би могъл да имаш такъв син… Невъзможно е.
-Знам какво си мислиш, Леонард. –Процеди Марк и допълни сурово.- И искам да престанеш. Няма да ти позволя да обвиняваш Бетъни за това, че синът ти е мъртъв, нито Леа, че нейният е жив и здрав.
-А кого да обвинявам, Маркъс? –Попита го и повдигна леко глава, отхвърляйки кичурите коса, застинали пред лицето му.- Как децата ми от Леа и Кат могат да бъдат живи и здрави, а това ми от Бет дори да не проплаче… То е било мъртво от дни, Марк, от дни! Кого други

-Маркъс? – Най-малко бе очаквал да види приятеля си в стаята на съпругата му. Изобщо не бе разбрал, че Флинт е в имението, но нямаше и да се очуди, ако всъщност Маркъс нарочно го бе избягвал след последната му визита в имението Флинт. След като се прибра вечерта, Леонард не успя да мигне. В главата му непрекъснато се въртяха образи на Леа, притиснала тялото на Крис до себе си. Погледа и беше уплашен и го отбягваше, явно и тя си бе мислила същото което и той - че Крис същност е негов син, неговата кръв и плът. За няколко дълги момента в главата му се бяха въртяли какви ли не идеи и начини да вземе това дете, да го има при себе си, защото в крайна сметка то беше негово. Може би то щеше да го излекува от всичкия този побъркващ гняв, който таеше в себе си. Знаеше, че бе достатъчно само едно движение и детето щеше да бъде в неговите ръце, след което можеше да изчезне за секунди, преди Маркъс да е предприел каквото и да е. Сърцето му бе ускорило ритъма си при тази мисъл и сигурно в лудоста си щеше да го направи, ако не бе видял погледа с който Леа гледаше детето – беше пълен с обич и обожание, с привързаност и загриженост. Всички глупости за миг се изпраиха от главата му и той беше отдръпнал ръката си осъзнавайки, че това дете не е негово – не и по начина по който би му се искало. Може и да носеше неговата кръв, но то си имаше баща – и това не беше Леонард. Маркъс му бе приятел, и Монтагю не би могъл да го лиши от тази радост, все пак на своя глава се бе съгласил да спи със съпругата на приятеля си, беше му направил услуга. Щеше да бъде толкова долно едва сега да се опитва да промени последиците от всичко което бяха направили.
Самия той не бе сигурен дали иска да вижда Флинт след заплахата която му бе отправил предишната вечер. Ако тогава не си бе тръгнал двамата щяха да се скарат много жестоко, защото Лео нямаше никакви намерения да се съобразявяа с желанията на приятеля си, още повече пък и с претенцийте му към Бет. Вярно, че тя му бе сестра, но сега беше негова съпруга и живееше в неговия дом. Тя му принадлежеше и Леонард можеше да прави със собстеността си каквото си иска. Едва се бе сдържла снощи да не го каже на Флинт, както и да му всее малко страх по отношение на Лея и Крис. Стисна зъби, после си тръгна. Едва ударжаше гнева си, не искаше да изсипва всичкия насъбрал се боклук върху хора, които не го заслужаваха. Опитваше се малко по малко да си наложи да бъде непукист, за да спре да се тревожи за всичко което ставаше, но за сега не бе постигнал нищо и събираше всичко дълбоко в себе си, внимателно и сдържано, така че истинските му чувства да не излязат на повърхността.
Спомни си последните думи на майка му, когато тя се бе опитала да говори с него и той просто и бе казал да млъкне, с готовността да напусне стаята. Докато излизаше тя бе извикала след него “Ще дойде момент, в който стената която си изградил около себе си ще се срути и тогава гнева ти ще помете всичко наоколо. Той ще те разруши!”. Вътрешно крещеше срещу нея да млъкне и да го остави на мира, мразеше я за това, че й пука достатъчно, за да му го каже. Не си бяха казали нито дума повече след това. А сега и Маркъс.....ако щеше да го учи на морал по-добре да се омита от къщата му.
-Леонард. – Отвърна сдържано Флинт със спокоен глас
-Какво правиш тук?
-Дойдох да видя Бетъни. Защо, проблем ли е?
-Казал ли съм, че е проблем – не можа да му остане длъжен Лео. – Какво идваш да провериш дали не съм я оковал във вериги и не съм я заключил в мазето?
-В интерес на истината – да и тази идея ми се беше мярнала в ума. Повода беше обаче, че разбрах, че тя не е искала да излиза от стаята си, нито да се срещне с Леа и знаеики отношението на всички в тази къща към нея реших, че е време да я посетя.
-Отношението на всички в тази къща към нея? – Лео се засмя, гледайки нацупената физиономия на приятеля си – и какво по-точно е нашето отношение към нея?
-Не се прави на сляп и глух Монтагю, картинката ти е ясна. Най-малкото ти я отбягваш – човекът от който най-много има нужда.
-Не съм съгласе, че има нужда от мен, какво бих могъл да направя аз за нея?
-Не си единствения които страда от развиетието на последните събития Леонард. Та тя ти е съпруга.
-Мерлин та тя е дете! Какво искаш от мен?
Двамата се бяха озовали в коридора и Маркъс с успокоение забеляза, че вратата към стаята на сестра му е затворена.
-Не ти се е видяла като дете, когато си легнал в леглото с нея, като мъж с жена, нали Монтагю! Сега е момента да поемеш отговорност – без да се осъзнава Флинт беше сграбчил Лео за яката и го беше дръпнал към себе си. В следващият момент Леонард го отблъсна и го притисна към стената с ръка на гърлото му, без да натиска.
-Не говори за неща, който не разбираш Флинт! – изсъска в лицето му
-Тогава ме просветли по въпроса – извика срещу него Марк – Хайде освободи този скапан гняв! Преживяваш тежък момент и какво – вместо да търсиш начин да преодолееш трудния момент, ти какво правиш? Криеш се! От себе си и от всичко! Страхливец.
Леонард се отдръпна от него, възвръщайки студената маска на лицето си – не искаше да се кара, не и с Маркъс.
-Не знаеш нищо за гнева и страха Марк. И вместо да се грижиш за това как седят нещата в моето семейство, защо не се погрижиш за своето. Независимо от това, че Леа ти е сестра тя е добра съпруга и любяща майка. Имаш и син, за който да се грижиш. Защо не посветиш вниманието си на тези неща?
-Бетъни също е част от семейството ми, тя ми е сестра. Не забравяй какво ти казах снощи Лео. Не си мисли, че съм се шегувал.
-Мисля си, че сега е мой ред да те помоля да се “махаш от дома ми”!
-И без това си тръгвах!
Двамата се разминаха без да се поглеждат повече. Маркъс профуча към изхода, а Лео продължи пътя си към стаята, която Бет ползваше в момента. Тъй като баща му преди бе настанил офиса си там, по шкафовете все още имаше счетоводни книги, който сега трябваха на младия Монтагю. Открехвайки вратата съвсем малко, така че да си спести скърцането, погледа му веднага попадна върху съпругата му, която стоеше до прозореца и явно изпращаше с поглед брат си. Лицето и бе отпуснато, а очите й бяха спокойни. Е поне за това можеше да благодари на Флинт – знаеше как да се оправя със сестрите си.
Той влезе в стаята и стария дървен под го издаде. Бетъни се извърна стреснато към него и противно на очакванията му, че след като го види изразът на лицето й ще се смекчи – той си остана уплашен и напрегнат.
-Дойдох да взема няколко книги – не беше сигурен защо и обяснява за какво е дошъл, както и не знаеше защо погледите им останаха впити.
Тя кимна леко, обгръщайки тялото си с ръце - това беше предпазен жест и Монтагю умираше да разбере дали тя се пазеше точно от него. Вярно, че държанието му рязко се бе променило след разждането на мъртвото им дете, но не я бе нагрубил по никакъв начин, дори не беше сигурен дали я бе виждал повече от 5 пъти от както това бе станало.
Той първи се опомни и извърн апоглед, оглеждайки стаята. Отиде до голямото писалище в дясно от прозореца и започна да рови из чекмеджетата, докато не намери двете папки, които му трябваха. Пръстите му едва не ги изпуснаха, когато чу гласа й.
-Лео....ти – тя за изкашля, а после в гласа и прозвуча чиста дестка нотка – добре ли си?
Челюста му се стегна.
-Трябва ли да ми има нещо? – може би гласа му прозвуча по-остро от колкото бе искал.
-Не...аз просто – тя си пое дълбоко дъх – знам, че и на теб не ти е лесно заради....
-Заради кое Бетъни? – той се изправи, приковавайки погледа й.
-Ам....заради бебето.
-И какво за него?
-Ами то....то се роди мъртво и аз...Аз си помислих, че сигурно ще имаш нужда да поговориш с някой, защото съм убедена, че и на теб не ти е леко.
-И реши, че този някой ще си ти?
