2078 - the begginging

Автори:

• Йоана Димитрова
  Лидия Кондова
  Албена Димитрова
  Христина Манолова
  Виолета
  Елена Чаушева

2078 година. Годината на промените.
Бяха минали много лета от възхода и падението на Лорд Волдемор. Имената на победителите и победените бяха останали единствено в учебниците по История на магията, които учениците в Хогуартс вяло и с досада обгръщаха тъй рядко в онези дни. Мирът между магьосниците и хората бе възобновен, по надежди на хората, завинаги. Множество старинни книги за Черна магия бяха унищожени, също толкова предмети. Домът на Слидерин в Хогуартс бе закрит, обвинен в пропагандиране на дискриминационни емоции и осъден на гибел от Министерството на Магията.
Бившите смъртожадни бяха умрели в Азкабан или в немилост. Множество чистокръвни фамилии се бяха отрекли от имената, честта, парите, кръвта си дори, бяха се сродили с мъгълокръвните и бяха създали едно миксирано общество, в което не съществуваше кръвна дискриминация и омраза. Бяха унищожили миналото си.
Други, заключени между омразата на обществото, бяха погинали в забвение.
От чистокръвните семейства бяха оцелели единствено шест – Монтагю, Флинт, Малфой, Нот, Цабини и Розие. Прикрепяйки се здраво един към друг, тези родове имаха тежката задача да опазят кръвта си, възпрепятствани от старинна магия да търсят подобна алтернатива извън пределите на Кралството. След вековното сношаване на тези семейства помежду им, множество от наследниците се бяха раждали нездрави и бяха умирали в ранна възраст или бяха оцелявали, но лишени от магическите си способности. Това, което ги крепеше през годините, беше силната им сплотеност. Пред вероятността от погубване на рода за този един век не се бе родил един родоотстъпник и нито един предател. Нямаше да се случи и сега.
Защото, въпреки бедността, въпреки тежестта на общественото мнение, въпреки липсата на работа и привилегии, тези шест фамилии знаеха, че имат мисията да опазят единственото, което не им бе отнето и което никога нямаше да предадат – кръвта си.
Конфликтът бе достигнал своята кулминация. Бе настъпило време за промяна. И те нямаше да отстъпят – нито пред краха, нито пред смъртта си.

Автор: Лидия
Семейство Флинт
Никлас - баща, 39 години
Констанца - майка, 30 години, безмощна

Деца (по реда на раждането):
1. Маркъс - 17 години
2. Лейла - 15 години, безмощна
3. Бетани - 13 години, безмощна
4. Ребека - 11 години, безмощна
5. Уилям - 10 години
6. Хали (мъртва)
7. Уолтър (мъртъв)

Маркъс Флинт
Роден: 15.12.2060
Години: 17
Цвят на косата: Тъмнокафяв
Цвят на очите: Тюркоазен (светлосин)
Дом в "Хогуартс": Хафълпаф
Характер: Сприхав и консервативен спрямо традициите.




Автор: Албена
Семейство Монтагю
Робърт – баща, 41 години
Елена – майка, 35 години

Деца (по реда на раждането):
1. Леонард – 21 години
2. Лусия – 21 години
3. Джейн – 18 години, Безмощна
4. Антъни – 16 години
5. Оливия (мъртва)
6. Стюърт – 10 години, Безмощен

Леонард Монтагю
Роден: 11.09.2056г.
Години: 21
Цвят на косата: Черен
Цвят на очите: Тъмно кафяви
Дом в “Хогуартс”: Хафълпаф
Характер: Често спокоен и трезвомислещ, но избухванята му са силни и продължителни.





Автор: Христина
Семейство Розие
Едгар – баща (мъртъв)
Амелия– майка, 32 години

Деца:
1. Едмънд - (мъртъв)
2. Дерек – 19
3. Шарън - 17
4. Никол – 13
5. Изабел – 12, безмощна
6. Айрин (мъртва)

Дерек Розие
Роден: 21.06.2058г.
Години: 19
Цвят на косата: Кестенява
Цвят на очите: Светлокафяви
Дом в “Хогуартс”: Рейвънклоу
Характер: привидно безразличен, но не примирен, рядко се налага с влияние




Автор: Виолета
Семейство Малфой
Абрахас - баща, 38 години
Синистра- майка, 33 години

Деца (по реда на раждането):
1. Скорпиус -17 години
2. Алина - 16 години, безмощна
3. Роджър -13 години, безмощна
4. Беатрис -5 години
5. Нарциса – (мъртва)
6. Тайлър - (мъртъв)

Скорпиус Малфой
Роден: 25.03.2061
Години: 17
Цвят на косата: рус
Цвят на очите: синьо-сиви
Дом в "Хогуартс": Хафълпаф
Характер :Избухлив,горделив,със слабост към нарушаване на правилата.




Автор: Елена
Семейство Нот
Баща - Едуард 40 години, безмощен
Майка - Анастасия 32 години

Деца (по реда на раждането):
1. Тиодор – 19 години
2. Едгър - 17 години
3. Вероника - 12 години, безмощна
4. Филип - 11 години, безмощен
5. Миранда (мъртва)

Тиодор Нот
Роден: 24.09.2059
Години: 19
Цвят на косата: Черен
Цвят на очите: Зелени
Дом в "Хогуартс": Рейвънклоу
Характер: Затворен, мрачен и мрази традициите




Автор: Йоана
Семейство Цабини
Питър - баща, 40 години
Елизабет - майка, 31 години

Деца (по реда на раждането):
1. Самюел - 17 години
2. Катрина - 16 години, безмощна
3. Ерик - 13 години
4. Брайън - 9 години, безмощен
5. Ирен – (мъртва)
6. Джордж (мъртъв)

Самюел Цабини
Роден: 01.02.2061
Години: 17
Цвят на косата: черен
Цвят на очите: пъстри
Дом в "Хогуартс": Рейвънклоу
Характер: Спокоен, почти нищо не може да го изкара извън нерви или да го учуди. Последователен и разумен, инат.

-Махни се веднага от мен! –Изсъска в гнева си и отблъсна ръката, която, треперейки, бе намествала папийонката му.
Маркъс обърна кървавите си очи към разнебитеното и ръждясало златно огледало и откъсна рязко погледа си от него.
-Това е грешно, разбираш ли? Неправилно е, да ви вземе Мерлин! Няма да го направя!
Бледата госпожа Флинт закърши отчаяно ръце и изтри нервно очите си, които за миг се бяха напълнили със сълзи.
Тя беше преждевременно остаряла тридесетгодишна жена с матово лице и множество бръчки по него. Тюркоазените й очи, които все по-често се пълнеха със сълзи, сега го наблюдаваха с някаква смесица от съжаление и укор. Тъмните, кехлибарени коси се спускаха на талази по оголените от старата вечерна рокля рамена. Луничките по кожата й само още повече засилваха усещането за болнавост и слабост на съществото отпред.
Маркъс отдавна знаеше, че майка му бе безмощна. Самият той като малък се бе страхувал от възможността и той да се окаже такъв. Но бе извадил късмет за разлика от сестрите си Лейла, Бетани и Ребека. Единствено Марк и малкият Уилям бяха проявили магьосническите си способности дотук. И, съдейки по възрастта на момичетата в семейство Флинт, щяха и да си останат единствените.
В тези години на борба за кръв и сили, семейството имаше щастието да притежава две деца, които да наследят името, здравето и магическите сили на баща си. Две силни и необяснимо витални момчета съответно на седемнайсет и десет години. В другите пет рода това бе рядко и бленувано чудо, тъй като в семейните гробници сега имаше повече детски трупове, отколкото възрастни. Погребването на невръстно дете бе част от ежедневието на чистокръвния магьосник в Англия, за разлика от раждането на здраво такова. Самият Маркъс бе привикнал с тези тъжни шествия, водени от миниатюрни ковчежета и разбити надежди за бъдещето. Самият той бе носил единствено две подобни ковчежета – на сестра си Хали, която бе починала на четири, и на брат си Уолтър, който се бе поминал две седмици след раждането си. Вече дори не можеше да скърби за починалите деца – дотолкова бе част от ежедневието му, че го бе възприел като нормален развой на събитията. Същото важеше и за останалите.
Но имаше нещо, което Маркъс никога нямаше да приеме. И то се случваше именно в онзи ден.
-Не, вие сериозно не сте наред! –Ядоса се Маркъс пред слабостта на майка си.- Не мога да го направя! Това е… абсурдно е…
Дори сам не можеше да намери думи за негодуванието си. Маркъс бе просто своенравно и на моменти закоравяло откъм ударите на живота седемнадесетгодишно момче с тъмнокафяви коси и тюркоазени очи. Имаше високо и стройно телосложение, подкрепено от леко самонадеяното и насмешливо изражение на лицето си. Бе наследил правите черти на баща си, въпреки че яркосиния поглед, който сякаш бе взел от майка си, бе характерен както за него, така и за всичките му сестри и Уилям. В мигове на себичност Маркъс с охота отбелязваше, че поне, за разлика от останалите, бе избегнал луничките, опасващи цялото лице и части от раменете.
Като цяло Маркъс не приличаше по характер нито на баща си, нито на майка си. Докато господин Флинт бе прекалено зает с това да се опитва да опази остатъците от семейното богатство, за да се радва на живота си, съпругата му лесно можеше да се нарече саможива. Макар и отгледала и петте си деца от самото им раждане (в онези дни средствата не стигаха за прислуга), Констанца предпочиташе собствените си компания и скръб. Отдавайки се на болката си, тя се бе състарила преждевременно и неусетно бе забравила удоволствието от живота. Бе се озлобила към него и го бе отрекла.
Маркъс не приличаше на тях. Той бе жизнерадостен и лековерен по характер младеж, който никога не се примиряваше със загубата и на моменти искреността на характера му преминаваше в сприхавост. В частност, Марк беше един от малкото в онези дни, които не желаеха да се примиряват с положението и бленуваха тази промяна, която щеше да върне славата, богатствата и могъществото на своите родове.
Но в онези дни тези идеи тепърва покълваха в корените на съзнанието му.
-Престани да се глезиш! –Мигновено се ядоса Констанца и присви очите си.- Ще направиш това, което е редно. Никой не го прави по желание.
-Мерлин, тя ми е сестра! –Изкрещя Маркъс вън от себе си от гняв.
Майката остана миг-два загледана в сина си, а после поклати глава и промълви глухо:
-Баща ти ми е първи братовчед.
-Но не ти е брат! –Допълни Маркъс ядно.- В крайна сметка, никъде не е казано, че трябва да се оженя, веднага щом навърша пълнолетие. Ще почакам известно време и ще се оженя за Никол – тя е с четири години по-малка от мен, а и ми се пада… втора братовчедка, нали? Поне ще знам, че не си лягам до СЕСТРА СИ!
-Никол ще се омъжи за брат ти. –Отбеляза жената сухо.- Бракът е уреден, още откакто Уилям се роди.
-Добре, де, която и да е друга!
-Бетани или Ребека предпочиташ? –Ядоса се Констанца и рязко придърпа сина си, оправяйки папийонката му и нареждайки глухо и насечено от гняв.- Ако имаше момиче, което да не е обещано на някого, щяхме да те оженим за нея, бъди сигурен. По твое време се родиха няколко момчета, но много малко момичета. Въобще имаш възможността да се задомиш, само и единствено защото сестрите ти са безмощни и всички предпочетоха другите момичета! Ако не беше чепатият ти характер, може би нямаше да се стигне дотук!
Маркъс отби за втори път ръката на майка си, като този път я задържа за китката до лицето си. Впивайки ядосания си до болка поглед в очите й, от устните му се откъсна само хриптящото:
-Махни се от стаята ми! Веднага!
Жената гневно издърпа ръката си и, присвивайки очи срещу него, го дари с цялата ненавист, с която я изпълваше безизходицата и недоволството му спрямо нея. В следващия миг от нея нямаше и следа.
Маркъс остана няколко секунди, загледан обезумяло във вратата, а в следващия миг изрита така огледалото, че то се стовари и се счупи на парченца. Едва тогава Флинт се строполи на креслото и, притискайки ръка към челото си, затвори очи и застина така.
Няколко минути по-късно на вратата се почука и някой влезе вътре. Маркъс, познавайки го по дишането и стъпките, дори не отвори очите си.
-Разполагай се. Добре дошъл на най-долното кръвосмешение на века! –Промълви саркастично и въздъхна уморено.
Леонард, който, все още смръщен, наблюдаваше приятеля си, постоя няколко секунди безмълвен, а после попита глухо:
-Какво ще правиш?
-Какво се очаква от мен да направя? –Възкликна Маркъс отчаяно и отвори очи, впервайки ги в тези на Монтагю.- Ако не го направя, се превръщам в родоотстъпник. Ако го направя, се превръщам в някакво долно човекоподобно, което дори няма смелост да се противопостави на всичко това! Кажи ми какво да правя! Да предам рода си или да предам онази част от съзнанието ми, която все още осъзнава, че това е… ужасно, жестоко, противно, долно… Какво?
Леонард седна на ръба на леглото и жалният стон на пружините отекна в сумрака. Сведе поглед към краката си и промълви мрачно:
-Ясно е какво трябва да направиш и какво ще направиш. Просто трябва да го приемеш.
-Ти би ли го приел? –Рязко вдигна очите си към него Маркъс и за миг сякаш въздухът помежду им замря.
Едва няколко секунди по-късно Леонард прекъсна очния контакт и се изправи с едно ловко движение.
-Дойдох да ти кажа, че всички те чакат, за да започне церемонията.
Маркъс кимна едва-едва и вдигна пръчката си, мълвейки срещу счупеното огледало „Репаро”. В следващия миг от пораженията на гнева му не бе останала и следа.
-Слизай. –Промълви към Леонард и допълни задавено.- Ей сега идвам.
-Няма да се върна без теб. –Отвърна Монтагю и потупа приятеля си по рамото.- Хайде, колкото повече го мислиш, толкова по-зле ще става.
Маркъс кимна отнесено и, изправяйки се, премина покрай Леонард и заслиза надолу по стълбите.
Почувства се като животно, което всички приятели и роднини дружно и тържествено изпращаха на заколение. Някакви хора го тупаха приятелски по рамото, докато си прокарваше път през множеството, мълвяха му поздравления, които съзнателно не можеше да чуе. И през тази дълга и ужасна минута Маркъс за първи път осъзна колко всъщност жестоко бе съществуването им – не заради смъртта, не заради слабостта и болнавостта, а именно заради това, което причиняваха на здравите и читавите. Не за начина, по който си отиваха от този свят, а за начина, по който съществуваха в него.
Бе късна зима и бе невъзможно сватбата да се състои в двора на къщата. Затова и цялото пътешествие на Маркъс завършваше именно в края на трапезарията, сред един свещеник, една нисичка фигура, трепереща под удара на общото вълнение, и няколко шаферки и кумове.
Флинт застана до бялата фигура и, отказвайки да извърне поглед към лицето й, се загледа отнесено в падрето. Леонард, който го бе следвал по петите през множеството, мълчаливо зае мястото си до другите кумове и застина така.
Всичко започна с пошла и ужасяваща реч на свещеника за любовта и семейството и продължи с дългите хвалби за Господа. Маркъс, който с ужас следеше цялото това опорочаване на всичко свято, усети тялото си вкочанено и настръхнало от паника и отвращение.
Лейла тогава бе едва на петнадесет години. Съзнанието за това, което се случваше, я караше смирено и ужасено да рони сълзи, притискайки хлиповете с цялата сила на хладнокръвието си. Макар и да не я виждаше, Марк знаеше колко всъщност лабилна бе. Единствено по трептенето на тялото й можеше да разбере именно колко ужасно бе всичко това и за нея самата. Но този път Маркъс не можеше да я успокои, не можеше да я утеши и не можеше да реагира на болката й. Не и сега.
Спомни си за всички онези години, които бяха прекарали заедно – бяха играли на зелената поляна отпред, бяха се боричкали в снега, бяха се карали за някакви несъществени неща, също както всички други деца. Спомни си слабо как, когато бяха съвсем малки, бе ревнувал родителите си от нея. По-късно, когато Бет се роди, инфантилно бе решил, че е по-правилно да ги ревнува от нея. И именно оттогава бе възприел Лейла като най-близко същество в това семейство. Едва на шест той се бе грижил за нея с толкова внимание и братска любов, с колкото невинното му, детско сърце бе съумяло да се пребори. Бе я водил навсякъде със себе си – от игрите на криеница с останалите до нощните заведения и купоните години по-късно. Когато бяха в училище, я бе защитавал от нападките на другите ученици, които изконно ненавиждаха всеки, родил се с чиста кръв, и го подлагаха на какви ли не мъчения, които в ранна детска възраст тъй силно рефлектираха върху характерите на децата.
Марк бе превъзмогнал всичко това – той бе прекалено самоуверен и прекалено упорит, за да стане жертва на подобен опит за нараняване. Но смехът на Лейла бе замлъкнал отдавна. Сега, години по-късно, Маркъс разбираше защо.
С порастването си бе обикнал и другите си брат и сестри. Но така или иначе в света му нямаше как да съществува същество, което да му бе по-близко от Лейла. Просто нямаше как.
Глухото „Да” отекна в ушите му няколкократно, а после сякаш всичко потъна в тишина. Когато свещеникът се обърна към него, Маркъс също потвърди присъдата си, молейки се всичко да свърши колкото се може по-бързо и да го забрави завинаги.
-Ако някой в тази зала знае причина тези хора да не се съберат, да говори сега или да замълчи завинаги.
„Ние сме брат и сестра… Ние сме брат и сестра… НИЕ СМЕ БРАТ И СЕСТРА!” изкрещя Маркъс в съзнанието си и вдигна кървав поглед към Леонард.
Осъзнавайки обаче, че той бе готов веднага да прекъсне целия този фарс, Флинт поклати леко глава и сведе безпомощно поглед.
Нямаше как да предаде рода си. Бе закърмен с идеите за чистата кръв, за препятствията, през които предците му бяха преминавали, за да опазят именно неговия живот и този на наследниците му. Бе немислимо да предаде целия свят на дедите си, макар и за да спаси онази част от съзнанието си, която все още отсяваше правилното от грешното.
В миг на ярост Маркъс пожела смъртта си. Искаше да го удари гръм, земята да го погълне точно в онзи миг, точно в онази секунда. Искаше всичко да свърши.
Но нищо не се случи. Тишината отекна за последен път в ушите му, а после падрето ги прикани да си разменят пръстените.
-Можете да целунете булката. Обявявам ви за съпруг и съпруга! –Завърши тържествено свещеникът и залата гръмна в аплодисменти.
Маркъс, който се почувства освободен от хорското внимание, се обърна рязко към сестра си и се загледа за миг в нея. Лицето й бе сведено леко надолу, а белият дантелен воал покриваше цялата й коса и части от челото й. По луничавите бузи се стелеха няколко своенравни сълзи. Не можеше да види очите й – те бяха сведени ниско надолу.
Маркъс я дръпна към себе си и я прегърна силно, сгушвайки главата й някъде на рамото си. Устните му докоснаха едва-едва челото й, а едната ръка преплете пръстите си с нейните. В следващия миг, предизвикан от възторжената реакция на насъбралото се множество, Маркъс я повлече след себе си към изхода, последван мигновено от голяма част от шаферките и кумовете – в частност най-близките.
Блъсна с гръб вратата на стаята си и я вдигна на ръце, тъй като почувства, че още малко и щеше да се стовари на земята. Все така придържайки я, Маркъс седна на леглото и притисна Лейла по-силно към себе си. Свободната му ръка откри ръба на воала и той падна на килима.
Момичето обви врата му с ръце и, скривайки лице в сгъвката на шията му, зарида с глас. Именно в този момент на вратата се появиха Леонард, Бетани и Ребека. Момичетата се спуснаха към сестра си и, обгръщайки я помежду си, я принудиха да откъсне хватката си около Маркъс. В следващия миг, осъзнали невъзможността си да я успокоят, двете заплакаха с нея.
Маркъс се изправи от леглото и се приближи до вратата, където бе застинал Леонард. Обърна за миг глава към сестрите с, а после излезе от стаята, последван от Монтагю.