Видя я как се отдръпна в другия край на стаята и му обърна гръб, ударена от думите му. Не му отговори и той въздъхна. Приближи се до нея, съвсем тихо и зарови едната си ръка в косата й, дърпайки нежно главата й назад.Копринените кичури се плъзгаха между пръстите му, галейки кожата на ръката му. Зарови лице в шията й и тихо въздъхна оставайки така за няколко дълги секунди, през които можеше да чуе как бясно бие сърцето й. Искаше му се да може да промени толкова много неща...Искаше му се да почувства нещо в себе си, когато си помисли за Бетъни, дори и братска привързаност. Но нищо в него не трепваше независимо дали тя страдаше или се усмихваше. И каквото и да правеше - това не се променяше.За него тя беше като някаква обикновенна вещ, която се нуждае от повече полиране и всеки би си спестил този труд.Преди да си тръгне прошепна в ухото й:
-Не се опитвай да разбереш как се чувствам Бет. Няма да го понесеш.

Дерек бе от онези сливащи се с тълпата личности, до чиито характери никой не опитваше да се докосне. Ако не броим приятелите му, рядко намираше нещо, което да каже в компания. Приятната му външност, овладените маниери и добронамереността му печелеха симпатии, но никой всъщност не го познаваше, защото никой нямаше подобен интерес или желание.
Прие смъртта на Лусия твърде леко според приятелите му и особено според Леонард, който сякаш бе склонен да го обвинява за това.
Истината бе, че с течение на времето свикна да отлага мисълта за проблемите си за следващия ден. Дотолкова бе обхванат от момента, че се остави да му се изплъзва през пръстите докато накрая забрави за всяко чувство. Не се поддаваше на мъката, отричаше щастието, присмиваше се на понякога успелите да го застигнат емоции. Същевременно ценеше проявата им при останалите и заради това си качество бе добре дошъл почти навсякъде.
Напоследък обаче отношенията му с Леонард рязко се бяха влошили. Погребението на Лусия мина без много шум и гости и дори Дерек побърза да се изнесе заедно с малкото присъстващи веднага след поставянето на ковчега в земята. Единственият, останал на гроба и след целия шум на церемонията, бе брат и.
В очите на приятелите си, Дерек вероятно омаловажаваше смъртта и, но истината бе, че отлагаше момента на осъзнаването. Смътно усещаше, че след признанието пред себе си ще дойде и моментът, когато трябва за пореден път да продължи напред. Да се ожени най-вероятно да осигури бъдеще за наследника си.
Кръсти го Пол. Никой не одобри името, но това само затвърди привързаността на Дерек към малкото същество. Искаше го само за себе си, да го отгледа далече от тази борба на магьосническата аристокрация за живот, но в същото време осъзнаваше, че е невъзможно да се махне.
След като отношенията му с Леонард се влошиха, Сам и Маркъс започнаха да се отбиват все по-рядко, така че сега в къщата оставаха само Скорпиус и Розие. И Амелия. Разбира се.
Дерек потърка чело по стар навик и вдигна очи към Скорпиус.
-Не прави така! - рязко го скастри Малфой.
-Сега пък какво? - бяха обсъждали положението на приятеля му цял следобед и целият този Амелия-разговор му бе дошъл в повече.
-Тя прави същото. Майка ти.
Едновременно свиха устни, но Дерек просто вдигна рамене.
-Не мога да го променя. Сега сме бавачки, отново затворени в собствените си домове. Нищо по-различно от началото.
-Поне сега се примирихме.
-И е по-лесно.
Умълчаха се, оставайки разговора за пореден път да увисне във въздуха. Все по-често им се случваше да водят такива разговори, без да намират смисъл в тях, без дори да помнят дума от казаното в тях.
Скоро вечерята бе готова и Амелия се присъедини към тях. Възцари се обичайното мълчание, предизвикано от появата и, което допълнително нажежи обстановката.
-Дерек, скъпи - започна накрая майка му, примирила се, че никой не обръща внимание на брътвежите и. - Мислех си...
Последва драматична пауза, която да привлече интереса му.
-Мислех си, че мина толкова време от смъртта на Лусия...
-Една седмица, ако трябва да бъдем точни - бързо я прекъсна Дерек.
-Точно така, мина толкова време, а детето ти има нужда от грижи. Все пак е наследникът на фамилията и...
-Мислиш, че не получава достатъчно внимание? Грижи? Може би си права - с такава баба едва ли на някого ще му бъде леко - кипна Дерек, но веднага възвърна свойственото си хладнокръвие. Майка му продължи с меден глас:
-Това, което искам да кажа е, че ще е добре да почнеш да обмисляш нов брак.
-Аз пък казвам, че няма да е добре - отсече той. - Защото не аз, а ти ще си тази, която да замисли евентуален брак и пак ти ще си тази, която ще ми намери съпруга, която дори няма да искам да погледна. Не, майко, не и този път.
Преди Амелия да успее да каже нещо, той се изправи и побърза да отиде в стаята си, където го чакаше заспалият Пол. Наведе се над детето и се загледа в пухкавите му ръчички, подадени над завивките. Оправи ги и приседна до него.
Утре нямаше да му се налага да мисли за майка си и безкрайните и глупави съвети. Денят щеше да е приятен, а може би дори Леонард щеше да се примири с привидното му равнодушие.
Скочи, спомнил си, че е забравил да вземе подарък, и се магипортира на оживена улица в Лондон. Както обикновено ставаше, никой не забеляза необикновената му поява, и мъгълите продължаваха забързано да минават край него.
Всъщност не - някой го бе видял, подсказа му инстинктът. Намръщено се завъртя на пети, без да има възможност да премахне емоцията от лицето си.
-Дерек? - познат женски глас запита неуверено. Смръщи устни още повече, опитвайки се да си спомни.
-Джейн, откога не сме се виждали! - възкликна веднага щом пред него изникна сърцевидното лице на нисичка около двадесетгодишна жена.
-Да, не мога да повярвам, че те виждам тук. Слуховете напоследък... но това няма значение, денят е само наш. Не, нямаш извинения - прекъсна протеста му и грабна ръката му, сякаш можеше да и се изплъзне. - Днес няма да успееш да избягаш, както направи едно време.
Имаше предвид пети курс, когато той почти се влюби в нея и двамата прекараха шестте най-прекрасни месеца в живота си заедно. Дерек обаче имаше навика да се отегчава твърде бързо и лятото вече бе забравил любовта си.
-Знаеш, че не беше истинско - спокойно се усмихна сега и се остави да бъде заведен в невзрачен мъгълски ресторант за бързо хранене. - Стига, Джейн, не мога ли да измислиш нещо по-добро?
-Всъщност вече съм омъжена и нямам необходимото време и средства, Дерек.
-Омъжена? - веднага се залови за единствената дума, която успя да чуе при настъпилата блъсканица в заведението. Чак тогава забеляза тънката златна халка на пръста и. - О! - възкликна неопределено. - Честито!
-За теб също се чуха много неща. Нали знаеш - "Пророчески вести". Чакай ме на онази маса - посочи най-близката до ъгъла. - И ще поговорим.
Дерек никога не бе изпитвал нужда да говори за себе си. Ако не броим терзанията му в началото на брака с Лусия, той никога нямаше проблеми в разрешаването на конфликтите в себе си, затова и не смяташе за необходимо да търси съвет или помощ. Но нямаше нищо против да поговори с Джейн за личния си живот. Без да осъзнава, че всъщност причината бе, че се чувстваше задължен да направи поне това малко усилие след като буквално я заряза, той мислеше, че това се дължи на постоянното премълчаване на чувствата от негова страна.
-Разкажи сега, какво става с теб? - веднага настоя Джейн, приближавайки се до масата.
И той и разказа. Разбира се, премълча онези подробности, които щяха да я ужасят, премълча главната причина за тревогите си. Просто разказа, че се е оженил, че има дете и че при раждането съпругата му била починала.
-Колко тъжно - хвана ръката му Джейн и той почувства прилив на топла вълна. Неволно си спомни думите на майка си, че трябва да се ожени и реши, че иска някоя като Джейн - обикновена, да, беше му омръзнало от живота му, в който дори решенията не бяха вземани от самия него. Единственото, което искаше, бе да има обикновен живот, но не сега - не, не искаше отново да изживява трагедиите на брака, но все някога.
Прекара приятен ден, далече от напрежението в дома си.
Всъщност беше му толкова безгрижно, че после прие предложението за разходка и съвсем забрави за какво бе отишъл. Чак когато се магипортира обратно в стаята на бебето, си спомни и се върна обратно в някаква пивница, откъдето купи хубава бутилка вино.
На следващия ден Дерек стана рано и се събра с Марк, Сам и Лео да организират малко празненство.
-Знаеш ли, зарежи. Имаме всичко необходимо, защо ни е да ходим в някоя долнопробна кръчма или още по-лошо - да останем тук с Амелия и да мълчим цяла вечер? - изказа неизречената обща мисъл Сам.
-Какво предлагаш? - запита го мрачно Дерек. Вчерашната случка с майка му още го тревожеше, а настроението му никак не се оправи от факта, че Леонард избягва дори да го погледне и се цупи като дете на всяка казана от него дума. Знаеше, че веднъж прекалили с алкохола отново ще се сближат, а на следващия ден всичко ще е по старому.
-Може би трябва да посетим Кат, отново започва да и става самотно.
-Какво? Не искам да се връщам там точно когато имам един повод да празнувам - възрази Марк, а Леонард добави жлъчно:
-И да си спомняш миналото.
Накрая останаха у Розие, понеже всъщност всеки бе донесъл по някаква бутилка алкохол - както всяка друга година. Прекараха приятна вечер и за тяхно щастие дори Амелия, заета да се грижи както за своето, така и за детето на Дерек, както той с тревога си спомняше час по час.
Бе излязъл прав за Леонард. След като пресушиха по-голямата част от алкохола, всички станаха по-приказливи, дори Лео започна да се обръща с усмивка към Розие. Само че нещо в израза му напомняше за дебнещ хищник и на Дерек не му бе приятно дори да го заговаря. Но, принуден да заглади възникналия конфликт, правеше всичко възможно да не нажежава атмосферата повече от моментната обстановка.
-Не си мисли, че съм забравил или простил - обърна се по някое време Леонард и Розие кимна.
-Това го разбрах. Само че не искам да оставаш със заблуждението, че съжалявам за каквото и да било, нито че ще се преструвам на виновен пред теб, когато и двамата знаем, че не е така.
-Какво ще кажете за десерта? - неуспешно опита да се намеси Скорпиус с първата мисъл, дошла в ума му. Двамата обаче не му обърнаха внимание и продължиха да се гледат. Украсената стая, балоните, конфетите и всички онези измагьосани украси се сториха противни на Дерек, целия този фарс го отврати и той се почувства задължен да добави през зъби:
-Не искаш да се преструвам, нали?
-Можеше да покажеш поне малко уважение.
-Уважение ли? Мерлин, Леонард, какви ги говориш! Нямах времето да изпитам дори жал към Лусия и не се разкайвам, нито пък че не проявих изкуствено съчувствие към смъртта и, защото за мен тя е един непознат.
-Тогава ти си безчувствен и жалък - тихо промълви Леонард и се облегна назад.
-Много добре - отвърна му Розие от нямане какво да каже. Случайно или не, но Лео бе уцелил едно от малкото му слаби места. Дълго време Дерек се бе питал какво не е наред с него, защо не се вълнува така, както приятелите си, защо оставя живота да му се изплъзне през пръстите като загребана шепа пясък? С времето бе престанал да се чуди и просто живееше, без да мисли дали нещо му се изплъзва, или не. Създаденото положение го правеше почти доволен, но всъщност самият той осъзнаваше, че отлага вечния мъчещ го въпрос за неопределена точка във времето. Моментът да го повдигне отново пред себе си бе настъпил след смъртта на съпругата му - защо се чувстваше длъжен да скърби, да съжалява, че детето му е останало без майка, когато не бе така?
Мислите му после се насочиха към Леонард. Защо изведнъж загрижеността му към Лусия се събуди, защо толкова късно? Спомни си, че не я бе посещавал нито веднъж по време на бременността и. Никога не бе показвал особена привързаност, защо сега?
Нямаше как да знае за избухването му пред Маркъс, защото щом един от тях имаше проблем в отношенията си с другите, всички започваха да странят един от друг, ставайки някак безсмислено предпазливи.
После се сети през какво бе минал Леонард, за да стигне до тук - без наследник или сестра. Може би именно съдбата и на двете му деца го бе докарала до това състояние и той имаше нужда да обвинява околните. И най-вероятно смъртта на Лусия е била последната капка, за да накара чашата да прелее.
Запита де каква ли всъщност бе истината, без да знае колко близо бе стигнал до нея.
В течение на няколко секунди изминалата вечер се заниза през ума му, карайки го да си спомни, че всъщност цялата обстановка се подчиняваше на нещо фалшиво, на обтегнати и неискрени отношения. Леонард бе умишлено студен към Маркъс и него, но към Скорпиус и особено Сам се държеше нормално, така че бе успял да го заблуди, че всичко бе наред. Но ето защо всъщност онова познато мъчително чувство го бе преследвало през цялото време.
-Съжалявам - промълви, насочвайки ясните си очи право в тези на Лео. Неговия замъглен поглед обаче като че ли нарочно го отбягна, когато стана и съобщи, че си тръгва.
Никой не направи опит да го спре и никой не искаше да си признае, че така въздухът сякаш спираше да тежи с всяко вдишване. Обстановката не се разведри, но в нея вече липсваше онзи лъжлив оттенък, който така тежеше.

Дерек легна късно през нощта, като преди това остана дълго време да гледа малкия Пол. Да, можеше да разбере защо Лео бе докаран до това състояние, но не можеше да му прости, че стоварва вината върху приятелите си.
Заспа спокоен от мисълта, че за пръв път през цялото си съществуване бе обикнал някого и този някой бе наследник на фамилията му.

Самюел бутна вратата и пристъпи в малката къща, затваряйки зад себе си. От горният етаж се чуха забързани стъпки и след миг Катрина се появи на стълбите, впивайки поглед в него. Сърцето му се сви когато видя щастливата й усмивка и той побърза да извърне поглед докато сваляше наметалото си.
-Защо пак си тук, Самюел? – въздъхна тя щом стигна до него и протегна ръце да го прегърне. Брат й само се усмихна насилено и я притисна до себе си затваряйки очи. – Чакам отговор, братко!
-Дойдох да видя дали си добре. – въздъхна той, опитвайки се да поддържа усмивката си. – Дали имаш нужда от нещо. – добави бързо. Огледа я – изглеждаше малко бледа, но определено здрава и почти щастлива. Спомените й бяха изтрити и това беше донякъде успокоително, но Катрина сякаш се досещаше, че нещо не е както трябва.
-Беше тук преди два дена, Самюел. – изсмя се тя, взимайки якето от ръцете му и повеждайки го към дивана. Пътьом закачи дрехата на закачалката до стената и после го дръпна да седне до нея, задържайки ръката му в своите. – И все пак се радвам, че си тук. Исках да поговорим.
Самюел се напрегна на мястото си.
-За какво да говорим? Какво има? – попита той нетърпеливо, но сестра му махна с ръка.
-Спокойно, Сам, не е нещо толкова сериозно. Всъщност, сериозно е, но засега не сме имали проблеми с него.
-Катрина. – настоя той.
-Става въпрос за Едгар. И Анастасия. – тя се намръщи леко щом забеляза, че лицето на брат й се отпусна. Беше очаквала, че именно това ще го направи напрегнат и замислен, а той се бе успокоил. – Струва ми се някак странно, че още не са предприели нищо. Едгар е наследника на рода им, Сам, и тя няма да остави нещата така. Не знам какво си мислехме когато побягнахме. Анастасия е силна жена, и много, много упорита. Няма да се спре докато не ме открие.
-Слава богу, че не знае къде си тогава. – отвърна той с лека усмивка.
-Не е смешно, Самюел! Притеснявам се, че тя ще се опита да ме намери чрез теб. – той отвори уста, но сестра му го прекъсна преди да е издал и звук. – Нямах предвид, че ще те проследи. Сигурна съм, че си много внимателен когато идваш тук. Притеснявам се, че може да ти направи нещо. Те знаят, че ме укриваш някъде.
-Не се притеснявай за това. – брат й стисна ръката й. – Тя няма да посмее да ми направи нищо. Нито на някой от семейството. Обещавам ти.
Катрина въздъхна и кимна, облягайки се назад.
-Има още нещо, за което искам да поговорим. – Самюел се постара да не се издаде с някаква емоция и я погледна с повдигната вежда, подканяйки я да продължи. – Не мога да си спомня как изглеждаше то, Самюел. – тя прокара пръсти през косата си и затвори очи. – И не мога да си обясня как е възможно изобщо. – той не каза нищо и сестра му най-сетно отвори очите си, които бяха леко навлажнени. – Как е възможно, Сам?
-Не знам, Кат. – тихо отвърна той, придръпвайки я към себе си, за да я прегърне. Тя отпусна глава на рамото му и се сви леко, а той стисна устни. Точно в този момент не можеше да я гледа в очите. Просто не можеше да я лъже така и да очаква да му повярва. Дори не се надяваше на подобно нещо.
Но не можеше и да й позволи да си спомни по никакъв начин.
-Понякога го сънувам, Самюел. – гласът й беше малко по-силен от шепот. – Люлея го на ръце, а то не плаче. Понякога е с червени очи. – тя потрепери и ръката на брат й, галеща главата й, застина рязко. – Понякога и ти си там. – тя се отдръпна и вдигна глава, за да срещне леко разширените му очи. Кат обаче сякаш не забеляза ужаса в тях. – Молиш ме да го подържиш и се усмихваш. Понякога го отнасяш със себе си и не ми го връщаш. – тя се изсмя. – Тези сънища ме измъчват. Като се замисля какво съм можела да имам ако то беше оживяла…. – тя въздъхна и отново се отпусна на рамото му. – Представи си физиономията на Анастасия или Едгар ако ме бяха видели с бебето и им бях доказала, че е мое. – тя се изсмя. – Животът ми можеше да бъде нормален…
-Не мисли за това, Кат. – обади се най-сетне Самюел, сякаш след цяла вечност, успял да възвърне самообладанието си и да уравновеси треперенето на гласа й. – Няма смисъл да се измъчваш с минали неща. Светът, в който живеем много скоро ще се промени и ще видиш тогава как всичко ще се нареди.