-Няма. Да. Спя. В. Едно. Легло. Със. Сестра. Си! –Изсъска насечено и удари юмрук в стената от злоба.- Ти трябва да си луда, за да искаш това от мен, майко!
В стаята бяха единствено Костанца, Маркъс и Леонард. Гостите се бяха разотишли, момичетата бяха заспали от омаломощение, Уилям преждевременно бе изпратен в съседната къща, а именно на Малфой, а господин Флинт отново бе зает с месечния бюджет на семейството. Сега, в девет часа вечерта, из къщата кънтяха единствено бесните викове на Маркъс, който дори нямаше сили да обуздае гнева си. Леонард наблюдаваше мълчаливо свадата, колкото да бъде в подкрепа на приятеля си, ако това се наложеше, а другите двама дори не мереха думите си в присъствието му. Той отдавна бе като част от семейството.
-Тя е твоя съпруга. –Контрира го Констанца.
-На първо място ми е сестра!
Жената сведе за миг поглед към краката си и сякаш съвсем забрави за вбесения си син, който още малко и щеше да се нахвърли върху й. След като премисли добре нещата, госпожа Флинт промълви, присвивайки очите си към него:
-Спали сте и преди в едно легло, нищо няма да ти коства…
-Но не и като съпруг и съпруга! –Прекъсна я Маркъс злобно, но жената продължи мисълта си без да обръща никакво внимание на думите му.
-Ще потиснеш за миг характера си и ще спиш с нея! Ти си наследник на вековен чистокръвен род и е дошъл моментът да докажеш, че заслужаваш кръвта си. Това е единственият вариант. След като си вече женен за нея, си длъжен да дадеш живот на наследниците си. И си длъжен да го направиш чрез нея! Или това, или ще ти се наложи да я убиеш. Избирай!
Това беше краят на разговора и Маркъс го знаеше. Рано или късно щеше да му се наложи да последва думите на майка си и да направи това, за което бе роден. Но този ден още не беше дошъл.

Маркъс вдигна на ръце Бет, а Леонард направи същото със спящата Ребека. След като ги отнесоха в стаята им, двамата се разделиха безмълвно и Маркъс се насочи към спалнята си. Легна до Лейла на леглото и я притисна към себе си. Момичето отърка глава в гърдите му в просъница, а после тялото й отново се отпусна.
Маркъс знаеше, че нямаше да заспи в онази нощ. И, въпреки това, продължи през цялото й протежение да изчиства многократно съзнанието си от тежките мисли, които го караха да се отвращава от себе си, от роднините си, че и от целия си свят. Пожела си да заспи и да забрави всичко това, а после се отдаде на съзнанието, че никога нямаше да може да го направи.

-Нека ти помогна-предложи спокойно баща му и започна да оправя реверите на сакото му.Ръцете му се движеха плавно,а лицето му си оставаше все така вкаменено.Пред него синът му трепереше от ярост,а лицето му се бе напълнило с кръв.
-Мерлин,татко,тя е на 35!-изкрещя извън себе си Скорпиус и сви ръцете си в юмруци.
-Знам-отвърна му сухо Абрахас-На мен лично това не ми пречи.Амелия Розие овдовя съвсем скоро и има нужда от съпруг.А ние-ние имаме нужда от наследник.Ясен ли съм?
-Никак даже!Тя се грижеше за мен,когато бях дете.А сега искаш да се оженя за нея.Това е извратено!
-Не ми говори така!-скастри го по-възрастния мъж и го пусна.Скорпиус избълва няколко псувни на висок глас и отиде до прозореца.Извади цигара и я запали,докато потрепваше.
Беше му трудно да приеме факта,че го обричат на ужасен брачен живот.Знаеше от самото си раждане,че трябва да извърши някаква жертва за семейството си,но това беше просто лудост.18 години по-възрастна!Вярно,бившата госпожа Розие беше запазена за възрастта си,но дори това не правеше нещата по-лесни.
Скорипус Малфой не беше от онези,които лесно се примиряваха с нормите,наложени от останалите.Гневеше се лесно,обичаше да се бунтува срещу законите,намираше забавление в това да прекрачва установените граници.Още в Хогуортс бе извършил толкова много неща,кои от кои по-глупави,но не се срамуваше от това.А сега му идеше да потъне в земята от срам!Скорпиус Малфой,наследника на чистокръвна фамилия,да се ожени за вдовицата на Розие!Родителите му от край време му повтаряха,че това ще се случи.Че с пълнолетието му ще дойде и часа за женитба.И Скорпиус го очакваше.Може би си се представяше женен за някоя негова братовчедка,за някоя от сестрите на Маркъс,но не и за вдовицата на чичо му Ерик Розие
-А как да ти говоря?-обърна се след минута-две към баща си и го изгледа на кръв-Как точно да ти говоря,имайки предвид какво ми причиняваш?!
Абрахас Малфой скъси разстоянието между него и сина му за час от секундата.Ръцете му хванаха ризата на Скорпиус и го принудиха да се надигне от перваза.
-Какво ти причинявам,Скорпиус?Искам да се бориш за традициите ни,както аз съм го правил и както твоя дядо,на който си кръстeн,го е правил!Както ние всички сме го направили,както ще го направят и приятелите ти!Това искам и ще го получа.Защото не можеш да обърнеш гръб на семейството и кръвта си,Скорпиус.Без нас ти си нищо.Вразуми се!След 10 минути да си долу.
Тялото на младежът потрепна,когато вратата се затвори със силен шум.Пожела си да изкрещи,но не издаде и звук.Пръстите му се заровиха в косата.Ами Дерек?Какво щеше да каже приятелят му?Не се бяха виждали,откакто бяха обявили новината за сватбата на Скорпиус.Не че го винеше,че не му се обаждаше,но все пак щеше да е хубаво да чуе,че не му се сърдеше.Доведен баща на един от най-добрите му приятели?Мерлин!
„Стегни се”-каза си и си пое дълбоко въздух.Можеше да го направи.Трябваше.Иначе в противен случай щеше да си навлече прекалено много проблеми.Огледа се за последен път и приглади златната си коса назад с малко гел.
После се насочи към стълбите и бавно започна да върви надолу.С всяка крачка осъзнаваше каква грешка беше всичко това,колко извратено и нередно беше и все пак заставяше краката си да вървят към всекидневната.Сватбата щеше да се проведе вътре,тъй като януарският студ отвън не позволяваше друго място.Когато се показа на вратата,всички се бяха събрали.Отляво на бялата арка,сложена пред камината, се бяха наредили трима от най-добрите му приятели,но Дерек го нямаше.Скорпиус въздъхна и премина по пътеката,колкото по-бързо можеше.Срещна окуражителния поглед на Маркъс,който наскоро бе претърпял подобно нещо.Заби поглед в свещеника,без да оглежда дори част от украсата,която майка му и сестра му бяха слагали цял ден.Тържествената музика започна и булката се показа с малки крачки на вратата.Беше спуснала воала си и вървеше бавно,спокойно.Скорпиус не се обърна,за да я погледне,стоеше си все така вцепенен.Единственото му желание беше да избяга,да не му се налага да казва „да”,воубще да не се доближава до госпожа Розие.В момента мразеше всички около себе си заради този фарс,в който му се налагаше да участва.Теодор,който стоеше най-близо до него,го срита в прасеца и приятелят му бързо разбра какво трябва да направи.Обърна се и с мъка подаде ръка на булката.Тя я пое спокойно,заемайки мястото си до него.Свещеникът започна да говори напевно,а Скорпиус наведе глава,взирайки се в обувките си.Не смееше да погледне Амелия,която от своя страна стоеше с високо вдигната глава.Беше висока и стройна жена с тъмнокафява къдрава коса.Не беше много красива,нито правеше впечатление с нещо.А и на Скорпиус досега воубще не му беше хрумвало да я приема като жена.Та тя беше Амелия Розие,майката на Дерек.А не Амелия Малфой,съпругата му.Нейното „да” се чу ясно и високо,без капчица притеснение.Свщеникът се усмихна и погледна младежът.
-А ти,Скорпиус Абрахас Малфой,взимаш ли тази жена за своя законна съпруга?Да я обичаш в богатство и бедност,в щастие и тъга,докато смъртта ви раздели?
Прехапа устна.Моментът на истината.”Мога да го направя”-увери се наум и вдигна поглед.
-Да-каза.Нито една нотка не трепна в гласа му.Нито една жилка по лицето му не го издаде.
-Добре тогава.Обявявам ви за съпруг и съпруга.Можете да целунете булката-Скорпиус се обърна към Амелия и свали булото Лицето й бе толкова спокойно,дори се усмихваше леко.Всички бяха затаили дъг в очакване на действията на младия Малфой.
-Направи го-изсъска му бившата госпожа Розие и младежът инстинктивно се подчини.За една секунда устните му се оказаха върху нейните и после се отдръпна отвратен от себе си.
Залата гръмна от аплодисменти.Скорпиус пусна ръката й в мига,в който усети тази на Тед на рамото си.Хората го прегръщаха,поздравяваха,но светът му се въртеше и нямаше представа къде се намира.
-Честито,братко-усети как тънките ръце на Алина се обвиват около врата му и се усмихна насила.Притисна я до себе си и се засмя.
-Е,поне сега ще ти се махна от главата,мила ми сестричка.
Алина се засмя нежно и отпусна хватката си.След нея минаваха още и още хора,говореха му,някои се смееха,някои бяха сърдити,но всички толкова спокойно.Сякаш преди няколко минути не се беше извършил един от най-ужасните бракове на света.

Празненството приключи късно вечерта.Когато и последния гост се магипортира от портите на къщата,Скорпиус най-сетне почувства спокойствие.Теодор,Маркъс и Леонард останаха до по-късно при него за морална подкрепа.Приятелят им изглеждаше наистина ужасен от това,което се бе случило.Наляха си по чаша уиски и се отпуснаха в креслата до камината.По пода се търкаляха червени панделки със закачени на тях влюбени гълъбчета.
-Е,как се чувстваш като съпруг?-засмя се Теодор и погледна с усмивка към Скорпиус.Малфой му метна убийствен поглед,изхриптявайки.
-Чудесно.Иска ми се да ме удари мълния.-промърмори
-Не е толкова лошо-опита се да го успокои Маркъс-Все пак ти не си женен за СЕСТРА си.
-Лейла поне е хубава.Амелия Розие е на 35 и е..възрастна.Не мога да си я представя като друго освен като майката на Дерек.
-Лейла ми е сестра,глупако.Това е още по-ужасно.А и стига си се тръшкал.Няма да промениш нищо като се цупиш.Приемаш го и толкова.
-Звучиш като баща ми.
-Може би баща ти е прав тогава-въздъхна Маркъс
-Сигурно.Ами Дерек?Не съм говорил с него.Не беше на сватбата,не знам какво мисли за това.
Момчетата се спогледаха.Те също не бяха виждали Дерек от няколко дни и не знаеха как приятелят им приема новината,че Скорпиус му е доведен баща.Никой не му отговори,а Монтагю погледна разсеяно към часовника .
-Става късно-отбеляза той-Трябва да се прибираме,а ти да намериш съпругата си-каза го напълно спокойно,сякаш беше нещо толкова ествествено.
Лицето на Скорпиус се сгърчи.
-Не мога да го направя,Мерлин!По-скоро ще спа на канапето и ще се надявам родителите ми да не стават през нощта.
Криви усмивки се появиха на лицата им.Един по един се изправяха,взимаха палтата си и се насочваха към входната врата.Маркъс остана последен и го потупа окуражително по рамото.Замисли се за миг и после каза:
-Можеш да дойдеш у нас за тази вечер.С Лейла ще спим в нейната стая,така че моята ще е свободна.
Малфой го погледна изненадано,с поглед,пълен с благодарност.
-Наистина ли?Благодаря,Марк.
-За нищо.Знам колко ти е тежко.-усмихна му се и се запъти към вратата.
Скорпиус остана още малко в дневната.Светлината беше изключена и той се чувстваше прекрасно сам,на тъмно.Чудесното време,за да помисли за това,което му предстоеше.Може би утре трябваше да говори с Амелия и да й изясни невъзможността му да спи в една стая,а камо ли в едно легло,с нея.А родителите ти?Те очакват наследник –напомни му едно гласче в главата му.Да,какво щеше да прави с тях?И те можеха да почакат.Не беше нужно веднага да се ражда дете.Разбира се,те щяха да го пришпорват,но този път нямаше да се предаде толкова лесно.Отпи още една глътка от уискито и усети топлината да се прокарва през него.Освен това трябваше да намери Дерек и да му обясни.Приятелят му щеше да разбере,все пак беше просто брак по сметка.Скорпиус не желаеше нищо от това,напротив,но се беше случило.И те трябваше да се примирят,независимо от всичко останало.Да,все пак Маркъс и баща му се оказаха съвсем прави.Всичко в името на чистата кръв.
Не знаеше колко още време е прекарал в седнало положение.Беше задрямал за около половин час,но сънищата не му позволяваха да си почине.Погледна към стенния часовник,който отмери 1 през нощта.Добре.Време беше да напусне имението Малфой за тази вечер.Изправи се бавно и тръсна глава,Русата му коса вече не бе придържана от гел и стърчеше във всички посоки,а ризата и панталоните му бяха измачкани.Грабна палтото си и с огненото уиски в ръка напусна къщата безшумно като мишка.Имението Флинт беше близо,затова на Малфой не му се наложи да се магипортира.Движеше се бавно,а главата му се бе позамаяла от уискито.Когато се озова пред вратата,премисли възможностите си.Стаята на Маркъс се намираше на втория етаж,затова трябваше да измисли някакъв начин да стигне до там.Предцени,че ако не вдигаше шум,можеше да мине и през входа.Приближи се,извади пръчката си и тихо прошепна „Алохомора”.Вратата се отвори с леко скърцане.Направи няколко крачки,когато осъзна,че чува ехото от собствените си стъпки.Проклетите му обувки тропаха.Бързо ги свали и ги скри зад един старинен скрин в антрето.Забърза по чорапи нагоре,едва изкачвайки стълбите.”Третата вдясно”-припомни си.Докато се опитваше да преброи вратите от другия край на коридора се зададе човек.Беше майката на Маркъс-Констанца,която очевидно се бе насочила към кухнята.Скорпиус се прилепи към една от стените и затаи дъх.Помоли се жената да не го усети.Тя,улисана в своите мисли,заслиза спокойно надолу,а Малфой,изпънат като струна до една картина,едва дишаше от напрежение.Не искаше да си представя какво щеше да се случи,ако го беше намерила!Отвори вратата и се шмугна вътре.Както му беше обещал Маркъс,стаята беше празна.Усмихна се и се насочи към леглото.Остави бутилката на нощното шкафче и се отпусна на леглото.Пухената възглавница го предразположи и той много скоро заспа.

Очите му се преместиха от майка му към облечената в бяло неподвижна жена.
-Виждам, че сте готови – кимна студено, преценявайки, че на нея едва ли и оставаха повече от няколко месеца...в най-добрият случай. В най-лошият – един прекрасен, прекаран на легло живот.
-Не трябваше да виждаш булката, скъпи – загрижено го погледна старата вещица. Върху безимения и пръст блесна чисто нов пръстен. Очите му, кафяви и привидно мъртви, потъмняха от злоба. Погледът му за последно се плъзна по почти безжизненото тяло, но този път не издържа.
Обърна гръб на гледката, тичайки към стаята си, където Маркъс го посрещна.
-Моите съболезнования...
Дерек заглади краищата на мантията си с треперещи ръце.
-Тя дори не мърда, Маркъс. Само очите и шарят наоколо. Побиват ме тръпки от дишането и дори.
Той се насили да не мисли за хриповете, излизащи от гърлото на бъдещата му съпруга. До него Маркъс напрегнато се ослушваше – гостите пристигаха. Минутите течаха, но и двамата не можеха да се примирят. Пръстите на дерек нервно почукваха по ръбовете на леглото, където съвсем скоро тя щеше да лежи – отново така неподвижна и безмълвна. Не изпитваше друго освен отвращение – в неговия свят нямаше място за любов дори към майка му, старата вещица.
-Търгваме ли?
-Момент само да... за Едмънд и Айрин, знаеш.
Маркъс кимна разбиращо и излезе навън. Две от децата на семейство Розие бяха жертви на кръвомешенията, продължили с години между петте останали чистокръвни фамилии. Над къщите, в които сега бяха принудени да живеят, се бе възцарил знакът на смъртта, въздухът сякаш бе отровен от зловонното и влияние. Съществуваха, те нямаха живот, просто съществувание, празно и бездомно.
Дерек огледа стаята за последно – след броени часове нямаше да е просто стаята на Дерек, щеше да е брачното ложе. После замахна с пръчка и измагьоса две свещи, чиито пламъчета игриво се извисиха нагоре.
-За Едмънд и Айрин – повтори и излезе с решителна крачка. Трябваше да има деца, но ако и тях щеше да погребе, както стана с брат му, който умря на седем и сестра му – едва навършила месец, тогава нямаше да си прави труда. Потрепери при мисълта за Лусия, потискайки надигащото се отвращение, и побърза към олтара, налагайки маската на безразличието. Ухили се при мисълта за съпругата си.
Когато сватбеният марш прозвуча, той затвори очи. Не искаше да вижда лицето и, не искаше да се сблъсква с жестокостта, изписана на него – жестокост, породена от това, че винаги имаше някой, който да я тъпче в живота заради слабостта и, заради болестта и. Жестокост заради съзнанието, че стои по-високо от обикновените магьосници.
Музиката бе достатъчно бавна, за да може да дойде подръка с баща си, който поемаше цялото и тегло върху себе си. Когато се насили да се обърне и да погледне, едва не се задави, този път от смях. Лицето на Лусия бе плътно закрито от воала, а тя сякаш се носеше като заспала по въздуха. Бе като гротеска с нещо нередно, неправилна форма или просто самата тя си бе комична.
Свиреха маршът за втори път, когато булката и баща и стигнаха до олтара. Там Маркъс я хвана здраво и се престори, че стои зад нея, подпирайки и гърба с дланта си. Тялото и сякаш щеше да се счупи – толкова крехко бе.
От цялата церемония Дерек запомни само едно – лицето и. Нечовешки жестоко, същевременно измъчено и бяло, устните и сини като на мъртвец, очите пусти и студени. Когато свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга, той се насили да я целуне, опитвайки се да овладее треперещите си устни. Опита се да пусне ръката и, но тя стискаше здраво неговата. Очите му за миг обходиха залата и той въздъхна облекчено – и четиримата бяха там. Не обърна внимание на майка си, която го гледаше със светнало лице и се преструваше на щастлива. Май се пробваше да хване ръката на младия мъж до себе си. Опита се да игнорира и Скорпиус, застанал до нея като нейн съпруг. Не изглеждаше по-щастлив от Дерек.
Пребори се с изкушението отново да избяга, както направи преди няколко дни и избута съпругата си пред себе си, забравил, че е не може да ходи. Тя се олюля като пияна и падна в ръцете му.
-Страшно – чу отвратения глас на Маркъс. Мускулите му се напрегнаха с нежелание, когато я вдигна на ръце. Пренесе я в своята стая и я остави на леглото. После излезе, ужасен от мисълта, че ще дели спалнята с нея.
Напи се. Не издържа на натиска и напрежението, остави омразата към нея да достигне връхната си точка, ругаеше ядно пред четиримата, когато останаха насаме, забравил за предишното си отношение към Скорпиус.
Накрая бе принуден да отиде при съпругата си. Да легне при нея. С нея.
Не му стискаше да съблече мантията си. Пиян или не, още бе отвратен. Избута я към края на спалнята, игнорирайки слабия и писък. Загаси лампите, пожелавайки си никога повече да не види лицето и и легна до нея. Тя отново простена.
-Когато си в една стая с мен. Ще. Мълчиш.– изкрещя и зарея празен поглед към тавана.
Труп, лежеше до жив труп. Знаеше какво иска проклетото момиче, знаеше какво искат всички. Нямаше да го направи, не и толкова лесно. Знаеше, че дори и да се примири, както изглеждаше отстрани, щеше да погребе децата си – та Лусия не бе способна да роди здрав наследник, когато самата тя бе толкова слаба. Потрепери. Тя бе сестра на Леонард, негова близначка. Единствената прилика между тях бяха чертите на лицето – но докато при нея те бяха изкривени и помрачени от болестта, то при него те бяха непокварени. Дори и характерите им бяха коренно различни.
Усети, че Лусия се размърда, но не и обърна внимание. Направи се на заспал, но тя не се отказа. Присламчи се до него, а той застина сковано, молейки се да спре до тук. Съзнанието и тялото му възнегодуваха в едно, но той ги игнорира. След няколко минутни усилия тя повдигна глава и я сложи върху гърдите му. Не можеше да разкопчае мантията.
-Явно не съм се изразил достатъчно ясно – хладно отбеляза, вдигайки тялото и. – Това е твоята половина от леглото, а това тук – посочи вдлъбнатината, която тялото му бе оставила – моята. Благодари се, че те оставям в леглото си. И мълчи.
Но тя продължи да стене цяла нощ, напомняйки за присъствието си. Дерек изпитваше жал при мисълта, че единственото нещо, на което е способна. Не бе сигурен дали тя заслужава съжалението му.
На сутринта, тъкмо когато Лусия заспа, майка му го навести, за да провери какво е станало.
-Май някой те е отблъснал от брачното ложе, майко, за да идваш тук – посрещна я.
-Не смей – изсъска му.
-Тогава изчезвай!

-Не искам да правя това! – изсъска през зъби младия Монтагю, гледайки баща си с луд поглед. Робърт скръсти ръце и изръмжа от недоволство.
-Не те питам дали искаш или не Леонард, заповядвам ти да го направиш!
-Мисля, че забравяш, че отдавна съм пълнолетен! – извика извън себе си от гняв младежа. Цялото му тяло се тресеше, а корема му се преобръщаше. Беше абсолютно сигурен, че ако ското не се успокой, първо ще изпочупи цялата къща, второ – ще започне да повръща.
-Именно! Трябваше да съм те задомил преди 4 години, веднага след като стана пълнолетен, но с майка ти проявихме милост и решихме, че ще те оставим да поживееш свободно още малко. Това е твой дълг, за това сега ще се успокойш, ще облечеш сакото си и ще слезеш долу, защото булката те чака!
-Да й дадът някоя кукла да се занимава, тогава! Ти си луд! Годеницата ми почина преди една седмица, а вече си й намерил заместничка!
-Съжелявам за Шарън, знам, че тя наистина бе най-подходящата партия за теб, но времената са такива. Чистокръвните магьосници умират непрекъснато! Ако не бях уредил женитбата ти с Бетани, някой щеше да я вземе преди теб.
Шарън Розие. Днес трябваше да се омъжва за нея. Беше красиво момиче, с пепеляво русо коси и бистри сини очи. Беше красива и беше много зряла за 17-те си години. Двамата заедно бяха преодолели това, че ще трябва да се омъжат един за друг и до някъде го бяха приели. Още помнеше годините, в който двамата дълго се бяха разхождали по поляните около къщите им, нещата които бяха обсъждали, вечерите през които бяха лежали под кристалното небе, загледани в звездите. Годежа с нея бе наистина приемлив, марак и мисълта за това да легнме с някоя от приятелките си да го караше да изтръпва. Не я обичаше, разбира се. Беше привързан към нея, но нищо повече. Сега тя бе мъртва. Просто така. Изведнъж бе починала без никакви видими симптоми, без да усети нищо. Тази нелепа смърт щеше да направи жиовта му ад от тук нататък.
-Не ми пука! Да я взимат! Нека някой, които желае, да се захване с 13 годишна!
-Стига си говорил глупости. Скоро и следващото поколение ще започне да се жени, а ние имаме нужда от още наследници.
Очите на Леонард почервеняха. Добро решение от страна на Робърт бе, че се премести от другата страна на леглото, защото бе сигурен, че синът му, ще му се нахвърли на секундата.
-Дори не си и помисляй! – изсъска срещу старши – няма да я докосна в следващите четири години, няма да се доближа до нея! Разбра ли! Няма да я пипна!
-Господин Монтагю? – главата на Маркъс се показа през вратата, след което момчето влезе вътре – по-добре оставете на мен да говоря с него. След малко ще слезем долу, нека изчакат.
Робърт потупа момчето по рамото и се запъти да излиза.
-Дано успееш да му вдъхнеш малко разум.
-Махай се от стаята ми! – изкрещя Лео, след което захвърли една от вазите, поставени върху масата, към вратата.
-Лео, Мерлин, успокой се, моля те. – прошепна тихо Маркъс – Знам, че не ти е лесно, всички минаваме през това.
-Ще полудея Маркъс – прошепна Монтагю, опирайки чело на студения прозорец. – Не искам да приемам това. Не искам да се женя. Не ме разбирай погрешно, няма нищо общо с това, че Бет ти е сестра...просто...п..
-Просто тя е само на 13 – довърши Флинт.
Леонард отново се разтрепери. Кошмара на живота му започваше. Трябваше да се ожени за една от сестрите на приятеля си, а след като го направеше баща му нямаше да спре да му натяква, че иска наследници. Тази мисъл ужасяваше всяка частица от съществото му. Имаше нещо абсолтно вярно в това да те осъдят за педофилия. Колко жалкок, че нямаше да има този късмет. Определено би предпочел да прекара следващите 10 години в затвора, от колкото да се омъжи за едно дете!
Искаше му се да троши, да вика....как по дяволите се бе стигнало до всичко това? Какво бе станало с гордите чистокръвни фамилий от преди век, когато всички се страхуваха от тях и им се прекланяха. Какво бе станало с идеалите им, с мечтите им? Разбира се, идеала за чистата кръв бяха запазили, чрез методи от, които му се повръщаше. След всички тези години едва ли бяха останали хора от петте фамилий в англия, които да нямат роднинска връзка. Как изобщо бяха приемали това? Как техните предци бяха допуснали това да се случи? Нямаха никаква гордост. Не бе останала и частица от това, което великите Монтагю, някога са били. И всичко заради мъгъли и мътнороди, родоотстъпници и магьосници, женещи се за мъгъли. Как силно само ги мразеше.
-Трябва да слезеш долу, Леонард. Гостите стават нетърпеливи. Хайде, успокой се. Знам, че можеш да го направиш. Нека минат днешните събития и после ще умуваме, върху всички тези неща.
-Изчакай още малко. Мисля, че ще повърна.
-Мерлин! Ти си най-хладнокръвния и спокоен човек, когото познавам. Не би трябвало това да ти се опре.
Монтагю се усмихна иронично и се поизправи.
-Някой ден, някой ще си плати за всичко това. А сега, да вървим да съсипя живота си.


-...Приемаш ли Бетъни Флинт за твоя законна съпруга, да я обичаш и почиташ в добро и зло.....? – Леонард потрепери. Церемонията бе съвсем скромна, там бяха приятелите му, сем. Флинт, но той имаше чувството, че в гърба му са впити стотици очи, чакаши да свърши с това по-бързо, макар и на него да му се искаше да проточва отговора си до безкрай.
-Да! – процеди през стиснати зъби.
-Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката.
Монтагю се обърна настрани към силно треперещото момиче до него. Наведе се и за миг с устни докосна крайчето на устата й, сле дкоето се одръпна, последван от аплодисменти.
На кой по дяволите му беше хрумнало да ръкопляска по време на този фарс? Искаше му се да изкрещи на всички да млъкнат, да престанат да го потупват и да му честитят, защото не искаше да гледа усмихнатите им лица, всякаш бяха станли свидетели на най-хубавото нещо в живота му. Искаше всички да млъкнат.
Хвана Бетъни за ръка и я задърпе след себе си, желаейки отчаяно да се скрие някъде и то възможно по-скоро. Издърпа я нагоре по стълбите и се спря пред една от първите врати. Опита се възможно най-много да успокой гласа си, за да не я уплаши още повече.
-Това ще бъде твоята стая, от днес Бет. Можеш да я преобразиш както пожелаеш.
-М..м..Моята стая?
-Точно така. Аз...няма да спя при теб....поне не за сега.
Момичето кимна плахо, но не посмя да го погледне в очите. Знаеше, че те бяха изпълнени с безнадежден гняв.
След като я сотави Леонард се запъти към гостната от където смяташе да вземе приятелите си, да излязат някъде и отчаяно – да се напие до забрава.
_________________

- Майко ти се шегуваш! – викна Тиодор, когато Анастасия Нот произнесе присъдата му. – Не може да е истина! За онази луда? – не можеше да повярва младяит мъж. – Как..как..наистина главата ми не го побира. Да ме беше оженила по-добре за Синистра!
- Не разбирам какъв е проблема? – госпожа Нот го гледаше строго, но все пак успя да изавди най-учудената си физиономия. – Красива жена, с чиста кръв и от добро семейство. Даже не ти е роднина! Трябва да се радваш! Констанца ожени Маркъс за сестра му! – жената вдигна демонстративно ръце и извърна поглед от сина си.
- Да, то оставаше да ме ожениш и за Вероника и тогава сигурно щях да се самоубия! Не можа ли да намериш някоя..хъм..по-нормална?
- Че какво й е на Розалина Малфой?
- Какво ли? КАКВО? – викна Тиодор - освен, че е решила, че е си сменя ролите в зависимост от настроението не е нищо, нали? Спомням си, като бях на 13 и един ден я срещнах и тя ми каза, че отива в татъра, защото ще играе Жулиета! Коя в името на Мерлин е Жулиета? На сватбата сигурно ще дойде, като циркаджийка, мислейки си, че е водач на змейове. Права си, майко, тя е съвсем нормална!
- Престани да се оплакваш, момче! – скастри го жената. – Омръзна ми да слушам колко лоша и колко луда била Розалина! Това е най-доброто, което е останало сред чистокръвните, а твое задължение е да продължиш рода!
- Не се надявай след 9 месеца да станеш баба! Просто няма да си отвори тази възможност! По-скоро бих умрял! – възрази Нот и се обърна към баща си, който седеше безмълвно, забил поглед в някаква книга.
Тъй като господин Нот бе безмощен той нямаше думата в тази къща. Нямаше право да оспорва желанията и идеите, колкото и налудничеви да бяха те, на Анастасия. Все пак тя въртеше пръчката, а не той.
- Тате кажи нещо! нима ще й позволиш да стори това с мен?
- Аз..ъъ.. – Едуард хвърли поглед към жена си, която сви устни толкова силно, че за миг изглеждаше така сякаш никога не е имала. – Ъ.. майка ти е права. – заговори с тих и не особено убедителен тон мъжът. – Твой дълг е да продължиш рода, за това по-добре се примири. – господин Нот извърна лице, опитвайки да скрие болката, която изпитваше. Не можеше да повярва, че сниът му трябваше давземе за жена някаква шизофреничка, а малкото му момиченце щеше да се ожени за един от най-добрите приятели на Тиодор. В какъв свят живееха?
- Сега доволен ли си? Дори баща ти смята, че съм права! И престани да се държиш като дете! Приеми, че съвсем скоро ще станеш част от семейство Малфой, а след това очакваме да видим инаследници! И гледай да са момчета – майка му го изгледа за последен път със строг и вбесен поглед, а следмиг роклята и прошумоля иззад ъгъла и тя изчезна.
Младият Нот седна на едно от канапето и като хвана главата си с ръце започна да се клати напред назад. Колко напомняше на бъдещата си жена. Не беше истина. Не можеше да бъде, нали? Нима съвсем скоро Скорпиус щеше да се обръща към него с „чичо”? Та те бяха отраснали заедно! В училище бяха излзиали заедно, въпреки, че бяха в различни домове. И Вероника, та тя беше още дете! Едва на 12 години! Все още имаше мечти, имаше го огънят в очите й, който бе изчезнал много от давна от тези на Тиодор. Онзи детски огън, онази наивност и доброта. Майка му ги бе отнела в мига, в който му бе казала, че ще трябва да се ожени и то не за кой да е, а за този, който тя кажеше! Той нямаше право на избор, нямаше думата, просто трябваше да застане там и да каже „да”, да разбие живота си, да загърби мечтите си. И то точно с тази..тази..отвръщаваше се само при мисълта за нея, камо ли да...
Тиодор вдигна глава и видя, че баща му е вперил изтерзан поглед в него.
- Съжалявам, момчето ми. Никога не съм искал това за теб или за сестра ти. Опитах се да говоря с майка ти, но тя не иска да ме слуша. Щом нямам магически сили, знаи не съм нищо за нея. – въздъхна мъжът. – В началото, когато се оженихме и ние не бяхме щастливи, но с времето...свикваш. Просто не го мисли. Колкото повече се вглъбяваш в него, толкова по-зле става за теб. Розалия наистина не е лош човек. Да, знам, че не е добре, но е добра. Няма да те направи щастлив, но поне няма да те командва и да те превърне в... – той сведе глава, за да не види разочарованието му.
- Ако имах възможност, бих променил всичко. Не мисля, че това е правилният начин. – Тиодор се изправи и отиде допрозореца. – Никога няма да накарам някое от децата ми да се оженят на сила! Никога! Ако имам такива де. – дода се тих глас младежът.
- Знам, сине, знам.

Дните до сватбата изминаха неусетно. Явно Анастасия Нот бе задвижила всичките си връзки, за да може да ожени сина си а две на три, колкото да й се махне от главата или по-скоро колкото да задейства правенето на наследници, и то чистокръвни! Не беше кой знае каква сватба. Малка, само 80 човека гости, в имението Нот. Тъй като бе края на януари сватбата трябваше да се проведе вътре в къщата, къде се събираха по-малко хора, за това и самата церемония бе по-скромна.
Докато булката вървеше към олтара, очите й като, че ли гледаха в две различни посоки, а от устните й излизаха тихи думи, който може би бяха някаква песен или пък отново бе актриса в театър. Когато всичко утихна и свещеникът заговори, Розалия рязко отвори голямата си уста и запя някаква песен. Бяха нужни няколко минути на Синистра и Абрахас Малфой да я успокоят. Тиодор стоеше от страни и се молеше всичко да свършва по-бързо или за най-лесно да умре. Но уби, това не се случи.
Когато булката бе отново в кондция да отговаря на въпросите на свещеника, церемонията продължи.
- Вземте ли за съпруга Розалия Малфой, за да я обичате и подкрепяте в добро и зло, в болест и здраве – „Къде видя здраве, пък тоя?” помисли си тъжен Нот – докато смърта ви раздели?- Младежът се обърна към стоящата до него 32 годишна жена и за части от секундата поиска да изкрещи НЕ, но после се сети за дълга, за чистата кръв, за идеалите, с които бе живял цял живот, за онова, от което не можеше да се откаже и въздъхна.
- Да. – бе единственото, което се отрони от устните му.
- Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката. – Тиодор хвана за ръце жената, а тя като, че ли обезумяла му се нахвърли на врата, целувайки го лудешки. Вътрешностите му се обърнаха и по някакво много странно чудо, Нот се въздаржа да не повърне, а след това всички роднини, приятели и гости се застичаха да поздравят „младата” двойка, да пожелаят много любов, щастлив семеен живот и в скоро време наследници.

-Маркъс, Леонард, виждали ли сте сина ми? – попита с леко притеснен поглед г- н Цабини, прикривайки обаче слабото му потрепване с каменна физиономия. Двамата поклатиха глава. Питър Цабини издиша заплашително. – Ако не се появи…
-Ще се появи, сигурен съм. – кимна Розие, появявайки се неочаквано иззад гърба на високият, но кльощав мъж. Сватбената церемония трябваше да започне в най-скоро време. Всичко беше готово, само младоженеца бе решил да се покрие някъде.
Г-н Цабини само изръмжа нещо неразбираемо и врътвайки се на пета, се отдалечи, размахвайки ръце.
-Дали ще се появи? – повдигна вежди Леонард.
Дерек кимна, свивайки рамене.
-Да го потърсим.
Другите двама се спогледаха и се насочиха към вратата, рамо до рамо, привличайки някой друг любопитен поглед от и без туй не особено пълната заличка.
Не успяха да го открият на горните етажи, нито в стаите, но пък за сметка на това срещнаха пребледнялата му майка няколко пъти, както и баща му – очевидно със същото намерение като тяхното – да го издирят.
Тъкмо се бяха отказали и се бяха насочили към тъмната, но някак си уютна дневна на семейство Цабини, когато на прага се сблъскаха със самия Самюел.
-Сам, добре ли си?
Приятелят им ги изгледа изпод вежди и насили усмивка.
-Чудесно! Днес е най-прекрасният ден в живота ми! Женя се за очарователно дете, сестра на моя добър приятел Теодор и се очаква от мен да принудя това ДЕТЕ да роди друго ДЕТЕ. Но вие, знаете какво е, нали приятели?
-Сам, успокой се. – въздъхна Дерек. – Трябва да го направиш. Длъжен си.
-Имам си баща, приятелю, остави го да си върши работата, иначе и без туй друго не прави. – изсмя се Самюел, обръщайки се и влизайки в дневната.
-Мисля, че е по-добре направо да отиваме на церемонията. Само теб чакаха. – отбеляза Леонард.
-Е, без мен няма да почнат, нали? – изсумтя Цабини, отпускайки се в един от фотьойлите. Тримата му приятели се спогледаха.
-Къде всъщност беше? – полюбопитства Маркъс, настанявайки се на дивана. Очевидно вече бе осъзнал, че без магия няма как да го накарат да стане. А те му бяха приятели, и още повече, знаеха какво е чувството да те накарат да направиш това ужасно нередно бракосъчетание. Макар и всеки по различен начин, те просто бяха осъдени на едно и също.
-Тук – там. – сви рамене Самюел. – Не осъзнавах досега колко полезна може да бъде хамелеонизиращата магия. – Маркъс се засмя. Леонард и Дерек тъкмо понечиха да заемат свободните места, когато в стаята се появиха родителите на младоженеца. Питър, с каменната си физиономия и плашещи дяволски пламъчета в очите и Елизабет, с притесненото си, слабо лице, върху което вдлъбнатите й очи гледаха почти съжалително.
-Какво си мислиш, че правиш? – изсъска г-н Цабини, приближавайки се към сина си, който се бе изправил почти веднага и хващайки го за яката. – Попитах те нещо! Къде беше досега?
Самюел избута ръцете на баща си и му се усмихна изкуствено.
-Трябваше да свърша нещо. – отвърна с изнервящо спокоен тон, а ръцете на баща му се свиха в юмруци.
-И какво трябва да е това велико нещо, което да те накара да изчезнеш така, точно преди церемонията с опасност да опозориш семейството и рода си?
-Трябваше да купя подарък на прескъпата ми бъдещата съпруга. – отвърна със същият тон Самюел, извръщайки се и вдигайки от фотьойла малка кукличка, облечена в пъстра дрешка и с вързана на две плитки коса. – Мисля, че ще й хареса.
Лицето на г-н Цабини потръпна от ярост и в следващият миг в стаята отекна звук от плесница. След миг куклата изхвърча от ръката на младежа и пламъците в камината бързо започнаха да я превръщат в пепел.
Самюел само извърна отново главата към баща си, оставяйки струйката кръв да се стича по брадичката му.
-До петнайсет минути те искам оженен, ясен ли съм? – изръмжа мъжът хващайки сина си за брадичката. Пръстите му стискаха здраво челюстта, а Сам кимна почти незабележимо. Г-н Цабини напусна почти моментално стаята с тежки стъпки, а Елизабет се приближи до младежа, вадейки снежнобяла копринена кърпичка и заемайки се да попива кръв преди да е покапала по бялата му риза.
Тримата му приятели се бяха изправили и го гледаха тъжно.
-Добре ли си? – попита сухо Леонард. Въпрос, който остана без отговор.
Самюел просто избута ръцете на майка си, намествайки папийонката си и се насочи към вратата. Тримата младежи се спогледаха и бързо последваха майка му, която бе хукнала веднага след него.
Самюел заразбутва хората, които нетърпеливо очакваха церемонията най-сетне да започне и те се заобръщаха готови да измърморят недоволно, но щом го видеха, просто се отдръпваха настрани и му правеха място.
Най-сетне достигна до мястото, където някакъв стар свещеник се бе обърнал с гръб и си бърбореше нещо с някой от гостите. Тъкмо когато младежът застана на отреденото си място той се сепна и се обърна.
Малката Вероника вече беше там. Слабичка, нисичка, едва дванадесетгодишна, стоеше изправена, трепереща като лист в бялата си рокля със забит в земята поглед.
Сам усети как тялото му изтръпна в негодувание. Та тя беше дете! Не можеха да искат това от нея! От него – добре, щеше да го преживее някак си и щеше да изпълни синовния си дълг, но тя…кой нормален човек би се оженил за дете и би го принудил да…?!?
Самюел изтръпна дори при самата мисъл и потрепери видимо, целият настръхнал. Ето в какво го превръщаха родителите му. В какво се бяха превърнали те и в какво щяха да се превърне следващото поколение.
Очевидно баща му бе дал знак на педрето и той бе започнал с монотонното си говорене.
Самюел не беше забелязал кога бе хванал ръцете на Вероника. Дори не беше сигурен той ли ги хвана или някой му бе помогнал.
В някаква странна, неразбираема просъница чу едва доловимото й “да” и почти се изуми колко спокойно и безчувствено прозвуча неговият положителен отговор.
Всичко беше толкова нереално, неестествено и ужасяващо, че до последно му се струваше като обикновен кошмар – от онези, които го сполетяваха откакто разбра, че трябва да се ожени за сестрата на Нот.
Вълна от аплодисменти и поздравления ги заля, и без да осъзнава как, след един дълъг миг тишината пулсираше в ушите му. Когато чу скърцането на вратата на стаята си сякаш се събуди. Тъкмо щеше да въздъхне облекчено когато забеляза малката бяла фигура, която бе спряла до него и гледаше отново пода на прага на стаята му.
Самюел инстинктивно пусна ръката й и се обърна с намерението да напусне стаята, когато забеляза баща си в другият край на коридора, подпиращ се със скръстени ръце на стената.
Гневът забушува заплашително в него, но малко по малко се превърна във вълна от безпомощност.
Врътна се и влезе в стаята. Вероника все още стоеше права, но се бе преместила до леглото, с лице към него. Когато той затвори вратата с въздишка, тя вдигна уплашеният си поглед към него и прехапа побелелите си устни силно. За момент младежът се притесни, че всеки миг от там ще потече кръв.
Големите й очи бяха влажни, сълзите се увеличаваха в ъгълчетата им, но тя ги спираше със силата на ужаса си.
Треперещите ръце бавно се вдигнаха и свалиха дългото було от главата й, поставяйки го на нощното шкафче невнимателно, при което то падна тихо на земята отстрани. Момиченцето изобщо не му обърна внимание, сякаш се опитваше да не мисли изобщо.
Ръцете се скриха зад гърба й и единствено тихият звук можеше да подскаже какво правеше тя в момента. Ципът бе смъкнат докрай и тя с още по-бавни, ужасени движения понечи да свали роклята си.
Сякаш осъзнавайки за пръв път какво прави тя и защо го прави, Самюел скочи към нея хващайки й за рамената и разтърсвайки я леко.
-Не, Вероника, спри! – гърдите й се разтресоха от хлипове, но тя ги преглътна, понечвайки отново да свали ръкава. – Не! – повтори тихо, но заповедно Сам. Момиченцето застина. – Не мога да го направя за бога! – изстена той.
-Те ми казаха, че трябва да стане така. – прошепна тя едва чуто. – Че ти ще знаеш какво да направиш след това.
Самюел усети как главата му се завърта и корема му се разбунтува.
„Казали са й да се съблече, а аз ще знам какво да направя после? Мерлин! Те очакваха наистина да я…докосне сякаш е жена! Мерлин!”
-Вероника, - Самюел приклекна до нея, за да може да я гледа в очите. – Облечи се. Моля те. Легни. Поспи. Ти си още дете за бога!
-Те казаха, че трябва да направя…
-Сега аз ти казвам какво да направиш. – почти извика Сам, и тя стреснато затвори очи. Младежът облиза устни и си пое въздух. – Облечи си нещо, Вероника и поспи. Нищо няма да ти направя.
-Но аз трябва…
-Ти си дете. И си сестра на мой приятел. Не мога да го направя.
Сълзите вече се стичаха по бузите й, а тялото й трепереше повече от преди. Изведнъж краката й се подкосиха и тя се отпусна с хлипове напред. Самюел я пое с нежелание в обятията си твърде ужасен от мисълта, че сегашното им положение твърде много наподобяваше това, което всички искаха да стане, и я повдигна на ръце, отнасяйки я до леглото. Остави я под завивките и тя се сгуши на кравай под тях, след което той се отдалечи с пуфтене.