Катрина се изсмя и отново се изправи, облягайки се назад на дивана.
-Какви ги говориш, Самюел? – тя поклати глава. – Ти ли ще промениш света? - Той само й се усмихна и сви рамене, при което сестра му извъртя очи. – Добре, Супергерой, остави света засега и ми разкажи нещо за племенницата ми. Как е Ники след раждането?

* * * * *

Още щом напусна малката къщичка, която обитаваше сестра му, усмивката от лицето му изчезна. След като се магипортира в близост до собствения си дом, за момент остана неподвижен на мястото си и накрая направи няколко крачки и се настани на един малък камък, отпускайки лицето си в ръце. Беше му трудно, безкрайно трудно да я вижда толкова спокойна, почти щастлива. Не че искаше да си остане същата – луда и неадекватна, каквато бе след като бяха убили детето й, но някак си…различна, защото той беше различен. Нямаше как да си остане същия след всичко, което бе сторил. Което те бяха сторили. Заедно.
Може би това беше да развалят проклятието. Да извършат такива ужасяващи неща, че да открият, че няма смисъл да се борят повече.
Или това пък беше само началото?
Самюел имаше толкова много въпроси, толкова много болка и съжаление събрани в себе си, че имаше чувството, че ще се пръсне. Животът му бе един кошмар, един тънък конец с нанизани върху него ужасяващи решения, действия и престъпления, които го дърпаха и дърпаха, така че той бавно изтъняваше.
Пое си дълбоко въздух и издиша, тръскайки глава и изправяйки се. Разтърка очите си и закрачи бавно напред, възвръщайки самообладанието си, за да може да посрещне баща си щом се прибереше. Питър Цабини още фучеше заради Вероника и бебето и Самюел на беше в достатъчно добро психическо състояние да се изправи в директен словесен двубой срещу него, така че го избягваше.
Бутна вратата и пристъпи тихо в антрето, затваряйки я след себе си. Съблече набързо наметалото си и понечи да тръгне по стълбите когато Питър изневиделица се появи от горният им край, с Вероника след себе си.
-А, ето те и теб! – възкликна той с престорена веселост и лицето му бързо се намръщи. – Хубава ли беше разходката?
-Невероятна. – отвърна безчувствено сина и присви леко очи. – Къде водиш Вероника? Тя трябва да си почива.
-Имаме гости за вечеря. – той направи няколко крачки надолу по стълбите, но след като сина му не помръдна, той се спря. – В трапезарията, Самюел, веднага! Няма да карам гостите да чакат!
Той избута по-младият мъж от пътя си и тръгна надолу по коридора към последната врата, а Вероника с бавна крачка се спря до Самюел.
-Добре ли си? – тихо попита тя, усмихвайки му се несигурно. Той кимна отнесено.
-Кои са гостите?
-Майка ми и брат ми. – отвърна тя и се отдръпна леко щом забеляза как той се стегна и устните му се превърнаха в тънка линия.
-Върни се горе в стаята и си легни. – Вероника го изгледа неразбиращо. – Моля те!
Тя постоя още известно време взираща се в лицето му, после бавно кимна. Тъкмо тръгваше нагоре по стълбите, когато баща му се появи с още по-ядосана физиономия и тя се закова на мястото си.
-Самюел, ако ме накарате да ви почакам още малко ще се ядосам много сериозно! Можеш да си правиш каквото си искаш и да си мислиш, че нищо не мога да ти кажа или сторя, но жестоко си лъжеш! Докато дишам ще трябва да ми се подчиняваш и ако не го правиш ще усетиш много силно колко зависим си от мен. И как целият ти живот, жена ти и детето ти, стоят на един много тънък слой лед. Затова, момчето ми, - на лицето му се бе появила много заплашителна гримаса. – не ме карай на повтарям. Искам ви и двамата в трапезарията, веднага!
И след като ги погледна унищожително, отново тръгна бавно по коридора. Вероника изгледа въпросително съпруга си, който протегна ръка към нея и тя веднага я пое, последвайки го.
Когато се оказаха в дневната Самюел издържа смело погледа на Анастасия, която го наблюдаваше немигащо докато си говореше нещо с майка му. Едгар стоеше вдървено на съседното канапе и потропваше с пръст по бедрото си, хвърляйки по някоя поглед на майка си от време на време.
-Вечерята вече е готова. – обяви Питър с любезен глас и ги покани на масата. Самюел се постара да седне така, че Вероника да се окаже възможно най-далеч от майка си и брат си, както и той самия, за да има време да реагира ако случайно Анастасия предприемеше нещо. И все пак, Анастасия се оказа точно срещу Самюел, от лявата на страна на баща му, а Едгар – срещу Вероника, която пък стоеше между съпруга си и майка му. През повечето време беше тихо, и Самюел напрегнато режеше месото пред себе си. От време на време Анастасия разговаряше за едно или друго нещо с Питър или съпругата му, веднъж дори попита Самюел за мнението му, но той отвърна кратко, че няма такова.
Когато слугата раздигна масата и поднесе кафето най-накрая се случи това, от което Самюел най-много се страхуваше. Баща му попита за Катрина и Анастасия като че ли само това очакваше.
-Всъщност, - започна тя. – именно за това съм тук. – тя се извърна и погледна Самюел, а усмивката й стана почти заплашително. – Нещо ми подсказва, че сина ти, Питър, не споделя много-много с теб. – г-н Цабини не реагира, само повдигна въпросително вежда. – Преди десет месеца, приблизително, открихме, че дъщеря ти не може да има наследници. – Питър Цабини присви леко очи. – и трябваше да се погрижа родът ми да бъде продължен на всяка цена… - Анастасия очевидно изобщо не се интересуваше, че в момента съобщава на един баща, че се е наложило кажи-речи да убие дъщеря му, за да си осигури внуци. Но Питър беше друго нещо, неговото лице дори не трепна докато тя говореше. За сметка на това съпругата му се ококори срещу нея и пребледня. – НО – за момент гласът й стана малко по-силен, сякаш за да наблегне на думата. – синът ти се намеси. Нападна ни в собствената ни къща, разби половината покъщнина и отведе сестра си на някъде. Предполагам, че това съвпада със заминаването му. По някаква странна причина ми се струва, че това е и причината.
Питър се извърна към Самюел и го изгледа вбесено, със стиснати устни.
-Направил си какво??
-Каквото беше нужно. – отвърна той през стиснати зъби.
-Опитах се да открия Катрина, - продължи с все по-доволна усмивка Анастасия. – но безуспешно. Признавам ти, Самюел, добре си се справил със скриването на следите. Но времето за игрички свърши. – сякаш, за да подчертае това, физиономията й рязко стана сериозна. – Бях търпелива, повече от търпелива, но това не може да продължава. Не мога да оженя Едгар повторно докато я е жива. След като тя не може да има деца нямам никакъв избор!
-В такъв случай ще се надявам да не успееш в търсенето защото това ще означава, че ще я убиеш! – отвърна студено той. Очите й мятаха мълнии.
-Не ме карай да стигам до крайности, Самюел! Нямам никакво желание!
-Какво очакваш от мен, Анастасия? – изсмя се той, навеждайки се напред. – Да отида и още сега да ти доведа сестра си? Може би желаеш да я убиеш и пред нас?
-Точно това очаквам. – отсече тя. Самюел за секунди се оказа на крака, нажежавайки обстановката още повече. Анастасия бавно последва примера му, а после и останалите.
-Не се и надявай. Няма да ти позволя да докоснеш и с пръст Катрина, разбираш ли ме?
-Достатъчно! – намеси се най-сетне Питър, поглеждайки сина си. – Самюел, сега ще…
-Ще върнеш Катрина обратно! – изсъска Анастасия, изваждайки рязко пръчката си и насочвайки я към него.
-Анастасия! – извика Питър, извръщайки се към нея. Едгар бе последвал примера й и въпреки заплахата, Самюел дори не си и помисляше да реагира. Нямаше да е достатъчно бърз. Дори Едгар да го пропуснеше, Анастасия нямаше. Особено от такова разстояние.
-Нямам идея къде е Катрина в момента, а и дори да имах ня… - пръчката й рязко се премести встрани от Самюел, към Вероника и момичето се облещи срещу майка си. Едгар се зачуди дали да направи същото, но в крайна сметка реши, че Самюел не трябва да има възможност да прави каквото и да е било против тях.
-Ще върнеш Катрина обратно! – повтори тя бавно, с жестока усмивка. – Или ще усетиш какво е да отнемат нещо твое, което няма как да върнеш обратно!
-Анастасия, престани! – изсъска Питър рязко. Пръчката му беше извадена и той отстъпи крачка назад, събаряйки стола, за да я насочи към г-жа Нот. – Няма да позволя да заплашваш семейството ми! Вероника е твоя дъщеря, по дяволите, готова ли си да я жертваш само и само да докажеш на сина ми, че си сериозна!
-Тя така или иначе няма да носи името Нот. А Едгар го носи и за да го предаде на следващото поколение, трябва да има жена, която може да има деца! И ако убийството на собствената ми дъщеря ще убеди малоумния ти син, че съм повече от сериозна, то нека!