Маркъс се събуди със силно главоболие и съзнанието за това, че вчера беше прекалил с алкохола. Повдигна се на една ръка и притисна длан към челото си. В следващия миг погледът му падна върху мъничката фигура, която спеше до него, и мигновено си спомни точно защо предишната вечер така се бе напил.
Последният месец бе изпълнен с какви ли не ужаси – не само за него, но и за приятелите му. След него бяха оженили и останалите. И да, определено и те не бяха кой знае колко по-големи късметлии от него. Но Маркъс дори не можеше да възприеме това, което му се бе случило. И, не, никой не бе стигнал до такива крайности като родителите му. Просто беше абсурдно.
Маркъс предполагаше, че възрастните нарочно бяха решили да ги оженят непосредствено един след друг. Нима така смятаха, че ще бъде по-... безболезнено?
Лейла едва-едва потрепваше под него, а разпиляната й по възглавницата коса блестеше на първите слънчежви лъчи. Ръката, която бе оставила до лицето си, потрепваше леко, навярно в плен на емоциите, които предизвикваха сънищата.
Тя още сънуваше. Маркъс знаеше, че той не можеше, защото разбираше всичко това. А Лейла не.
Прескачайки тялото й и изправяйки се, прокле за пореден път родителите си. Най-малкото можеха да ги преместят в стая с по-голямо легло. Върху това Маркъс нямаше как да не чувства близостта на тялото на собствената си сестра. Дори не веднъж се бе стряскал нощем от допира на кожата й с неговата.
Поклати леко глава и, отказвайки се да се преоблича, се запъти надолу към кухнята, масажирайки врата си с ръка.
Оказа се, че не бе единственият буден. Ребека отпиваше звучно от чашата си с прясно мляко, образувайки върху горната си устна бяла ивица от течността.
-Добро утро. –Промърмори срещу изцъклените й от недоспиване очи и се стовари на стола отсреща. В ръката му се появи чаша с топло кафе, а с едно махване на пръчката, по устните на Ребека не остана и следа от млякото.
-А! –Стресна се момичето срещу него.- Добро утро, да...
Ребека се унесе отново и се излегна още повече върху масата, придържайки стъклената чаша с ръка. В следващия миг главата й опря на китката и момичето заспа.
Маркъс се отказа да я събужда или да я пренася до стаята – Ребека отдавна страдаше от безсъние и едва ли бе добра идея да я буди сега. Затова просто обърна поглед към кафето и отпи отново.
Вратата изскърца и на нея се появи Констанца – бледа и изморена, все още не прикрила слабостта на лицето си с обилно количество грим. Тя кимна едва-едва на сина си и, обръщайки поглед към дъщеря си, промърмори недоволно:
-Пак ли е заспала тук? Това момиче трябва да се научи да прекарва нощите в спалнята си.
-Как би могла? –Попита Маркъс мрачно.- От малка е с останалите, а сега Лейла е запратена в моето легло, а Бет в това на Монтагю. Нормално е да я е страх сама – не е свикнала. –А после, следейки как майка му си сипа от кафето и се разположи на един от столовете, допълни глухо.- Просто трябва Лейла да се върне в леглото си и всичко ще бъде наред...
-Аман от твоите глупости, Марк! –Изтерзано изстена Констанца.- Не можеш ли поне рано сутрин да не въртиш това, което и без това непрекъснато коментираш? Лейла остава в твоето легло и точка. Разбрахме ли се?
Маркъс се заигра с чашата и отвърна без да вдига поглед към майка си:
-Стига да осъзнаваш, че това въобще не означава, че ще я докосна – нито сега, нито когато и да е. Ако си съгласна на това условие... Е, тогава сме се разбрали.
Констанца вдигна очи към сина си и за миг застина така. Когато Марк, изнервен до краен предел, отвърна на погледа й, от устните й се откъсна само:
-О, ще я докоснеш, Марк… Вярвай ми, ще я докоснеш!
Момчето присви очите си предизвикателно и изсъска:
-И как ще ме накараш да го направя?
Жената остана няколко минути, сякаш замислена над бъдещите си думи. Когато ги претегли през съзнанието си, се изправи, повличайки кафето след себе си, наведе се над ухото му и прошепна ниско:
-Защото не искаш сестра ти да умре!
Маркъс се изправи толкова рязко, че едва не събори и без това омаломощената си майка. Ръцете му стиснаха раменете й и, докато очите се изцъкляха от гняв срещу нейните, процеди:
-Никога няма да я докоснеш!
-Не. –Кимна Констанца и се усмихна едва-едва.- Няма. Но баща ти ще го направи. Милата Леа ще издъхне тихо и безболезнено, с едно махване на пръчката. И тогава, Марк… Тогава ще можеш да си избереш жена, която би докоснал!
Маркъс поклати нервно с глава и промълви глухо:
-Няма да го направите – тя е ваша дъщеря. Дори вие не сте способни на това…
-Но освен наша дъщеря тя е безмощна и е твоя съпруга. –Допълни жената с усмивка.- А ти притежаваш магически способности. Ако трябва да минеш през гроба й, за да създадеш наследник… Ще го уредим, Маркъс.
Младежът отпусна хватката около майка си и, мъчейки се да запази равновесие, се облегна на масата и се зае да успокои дишането си. Констанца, която още повече се бе развеселила от ситуацията, се притисна към ухото му и прошепна, извъртайки главата му към мястото, където бе заспала Ребека:
-А може би тогава няма да направиш същата грешка… Ако ти се наложи да споделяш леглото си с малката, беззащитна Бек. –Допълни саркастично и се отдръпна от него, наслаждавайки се на начина, по който лицето му се бе сбръчкало.
Разбира се, Констанца блъфираше. Тя никога нямаше да посегне на живота на децата си и никога нямаше да позволи брак между тях, освен ако това не бе наложително. Какъвто бе и случая с Лейла и Маркъс. В крайна сметка всичко бе в името на рода – можеше да изиграе ролята си толкова добре, че синът й никога да не осъзнае всичко това. Маркъс просто нямаше как да знае.
-Имаш една седмица да го направиш. –Довърши студено от вратата.- Докато свърши овулацията й. Ако дотогава не си я забременил, можеш да отпишеш Лейла от списъка на и без това прекалено многото ти роднини.

Маркъс дори не знаеше колко време бе стоял така, надвесен над масата. В мига, в който се осъзна, той се отблъсна и хвърли един последен поглед на все още спящата Ребека. В следващия момент се затича нагоре към стаята си.
Зървайки фигурата на Лейла в леглото си чак сам се стресна. Ужасен крясък се откъсна от устата и бе потушен в дланта му. Момичето се събуди мигновено и, наблюдавайки брат си уплашено, оцъкли поглед срещу него и съвсем се вкочани.
Бе си изкарал ангелите, забравяйки напълно, че всъщност бе женен и то за СЕСТРА СИ. В миг на потрес след думите на Констанца, бе поискал просто да се скрие в стаята си и да не излезе оттам дни наред. Но не се бе случило точно така.
Маркъс, който все още бе прекалено уплашен, за да реагира трезво, притисна по-силно ръка към устата си и се затича с всичка сила надолу, без да знае накъде отива или защо. Студеният зимен вятър се стелеше по чертите му и караше кожата му да изтръпва. Но не го осъзнаваше. Просто притискаше ръка до устата си и тичаше колкото сили имаше.
Спря се пред някаква врата и заблъска в паника по нея. В миг на отчаяние просто се отпусна на повърхността й и заплака с глас.
Чуха се нечии уплашени крачки, а после Леонард отвори вратата и стреснато стана свидетел на това как сгърченият от ужас Маркъс се стовари в полите на халата му и застина така.

Десет минути по-късно от нервния пристъп на Маркъс не бе останала и следа. Покрит плътно с едно одеяло, младежът топлеше ръцете си с повърхността на чашата топъл чай, който домакинът му бе приготвил.
-Само да кажеш нещо за всичко това на останалите! –Изръмжа Флинт, когато приятелят му, също с чаша в ръка, се разположи отсреща.
-Ха, спокойно. –Засмя се Леонард и присви подигравателно очи.- Ще запазя този спомен само и единствено за собствено удоволствие.
След тези думи Монтагю си изяде една силна плесница зад врата и едва не се задави от смях. Когато се поуспокои, той върна спокойното изражение на лицето си и попита:
-Е? Какво се случи?
В първия миг Маркъс дори не бе сигурен, че иска да отговаря. Когато всъщност си спомни, че Леонард бе женен за собствената му сестра, Флинт се отпусна и процеди мрачно, все така забол поглед в масата:
-Какво може да се случи? Лудата ми майка реши да ми даде ултиматум да спа със сестра си.
-Какъв ултиматум? –Повдигна вежди от недоумение Монтагю, отпивайки бавно от кафето си.
-Една седмица.
Леонард изплю отпитото на масата и, притискайки с ръка устата си, възкликна:
-Как така?
-Била в овулация. –Изстена Маркъс, облягайки глава на ръката си.- И, ако не била бременна до една седмица…
-Какво? –Подкани го ужасено и нетърпеливо Леонард.
-Заплаши да я убие. –Довърши Флинт тихо.
Монтагю остана няколко секунди, загледан в другия, а после поклати леко глава и отвърна тихо:
-Само те заплашват, не биха го направили.
-Не съм сигурен. –Изстена Маркъс и въздъхна тихо.- Лейла е безмощна, а и е момиче. В семейството ми момичетата не са дефицит. А родителите ми държат повече на наследник, отколкото на някакво същество, което дори не може да измагюса снопче искри. Просто не им пука за нея. И най-тъпото в цялата ситуация е, че прекрасно разбирам защо.
Леонард също облегна глава и забоде поглед в масата. След като премина мига на тишина от куртоазия, той вдигна очи към Флинт и промълви съчувствено:
-Бих искал да ти помогна… Но няма как.
Очите на Маркъс рязко светнаха. Той вдигна поглед към Леонард и прекара няколко секунди в това да изучава чертите му, сякаш да разбере доколко приятелят му бе способен на всичко това. Когато, отворил устата си от инфантилна радост и същевременно щастлив потрес, Маркъс всъщност привлече вниманието на разконцентрирания Монтагю, от дълбините на гърлото му се откъсна само нечленоразделен звук. Флинт вдигна пръст срещу приятеля си и, все още в плен на еуфорията, започна да маха с ръка и да пляска с ръце.
-Какво? –Изсумтя Монтагю с досада и проследи как Маркъс малко по малко едва възвърна нормалното си държание и започна да говори забързано и превъзбудено:
-Ти си ми най-добрият приятел, нали?
-Стига това да не означава да те следвам по пътя за лудницата… -Вметна Леонард, раздразнен от недоумение.
-И искаш да ми помогнеш?
-Няма да убия сестра ти. –Отсече Леонард категорично и сбърчи чело.
-Не, не. –Поклати рязко глава Маркъс и се усмихна.- Искам друго да направиш за мен.
Следейки лудата усмивка на Флинт, Леонард мигновено се ужаси от него. Съдейки по тази обезумяла еуфория, Монтагю бе сигурен, че не иска да чува какво точно щеше да поиска от него. В частност, Леонард мигновено съжали за предишната си готовност да помогне. Пред това обезумяло същество се почувства като в извратена сценка от роман на Стивън Кинг. И, действително, Маркъс силно напомняше на То – ако не в друго, то поне в усмивката. Кръвожадна и ужасяваща усмивка.
Леонард разтресе глава и преглътна звучно. Когато събра достатъчно смелост, за да чуе останалото, младежът изграчи глухо:
-Какво?
-Искам да спиш със сестра ми!
Леонард, който мигновено си отдъхна, се усмихна едва-едва и отбеляза приповдигнато:
-Наистина не разбирам как точно консумирането на моя брак ще помогне за консумирането на твоя. –А после се засмя тихо и допълни.- Не знаех, че си фен на синхронните креватни изпълнения.
-Не, не. –Нервно се поправи Маркъс.- Искам да си баща на децата ми.
В първия миг Леонард застина като каменна статуя. Когато думите на обезумелия Флинт всъщност бяха осъзнати от разума му, той скочи рязко на крака и понечи да избяга от стаята в такава необяснима паника, че чак се спъна в халата си и се стовари на земята. Това спомогна на Маркъс да го настигне и, прегръщайки го силно в прилив на облекчение, да му помогне да се изправи на крака.
-Махни си пипалата от мен! –Разписка се Монтагю ужасено, борейки се със силната хватка.- Не ме докосвай!
-Хайде, нека само да те прегърна… -Любвеобилно го редеше Флинт толкова нежно, че Леонард в ръцете му още повече се ужаси.- Хубаво е да имам толкова верен приятел!
-МАРКЪС, ПРЕСТАНИ! –Изкрещя Леонард и се откъсна от него, отскачайки назад. Флинт премигна няколко пъти сепнато, а това само още повече озлоби и без това обтегнатия като струна от нерви Монтагю.- Няма да спя с теб, ако ще и да си последната полужена на тоя свят!
Маркъс дори не успя да реагира овреме. Той остана няколко секунди, наблюдавайки втрещено колко гневно се разтваряха ноздрите на Леонард срещу му. В следващия миг тялото на Флинт се разтресе рязко и смехът му гръмна груб и оглушителен из помещението.
-Ох… кретен такъв… Не искам да спя с теб. –А после нова вълна на неконтролируем смях го принуди да замлъкне.- Ти си просто… ужасно тъп…
-А какво искаш? –Сепна се Леонард, на когото емоциите му бяха дошли в повече онази сутрин.
-Аз… -Понечи Маркъс и замлъкна от неудобство, свеждайки поглед към земята.- Имах предвид, че искам ти да забремениш Лейла.
Очите на Леонард се изцъклиха за миг, а после, за втори път ужасен от думите на Флинт, понечи да избяга отново. Но и този път не му се отдаде възможност за това – Маркъс стисна силно рамото му и процеди:
-Стига си се измъквал.
-А какво искаш, Мерлин те взел? –Избухна Монтагю и откъсна рамото си от хватката му.- Не стига, че ме ожениха за едната ти сестра, която все още не може да различава мъжките кукли от женските, ами сега искаш да спа с другата ти сестра, която по случайност ти се пада и СЪПРУГА! И всичко това, само и само за да бъда верен на кръвта и на приятелите си! –Тросна се ядосано.- Оставете ме на мира най-накрая!
-И аз не съм по-добре от теб! –Изсъска Маркъс, блъскайки го предизвикателно с рамо.- Мен ме ожениха за сестра ми! Поне не знаеш, че като бебе си сукал от една и съща фабрика за производство на мляко като съпругата си! И сега, когато сам ми предложи помощта си, ми казваш да си гледам работата, защото, разбираш ли, ти било много тежко! Ехо! –Изкрещя от ярост.- Не си единствен на тази планета!
-Да, ти и проклетите ти сестри! –Допря чело о неговото Монтагю и присви очи толкова силно, че чак Маркъс се осъмни, че не бе безболезнено.- Не съм аз виновен, че трите са ги изкарали от яслите, за да ги пласират насам и натам – където мине номерът! Нито съм длъжен на тази тук, нито съм длъжен на Лейла, нито пък на теб! Ако си си помислил, че ще обходя всичките ти хиляди сестри, само и само за да ми ръкопляскаш и благодариш накрая, много си се излъгал! Правиш същото като родителите си – пласираш три невръстни деца!
Дъхът на Леонард се учести от виковете, а тялото му се откъсна една крачка назад. След последните думи, които се бяха откъснали от устните му, нямаше дори желанието да вижда реакцията им върху лицето на Флинт. Просто сведе поглед и нормализира бавно дишането си.
-Те заплашиха да я убият. –Промълви бавно и отчетливо Маркъс, впервайки изцъклените си от болка очи в превитата фигура отпред.- И не си прав да ме обвиняваш за всичко това. Нито съм искал да те женят за Бет, нито съм искал да стигам дотам, че да те моля да направиш такова нещо с Леа. Просто нямах право на избор и реших да те помоля, защото не знаех на кого другиго да се опра. Но си прав за едно – не си ми длъжен за нищо. Ще се оправям сам.
Флинт понечи да излезе, но ръката на Леонард го спря, едва когато достигна входната врата. Тъмните очи измериха светлите, а помежду им отекнаха единствено, но ясно думите:
-Ще го направя.
Маркъс кимна в знак на благодарност и, свеждайки глава, напусна къщата мълчаливо.

-Е?
Самюел се опита да игнорира напълно баща си, отпивайки от кафето си. Искаше да се събуди и всичко това да се окаже един кошмар. Отвратителен кошмар.
-Попитах те нещо. – изръмжа г-н Цабини.
-Не разбрах въпроса ти. – въздъхна най-сетне младежът, отпивайки отново от горещата течност, колкото да има причина да не говори.
-Изпълни ли си дълга? – след като синът му не реагира, по-възрастният мъж почти извика. – Спа ли с момичето?
Тялото на Сам се стегна и той затвори за миг очи, оставяйки чашата на масата. Момиче? Момиче?!? Дете, не момиче!
-Не. – кратко отвърна той, чакайки с непоклатимо спокойствие ответната реакция. Тя, разбира се, не закъсня.
-Що за мъж си ти? Това ли наричаш ти мъжество? Да стоиш в една стая с жена си в първата ви брачна нощ и само да я гледаш?!?
Самюел му хвърли един дълъг, унищожителен поглед.
-Жена ми е на дванадесет години, татко. Повече й приляга да играе с кукли отколкото… - думите сами заседнаха в гърлото му, а г-н Цабини заклати глава с гримаса.
-Ти си жалко подобие на мъж! Не виждам как може да си мой наследник. – Самюел извъртя очи. Жалко подобие или не, беше първородния му син, здрав и с магически способности, далеч надвишаващи тези на бащата, и можеше и да си остане единствения. Ерик още не бе преодолял болестта, която го бе налегнала преди по-малко от месец, а Брайън беше безмощен. Питър Монтагю много добре осъзнаваше кой е единственият, който може да му донесе най-много и най-здрави наследници. А и Вероника беше млада, здрава и силна. Само че г-н Цабини пропускаше една малка, незначителна подробност, на която сина му обръщаше толкова голямо внимание. Вероника беше на дванайсет. – По-добре гледай следващият път когато ти задам този въпрос да получа различен отговор.
-Добре ще е тогава следващият път да не е скоро. Може би след няколко години…
-Няма да чакам толкова! – изръмжа мъжът.
-О, татко, ще чакаш! Наследници ще имаш, ще се постарая, но не и докато тя не порасне!
Плесницата по масата почти заглуши края на изречението. Г-н Цабини се бе изправил и гледаше вбесено сина си. За разлика от младежа, който изглеждаше винаги спокоен, той не притежаваше тази сила да контролира думите и емоциите си. Не, той го казваше направо, най-често като заповед и очакваше да се изпълни на мига.
-Няма да повтарям, Самюел! – изсъска мъжът срещу него. – Искам наследници и не ме интересува, че мислиш за Вероника като за дете! Тя ти е жена и е достатъчно съзряла, че да може да ти роди дете!
-Достатъчно съзряла? – възкликна невярващо Сам, изправяйки се, за да не позволява на баща си да го гледа отвисоко. – Факта, че вече е физически способна да има деца не означава, че може! Тя е дете, а ти искаш да роди дете! Това е…няма да го направя! Точка по въпроса!
-Ще го направиш. – усмихна му се Питър. Усмивка, която не показваше и капчица радост, но преливаше от злоба и закана. Усмивка, която не предвещаваше нищо хубаво. Усмивка, която накара Самюел да преглътне и да стисне масата почти уплашено.
-Аз решавам кога ще създам наследниците си, не ти. – изсъска младежът, заобикаляйки масата и напускайки стаята.
-Разбира се, че ти ще решиш. – изсмя се Питър сам на себе си, щом сина му изчезна през вратата. – Ние просто ще ти помогнем да решиш по-лесно и по-бързо.



В следващите няколко седмици живота в къщата на семейство Цабини не се промени особено. Караници, викове, недовършени спорове постоянно отекваха из имението.
Самюел бе започнал да избягва срещи с родителите си, защото му бе омръзнало повтарянето на едно и също. Баща му обаче не си взимаше поука и продължаваше. Дори майка му се бе опитала да говори с него. Тази крехка, слаба жена, която и една муха не можеше да убие без подкрепа от някой.
Още по-лошо бе, че трябваше и да спи в една стая с Вероника. Не успя да я премести в някоя от и без туй малкото свободни спални. Очевидно, родителите му бяха направили нещо или правеха нещо и или не успяваше да влезе в помещението, или биваше изхвърлян от него. Опита се да спи на дивана в дневната, но на сутринта се събуди отново до Вероника, която спеше на самия ръб на леглото.
Дните минаваха и всичко вървеше към по-лошо и непоносимо, вместо както Самюел се надяваше – към по-добре. Единствена…хм…утеха бяха приятелите му, които не виждаше особено често поради причини, близки до неговият проблем, и разбира се, алкохолът в къщата, който нямаше начин да изчезне, защото баща му прекалено много обичаше да надига чашката.
-Пия за….и аз не знам вече за какво пия. – измърмори си Самюел, заседнал вече от часове до стената в кухнята, а няколко бутилки огнено уиски образуваха редичка от дясната му страна.
Сам надигна отново бутилката и нагълта остатъка от съдържанието й, вече без да усеща паренето по гърлото си. Нямаше почти никаква идея кой е, къде се намира и защо пие, но знаеше, че трябва да продължи да го прави ако не искаше да му се случи нещо.
Вратата на кухнята се отвори и събори половината от бутилките, предизвиквайки силен шум, който бе посрещнат от Самюел със запушване на ушите.
-Ха, ето го. – обяви глас и някаква заговорническа нотка пробяга по него. – Помогни ми да го пренесен до стаята му. – нареди той и заедно с още някой го надигнаха от земята.
Самюел не можеше да ги разпознае, нито пък гласовете им, но знаеше, че не трябва да ги слуша. Опита се да се дръпне, но след като не успя се остави да го помъкнат нанякъде. Земята се клатушкаше неконтролируемо, а тавана се движеше наляво – надясно, правейки фалшиво впечатление, че ще падне ту от едната страна, ту от другата.
Гласовете си говореха нещо, но Самюел не успя да разбере какво точно. Всичко се сливаше бавно в един водопад от цветове и звуци, сякаш безкрайно.
Най-накрая спряха пред някаква врата и я отвориха, без да почукат. Самюел забеляза някакво смътно движение когато свещите се запалиха рязко и светлината навлезе неприятно в очите му.
-Пиян е. – обяви един от гласовете, който му ставаше все по-познат. – Ще направи всичко, което му кажеш стига да му го кажеш правилно, Вероника. – гласът стана малко по-заповеден. – Знаеш какво да правиш. Можеш да нямаме друга възможност скоро! Нито аз – наследник. Елизабет, пусни го! – Самюел усети как човека от другата страна се отдръпва, и той се наклони леко напред. Другият, който го държеше, го издърпа още малко напред и го постави да легне на леглото, разкопчавайки припряно ризата и колана на панталона му. – Оттук нататък, предполагам, ще се справиш. – изсмя се той и Самюел се намръщи леко. Ужасно познат глас.
Чу се силен шум от тряскаща се врата и Самюел затвори очи. Нечие не особено силно шамарче го накара да ги отвори и да ги присвие.
Светлината бе намаляла драстично и почти нищо не се виждаше. Разбира се малката фигурка, облечена в дълга бяла нощница беше почти ясно забележима дори за неговото зрение.
В някаква просъница Сам забеляза забавените, треперливи движения на момичето и примигвайки на парцали почти не реагира когато видя как бялата нощница се смъква от слабите й рамене и пада с глухо шумолене на пода. От долу не носеше нищо, или поне така си мислеше.
Нещо в съзнанието му изкрещя предупредително, но той не реагира. Просто проследи с поглед как момиченцето – беше осъзнал какво е в последствие и му бе дал име – Вероника – се покатерва на леглото върху него несигурно.
Застана над него и протегна бавно ръце към гърдите му, доразкопчавайки ризата му. Прокара студените си, изтръпнали от страх ръце по гърдите му и доразсъблече дрехата.
Самюел я гледаше послушно, без да може да осъзнае какво предстои, какво прави момичето и какво предстои да направи той. Съзнанието му крещеше, викаше и се молеше да прогледне, да види ужасът в движенията, в очите, във всяко действие на момиченцето, но той беше сляп. Алкохолът бе затегнал здраво черният воал пред очите му и щеше да го накара да търси правилното така. Но нямаше да го открие.
Тих, тракащ звук го накара да фокусира погледа си отново и да забележи как тя измъква колана от панталона му и със силно треперещи ръце разкопчава ципа и копчето.
Но защо го правеше? Какво правеше? Коя беше тя? Вероника? Коя е Вероника?
Студените й устни, докосващи несигурно неговите го накараха да отвори отново очи. Бавно, несигурно, последователно, Вероника допираше устни до неговите в нещо като целувка. Самюел я усещаше някак…нереална. Меката й кожа го докосваше навсякъде. Устните й – по неговите, ръцете й – подпрени върху гърдите му заедно с останалата част от тялото й, а краката й – отпуснати покрай торса му.
Тихият и хлип, подтиснат от стиснатите й устни, с които го целуваше върна погледа му върху лицето й. Бяло, детско, толкова невинно, лъщящо от сълзи.
Но защо?
Вероника отново го целуна. Ръката й се плъзна надолу по гърдите му и чак когато стигна пъпа му, Самюел се сепна. Без да разбира какво прави я улови и я дръпна. Продължи да се взира в очите й - пълни със сълзи, които се стичаха безспирно по перлените й бузи.
-Моля те. – изхлипа тя. – Те казаха, че трябва така…моля те! – тя изхлипа още веднъж и си пое дълбоко въздух.
И тогава Самюел се предаде. Направи нещо, за което щеше да се мрази през целият си живот, че и след това.
Придърпа лицето й и я целуна, сменяйки местата им. И я докосна….като жена.

Самюел отвори очи със сетни сили, усещайки как болката в главата го заплашва да го убие. Усещаше не само някаква неестествена тежест върху гърдите си, но и нещо мокро, стичащо се по тях.
Примига отново, за да разясни погледа си и сведе глава.
Вероника бе отпуснала своята върху гърдите му и гледаше право напред с ужасяващ, празен поглед, а по бузите й се стичаха една след друга сълзи.
За момент Сам си отдъхна. Очевидно напрежението и на нея й бе дошло в повече и бе подирила някаква подкрепа у него. Макар и по такъв начин.
Но после реалността се стовари с гръм и трясък върху му. Усещаше тялото си неограничено от каквито и да е дрехи, а нейните ръце и гърди се докосваха съвсем спокойно до неговите. Без никаква пречка, например дреха, между тях.
За секунда Самюел скочи на крака, увивайки същевременно една от завивките около кръста си.
Няколко секунди само размахва безмълвно ръце опитвайки се да каже нещо, но устата му просто се отваряше и затваряше, очевидно неспособна да заговори без помощта на мозъка му, който в този миг отказваше да работи.
Близо минута по-късно той най-сетне успя да си възвърне дар-слово.
-По дяволите! По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ!
Коремът му се преобърна няколко пъти и той затвори очи, за да преглътне отвращението към самият себе си. Той беше….не, не, не! Не! Не и не!
-Защо, Мерлин те взел, го направи?!? – изстена той, приближавайки се до леглото. Вероника се отдръпна сепнато настрани, доувивайки се с другият чаршаф. Сълзите продължаваха да се спускат по бузите й.
Самюел се отпусна с тежка въздишка на ръба на леглото, отпускайки главата си в ръце. Остана няколко мига така, после прекара пръсти през косата си и вдигна поглед към тавана.
-Проклет да е! – изръмжа той, извръщайки се рязко назад към Вероника, при което тя подскочи от разяреният му поглед и едва не падна от леглото. – Той те накара нали? Заплашил те е! А снощи беше идеалната възможност, разбира се. – Сам се удари силно челото и звука отекна из стаята. – Какъв съм глупак! Глупак! Сега получи каквото искаше, нали проклетнико? – изсмя се той почти истерично. – Мерлин, Вероника, не трябваше да го правиш!
Но не тя го бе направила. А той. И Самюел го знаеше. И се мразеше за това. Почти толкова, колкото мразеше баща си.

Примига срещу светлината и погледът му се спря на прикованите върху него очи.
-Ти пък какво искаш? – озъби се на съпругата си и скочи от леглото, игнорирайки безмълвната и настоятелност.
Набързо смени мантията си – беше го страх дори да се съблича, знаеки, че майка му ще намери начин да постигне желаното. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че прилагането на Империус върху сина и ни най-малко не я притеснява. Изтича в малкия двор, надявайки се да намери усамотение. Вече няколко седмици мисълта за това, което го чакаше всяка нощ в стаята му, не му даваше мира. Подпря се на старата ограда и с досада се загледа към къщите на останалите – и те не бяха по-добре от него. Все още не можеше да прости на Скорпиус – да се остави да бъде венчан за майка му? Майка му, старата вещица, да има деца от него?
-Май си се отдал на приятни семейни мисли, а?
-О, Тиодор - въздъхна облекчено, обръщайки се към ухиленото лице. Радостта му веднага се изпари – Довел си съпругата си?
Двамата и хвърлиха подозрителни погледи – бе облякла огромна пурпурна рокля, която май бе циркаджийска, а над главата си държеше чадър, няколко от чийто ръба бяха заплетени в несресаната и коса. Тя се усмихна почти нормално.
-Исках да се видя с Лусия.
-Това пък защо? – присви очиподозрително.
-Не може ли? – прехапа устни, при което размаза червеното червило, толкова засъхнало сякаш го бе взела назаем от баба си, или най-малкото бе пропуснала да види, че е с изтекъл срок на годност.
Дерек кимна и обрърна гръб на двамата, затваряйки очи. Пръстите му отново обвиха старата ограда и затропаха нервно по нея.
-Има ли нещо? – ненужно попита Нот. Дерек пое дъх и заговори насечено.
-Тя ще постигне целта си. Всички ще го направят. Ще ме пречупи, ще видиш. Скоро ще принуди и Скорпиус.
Замълчаха – нямаше какво да добавят повече. Някъде отдалеч достигна дивия смях на лудата и Дерек се ухили и сръга Тиодор с лакът.
-Като се замислиш, няма да имаш проблеми с наследниците, ако са такива веселяци.
Избухнаха в смях, който така им бе липсвал последните седмици – непринуден и безгрижен. Врата та зад тях изкърца, но те не се обърнаха.
-Твоите също няма да са по-зле – познат женски глас сряза тишината. Двамата се обърнаха бавно с лица, лишени от емоция. Бившата госпожа Розие, сега Малфой, носеше поднос с две чаши, пълни с подзрителна на мириз течност.
-Какво искаш?
-Да разбереш, че няма да те чакаме цяла вечност. Женен си от месец, а нито признак... вече започвам да мисля, че имаш отклонения.
Дерек почервеня от гняв и отново впи ръце в проклетата ограда, представяйки си как майка му агонизира, повалена на земята. Омразата му към нея рязко се бе засилила последните дни – колкото пъти се опиташе да остане насаме, тя го намираше, за да му напомня за какво е женен.
-Е, изглежда, че и ти нямаш огромен напредък...майко.
Жената позеленя от гняв, но после сякаш си напомни да бъде спокойна и с привидно равен глас му предложи напитка.
-Откога стана толкова мила? Май Скорпиус ти е показал мястото ти...?
Все пак посегна към едно от питиетата – майка му обаче тикна в ръцете му другата чаша. Въпреки подозренията усети, че гърлото му гори от жажда и надигна чашата. Напитката бе неприятна, с непознат тръпчив вкус.
-Какво, Мерлин те взел, ми даде?
Тя само поклати глава с очакващ самодоволен поглед в очите си и застана неподвижна, чакайки.
-Ти изчезвай, трябва да си поговорим с приятелчето ти – обърна се към Тиодор и го бутна към вратата. – И си събирай стадото от къщата ми.
Той понечи да възрази, но Дерек му кимна с изкривено лице и Нот се отказа. Осмели се да прояви признак на слабост една когато приятелят му изчезна заедно с милата си съпруга. Хвана се за корема, превивайки се на две от внезапната болка, запулсирала в дълбините. Скоро тя премина в главата му и вътре сякаш пламнаха хиляди горещи пламъци. Повдигаше му се и не можеше да каже дума – само очите му шареха из градината, опитвайки се да открият Амелия. Скоро се отказа, капки пот избиха по челото му от усилията да не се свлече на земята.
-Почти си готов – отдалеч достигна шепотът и. За последно се опита да се съпротивлява, виждайки как ръцете и с нокти на граблива птица се вкопчват в него, после се отпусна, неспособен да издържи повече.
Пулсираща болка в главата, тъмна стая, нестабилен под. Болката премина в слабините и черното покривало, притискащо очите на Дерек, падна. Въпреки това подът още продължаваше да се клати, а с него и всички предмети. Най-ясно се открояваше лицето на майка му, изпитателно изучавайки лицето му за признаци, че отварата още действа.
-Ти – сви юмрук, готов да го забие в носа и, странно изкривен и мърдащ както всичко наоколо. Ръката му не помръдна. Очите му пак натежаха като олово, но той съумя да не ги затваря. Отново опита да раздвижи ръце, но и този път опитът не се увенча с успех. Най-после забеляза тънките въжета, които ги обвиваха.
-Казах ли ти, че има всякакви начини да те принудя да го направиш? Е, това е единият.
-Много. Неподходящ. – измънка с усилие и облиза устни. – Не можа да го приложиш на Скорпиус ли, скъпа майко?
Усети как мускулите и се стягат от омраза, но и този път тя не даде воля на гнева си. Изглежда бе разбрала, че в случая тихото и бавно отмъщение би направило по-голяма услуга на нея.
-Тази вечер. Ще го направиш тази вечер – заповяда му.
-Или?
-Или няма да махна въжетата.
Дерек се ухили. За пръв път майка му бе в позиция да поставя условия и ако не бе нелепо прикован с въжетата, нямаше да си държи езика зад зъбите. Не се замисли какво казва, колкото и да се спираше на мисълта, нямаше да открие решение – не и този път.
-Ще го направя.
Случваше се нелепо бързо – толкова лесно се предаде, без да се замисля. За миг съжали, после погледна настоятелно към ръцете си – още се чувстваше замаян, а пулсиращата болка премина бавно по дължината на тялото му, отново спирайки се в главата.
-Ще си живеете прекрасно, скъпи – впи нокти в рамото му. – Ще се научиш да не спиш разделен от нея, а ние повече няма да погребваме деца от фамилията Розие.
Безмълвно кимна, без да прави опит да и противоречи. Клепките му отново натежаха.
-Няма да спя с труп – отново се противопостави, но силите го напуснаха и той потъна в блажена тишина.
*
-Стига си зяпала – повтори за пореден път и игнорира изцъклените и очи, впивайки поглед в тавана. Не се чувстваше по-добре, напротив, състоянието му се влошаваше с всеки изминал удар на стария стенен часовник срещу него. Болката, местеща се ту в главата, ту в слабините му, го караше да става и да обикаля нервно. Поредният пристъп бе спрял преди няколко минути и сега се опитваше да игнорира туптенето в слабините. – Няма да те докосна.
Осмели се да я погледне – не бе мигнала. Единственият признак на живот бе въздишката, която тежко се отрони и заглъхна.
-Спри да ме гледаш! – изкрещя и скочи, но главата му се заби в ръба на леглото. – Мамка му, тежи като олово.
Разтри горещото си чело за минута. Някъде отдалеч съзнанието му крещеше с гласа на Амелия – Трябва да го направиш.
Мина от другия край на леглото и се облегна на нощното и шкафче, все така забил поглед в тавана. Не знаеше колко време остана така – колкото и да се опитваше, не можеше да игнорира болката, тя се увеличаваше, а в изтормозения му ум отекваха отмерените удари от часовника. Когато отброи дванадесет удара, залитна и събори вазата с изсъхнали вече цветя върху лицето на Лусия. Стъклото с трясък се строполи на пода, оставяйки мокра следа върху лицето и косата и.
-По дяволите – изруга, без да се извинява. Очите му се замъглиха. – Ти коя беше?
Примига срещу размазаното лице и се строполи на пода, надявайки се агонията да не продължи вечно. Стъкълца се забиха в дланта му и килимът попи алената му кръв.
Размърда се неспокойно и се изправи – болката бе минала, сега обаче мисълта му бе блокирала. Часовникът май показваше шест сутринта, отварата не можеше да бъде толкова дълготрайна. Облекчено наведе поглед надоло към немигащите очи.
-Искам бебе – пророни тя. – Трябва.
Тая пък какво бебе иска? Здраво и жизнено като нея?
-Гримирала ли си се? – опули се срещу нея. Лусия само се усмихна. Чертите и бяха някак омекотени, липсваше остротата и характерната жестокост. – Мисля, че нещо не ми е наред – олюля се отново и се помъчи да си спомни нещо. – Имам. Задължение. Така ли го нарече?
Мисълта му отново се загуби. Бе твърде бавен и изморителен процес – бе неадекватен, неспособен да мисли сам.
-Май ще изпълня проклетото задължение – въздъхна и започна да съблича мантията си. Вътре в него някакво чудовище се събуди и изръмжа одобрително. Тялото му се бунтуваше, но мислите му бяха подчинени и контролирани.
-Проклетата отвара – спомни си, но се чувстваше странно лек. Бе му все едно какво прави. Мълчаливото лице срещу него бе озарено от усмивка, жестокостта у него отново се завърна, но той не обърна внимание. Отдалеч лумна приятна светлина, после всичко потъна в мрак.