Вероника бе станала мъртвешки бледа и трепереше, но Самюел не смееше да помръдне да не би Анастасия да изпълнеше заплахите си.
Изведнъж червена светлина избухна пред очите им и се блъсна в госпожа Нот, която изхвърча назад, събаряйки както близките столова, така и сина си.
-Няма да ти позволя да заплашваш семейството ми, Анастасия, и то в собствения ми дом! – изръмжа Питър Цабини докато тя се изправяше, почервеняла от гняв. – Напусни моментално дома ми и не смей да припариш до него отново! Вън!
Самюел се бе възползвал от секундите, спечелени от баща му, и бе извадил пръчката си, заставайки пред Вероника. Забелязала загубата на преимуществото си, Анастасия изтупа полите на роклята си и стрелкайки със заплашителен поглед Самюел, направи знак на сина си да я последва. Щом външната врата се затръшна зад тях, Самюел се отпусна леко, но готов за ново нападение.
-Глупак! – изсъска баща му. – Да беше оставил Катрина да се оправя сама! – изсъска той. – Знаеш ли какво ще се случи със рода Нот сега?! – Питър изръмжа.
-Ще използва Филип след време. – отвърна твърдо Самюел. – Няма да предам сестра си!
-Нищо няма да спечелиш с това, глупаво момче! – Питър бе отпуснал пръчката си, но го гледаше заплашително. – Време ти е да се научиш кое е за твое добро и кое не, Самюел, независимо дали ти харесва или не. Анастасия щеше да убие собствената си дъщеря за нищо. Тя е опасна, и няма да се спре. – той за момент погледна момиченцето, което се бе вкопчило в ръката му. – И ако в скоро време не ми дадеш причина да й попреча и другия път да я убие, няма да го направя. И бих направил всичко, за да продължа рода си, Самюел, всичко!

Маркъс премести бавно погледа си от книгата в ръцете си към прозореца. Как странно беше, че лятото отново умираше тази година под ударите на есента? Някак си въобще не беше и очаквал отново листата на дърветата да пожълтеят и, забравяйки и живота си, и всичко да погинат в полета си към калта.
Беше вече началото на септември и есенният вятър вече препускаше на вълни по избуялата трева отвън. Слънцето все по-рядко се показваше на хоризонта, а мислите на Марк, неспособни вече да му се подчиняват, сякаш залязваха всеки миг отново и отново с него.
Преди няколко дни Уилям беше заминал за Хогуортс – привързал крепко старите учебници на брат си и покрил неумело следите на отчайващата бедност, която преди не повече от няколко месеца тотално беше обгърнала семейство Флинт. И Маркъс знаеше, че му предстоеше да се сблъска с множество недобронамерени хора, но сякаш никой друг не го беше грижа за това. На предложението му Бил да остане на обучение вкъщи всички бяха реагирали отрицателно. И така беше сложен край на темата.
Сега цялата къща беше замлъкнала – Ребека се беше снишила в стаята си, усетила се напълно сама сред възрастните в къщата, и вече почти не излизаше. Никлас я беше спрял от мъгълското училище – нямаше излишни средства за обучението й, а и я осъзнаваше като напълно неспособна да послужи за каквото и да е в този живот. И, въпреки молбите на Маркъс да не я оставя неграмотна, той беше останал непреклонен.
„Тя е безмощна и е момиче, Марк, не очаквай да инвестирам средствата си в нея, ощетявайки теб и брат ти.”
И така се беше стигнало до идеята за женитбата й с Стюарт, десетгодишния брат на Леонард. При тази опасност обаче Маркъс беше избухнал толкова жестоко, че баща му се беше примирил с думите „Ще видим”. А в онези мигове наследникът на семейство Флинт беше готов дори да убие Никлас, но да не му го позволи. Просто за Марк беше ясно, че поне още няколко години нямаше да позволи Бека да бъде захвърлена в къщата на Монтагю, както по-рано се беше случило със сестра й.
И, да, все още се тревожеше за Бетъни. Не, че се беше случило нещо лошо, напротив – доколкото беше видял, тя вече беше излязла от спалнята си и по-смело съществуваше в онова гнездо на змии. Но пък това не променяше факта, че Леонард все още изглеждаше неуравновесен и наново придобитата искра смелост на Бет можеше да доведе до голям взрив сред Монтагю.
Затова пък Лейла се беше успокоила от липсата на Леонард в дома им и сега до голяма степен имаше възможност да се радва на рожбата си. Маркъс се чувстваше повече от щастлив относно нея, тъй като се усещаше болезнено виновен за целия този фарс.
Нов насила приглушен писък осени къщата и Марк с неохота усети, че вече в него почти нямаше глас. Усещаше го инстинктивно, по вибрациите, и това далеч не му помагаше да се откъсне от мислите за всичко това.
Констанца раждаше. Поредното, осмо дете. В същото време цялото същество на Маркъс се беше разтресло от съзнанието, че всичко това нямаше просто как да свърши добре. Детето се раждаше месец по-рано, първите контракции на Констанца се бяха появили преди повече от петнайсет часа. И всичко това просто не беше добре, не беше нормално. Тя не беше физически способна да издържи всичко това. И сякаш само Маркъс го осъзнаваше.
Лея на няколко пъти беше идвала в стаята, триейки с треперещи движения кървавите си ръце в престилката си. Беше го убеждавала, че всичко е наред, че майка им е добре, че всичко това е нормално и скоро ще проплаче още едно дете в тази къща. Беше го прегръщала, бършейки студената пот от челото му, беше му твърдяла през сълзи и лудешка усмивка, че детето е живо и здраво и нищо няма да се случи нито на него, нито на родилката.
Не й беше отговарял. Не я беше поглеждал. Не й беше повярвал.
Дори опитвайки се да се разсее с нещо, не беше успял. Очите му блуждаеха без пристан, а после застиваха за миг и потрепваха едва-едва.
Знаеше го, знаеше го отпреди месеци. Никаква надежда не можеше да се вкорени в съществото му, никаква вяра, че беше възможно нещо да се оправи. И може би имаше много поводи да презира майка си и да я отхвърля от живота си, но имаше и толкова много да й прощава и да я разбира.
При следващия извибрирал стон Маркъс не успя да се сдържи – скочи обезумяло от стола, събаряйки го неохотно след себе си, и започна да кръжи неконтролируемо из стаята. Ръцете притиснаха главата му и пръстите се впиха болезнено в скалпа, докато измежду устните се процеждаше едно умопомрачено „Спри! Престани!”. Започна да удря с ръце главата си, но звукът не престана да вибрира в ушите му, въпреки глухата болка в слепоочията. В един миг Маркъс се почувства напълно неспособен повече да стои настрана и се затича с все сила към спалнята на родителите си.
Застина, задъхан и с разтуптяно сърце, едва пред вратата. Леко открехната, през процепа Маркъс виждаше леглото и профила на майка си – изпита, бледа, полужива. До слухът му не достигаха отчаяните викове на останалите в стаята, единствено слабият, накъсан дъх на родилката трептеше в заглъхналите му уши. Затова и не успя да чуе кога отвътре се развикаха по баща му.
Никлас прелетя като фурия покрай него, изблъсквайки го встрани и приближавайки се до леглото от страната на прозореца. Маркъс се взря във фигурата на баща си, приведена над леглото, което щеше да стане свидетел и на живота, и на смъртта.
-Тя ще умре, татко… -Истеричният писък на Леа се плъзна по стените в коридора и заглъхна в ушите на Марк.- Детето трябва… да…
Риданието й заглуши края на изречението. През насълзените си очи Маркъс нямаше как да види съществото на сестра си. И не искаше.
По лицето му не трепваше и мускулче. Той го знаеше, знаеше го отдавна. Всичко това не беше лоша изненада за него, беше го очаквал. Единствено сълзите неохотно си проправяха път по кожата му, а главата му се клатеше отрицателно, в опит да отрече всичко това, което се отразяваше в катранените му зеници.
Никлас, хванал ръката на едва дишащата си съпруга, се беше навел над лицето й. Акушерката крещеше истерично, че родилката умира, а детето ще си отиде с нея. И точно в мига, в който Маркъс беше сигурен, че Констанца е издъхнала, Никлас стисна силно ръката й и сякаш силом я изтръгна от смъртта:
-Детето! –Процеди в лицето й.- Трябва да родиш детето преди това!
Съществото на Констанца се напрегна и Маркъс сякаш видя сълзите в очите й. Тя немощно клатеше глава и шептеше грапаво:
-Не мога… не мога, Ник…
-Трябва! –Изсъска Никлас срещу нея и съществото й се напрегна със сетни сили изпод него. Марк, вече напълно неспособен да гледа, се беше отпуснал на стената в коридора и беше присвил до болка очи. Викът й се стегна за миг, а после премина през съществото му като невидима вълна с най-голямата си сила и остави в съзнанието му нещо пусто и немощно. Нямаше вече нищо за губене. Всичко беше свършило.
Плачът на Леа писна рязко, отпуши се сякаш от безмълвната смърт и истеричния рев на живота. Марк зарови ръце в косите си и изтръпна без да има сили да помръдне. Не очакваше нищо, не вярваше на нищо. Знаеше докъде беше стигнало това.