Ако имаше дума,с която да се опише бракa между Скорпиус Малфой и Амелия Розие,то това беше „кошмар”.Вече месец бе минал откакто двамата станаха съпрузи,но отношенията между тях не се бяха подобрили,а напротив-дори бяха охладнели още повече.Скорпиус,който още не можеше да приеме случилото се,прекарваше възможно най-малко време в имението Розие.Беше се преместил там по желание на Амелия,която протестираше за възможността да изостави жилището на първия си съпруг да опустее.Младият Малфой бе дръзнал да й се противопостави,но тъй като родителите му наистина искаха този брак да се развие в положителна посока,синът им бе принуден да отстъпи.Сутрините Скорпиус прекарваше в имението заедно със съпругата си и децата й.Но това беше само закуската и през цялото време разговаряше с Дерек,без дори да помисли да обърне внимание на Амелия.Жената от своя страна често му задаваше въпроси,побутваше го с ръка (тъй като му бе наложено да седи до нея,на мястото на починалия господин Розие ),но не получаваше никакъв отговор на действията си.После Скорпиус напускаше новия си дом под предлог,че с баща му имали да обсъждат семейни дела,тъй като и задачата да се грижи за рода Малфой вече беше негова.И макар Амелия да знаеше,че съпругът й е посетил родителите си едва два пъти за този месец стоеше безмълвна и просто чакаше.В мига,в който напуснеше имението Розие,Малфой вършеше какви ли не неща и всичките –само за да бъде възможно най-далеч от Амелия.Изпитваше някакъв ужас от мисълта да остане с нея в една стая за по-дълго време от два часа и винаги се надяваше Дерек да е наблизо,за да го оттърве.С приятелят му нещата се бяха подобрили значително и Скорпиус му благодереше от все сърце за разбирането.Имаше нужда от съюзник в имението.Вечерите отново се завърщаше при новото си семейство с много уговорки от приятелите му.Най-голямото му желание никога повече да не се стъпва там и те всички го разбираха и подкрепяха.И шестимата бяха в абсолютно същото положение,но чувството им за отговорност беше по-силно от неговото и затова го изпращаха обратно вкъщи-трезвен или не.Нито веднъж обаче не беше спал при Амелия.Използваше гостната в дъното на първия етаж,където можеше да се скрие от зоркия поглед на жена си и от този на по-малките й деца.Те всички го познаваха като „един от приятелите на батко” и в момента им беше трудно да го приемат.А Скорпиус воубще не искаше и да го мислят за друго нещо.Той не им беше баща,бе едва няколко години по-голям от тях и не желаеше и да бъде.
Поредната съботна сутрин,Скорпиус излезе сънен от стаята си и се насочи към кухнята.Останалите отдавна бяха закусили и трапезарията беше празна.Не му направи впечатление,че наоколо беше съвсем пусто.Извади един портокалов сок и изпи половин литър докато отоли жаждата си.
-Трябва да поговорим,съпруже-чу се острия глас на Амелия зад него и той се завъртя рязко.Погледна я ядосано.
-Няма за какво,г-жо Розие,и не ме наричайте така.Въпреки формалния ни брак,аз оставам един от най-близките приятели на Дерек,а вие-неговата майка.Не желая нещата да се променят.
-Така ли?Ами наследника на фамилията Малфой?Ами децата,които трябва да имаме,за да не изчезне родът ни?
-Моят род-отвърна й остро Скорпиус-Вижте,правя всичко възможно да се държа добре и учтиво с вас.Не искайте от мен повече,защото в противен случай ще започнете да получавате и много по-малко!
-Не ме заплашвай,защото колкото и да не ти се вярва,не ме плашиш.Не ме интересува как се държиш,Скорпиус,не ме интересува и това,което си мислиш за мен.Но наследник ще имаме независимо дали искаш или не.
-И как точно възнамерявате да го направите без моя помощ?-подсмихна се младежът и отпи отново от сока.След минута в погледа му се върна яростта от този разговор и той изсъска-Няма да гледам ничие копеле в тази къща!
-Ха-Амелия го изгледа почти развеселено-Слушай ме внимателно.Майка ти ми е добра приятелка и не смятам да я разочаровам.Тя очаква внуци.Тя,както и Абрахас.Какво казва баща ти по въпроса,че не си се доближавал до мен?Ти толкова често ходиш при него,сигурно те разпитва за това дали скоро ще стане дядо.
-Мерете си приказките,госпожо!-едната му ръка се бе стиснала в юмрук,а очите му светеха гневно-Не замесвайте родителите ми!НЯМА,повтарям,НЯМА да легна с вас независимо от всичко.
Тя направи няколко бързи крачки до него и му зашлеви звучен шамар.Главата на Скорпиус се извъртя настрани,а бузата му почервея мигновено.Амелия му метна още един убийствен поглед и се насочи към вратата,когато хрипливият смях на Малфой се разнесе зад нея.
-Вие сте ненормална!И очаквате някой да ви иска.Нищо чудно,че чичо Ерик умря преждевремено.Той беше един от най-добрите магьосници,които съм познавал,но с вещица като вас у дома-сигурно му е било трудно!
Без да осъзнава,Скорпиус бе нанесъл тежък удар точно в слабото място на жената.Когато Амелия се обърна към него,погледа й бе пълен с кръв.
-Не.Смей!-изсъска му
-Смея и още как!Не знам как ви е изтърпял толкова години!Ако ще се опитате и мен да докарате до неговия край,добре,но поне го направете веднага вместо да ме изтезавате с години.
-Мери си приказките,Скорпиус,защото не отговарям за действията си.Ти си някакво разглезено хлапенце,което не знае кое как се случва в света на чистокръвните фамилии.Но ще се научиш,заклевам се,ще се научиш!-в следващия момент вече я нямаше и само края на наметалото й се виждаше да изчезва през вратата към дневната.
Скорпиус въздъхна,подпирайки се на плота.Цветущи псувни излязоха от устата му,но останаха нечути от никой.Откъде му бе дошло да й говори за Ерик?Предполагаше,че тя се чувства ужасно зле след смъртта му,но силният му гняв бе изкарал наяве и най-тъмните му мисли.”Глупак”-помисли си,докато гледаше как носят пощата.Красива бяла сова влетя грациозно в стаята и подаде крачето си на младежа,който го оттвърза много внимателно и пусна два сребърника в кошничката.Совата изкряка в знак на удовлетворение и след секунда вече я нямаше.Мерлин!Какво бе извършил туко що?Може би трябваше да се извини за държанието си,въпреки че нейните думи го бяха наранили не по-малко.Той не изпълняваше задълженията си на съпруг,не удовлетворяваше очакванията на родителите си,в общи линии бе станал напълно безполезен в последния месец.И въпреки всичко,Амелия беше права.Рано или късно щеше да му се наложи да се предаде под натиска на останалите.Дори приятелите му го бяха приели по-лесно от него.Глупавият му темперамент го караше да изпитва отвращение от задължението си.Ненавистта към всичко,което му бе наложено,го караше да бяга,да се крие и да прави и невъзможното,за да не го изпълни.Но този път изглежда нямаше мърдане.
Погледна стенния часовник,който показваше,че е 12 и половина на обяд.Смяташе днес отново да повтори плана си.Облече се набързо,приглади рошавата си коса и се върна в дневната.Написа бележка на Амелия и излезе.Свежият февруарски въздух го прободе като меч и по лицето на Скорпиус за пръв път от месец се появи усмивка.

-Благодаря за компанията,Тед-усмихна се Скорпиус,докато се изправяше от канапето в имението Нот.Беше посетил приятеля си,тъй като знаеше,че и на него не му е лесно с лудата му леля и поне можеха да убиват времето заедно,вместо със съпругите си.
-Отбивай се по-често.Очевидно Розалия много те обича-Тиодор посочи лелята на Скорпиус,която в момента се опитваше да сготви нещо и си припяваше весело.
Младият Малфой се засмя.После кимна одобрително.
-Тя не е толкова лоша.Само е малко..зле психически.
Нот се ухили широко.Двамата се насочиха към входната врата и Скорпиус забърза по пътеката.Имението Розие беше съвсем близо,затова реши да повърви.Имаше нужда мисълта му да се избистри.
Разговорът с Амелия от сутринта не му излизаше от ума.Беше постъпил зле с нея,но всъщност не таеше никакво съжаление за действията си.Просто се питаше какви щяха да бъдат последствията за него.Новата му съпруга не бе изисквала нищо от него в последния месец.Е,нищо до тази сутрин.Твърде дълго ли бе бягал от задълженията си?Твърде дълго ли си бе представял,че е още малко момче и баща му ще свърши цялата работа вместо него?Нима се бе самозабравил?
Ако го направеше,щеше да предаде себе си.Ако не го направеше,щеше да предаде родителите и кръвта си.”Не мога да се откажа от семейството си.Не мога.”-повтаряше си,докато вървеше с ръце в джобовете.Поклати глава нервно.Цялото му съзнание се бореше срещу тези мисли.Идеалите,с които бе закърмен,се преплитаха с чувството му за това,което е редно и кое не.В крайна сметка единственото заключение,до което стигна,беше,че е време да се осъзнае,защото никой нямаше да го чака вечно.
Повечето стаи в имението светеха,когато той се прибра.Беше едва 8 и половина,но вечерята вече бе минала.Не беше гладен,затова просто седна в дневната и си наля чаша уиски.Очите му се загледаха в една стара ваза на камината.
Не знаеше колко време бе останал така.Умът му бе зает от прекалено много неща,за да можеше да усеща времето.Чашата с уиски си стоеше недокосната на стъклената масичка.Клепачите му натежаха и той се изправи,правейки няколко бави крачки към вратата.Когато застана до стълбите,понечи да продължи направо към стаята си,но в миг осъзна,че всъщност трябваше да тръгне нагоре.Заизкачва стъпалата бавно,без особено желание.Семейният му дълг го теглеше към стаята на Амелия.Замисли се дали да не се върне обратно,но осъзна,че нямаше сили за това.Вече се бе предал.
Натисна бравата и застина на прага.Амелия стоеше пред огледалото,разресвайки косата си.Изгледа го незаинтересовано и после се усмихна леко.
-Знаех,че ще се предадеш.-каза му с нотка на задоволство в гласа.
Скорпиус я изгледа на кръв.
-Ти победи-промълви.Свали мантията си и я хвърли на стола си.-Кажи ми,че ако го направим,ще забременееш.
-Би трябвало.Ако не-ще опитаме отново.-тя се приближи до него и разкопча първите две копчета на ризата му.
Челюстта на Малфой потръпна от гняв.Хвана китките й и изсъска в лицето й:
-Няма да се доближа до теб отново!
Тя се усмихна и се повдгина на пръсти,доближавайки устните си до ухото му.
-Ще видим-после го хвана за ръката,повличайки го към леглото.Свали бавно нощницата си,но Скорпиус воубще не погледна тялото й.Очите му се бяха приковали в лицето й,радващо се на неговото нещастие.
Не искаше да я докосва.Не искаше да я чувства близо до себе си.Искаше само всичко това да свърши колкото се може по-бързо,да се махне от тази стая и никога повече да не се връща.Но знаеше,че пожелаеше ли,Амелия отново щеше да го пречупи.Заболя го,когато разбра колко слаб бе пред нея той.
Усети устните й върху своите и отвърна на целувката й.Противно на умът му,тялото му нямаше нищо против допира й.Ноктите й се впиха в тила му,но той не отреагира на болката.Просто си лежеше,все така безмълвен.
Преди следващата целувка от устните му отново се отрониха думите :
-Ти победи..
Тя хвана дланите му и ги притисна към кръста си,принуждавайки го да я прегърне.Скорпиус се опита да се измъкне,но Амелия го държеше прекалено силно.Кафявите й очи се впиха в неговите :
-Хубаво е да си победител-изкиска се детински и отново го целуна.

Майната му на шибания алкохол.
Майната им на шибаните успокойтелни.
Майната им на шибаните приспивателни.
Нищо не му помагаше. И не се учудваше. Съзнанието му беше толкова изтормозено и объркано, че дори не му идеше да се гневи. Това също не помагаше. Ярост, безсилие, болка...тези чувства вече бяха станали част от ежедневието му и колкото и да не му се искаше- щяха да си останат част от него. За момент дори бе изпуснал нишките, които контролираха живота му и бе оставил нещата да излязат извън контрол, всякаш е някаква парцалена кукла, която бе създадена за нечий чужди цели.
Беше позволил на родителите си да преместят бетъни в неговата стая.
Беше им позволил да карат 13 годишното дете да носи разголени нощници, които трябваше да го възбудят.
Беше им позволил да я накарат да посегне към него, така както една жена посяга към мъж.
Беше им позволил толкова много, но въпреки това беше устоял на всичките дрезги и пориви и не я бе докоснал. Не още.
Родителите му, продължаваха да крещят по цял ден, да спорят, да молят, да заплашват, да увещават, но той просто не им обръщаше внимание. Не се караше с тях, не ги ругаеше, не ги замерваше с предмети попаднали в ръката му. Не му пукаше за всички абсурдни заплахи, които бяха отправили. Не го интересуваше какво желаят те.
Колкото и да не му се искаше, той знаеше, че ще трябва да спи с Бет. И щеше да го направи, дори да съжалява до края на дните си. Той осъзнаваше ситуацията и важността на дълга си, осъзнаваше и колко ужасна е цялата ситуация, но въпреки всичко това...едва ли имаше какво повече да губи. Искаше му се да им каже, да спрат да го подтикват, да спрът да бързат, защото той сам щеше да попадне в този капан на извръщения. Сам щеше да отиде при Бетъни, сам щеше да я съблече и щеше да я чука, за да осъществи желанието на околните. Просто...нямаше да го направи сега.
За момента имаше други неща, които бяха по важни, въпреки, че не бяха по-приятни.
Приятелите му, сред всичко останало, заставаха на първо място. И дори да болеше, той щеше да помогне на Маркъс. Трябаше да стисне зъби, да облече палтото си и да излезе. Щеше да прекара една наистина странна нощ, в леглото момиче, което не бе собствената му съпруга. Все пак тези две години разлика между Бет и Лейла малко го успокояваха и може би заради това бе така спокоен. Не му пукаше, че с Макръс щяха да мамят и лъжат. Майната им на всички останали.


Затай дъх, защото му се стори, че чува шум, но после се успокой и отново се изправи. Беше си направил Хамелеонизираща магия, но все още съпките му издаваха шум.
Заобиколи имението Флинт откъм западната му страна, там където беше спалнята на приятеля му. Нямаше друг начин освен да се промъкне до стените и после да се изкачи по някакви си греди, за които Маркъс бе абсолютно сигурен, че няма да се срутят. Поне не веднага.
Магийте на имението не бяха кои знае какви препядствия, все пак младия Флинт му бе казал кои са заклинанията и за Леонард бе лесно да използва контрамагия.
На моменти ситуацията му се струваше дори забавна. От оградата до стената се бе забавил поне 15 минути. Нарочно. Проклетото разстояние не бе повече от десет метра.
Искаше му се да отлага до забрава ако трябва, но не можеше да си позволи този лукс, за това “запретна ръкави” и започна да се катери по гредите, след като откри прозореца с “белите лилий”. Беше отворен, както се и очакваше, за това само за секунда, той се преметна от вътрешната страна на рамката и се озова във просторната спалня.
Камината светеше слабо както и една почти изгоряла свещ на малката масичка от дясно, чийто пламък осветяваше лицето на Маркъс. Двамата не казаха нищо.
Монтагю се обърна към леглото, за да види сестрата на Флин, застанала на колене, с разпуснати коси и ефирна нощница, с очи гледащи почти безизразно към тях.
Ако лейла бе с няколко години по-оляма, ако не беше сестра на Маркъс и ако той не беше женен против волята си, това определено щеше да бъде еротична гледка. Щеше. Погледна отново към Маркъс, който преглъщаше тежко и го гледаше с надежда в очите.
Нали беше тук, бе го беше изоставил?! Какво повече искаше. Щеше да си свърши работата без да се вживява кой знае колко. Не очакваше да му хареса, не очакваше да му се иска да повтори.
Отвърна погледа си от този на приятеля си и се загледа в Лейла. Тя също го гледаше. Не трепереше, нито плачеше. Просто го гледаше.
Обърна се и грабна чашата с уиски от ръката на Флинт, след което я пресуши на един дъх.
-Махай се от стаята – каза тихо и започна да разкопчава палтото си.
Маркъс се изправи и сложи ръка на рамото му.
-Благодаря – каза ихо, загледан в изражението на Леонард, което не му казваше нищо. Нито пък му отвърна с думи, за това той мина напред и се наведе, целувайки Лейла по челото, след което без звук излезе от стаята. Монтагю захвърли палтото си на един стол, след което съблече и черната риза. Пое си дълбоко дъх и седна на ръжа на леглото, загледан в очите й.
-Съжелявам, че трябва да минеш през това Лейла – прошепна тихо той.
-Не си виновен – отвърна тя и се приближи към него. Знаеше, че и ако тя взима участие нещата нямаше да са толкова зле, за това се наведе към него и притисна устни в неговите. – Нито Маркъс – гласа й потрепери за секунда – Просто....-Тя поклати глава, след което смъкна презрамките на ношницата си надолу.
Леонард я бутна назад, карайки я да легне сред възглавниците. Чувстваше се зле. Това щеше да бъде един от най-безчувствените актове през живота му.
-Не искам да те боли – прошепна той, докато се разсъбличаше – ще бъда възможно най-внимателен....
-Лео, нека просто да го направим и да свършваме.
Точно така. Трябваше просто да свърши.

Първата работа на Марк на другия ден бе да отиде в къщата на Монтагю. Чувстваше се странно развеселен и някак олекнал.
В крайна сметка вече всичко бе наред. На него не му се налагаше да спи със сестра си, а Констанца нямаше да й посегне. С малко приятелска намеса всичко се бе наредило така, че да е удобно на всички.
Или поне така си мислеше Маркъс.
-Госпожо Монтагю, -Ухили се раболепно на жената, която изникна на вратата.- може ли да викнете Леонард, искам да му кажа нещо.
Жената кимна и изчезна от полезрението му. В следващия миг на вратата се появи Монтагю, видно сънен и изморен.
Маркъс профъфли едно щастливо «Добро утро!» и завлече младежа към градината.
-Нямаш си и на представа колко съм ти благодарен за всичко това. –Започна няколко секунди по-късно Маркъс, все така ухилен до уши.- Просто не можеш да си представиш!
-Мога. –Равно отвърна Леонард и се загледа отнесено някъде в далечината.
Двамата се спряха до оградата и замлъкнаха за миг. Ентусиазмът на Маркъс до голяма степен се бе стопил от реакцията на Леонард. Донякъде Флинт се бе надявал да се посмеят двамата на ситуацията и да я забравят завинаги. Но едва сега осъзнаваше, че всичко това беше невъзможно.
Маркъс пое дълбоко дъх и премести погледа си от лицето на Монтагю към мястото, накъдето се бе загледал. В онзи миг дори съжали за действията си. Те бяха безразсъдни и жестоки, те бяха прехвърлили неговия товар върху Леонард.
Осъзнаваше, че го бе използвал. Бе предизвикал чувството му за справедливост и се бе възползвал от резултатите. И, да, беше ужасно. Но не беше ли по-приемливо от кръвосмешението?
-Лео. –Повика го сериозно и зачака докато отнесеният поглед на Монтагю застина срещу лицeто му.- Много съжалявам за цялата тази история. Не трябваше да те замесвам... Просто... Не успях да се справя с всичко това.
Леонард кимна леко и обърна отново поглед към далечината.
-Не, ти просто беше с вързани ръце. Ако бях на твое място, щях да направя същото. Но за съжаление това е невъзможно.
Маркъс осъзна, че всъщност Леонард въобще не бе толкова засегнат от това, за което го бе помолил. Напротив, Монтагю в момента обмисляше именно собствения си брак и собствените си проблеми.
«Егоизмът... Егоизмът ми...» напомни си Флинт, разгневен на самия себе си.
-Всичко при теб... наред ли е? –Попита плахо, когато успя да потуши самобичуването си.
-Нещата никога не са били «наред». –Отвърна Леонард замислено и върна поглед към приятеля си.- Но от тази гледна точка е нормално да не са наред.
Маркъс кимна едва-едва и сведе очи към земята.
В Леонард имаше много повече решителност, отколкото откриваше в себе си. В Леонард имаше много повече воля, много повече хладнокръвие и много повече съвест.
Флинт осъзнаваше, че всъщност приятелят му беше и щеше да направи много повече крачки в живота си. Защото имаше силата да направлява мислите и действията си, имаше силата да ги синхронизира.
А на него самият... Беше му писано цял живот да отбягва проблемите си. Или поне в онзи миг Маркъс се почувства така.
Нямаше как да знае, че след не по-малко от няколко часа щеше да се случи нещо непредвидено. Нещо, което щеше да го промени.
Но не и да го направи по-силен.

-Леа… -Откъсна се от устните му в мига, в който забеляза сестра си на дивана в трапезарията.- Какво правиш тук толкова късно?
Момичето извърна към него тюркоазените си очи и се усмихна едва-едва.
-Не ми се спи, а и… исках да поговоря за нещо с теб. –Допълни несигурно и сведе леко глава.
Маркъс сви рамене и, приближавайки се до дивана, седна и я придърпа към себе си.
-Е? –Усмихна се меко и докосна с устни челото й.- Какво има?
Лейла сведе поглед към дивана и плавно присви крака до тялото си, все така излегнала се върху брат си. Противно на очакванията, не отвърна на въпроса му. Просто се сгуши на гърдите му и застина така.
Осъзнавайки, че нямаше смисъл да очаква реакцията й, Маркъс си пое дълбоко дъх и притвори очи срещу мекотата, която старата камина издишаше право срещу лицата им.
-Виж, Леа… -Прошепна несигурно, затваряйки съвсем очи.- Предполагам, че знам за какво точно искаш да говорим. И, не, нямам готов отговор на обвиненията ти – вероятно никога няма да имам. Но така трябваше да стане. Предполагам, че никога няма да ми го простиш, и те разбирам. И аз не бих, ако бях на твое място.
Лейла дори не отвърна. Обгърна тялото му с малките си ръчички и разтвори очи срещу огъня. Малки пламъчета заиграха в наситените й, лазурни ириси и тя ги присви едва-едва, усмихвайки се.
Маркъс, който остана изненадан от липсата на каквато и да е комуникация помежду им, отвори очи и ги сведе към рошавата коса, която му пречеше да види лицето й и да разгадае описаните по него емоции. Размърда се напрегнато и по този начин я накара да се изправи.
Странното във всичко това бе, че Лейла дори не изглеждаше смутена от думите му. Меката й усмивка се виждаше ненормална на Маркъс в момент като този, а леко присвитите, спокойни очи описваха някак отнесено и спокойно неговите.
Маркъс разтресе за миг глава и попита бавно:
-Както и да е… Какво искаше да ми кажеш?
Лейла се повдигна на една ръка и остави чашата си с ванилово капучино на масата. Когато се обърна към брат си, тя застина за миг, а после сякаш на забавен каданс се наведе към него и впи до болка устните си в неговите.
В първия момент Маркъс затвори очи и, забравяйки всичко останало, че и себе си, отвърна замаяно на целувката й. Езикът му си проправи път през потрепващите й, влажни устни и за миг по върха му потрепна парещият вкус на ванилия.
Едва тогава мозъкът му заработи отново. Хващайки я рязко за рамената, Маркъс я откъсна от себе си толкова силно, че Лейла, изненадана от реакцията му, дори не успя да се задържи на краката си и падна на земята, удряйки силно главата си в ръба на масата.
Младежът, който за миг остана неподвижен, скочи бързо на земята, забелязвайки кръвта, която се спускаше по дланта й. Пренебрегвайки всичко, случило се току-що, и забравяйки го насилствено, Маркъс внимателно обви ръката й със своята и разкри нараненото място. Придърпвайки салфетките от масата, той внимателно започва да попива кръвта, която вече малко унесено се спускаше по челото й.
Лейла изхриптя жално и рязко обви тялото му с ръце, придърпвайки го към себе си. Съществото й потрепна за миг, а после плачът даде утеха на напрежението, което бе обхванало цялото й съзнание.
Маркъс бавно привикна към тази прегръдка и, попивайки последната капка кръв от удареното място, започна бавно и успокояващо да гали главата й с ръка, мълвейки:
-Скоро няма да те боли, Леа. Потърпи малко и ще видиш. Хайде, тихо, недей да плачеш. Скоро ще се оправи.
-Не… -Прошепна срещу гърдите му.- Няма…
Лейла се изправи бавно и несигурно и понечи да си тръгне, криейки лице с ръка. Дланта му мигновено откри нейната и, сплитайки пръстите си, Маркъс й попречи.
-Марк, моля те… -Изстена Лейла и дръпна ръката си леко, но безуспешно.- Пусни ме.
-Никъде няма да ходиш, докато не ми обясниш какво точно се случва. –Отсече младежът категорично, а после добави сухо.- Сядай.
Изправяйки се, Маркъс отпусна ръката й и проследи как, несигурно и треперещо, тялото на сестра му се отпусна на дивана. Едва тогава очите измериха строго нейните, а гласът му огласи помещението чужд и тих:
-Казвай сега – какво точно се случва? Защо ме целуна?
-Аз съм твоя съпруга. –Промълви несигурно, следейки с очи светлините по килима.
-Не, ти си моя сестра! –Натърти жестоко и довърши все така гневно.- Тя те накара, нали? Наговорила ти е някакви глупости за това, че трябва да ме пречупиш в името на чистата кръв! И, понеже си се почувствала зле за това, че я измамихме, си решила да изпратиш всичко по дяволите и наистина да… да… Мерлин, Лейла, да не си се побъркала?
Момичето поклати леко глава и прошепна:
-Нищо не ми е казвала.
-Значи просто те манипулира! –Ядоса се още повече Маркъс.- Дори и да си мислиш нещо в момента, може да си под влиянието й! Затова просто престани с глупостите най-накрая!
Лейла сведе още по-ниско очите си и отново поклати с глава:
-Не ме.
-Откъде си толкова сигурна?
-Защото знае, че съм бременна. –Отвърна кротко срещу гневния му изблик.- А тя иска това. Нищо повече.
Маркъс остана няколко секунди неподвижен, сякаш мъчейки се да осъзнае казаното. Когато го прехвърли бавно през съзнанието си, той промълви сопнато:
-Ами тогава какъв е проблемът? Защото наистина не виждам какво не ти харесва. Радвай се, че въобще намерих изход от ситуацията! Леонард не беше длъжен да се съгласи – трябва и двамата да сме му благодарни за това. Ти нали го харесваше преди? Хем ще имаш възможността да…
Маркъс не довърши. Лейла рязко бе вдигнала кървавите си от сълзи очи към него и погледът й го бе смутил.
Един ужасно дълъг миг останаха така – без да говорят и без да помръдват. В следващия Лейла отвърна тихо и грапаво:
-Моля те, Марк… Не оправдавай действията си с детските ми увлечения отпреди години.
Маркъс кимна бавно и притвори очи.
Да, може би се оправдаваше с Леонард, но какво друго можеше да направи? Беше постъпил неправилно спрямо Лейла, но можеше ли да го избегне?
В крайна сметка, Маркъс прекрасно осъзнаваше, че всичко опираше до него. Бе се отдал на собствения страх и всичко това бе рефлектирало върху сестра му. Но това бе единственото решение. Тази мисъл опазваше съзнанието му от безмилостните удари на съвестта.
-Ти си полудяла, Леа… Полудяла си. –Прошепна бавно и поклати леко с глава.- Да, аз ти причиних ужасно нещо, но за да спася нас от нещо още по-ужасно…
-И какво е то? –Невъзмутимо му отвърна тя.
-Кръвосмешението.
Лейла се усмихна тъжно, а после започна бавно:
-Искам да бъда с някого, на когото вярвам, Марк. Не да бъда подхвърляна между приятелите ти, защото се страхуваш, че бракът ни е нещо грозно или неетично.
-Не е ли? –Попита тихо, все така забол нос в пода.
-Ако съдиш по общото мнение, е. –Кимна бавно Лейла.- Но, що се отнася до мен… беше грозно и неетично да принудиш твой приятел да спи с мен.
-Защо така си мислиш?
-Защото ме заболя. –Сведе поглед Лейла към пода, а в крайчетата на очите й потрепнаха сълзи.- Защото се почувствах като подхвърляна вещ, като уличница, като нещо, прекалено маловажно, за да бъде третирано като човек от собствения си брат… и собствения си съпруг.
Маркъс се обърна към огъня и остана загледан в него. Една малка, предателска част от него осъзнаваше, че тя е права. И именно тази незначителна част предизвикваше ужасяващата болка в съществото му.
Не беше очаквал да се получи така. Не бе вярвал, че Лея ще приеме всичко така. Може би просто се беше надявал нещата да се развият по благоприятен начин.
Защото това бе благоприятното решение за него.
„Аз съм егоист. –Помисли си Маркъс.- Но от моя егоизъм ще спечели и тя… Просто не разбира всичко това…”
-Какво ли разбираш и ти… -Изсумтя Маркъс, прекалено ужасен, за да реагира нормално.- Сексът за теб е просто нещо, на което някаква си кръв те е задължила. Не знаеш нищо. Как можеш да съдиш за това, което е правилно или не в него тогава?
-Знам само, че, каквото и да е, предпочитам да го споделя с теб. –Отвърна му задавено и вдигна поглед към осветения му от огъня силует.- Не с непознати, а с човек, когото обичам.
-Но не ме обичаш така! –Изръмжа Маркъс, обръщайки рязко лице към нейното.- Никога няма и не трябва да ме обичаш така!
-Но поне имам някакви чувства към теб… Поне не си непознатият в живота ми! Поне това!
Лейла се изправи рязко и скри устата си с ръка. Сълзите започнаха вероломно да си проправят път през луничавата й кожа, а тялото се разтрепери силно от спотаената емоция.
Маркъс побърза да се приближи до нея и я прегърна силно, при което плачът й само градира още повече.
-Не искам… не искам да го правя… повече… не искам, Марк… не искам да ме докосва повече… не…
Думите й заглъхнаха в градиралите хлипове. Маркъс притисна силно устни към главата й и застина така. Очите го предадоха и той ги затвори рязко, опитвайки се да не се отдава на емоциите си.
Маркъс осъзнаваше, че бе невъзможно да й се противопостави сега. Ако тя беше толкова отчаяна, толкова срината от всичко това, той щеше да премине през ада, но щеше да събере парченцата от света й. Без значение дали това беше грозно, неморално, ужасно, извратено или пък греховно. Без значение дали сам някога щеше да си го прости, дали сам щеше да го приеме… въпреки всичко.
Защото имаше нещо, което правеше Маркъс прекалено слаб противник на шахматната дъска. И това беше на първо място неспособността му да възприема болката на хората и, на второ място, любовта му.
А Маркъс знаеше, че никога в живота му нямаше да има същество, което да обича по-силно от Лейла. Бе невъзможно.

Самюел размърда вдървения си врат и отново се загледа през прозореца, разтривайки слепоочията си. Не можеше и не можеше да спре да мисли за това, което бе направил. Беше нарушил единственият принцип, който бе твърдо решен да следва поне известно време. Единственото, което се противопоставяше на мислите и порядките, с които бе израснал.
Още със съобщението на баща му, че ще се жени за Вероника, беше реагирал бурно. После склони и го прие. Ожени се за нея. Но поне бе твърдо решен за едно – нямаше да легне с нея като с жена докато не порасне поне още малко, та да прилича повече на такава. Защото когато я погледнеше тя си оставаше дете. Изтерзано, преждевременно състарено със всички психически товари, с които я бяха нагърбили и нейните, и неговите родители.
Но ето че бе престъпил тази своя лична клетва. Беше нарушил принципа си. И сега беше късно да се разкайва, защото не можеше да върне времето назад. Беше го сторил и със сигурност щеше да се ненавижда дълго време за това, ако не и цял живот.
Но по-лошото беше това, че баща му пак беше го победил. Отново го бе изиграл, хитреца му с хитрец!
Самюел се изправи с въздишка и заснова напред-назад из стаята. Беше време за обяд, Вероника беше долу най-вероятно за това, тъй като не обичаше да напуска особено спалнята. Не за друго, а заради останалата част от семейството му най-вероятно. Самият Самюел предпочиташе същото, но тъй като сега не живееше сам в стаята си, а и не можеше да гледа мълчаливото й изтерзано изражение докато треперещите й пръсти подреждаха нещо или разлистваха внимателно книга, сякаш с притеснението, че страниците ще се разпаднах между тях, предпочиташе да прекарва времето си из която и да е част на имението, възможно най-рядко посещавана от някой от родителите му.
Сам се насочи към вратата и я отвори, излизайки в коридора. Не се чуваше никакъв шум – това не го учуди, едва ли докато обядваха някой щеше да посмее да проговори.
Младежът се насочи надолу по коридора, зави зад ъгъла и продължи напред докато не стигна до една от последните стаи. Дръжката беше почерняла леко, а дървото на вратата бе на места олющено.
Сам я открехна и бързо се вмъкна вътре, затваряйки я внимателно след себе си. Стаята най-вероятно някога е била подобие на кабинет, малък, но навремето уютен. Имаше камина, незапалена сигурно от десетилетия, две удобни кресла и една изтърбушена табуретка. В другият край на помещението до мръсните прозорци имаше бюро и стол с висока облегалка. Няколко книги бяха разхвърляни безразборно по повърхността на писалището, покрити с дебел слой прах. Не беше идвал тук отдавна. Това беше любимото му място по време на игрите им, а и с Катрина предпочитаха да прекарват студените или дъждовните дни там.
Самюел се настани в едното кресло и прокара пръсти по страничната облегалка, опитвайки се да се отпусне. Не особено успешно.
Мислите му отново се насочиха към предишната тема, въртяща се във вихрушка от неясни спомени, думи и действия. Толкова се бе отнесъл в нещастието си, че нито чу, нито забеляза фигурата, която се вмъкна в стаята и е приближи до него, заобикаляйки стола, преди да клекне и да постави ръка на коляното му.
Самюел вдигна озадачен поглед. Баща му не би направил такова нещо, дори от това да зависеше живота му. Майка му би, но нямаше, защото съвсем ясно й бе казал да го остави на мира и освен ако баща му не й наредеше да направи нещо – тя нямаше да го потърси. Вероника не знаеше за това място, както и за много други, така че и нея изхвърли от ума си. Тогава кой?
-Кат! – възкликна прегракнало той, щом я разпозна. Сестра му се беше променила страшно много, но все пак беше там онова лудо дете, с което се играеше като малък. Някъде зад стегнатата на кок дълга, чуплива кестенява коса, зад глупавата рокля и прическата тя беше там. И очевидно бе една от малкото, запазили пламъчето в очите си.
-Самюел, Самюел, я се погледни какъв си станал! На нищо не приличаш! – изцъка с език тя, позволявайки му да я прегърне силно. – Какво се е случило с теб, скъпи ми братко? Болест? Държат те гладен? Без сън? Да не те и бият? – гласът й от весел бе преминал през подигравката и бе стигнал до чистата, неподправена ирония. Самюел само поклати глава. Катрина придърпа другото кресло, набирайки леко килима, но без да му обръща внимание, се настани удобно и кръстоса крака, навеждайки се напред. – Хайде, братко, недей ми мълча така! Не съм изминала целият път до тук, за да ми мълчиш!
-Тогава за какво? – изсмя се сухо той, поглеждайки я изпод вежди.
-За да говоря с теб. – сви рамене тя и лека усмивка пробягна по устните й. – “Да те вразумя”. Както искаш го наречи.
-Аха. Значи такава била работата. – кимна бавно младежът и понечи да се изправи, но сестра му светкавично го хвана за китката, карайки го да я погледне.
-Сам, говори с мен. Знам, че ти е трудно, но повярвай ми, когато споделиш ще ти е по-лесно! Минах по този път, забрави ли?
Самюел се отпусна отново в канапето, въздъхвайки ядно.
-Е, малко късно си дошла. Баща ни получи каквото искаше!
-Знам. – простичко отвърна тя. Младежът я изгледа с повдигнати вежди. Тя въздъхна шумно, облизвайки устни. – Не за това съм тук. Казах ти! Когато споделиш е по-лесно! А и ако имаш нужда от подкрепа, съвет или нещо друго – аз съм насреща!
-Не трябва ли аз да ти предлагам това? – повдигна вежди брат й. Катрина се усмихна.
-Времената се менят, Сам. Та така, да чуя какъв е проблема.
-Тя е на дванадесет, Кат, още е дете. А аз…аз я…- Сам спря до там, тъй като думите му заседнаха болезнено в гърлото. Когато успя отново да заговори, момичето срещу него го гледаше с тъжна усмивка, търпеливо, почти разбиращо. – Щях да изчакам малко, докато порасне, и после щях да си изпълня дълга, но баща ни…сега, та, сега! Издебна ме в момент на слабост, - веждите й се повдигнаха въпросително. – бях пиян… – тя кимна, а ъгълчетата на устните й потрепериха леко. – и очевидно са ме намерили и пренесли до стаята ми и там не знам какво е казал на Вероника, но тя…тя се опита…опита се да ме накара да я искам, Кат, това дете! А аз бях толкова пиян, че дори нямах идея кой съм аз, тя коя е и на колко е и…и… - той размаха безпомощно ръце във въздуха и накрая те се приземиха в скута му.
Катрина сви рамене, облягайки се назад.
-Не е чак толкова лошо, повярвай ми! Първият път когато спах с Едгар беше далеч по-лошо! – Самюел се зачуди дали да я спре да разкаже за интимния си живот със съпруга си, но от друга страна не разбираше какво може да е по-лошо от неговото положение. – очевидно, съпругът ми беше зле в абсолютно всичко, с което можеше да се захване. Да не ти казвам какъв срам бе в леглото. – тя се усмихна когато забеляза физиономията му. - Това, което преживяхме бе…ужасно в пълният смисъл на думата. Та той първоначално дори не можа да се възбуди достатъчно, та се наложи…
-По дяволите, ако цениш психическото ми състояние, спри! – извика Самюел, скачайки на крака. Сестра му го изгледа с усмивка.
-Казах ти. Ако ти поне си имаш малка представа как стават нещата, то Вероника е щастливка, че си е намерила нежен и красив съпруг.
-Благодаря, Кат, оправи напълно настроението!
Тя се изправи и пристъпи до него, вдигайки ръка и погалвайки бузата му.
-Виж, Сам, съжалявам, че по такъв начин са се случили нещата! Да, малка е и най-вероятно не е готова, но такъв е животът ни! Така сме научени, така преживяваме и продължаваме рода си! А той е от огромно значение! – тя млъкна за момент и се усмихна леко, забелязвайки яростната безпомощност в очите му. – Той вече спечели битката помежду ви, Сам, ти просто трябва да приемеш поражението!
-Така, както направи ти?
-Точно така! Веднъж вече си… - усмивката й стана иронична. – познал малката Виктория. Ако имаш късмет ще е забременяла и деветина месеца няма да се налага да я докосваш отново. Ако не, ще опиташ пак!
Самюел облиза устни и поклати глава. Сестра му се изсмя.
-Това е, на което са те учили, братко. Това е, в което вярваш. Как би постъпил ако имаше избор? Сега, след като официално си направил Вероника своя жена. Да речем, че не е заченала. Аз вече имам нова фамилия, ново семейство. Опази боже нещо да се случи с Ерик и Брайън, ти си оставаш единствен наследник на рода ни. Ако от теб зависи продължението ни, няма ли да докосваш жена си отново и отново докато не си убеден, че ще имате достатъчно наследници, които да оживеят и да поемат по пътя, по който си вървял и ти? – Самюел стоеше безмълвен, вперил разфокусирания си поглед в нея. Тя беше права. Напълно права.
-Предполагам. – въздъхна той. – Най-вероятно. Сигурно си права.
Тя се засмя и го удари по рамото.
-Разбира се, че съм права! – Сам отвърна неуверено на усмивката й. – Слушай ме внимателно сега….- тя хвана раменете му и ги изправи, повдигна брадичката нагоре и докато той я гледаше озадачено, заоправя раздърпаната му риза. – Ти винаги си бил най-силният. Но баща ни винаги побеждава. – Самюел усети как усмивката му увяхва. – Затова, се признай за победен и продължи напред към новата битка! Вдигна глава – тя отново бутна брадичката му. – и не му се давай! Не му показвай, че те е пречупил този стар глупак! Сега ти си главата на семейството, а той може и в скоро време да ни остави ако продължава да си трови нервите с планове как да те накара да легнеш със съпругата си! Затова, скъпи ми Самюел, вземи се стегни малко и заприличай на мъж, за да не се наложи да те стегна аз!
Сам не успя да се въздържи и се ухили срещу палавата усмивка на сестра си, отблъсквайки ръцете й и оправяйки дрехите си сам.
-Не влизай в безсмислени спорове с баща ни и го оставяй да си мисли, че той контролира всичко. – кимна за последно Катрина, хващайки го подръка и дърпайки го към вратата. – И не на последно място, - вече вървяха надолу по стълбите, към външната врата. – късмет с Вероника. Струва ми се миличка.
-Няма лоши деца. – отвърна Самюел. Сестра му го изгледа насмешливо.
-О, напротив. Не знаеш на какво са способни. Ние бяхме направо примерни в сравнение с някои други зверчета, с които се запознах покрай семейството на съпруга ми. Повярвай ми, ужасяващи е меко казано.
-Моите няма да са. Няма да им позволя да са. – изсмя се Самюел и изведнъж физиономията му застина. Планът на сестра му бе увенчан с успех. Начина му на мислене за проблема, който му се въртеше с дни в главата вече бе друг, различен, по рационален. И за нещастие, прекалено близък до този на баща му.
Катрина се засмя и надигайки се на пръсти го целуна по бузата.
-До скоро, Сам. И се пази! – тя понечи да тръгне, но се върна и вдигна заплашително пръст срещу лицето му. – И да не вземеш да кажеш нещо за възможностите на съпруга ми в леглото! Стига ми, че аз го знам, не искам…
-Да, Кат, това ще ми е приоритет в следващите няколко дни! Всички, които познаваш ще разберат със сигурност! И които не познаваш! – изсмя се саркастично брат й, целувайки я по челото. – Върви! И благодаря!
Момичето му намигна, и повдигайки леко полите на роклята си, заслиза по мраморните стълби на имението към улицата. Самюел въздъхна, затваряйки вратата и обръщайки се с намерение да се върне в стаята, в която бяха с Катрина преди малко, когато забеляза баща си да стои до вратата на кухнята, подпрян на стената до нея и да го гледа с онази влудяваща ехидна усмивка, която никога не вещаеше нищо добро.
И за пръв път, а може би и за последен, той не каза нищо, просто се обърна и изчезна през вратата.
-Това не е добре. – измърмори Самюел и с премерена крачка тръгна нагоре по стълбите. Някъде на седмото стъпало вървенето му бе преминало през бърз ход към тичане и накрая леко запъхтян, той се спря пред спалнята си. Поколеба се за миг, после натисна дръжката и влезе вътре.
Забеляза малката фигурка, облечена в дълга рокля с голи рамене да седи от другата страна на леглото, с гръб към него и със сведена глава.
Когато вратата се затвори с тракащ звук, тя се извърна стреснато назад поглеждайки го с ококорени очи, после отново му обърна гръб, цялата скована.
Самюел присви подозрително очи, пристъпвайки бавно към леглото, заобикаляйки го.
-Вероника?
Не получи отговор, момичето упорито бе забило поглед в пода и изучаваше протритите шарки на килима.
-Вероника? – настоя Самюел, вече почти до нея. Зачуди се какво да каже, какво да я попита. Двамата по принцип не се поглеждаха, избягваха се, нощем спяха в двата края на леглото. Но сега Самюел знаеше, че има нещо. Държанието на баща му го беше убедило в това.
-Вероника, погледни ме! – никаква реакция. – Погледни ме! – Самюел я хвана за раменете и я разтръска рязко, когато тя вдигна отчаяно глава с див, уплашен поглед към него.
“Готова да поеме удар,” помисли си сам. “Готова да я ударя.”
-Извинявай, аз… - младежът се замисли дали да я пусне и да се отдръпне или да настоява да разбере какво става. Накрая не избра нито едно от двете. Придърпа я към себе си и я прегърна, прошепвайки. – Съжалявам.
Никаква реакция. Вероника стоеше скована в ръцете му, с леко изпънат гръб и брадичка, почти болезнено забита в рамото му. Не плачеше, което вероятно беше хубаво. Не казваше нищо, което беше притеснително.
-Б-б-бременна съм. – изтърси изведнъж тя с глас, който се пречупи накрая. Самюел усети как затваря очи и подтиска въздишката си.
Трябваше да се досети. Беше очевидно защо баща му можеше да бъде доволен, да се усмихва така.
Самюел я отдръпна от себе си, за да я погледне в очите. Отново не плачеше. Беше бледа, почти позеленяла, но дори не трепереше. Само го гледаше някак странно и очакващо.
-К-к-к…а-ъ-а…у-у-у…аз…б-б-б… - беше интелигентната му реакция. Вероника продължаваше да стои мирно, свила малките си ръчички в юмруци. Самюел преглътна нечленоразделните звуци, които щяха да се изсипят при следващият му опит да проговори и каза с леко треперещ глас. – Съжалявам, Вероника. Онази вечер бях…баща ми…
-Те това искат нали? – попита тя с тихия си, положително детски глас и Самюел усети, че стиска зъби преди да я погледне. – Наследник. Родителите ти. И моите също, предполагам. Твоите най-вече. Наследник на рода Цабини. – тя преглътна след вълната от думи, които бе изрекла. – И ние сме длъжни да им го дадем. – говореше като човек, който е чел тези думи час по час докато ги наизусти и започне да ги казва без капчица чувство. Само че страхът все още се таеше в очите й и Сам го виждаше ясно. – Ти нямаше избор. Аз нямам избор. – лека, насилена усмивка се появи по устните й. – Но сега е добре. Сега те ще получат какво искат и ще са доволни за известно време. – тя сведе отново глава и стисна по-силно ръцете си. – И после ще трябва да им дадем втори, за да бъдат доволни.