Не видя как Никлас отпусна безжизнената ръка на съпругата си, нито чу как акушерката смутено промълви, че детето е момиче. Никлас дори не го погледна – не беше се простил с живота на съпругата си за поредното момиче. Просто подмина акушерката и излезе от стаята.
Забелязвайки Маркъс пред вратата, Никлас застина за миг и се взря в него. Младежът отвърна на погледа му и видя колко безчувствени, колко чужди бяха на всяко усещане тези тъмни очи. Колко всъщност коравосърдечни бяха и към смъртта, и към живота.
В следващия миг Никлас продължи по коридора и изчезна от погледа му. Маркъс, облягайки се с ръка на стената, за да не залитне, се приближи до вратата и влезе в стаята.
Констанца беше мъртва – бледа и безжизнена, тя за първи път почиваше в кървавото си легло. В ъгъла Леа се беше срутила и от лицето й не се виждаше и следа, единствено жалните хлипове издаваха живота в нея. Встрани от леглото акушерката придържаше кървавата новородена сестра на Марк, чудейки се дали нямаше да се намери някой, който да се зарадва на това същество или поне да го вземе в обятията си.
Марк, все още опирайки се на всичко възможно, за да парира опита на отслабналите си колена да го предадат, се приближи до леглото и, бършейки сълзите си с ръка, затвори с другата очите на майка си. Никлас не беше направил дори това за нея.
Няколко секунди по-късно по лицето му нямаше и следа от болка. Беше напълно вкаменено и безизразно, единствено светлосините очи все още потъваха в сълзи, но бързо след това изсъхваха. Едва тогава Марк се приближи към чуждата жена в дома си и пое тресящото се същество, благодарейки й механично за работата. Тя побърза да събере нещата си и не след дълго се чу хлопването на външната врата. Бяха останали сами.
Маркъс внимателно започна да трие с кърпата кръвта от новороденото. Очите му наблюдаваха внимателно как малко по малко то започна да се успокоява. Едва тогава вдигна поглед към купчината хлипове и ридания, която Леа беше образувала в ъгъла на стаята.
Приближи се бавно към нея – коленете му вече не трепереха, ръцете му дори не се бунтуваха срещу желанията му, съзнанието му беше напълно пусто. Наведе се над Леа, придържайки сестра си към себе си. Ръката му обхвана нейната и я принуди да се изправи, галейки с опакото на дланта си мокрото й лице.
-Леа. –Повика я полугласно и тя вдигна тюркоазените си очи към него.- Тя не може да оцелее без теб.
Момичето кимна и избърса с ръкава на широката си блуза очите си, а после протегна ръце към него и пое детето в обятията си. Това предизвика нов прилив на болка в очите й и те плуванаха отново в сълзи.
-Мама е мъртва, Марк.. тя… -вдигна рязко поглед към него, но той не й позволи да довърши, прегръщайки я внимателно, за да не нарани детето.
-Знам. Но умря за това същество. –Кимна към отново разридалото се дете.- Редно е поне то да оцелее.
Леа кимна отново и една сълза пробяга по бузата й предателски, когато Маркъс я придърпа към себе си и облегна страна на нейната. Беше го преживявал с месеци, сега тя имаше право да го изживее в онези няколко минути. И, макар той да беше сам през цялото това време, не смяташе сега да я оставя сама.

Същата вечер всичко в къщата беше съвсем различно или поне на Маркъс му се струваше така.
Леа някак си успяваше едновременно да се грижи за двете деца, подпомагана доколкото това беше възможно от брат си, и да не спира да плаче и да се тресе от ужас. Ребека, уведомена за всичко това, се беше разположила на пода в стаята им и се клатеше напред-назад, притиснала мечето в прегръдките си, и дори сякаш беше неспособна да плаче. Марк от своя страна придържаше Крис постоянно в ръцете си, тъй като новороденото имаше постоянна нужда от майка си, за която очевидно възприемаше Леа.
Или щеше да му се наложи да я възприеме така.
Бяха решили да я кръстят Илейн. Очевидната липса на интерес от Никлас спрямо това осиротяло същество ги беше принудила да й дадат име сами.
Сега всичко беше заглъхнало в мълчание. От баща им беше пристигнала хвърчаща бележка, че е в Лондон, за да уреди погребението, и очаква в шест всички да са на масата. Но, макар да оставаха не повече от пет минути до въпросния час, никой не смееше и да помръдне.
-Ще говоря с него. –Промълви изведнъж Маркъс, но като че ли никой не чу думите му.- Никой не е готов за семейни вечери сега. Няма за какво да ни мъчи.
Но не беше познал. Никлас се беше прибрал по-рано и веднага се беше насочил към стаята, в която се бяха събрали. Лицето му беше безизразно, гласът му – строг и нетърпящ възражения. В погледа му нямаше нищо.
-Леа. –Повика я и момичето вдигна поглед от Илейн към него.- Слизай веднага да приготвяш вечерята. Останалите до петнайсет минути да сте долу.
Марк се изправи, оставяйки Крис на леглото, и промълви равно срещу баща си:
-Леа трябва да се грижи за дъщеря ти, а ти можеш и сам да си приготвиш вечерята. Останалите явно не сме гладни.
Никлас изгледа сина си косо и промълви строго, но не и гневно:
-Лейла е вече жената в семейството. И също както майка ти и тя може да се справя чудесно с всичко това. Няма да се счупи.
Момчето понечи да отвърне, но Леа се изправи и, приближавайки се към него, сложи ръка на гърдите му, мълвейки:
-Марк, недей.
В очите й вече нямаше сълзи, напротив, те бяха сега просто изпити и уморени. Ръцете й обхванаха по-здраво телцето на съществото и тя, все така свела поглед, мина покрай баща си, който й направи път на вратата. Едва тогава погледът на Никлас се строполи отново върху този на Маркъс.
-Детето е твоя дъщеря, не наша. –Прошепна равно момчето и допълни.- Редно е ти да се грижиш за нея, не ние.
-Тя има нужда от майка. –Отвърна провлачено Никлас и допълни.- До петнайсет минути ви искам в трапезарията. Вземи и наследника си със себе си, не искаме нещо да се случи с нещо, докато ни няма, нали?
Марк не отговори, а Никлас се отдръпна от вратата и се изгуби в коридора. Едва тогава момчето клекна до Ребека и ощипа едната й буза, усмихвайки се тъжно:
-Ей… Всичко ще се оправи, нали знаеш? –Момичето кимна енергично, но отказа да го погледне в очите. Едва тогава Маркъс откри топлата й ръчичка и й помогна да се изправи.- Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Не повече от десетина минути по-късно Маркъс внимателно затвори вратата на трапезарията и, обръщайки се, вдигна поглед към намиращите се в нея.
Ребека придържаше несигурно Крис в ръцете си и нервно се опитваше да го успокои. Очевидно детето не беше свикнало да стои в толкова неуверени обятия. Самият му плач беше повече от оправдан, тъй като Ребека беше забравила да поддържа главата му, а и отчаяния рев на Илейн го предразполагаше към неспокойствие.
Самата невръстна сестра на Маркъс беше оставена в легълцето до масата и дереше отчаяно гласните си струни. Лейла, разкъсана между нуждата да привърши с готвенето и инстинкта да й обръща внимание, не успяваше да свърши нито едното от тях успешно.
В същото време Никлас се беше разположил спокойно на централното място на масата и четеше спокойно вестника си, игнорирайки проблемите, с които двете му дъщери се опитваха да се преборят.
Маркъс махна с магическата си пръчка и за части от секундата яденето, над което Леа се суетеше, се озова в чиниите на масата. Игнорирайки баща си, за да не си позволява да се ядосва, се насочи към Ребека и протегна ръце към детето. Но точно когато пръстите му обвиха телцето на Крис, гласът на Никлас, спотаил се някъде измежду зъбите му, градира в последвалите му равни думи:
-Остави я да се оправя с детето, Маркъс, престани да бъдеш такъв непоправим женчо! Особено предвид това, което имам да ти казвам днес.
Маркъс не отговори. Ръцете му, застинали за миг пред думите на баща му, се размърдаха отново и, избягвайки ококорения поглед на Ребека, той вдигна Крис и се зае да го успокоява. Сядайки на мястото срещу баща си, Марк прикани с поглед Леа да вземе Илейн и да седне. Едва след това вдигна очи към Никлас и застина така, безмълвен, нежелаещ да казва каквото и да е.
Мъжът остана няколко секунди загледан в дръзкия му поглед, а после сви вестника и облегна лакти на масата. Ребека седеше обездвижена, свела поглед към ръцете в скута си, Лейла до нея се опитваше да успокои Илейн и да секне плача й. Но двамата така или иначе не го чуваха.
-Погребението ще бъде утре в девет часа сутринта. –Промълви изведнъж Никлас и всички освен Маркъс се взряха в него.- Но тъй като след това заминавам, ще трябва да уредим някои въпроси.
Момчето продължи да се взира в Крис, който в противовес с настроението, обсадило семейството, жизнерадостно се забавляваше с това, че му бяха обърнали внимание.
-Значи реши да офейкаш? –Попита Марк равно и допълни, вдигайки лениво и бавно поглед към баща си.- Реши, че сега е идеалният момент да ни оставиш да се оправяме сами?
-Майка ви почина, Марк. –Отвърна Никлас рязко и някак отбранително.- Ти си вече достатъчно голям, за да бъдеш глава на семейството, а аз осъществих моя дълг към рода ни. Сега той е твой.
Маркъс поклати глава, продължавайки да го гледа право в очите, и отвърна тихо, почти шепнешком:
-Аз съм женен за сестра си, татко… Доколко способен съм да опазя рода ни е твърде съмнителен въпрос.
-Крис е повече от здрав. –Възмути се Никлас.- Щом можеш да имаш един жив и здрав син от сестра си, можеш да имаш и…
-Не сменяй темата! –Изсъска Маркъс, неспособен да сдържа повече гнева си.- Той няма нищо общо! Той е изключение!
Никлас остана няколко секунди загледан в сина си. В следващия момент обходи с поглед всички останали и очите му се насочиха към разтреперилата се Лейла. Погледът й беше забит в детето, клепачите й потрепваха, а пръстите около телцето му нервно оправяха отново и отново гънките на одеялцето. Едва след като съзря всичко това, Никлас извърна отново очите си към Марк и промълви бавно:
-Ще трябва да измислиш начин да се справиш с това. Сега всичко това е твоя отговорност, не моя.
-Дъщеря ти също ли е наша отговорност? –Почти извика насреща му Маркъс.- И тя ли е?
-Сигурен съм, че ще успеете да…
-Мерлин, ние сме деца, по дяволите! –Разкрещя се Маркъс, изправяйки се неусетно на крака. В същия момент под виковете му малките се разреваха отново, а Бек и Леа вдигнаха ужасени погледи към него.- Очакваш от нас да отгледаме сами две бебета? Очакваш от петнайсетгодишната си дъщеря да кърми детето, заради което уби майка ни? Очакваш да спя с нея и да ни се родят здрави деца? Очакваш въобще да оцелеем? Ти си луд…
Последните думи бяха изречени тихо и невярващо. Кървавият поглед на Маркъс не беше трепнал – също както мисълта за това, че всички устои в света му се рушаха с всяка следваща секунда, се бе всякла като отрова толкова силно в съзнанието му, че едва ли някога щеше да може да я изкорени. Нямаше, просто нямаше как да приеме всичко това. Беше невъзможно да се случва точно в неговото семейство – да, родителите му имаха изкривени представи за добро и лошо, но това не беше ужасно спрямо тях, беше гибелно. Маркъс прекрасно осъзнаваше, че дори Леа да успееше да се справи с децата, дори той да имаше достатъчно време да се занимава и с тях, и с Бек, дори да съумееше да открие начин да се разпорежда с къщата и живеещите в нея, просто нямаше как да открие средствата за всичко това. След като в последните дни бяха стигнали дъното във финансово положение, сега беше напълно идиотско да бъдат изоставени по този брутален начин от единствения човек, който имаше свободното време да се захване с някаква работа. А и как беше въобще възможно за Марк да си намери работа, след като не можеше да бъде част от мъгълския свят, а никой уважаващ себе си магьосник нямаше да поиска да си има вземане-даване с чистокръвен.
-Марк точно ти трябва да си достатъчно наясно с финансовия проблем вкъщи. –Отвърна Никлас сякаш на мислите му и продължи бавно и монотонно, мъчейки се да запази спокойствие.- Отивам в Шотландия, не ви наускам завинаги. Мой далечен братовчед, живеещ там, ми предложи работа, чието заплащане ще успее да покрие нуждите на това семейство. Знаеш, че някой трябва да тръгне на работа, а сега вече е твоето време да се разпореждаш тук.
-Вземи си детето с теб тогава! –Изсъска Маркъс, побеснял, и посочи с пръст вързопа в ръцете на Леа, който продължаваше да пищи пронизително. Лейла, чувайки тези му думи, изгледа Маркъс сякаш го виждаше за пръв път.- Тя е твоя грижа, не наша! Нали заради нея уби майка ни?
-Маркъс… -Протегна се към ръката му Леа, но той отби безумно порива й.- Илейн е наша сестра.
Той дори не я чу. В онези кратки минути цялото му съзнание беше заето да следи думите, жестовете и действията на мъжа отсреща. Очакваше от него да реагира, да обори последното му обвинение, да кажеше нещо, което щеше да може да го оправдае. Маркъс се надяваше на всичко това, макар и да знаеше, че нямаше как да се случи. Нямаше логично обяснение на действията на Никлас – никога не бе имало. Те бяха родови актове – бяха също толкова първични и безсъзнателни, колкото животинските. Никлас нямаше как да му отговори логично, ако го направеше – то със сигурност щеше да бъде лъжа. Просто защото нямаше нищо логично в това, което се случваше в дома на Флинт – никога не бе имало и, ако Маркъс преоткриеше в себе си тази наследствена безсъзнателност, никога нямаше и да има. Но това в никакъв случай не беше способно да го откъсне от надеждата.
Марк чу нечие задъхано свистене и обърна поглед към сестрите си. Докато Леа стелкаше твърде смело и двама им с Никлас, Ребека се беше свила на стола и едва успяваше да укротити пристъпа си на бездиханност.
-Отивайте си в стаята! –Промълви сякаш не измежду собствените си устни.- Вземете и Крис с вас.
Но преди двете да се изправят и той да подаде на Ребека детето на Леонард, Никлас заговори отново – този път по-твърдо и високо:
-Никъде няма да ходят, Маркъс. Докато съм още тук аз залагам правилата, а и сестрите ти са достатъчно големи, за да не бъдат пазени от тях някакви семейни тайни.
-Добре, татко. –Отвърна му презрително и кимна към двете им.- Защо тогава не им кажеш какво точно направи на майка ни?
Никлас издържа спокойно отвратения му поглед и едва тогава се загледа за миг в двете момичета, които отново се бяха свили и бяха свели глава:
-Направил съм това, което е било доброто за семейството. Не виждам нищо грешно в това.
-След като си бил толкова добър и след като не желаеш да ги щадиш, можеш просто да им кажеш. –Обади се отново изпод стомаха му тихият, треперещ от гняв глас на Маркъс.- Хайде, нали животът им няма цена, нали тези неща са нормални и могат да се случат на всяка една от тях? Нали ти, като един горд мъж с много власт и много… -Маркъс направи кратка пауза и довърши още по-отвратено.- …разум, струваше повече от майка ни и със сигурност струваш повече от тях? Защо тогава не смееш да им кажеш точно какво направи? –Маркъс замлъкна за миг, но отговор не последва. След като осъзна, че Никлас в никакъв случай не смяташе да сподели това, което беше направил пред очите на сина си, той довърши.- Защо не им кажеш как дори не я остави да умре като човек и как после дори не погледна причината да го направиш? Защо?
Тишината, която се спусна в стаята заедно с потъващото на запад слънце, обхвана трапезарията също толкова гороломно и рязко, колкото мракът се спусна отвън. Тихият стон на тишината сякаш отекна за миг в съзнанията на присъстващите и се загнезди в тях завинаги. Миг по-късно нямаше вече и помен от предишното измамно слънце – всичко беше обхванато от тъмнина, която безумно се спусна по трахеята на душата и замръкна някъде под стомаха.
С едно замахване на пръчката на Никлас, свещите в стаята лумнаха. Маркъс присви очи пред заливащата го изкуствена светлина, а лицето му в миг се вкамени, неспособно да изрази каквато и да е негова емоция. Такива вече нямаше.
-Утре заминавам, Марк, и ти по никакъв начин не можеш да промениш това. –Промълви грапаво и присви тъмните си очи срещу сина си.- Някой ден ще успееш да разбереш действията ми, но засега за теб е още рано. Ако след двайсет години си на същото мнение, тогава ще ме обвиняваш. Но засега нямаш това право.
-Аха. –Прошепна Маркъс замаяно и се усмихна невъзмутимо.- Разбирам сега каква е работата. Добре, така да бъде.
Обхвана по-сигурно телцето на успокоилия се и унесъл Крис, а после мълчешком излезе от трапезарията. Насочи се замаяно към спалнята и, оставяйки вече заспалото в ръцете му дете в креватчето, отвори прозореца и се качи на покрива. Няколко миг по-късно се оказа прегънат на две върху поизбелелите керемиди на къщата с поглед, вперен в далечината отпред. Стаята гледаше към малкото задно дворче и безумно зелените за късното лято гори на Съри. На хоризонта не изникваха нито покривите на къщите в Ледърхед, нито домовете на чистокръвните, отделени разумно от останалите. В далечината не се виждаше нищо – само безумната в сравнение със севера зеленина на юга. Отпред всичко течеше, променяше се с всяка следваща секунда, но продължаваше да удържа на ударите на есента. Това трябваше да направи и той.

Няколко часа по-късно от зеленината не беше останало нищо – всичко беше потънало в катран. Упоен от душния му дим, Маркъс все още седеше на покрива на къщата си и сякаш не можеше да помръдне. Някакви тихи звуци прелитаха от време на време през съзнанието му, но никой от тях не се задържаше достатъчно дълго, че да може да го осъзнае. Защото в онези моменти всичко бе безумно празно – бездънно, глухо, мрачно празно.
Лейла отвори прозореца на спалнята едва когато наближи полунощ. Подаде се леко навън и, съзирайки го, хвана с топлата си ръка неговата, подканяйки го да влезе:
-Хайде, Марк, късно е вече.
Кимна й замислено и стрелна за последен път липсващия хоризонт с поглед. Едва след това се обърна и влезе обратно в стаята.
Децата спяха, Ребека очевидно се беше одрямала неусетно и се беше свила на кравай на леглото му. Единствено Леа, която очевидно досега беше разтребвала къщата, намирайки си работа, докато той решеше да се върне, все още беше будна.
Марк се взря в нея – в чертите й кънтеше спокойно примирение – тя не искаше да се бори, не смяташе да го прави. Явно всички можеха да приемат случващото се, защо само той не можеше? Какво въобще не му беше наред, че приемаше толкова тежко неща, които две по-малки от него момичета приемаха съвсем равнодушно? Нима беше по-слаб от тях?
Леа хвана отново ръката му и го придърпа нежно към вратата, затваряйки я внимателно след двама им. Когато се оказаха сами в коридора, тя се приближи към брат си и прошепна, взирайки се почти нежно в очите му:
-Заведе Ребека при Монтагю тази вечер. Омъжи я за Стюарт, братът на Леонард. Само по документи. Чака те в хола – говори с него.
Маркъс кимна, не особено убеден, че може да възприеме току-що стоварената му информация. След като проследи с поглед как Леа се надигна на пръсти и го целуна по бузата, а после потъна отново в спалнята, се запъти надолу по коридора. Откри баща си сред купчина документи и чаша алкохол – сякаш в хола нямаше нищо друго – всичко беше изчезнало. Бяха останали сами.
Маркъс направи няколко бавни крачки под погледа му и се настани на един стол. Трябваха му няколко минути, за да укроти спускащите се по стените си очи и да вдигне поглед към Никлас. Едва тогава той отдръпна документите от масата и опря лакти на нея, скръствайки ръце.
-Предвид непредвидените обстоятелства трябваше да се уверя, че всичко с нея ще е наред. –Заговори няколко минути по-късно.- Знам, че говорихме за всичко това, но не можех да оставя дъщеря си на произвола на твоите безумни емоции.
Маркъс остана неподвижен няколко секунди, а после попита глухо:
-А сега Ребека ти стана дъщеря, така ли?
-Тя винаги е била моя дъщеря. –Поклати глава Никлас, а после допълни мрачно.- Познавам те, Маркъс, знам точно какво ще направиш, след като си тръгна оттук. Трябваше да имам гаранция – не мога да оставя Ребека тук завинаги. Разходите около нея са ненужни, Монтагю ще се грижат добре за нея, а и в крайна сметка това е за доброто на чистата кръв.
Маркъс се усмихна саркастично и се зачуди коя част от последното изречение на Никлас беше най-абсурдна. Когато успя да овладее пристъпа си на сарказъм, той промълви почти истерично:
-Нямаше нужда да са точно Монтагю.
-Напротив, имаше. –Поклати глава Никлас и допълни.- Те в момента са достатъчно притеснени около проблемите на Леонард, за да се презастраховат чрез Стюарт. Антъни е женен от година, а досега това до нищо не е довело. А и това беше единственият начин да се овъзмездят несполуките на Бет. Разбирателството между фамилиите ни е повече от важно, Маркъс, време е да го разбереш.
-Ако Бет е неспособна да има деца на тази възраст, то идеята Ребека да роди наследника на Монтагю е направо абсурдна. –Процеди Маркъс тихо.- А и човешкото жертване е един много лош начин за извинение, татко.
Никлас се усмихна слабо срещу него и промълви:
-Договорката ми с Монтагю е напълно формална – Ребека ще остане тук колкото е нужно, за да порасне. Но когато това се случи, ти няма да можеш повече да я задържаш и те ще я вземат. Всичко това е напълно нормално, затова и няма за какво да се бунтуваш. Примири се, Маркъс, не всичко в този свят е под твой контрол.
Младежът се изправи и остана няколко мига, загледан в баща си. Едва след това той отвърна глухо „Прав си, не е.” и излезе мълчешком от стаята.

На другия ден всичко изглеждаше безумно спокойно. Никлас беше избрал най-икономичният възможен вариант и, след като тялото на Констанца беше кремирано, заровиха урната в най-тесен възможен кръг. На Уилям беше решено да не се казва нищо, Бет беше привикана в къщата, но освен мъжа и четирите му деца нямаше никого. Не бяха викнали дори свещеник – нямаше нужда от тази показност. Никлас просто издълба дупка в двора, близо до останалите гробове, и закопа вътре праха на съпругата си. Дори нужната емоция липсваше – само Ребека подсмърчаше задавено и се притискаше по-силно в прегръдките на Бет. Другите останаха пасивно-спокойни.
Не повече от половин час по-късно Никлас напусна къщата, прегръщайки децата си едно след друго. Само Маркъс остана обездвижен пред неправдоподобната емоционалност на баща си и безмълвно отказа да стане част от това псевдо-сантиментално събитие. Едва след като го изпратиха с поглед четиримата се събраха в хола. Ребека все още подсмърчаше и се задавяше, а Бетъни внимателно и мълчаливо се опитваше да я успокои.
-Трябва да заведа Ребека при лечителя. –Промълви няколко минути по-късно Маркъс.- Не е нормално да се задъхва така.
Лейла поклати глава и обърна поглед към него, казвайки приглушено:
-Това е от стреса – едва ли е нещо сериозно.
-И въпреки това трябва да проверим. –Отвърна Маркъс и замлъкна за миг. Имаше странното усещане, че е длъжен да каже нещо, че сестрите му очакваха да го направи. Затова се размърда нервно на креслото и се обърна към Бетъни.- При теб всичко наред ли е? Смисъл, с Леонард… вие…?
-Не. –Отвърна му сухо момичето и допълни.- Имам достатъчно проблеми с родителите му, за да ми е притрябвал и той.
Маркъс кимна и сведе леко глава. Странно как преди по-малко от година момичето, което преди беше най-усмихнатото и наивно-щастливо отроче на семейство Флинт, сега говореше толкова информативно и отчуждено за живота си. Бет нито се беше зарадвала на новите членове в семейството, нито се беше натъжила от смъртта на майка си. Напротив, тя беше безумно безчувствена и бездушна. Сякаш дори идеята за мъртвото дете не я разтрисаше вече, не я натъжаваше, не я развълнуваше, камо ли да я разплаче. В съзнанието на Бет нямаше място нито за гняв към Леонард, защото я беше изоставил, нито за болка по детето, нито за страх пред възрастните Монтагю. В онези мигове на Маркъс му се струваше, че дори Монтагю да пожелаеха да я наранят физически, за да се разплатят за неспособността й да роди здрав наследник, тя нито щеше да се противи, нито щеше да се развълнува от това. Като че ли вече всичко наоколо нямаше значение. И ако това можеше да се случи именно с Бетъни, то нямаше кой да го избегне.
-Разбра за Ребека, нали? –Попита Маркъс бавно и внимателно, взирайки се в сгърченото същество на момичето.
-Викнаха ме в кабинета, защото казаха, че аз съм причина за това и трябва да присъствам. –Отвърна Бет тихо и допълни.- Това е само формално, Маркъс, няма какво да се притесняваш за нея. Докато не свършат с мен, никой няма да се заеме с Бека.
Маркъс потрепна за миг пред лошото предчувствие, което насаждаше в него използвания от Бет глагол, а после сведе леко поглед, мълвейки:
-Не бих им позволил да ти направят нещо, Бет, знаеш го.
-Моята вече мина. –Усмихна се иронично и допълни.- Имах един шанс и го пропилях. Сега каквото и да се случи, то няма да бъде несправедливо.
-Нищо няма да се случи нито с теб, нито с Ребека. –Преглътна болезнено и вдигна поглед към Бетъни отново.- Гарантирам ти го. Само искам да ми обещаеш, че когато се наложи Монтагю да я вземат, ще се грижиш за нея. Ако не си ти, там няма кой да го направи.
Бет кимна замислено и остана за миг така. В следващия момент се откъсна от хватката на по-малката си сестра и се изправи, закопчавайки палтото си.
-Няма ли да останеш днес тук? –Попита я малко стреснато Леа и се изправи, за да я спре.- Те едва ли ще имат нещо против – майка ни почина. Няма да те…
Бет махна с ръка и поклати глава:
-Дали ще се върна при тях днес или утре е практически все едно. При всяко положение ще трябва някога да се озова отново там.
След като прекара една минута в мълчание и хапане на устните си, Бет се приближи до креслото, в което се беше разположил Маркъс, и се наведе, целувайки го по челото и усмихвайки се:
-Сега вече, Марк, ти си един от тях. –А после се усмихна иронично и допълни, преди да излезе от къщата.- Сега вече си длъжен да си като тях. Какво ще направиш?