Маркъс се усмихна едва-едва и, осъзнавайки че момичето на гърдите му се бе кротнало неимоверно, се отдалечи леко от нея, придържайки я с ръце.
Сълзите по бузите на Лейла бяха попили в светлата кожа, а леко притворените очи следяха внимателно играта на пръстите с ръба на мантията му.
Маркъс прокара длан по бузата до ухото й и се усмихна леко.
-Хайде да си лягаме – късно е, а и днес емоциите ни дойдоха в повече.
Момичето кимна с глава и, позволявайки му да сплете ръка с нейната, го последва към стаята.
Докато Маркъс се преобличаше, Лейла се сви с лице към стената и застина така. Едва няколко минути по-късно, той се излегна и обви тялото й с ръце. Осъзна, че сълзите й багреха възглавницата с цялата болка, която изпитваше спрямо всички тези катаклизми в живота си.
Маркъс просто мълчаливо притисна устни до настръхналата оголена част от гърба й и притвори очи срещу топлината на тялото до себе си.

На другата сутрин се събудиха рано, но не понечиха да станат. Просто се отпуснаха и замръзнаха така.
Маркъс, който по случайност се събуди именно така, както бе заспал, се почувства страшно изтерзан и уморен от всичко. Главата му бумтеше едва-едва, а цялото му лице сякаш бе подпухнало.
Помнеше точно какво се беше случило вчера. Помнеше разговора и помнеше решенията, които бе взел тогава. И, въпреки че сега емоциите не бяха същите, въпреки че вече всичко бе утихнало помежду им, Маркъс не си и помисляше да се откаже от думите си.
Да, беше ужасно. Но бе и правилно в ужасната си същност.
Защото не искаше Лейла да е жертва на неговия страх отново, защото не искаше да я наранява, защото не искаше да я вижда толкова слаба и безпомощна пред себе си.
Да, Маркъс мразеше, но мразеше света си. Не можеше да му се противопостави, не и когато това щеше да рефлектира върху нея.
Затова щеше да се примири. Щеше да сведе глава и да потисне желанието си за борба, именно заради Лея.
И, ако това означаваше да затвори очи и да си представи, че тя наистина е негова жена… Щеше да се бори цял живот с това, но щеше да го постигне.
-Лея… -Прошепна в ухото й, а момичето само измънка нещо в знак, че го слуша.- Исках да те питам нещо. Леонард… нарани ли те по някакъв начин?
Момичето сведе леко глава към чаршафа и отвърна глухо:
-Не. Той беше много внимателен.
Маркъс въздъхна и опря брадичка някъде на рамото й. Явно този, който я бе наранил, не бе Леонард. Което не правеше нещата по-розови.
В следващия миг се изправи и докосна с ръка луничавото рамо на съпругата си, привличайки вниманието й.
-Искам да поговорим нещо.
Лейла се изправи и се обърна към него, присвивайки крака под тялото си. Лицето й беше лишено от каквато и да е емоция, очите бяха леко присвити, макар и не уморени. Всичко друго в самите й маниери подсказваше факта, че именно това бе очаквала още от вчерашния разговор. И бе подготвена за него, за разлика от Маркъс.
Това го смути за миг и го накара да се чувства неуверен.
Беше странно, нелогично. Откакто се бяха оженили, Маркъс се чувстваше много по-лабилен и много по-инфантилен от Лейла. На фона на всичките онези години, в които я бе утешавал и я бе пазил, всичко това изглеждаше абсурдно. Но какво друго можеше да очаква? За Лейла обстоятелствата бяха много по-приемливи, отколкото за него. Просто трябваше да преглътне буцата, която се бе образувала в гърлото му, и веднъж-завинаги да се примири. И тогава, с изключение на брака, всичко друго щеше да е както преди.
Или поне така трябваше да бъде.
-Първо искам да ти се извиня за всичко това. –Започна Маркъс несигурно.- Беше глупаво и егоистично от моя страна.
-Не, няма нужда да се извиняваш. Всичко това е просто минало.
-Добре… -Кимна благодарствено с глава Маркъс и продължи още по-неуверено.- Мислех си… След всички неща, които се казаха и направиха в последните дни, май е време да решим как ще се развиват нещата оттук-нататък. Защото имаме нужда от промяна в отношенията си. Не може да продължава така.
Лейла кимна едва доловимо и сведе за миг очи. Когато премисли думите си, тя се загледа отново в Маркъс и прошепна задавено:
-Не си длъжен да се съобразяваш с желанията ми. Ти си мой съпруг и аз ще бъда вярна на всяко твое решение.
-Не. –Отсече Маркъс спокойно.- Ако се бях интересувал от мнението ти, нямаше да направя такава ужасна грешка. В крайна сметка ти се оказа права, а аз реагирах детински и глупаво. Именно защото смятах, че разбирам по-добре от теб нещата. Няма да допусна тази грешка отново.
Лейла не отвърна на думите му. Тя сведе леко глава и въздъхна, затваряйки очите си.
Беше й ясно, че предстоеше още един псевдо разговор, в края на който Маркъс щеше да избере това, което още от началото бе имал за вярно. Ролята й в решенията му отново беше сведена до минимум. Но сега той знаеше кое я нараняваше и нямаше да й го причини отново. Именно това бе първоизточника на това меко влечение към същността му, което оправдаваше всичките му грешки.
Защото Лейла бе много по-разсъдлива от брат си, а и го познаваше отлично. Тя знаеше, че той бе мекушав пред чуждата болка, а пред нейната собствена бе направо безпомощен. Знаеше, че самата тя нямаше правото на думата – беше по-малка от него, беше момиче, а и беше безмощна. Животът в къщата на Флинт я бе научил, че мнението й никога нямаше да струва толкова, колкото на родителите й или на Марк. Затова и толкова рядко го споделяше.
Но Маркъс я обичаше и Лея го знаеше прекрасно. Сега, когато му бе помогнала да прогледне, никога нямаше да я нарани отново. Или поне не така.
-Добре… -Промълви Маркъс и се съсредоточи отново върху сестра си, тъй като в последните няколко минути беше прехвърлял всичко, случило се в последните дни, през съзнанието си.- Живот и здраве, след няколко месеца ще родиш детето на Леонард. И известно време никой няма да ни пришпорва за деца. Но това е само временно решение. –Маркъс замлъкна за миг и се замисли над създалата се ситуация. Сега, след като бе наранил по този начин Лейла, той сам си беше избил всички шансове за „справяне” с обстоятелствата. Беше наложително в идните дни да потисне себе си и да се държи с нея по-скоро като със съпруга, отколкото като със сестра. И, да, това щеше да е болезнен удар спрямо душата му. Но щеше да го издържи, каквото и да му струваше всичко това.- Виж, Леа, мислих над всичко това и… няма смисъл да се дърпам повече.
Лейла кимна едва доловимо и проследи с поглед реакцията на тези мисли върху лицето на брат си. Знаеше, че всичко това беше ужасно за него. Знаеше, че той беше болезнено консервативен, болезнено прагматичен. Догмите на жестокия им живот го бяха преборили преди години и сега тепърва трябваше да ги превъзмогва.
Леа се чувстваше зле да му го причинява. Тя неведнъж се бе обвинила в безчувственост в последните часове, не веднъж бе осъдила безмилостно действията си. Но се чувстваше толкова слаба, толкова ранима, толкова несигурна в себе си. Защото, докато Леонард бе докосвал тялото й, тя беше осъзнала нещо ужасно за света си – бе неспособна да го контролира. Беше негова жертва и винаги щеше да си остане такава. Нямаше право на дума, нямаше право на мисъл дори. Тя беше просто играчка, която бяха привързали към съвестта на Маркъс. И, докато Леа знаеше, че брат й щеше да постигне много в живота си, съзнаваше, че тя самата нямаше да има тази възможност. Искаше просто да знае, че има някого до себе си, искаше просто да знае, че някой обича именно нея, въпреки че сама осъзнаваше, че не заслужаваше това.
Това беше малкото нещо, което Лея бленуваше от живота си, в замяна на цялата тази болка, с която я бе дарил. Нищо повече.
-Така… значи… -Започна Маркъс несигурно.- При това положение… Аз просто… не…
В следващия миг думите му напълно замлъкнаха и той се загледа в Леа. Бе убеден, че тя щеше да оцелее, независимо от решението му. Но не ставаше въпрос до нея, а до него самия. Не искаше да става свидетел на болката й, не искаше да бъде причината за нея. Имаше само един начин.
Притисна цялото си съзнание и, прочиствайки го от всички мисли, се наведе и впи устни в нейните. Ръката му се отърка в бузата й и, застивайки на тила, я придърпа леко към себе си. Лея се отпусна бавно и му позволи да почувства вкуса на устните й. Очите й се затвориха плавно, а в съзнанието й прокънтя едно тъжно „Обичам те”, което се удави в очите й и ги просълзи.
-Не плачи, Леа. –Прошепна, попивайки с палеца на ръката си една предателска сълза, която се спускаше бавно по бузата й.
-Не искам да… те карам да се чувстваш така. –Промълви задавено и сведе очи.
Маркъс повдигна с ръка брадичката й, докато тюркоазените й очи не застинаха отново срещу неговите. Едва тогава прошепна тихо срещу лицето й:
-Никога няма да бъда щастлив, ако ти не си.
Прокара ръка през косата й и се усмихна едва-едва.
-Просто… Дай ми малко време, става ли? Колкото да свикна с идеята. –Леа кимна насреща му и сведе отново очи.
Маркъс стана от леглото и облече набързо мантията си. После се наведе и я целуна по челото, мълвейки:
-Ще изляза за малко, колкото да премисля нещата. А ти не се натъжавай, няма причина за това. Всичко е наред. И, Леа… -Допълни повдигайки за втори път брадичката й.- Обичам те!

Един час по-късно Маркъс можеше да се похвали с две неща – на първо място беше обиколил почти цялата околност, на второ не беше стигнал до никакви заключения относно създалата се ситуация.
Бе се отказал да разсъждава над обстоятелствата – бе неспособен да ги контролира, а и нямаше смисъл. Единственото, което беше сигурно сега, беше фактът, че трябва да забрави всички неща, в които някога беше вярвал. Включително и себе си.
Маркъс знаеше, че ще се справи с това. Един ден, може би не днес, може би не утре, но той щеше да приеме факта, че Лейла е негова съпруга. Щеше да съумее да се пречупи и да я докосне.
Защото, макар и да осъзнаваше слабостта си в отделни моменти, Маркъс знаеше, че това е нещо, с което можеше да се справи. Нещо, с което щеше да се справи. Именно защото тя искаше това.
Иронична усмивка се появи на лицето му и Флинт въздъхна дълбоко. Какво ли щяха да помислят приятелите му, знаейки че е спал със собствената си сестра?
В интерес на истината само тримата с Леонард и Лейла знаеха с чие дете беше бременна. Пред възможността да сключат Неразрушимата клетва, Маркъс бе отказал категорично. Ако се беше съгласил, това щеше да е предателство спрямо двамата. Защото им вярваше по-силно, отколкото на самия себе си. Нямаше смисъл от това…
И, въпреки всичко, оставаше въпросът за това каква щеше да е реакцията на другите. Освен това, един ден, когато Лейла отново забременееше, как ли щеше да реагира Леонард на всичко това?
Беше толкова… ужасно.
Осъзнавайки неспособността си да запази чуждото мнение за себе си, Маркъс сви рамене и, свеждайки глава, се запъти с посърнали крачки към къщата на Монтагю.

-Защо не идваш по-често? –Попита тъжно Бет, откъсвайки се от прегръдката.
Маркъс се усмихна иронично и отвърна:
-Бет, аз съм тук всеки ден.
-Но не идваш да видиш мен. –Потрепнаха устните й от болка.- Казваш едно „Здрасти” и изчезваш нанякъде с Леонард.
-Извинявай. –Отвърна й несигурно.- Права си. Просто се случиха много неща напоследък и още се… „климатизираме”.
Бет сведе за миг поглед, а после отново обви ръце около кръста на брат си (тъй като беше много по-ниска от него), и проплака отчаяно:
-Джейн дори не ме поглежда, Антъни ме плаши, когато понеча да се приближа до стаята му, а Стюарт не ми позволява да си играя с него.
-Миличката… -Натъжи се Маркъс, осъзнавайки колко трудно беше за едно дете като Бет да смени напълно обстановката.- Трябва да идваш по-често вкъщи.
-Господин и госпожа Монтагю не ми дават. –Изхлипа детето, притискайки още по-силно брат си към себе си.- Казват, че не съм дете и моята работа е да бъда при съпруга си.
Маркъс погали леко главичката й, а после я накара да разтрогне прегръдката си. Клекна на нивото на очите й и прошепна тихо:
-Ще говоря с тях, става ли? –Попита глухо и разроши леко косата й, усмихвайки се окуражително.- А пък, ако наистина нищо не се получи от това, ти обещавам да идвам по-често да те виждам. Хайде сега, няма нужда да плачеш. Обещавам да не те бия на магьоснически шах… много.
Бетани се усмихна едва-едва и, проплаквайки нещо благодарствено, забърса с мъничката си ръчичка очите си.
-Ако плачеш, няма. –Заплаши я с усмивка Маркъс, а Бет поклати леко глава.- Обещаваш ли? –Момичето кимна енергично и, хълцайки, вдигна очи към него.- Добре тогава. Отиди повикай Леонард да поговоря с него за малко. А през това време се преоблечи. Ще поиграем в снега.
Бет се наведе към него и го целуна едва-едва по бузата, а после се затича нагоре по стълбата.
Маркъс въздъхна тихо и се изправи, облягайки се на входната врата. За първи път осъзнаваше, че с Лейла наистина бяха късметлии. При тях се бяха променили толкова малко неща. Да, имаше едно ужасно условие в брака им, но имаха възможността да го превъзмогнат заедно.
Не бяха захвърлени сред чужд свят като малката Бет.
Маркъс осъзна, че трябваше да цени повече това, което имаше. Защото, действително, той притежаваше много.
На вратата се появи леко отнесеният Лео и несигурно отвърна на поздрава му с усмивка. После го покани у дома, тъй като от възрастните нямаше и следа, та можеха да говорят спокойно.
Разположиха се в хола, представляващ широко и уютно помещение, макар и в старинността си. Приближиха по едно кресло до камината и се отпуснаха там с чаша уиски в ръка.
-Е, какво ново? –Попита Маркъс, колкото да прекъсне досадната тишина.
-Нерви. –Отвърна Леонард равно.- Нашите просто отказват да ме оставят на мира. Искам просто да се справя с всичко това сам. Не е нужно да ме пришпорват.
-Да… -Отвърна Марк отнесено, отпивайки от уискито си.- След толкова години на разбирателство и що-годе любов, в последно време акциите на родителите ни спаднаха значително…
-Акции ли? –Не разбра Леонард.
-Няма значение. –Усмихна се Маркъс, а после промълви някак по междудругото.- Допреди малко говорих с Бет.
-И?
-Не е щастлива, даже въобще. –Посърна Флинт.- Очевидно другите не я приемат и се държат лошо с нея.
Леонард облегна глава на облегалката на стола и затвори очи.
-Ще ги напердаша.
-Това няма да помогне. –Отсече Маркъс.- Знаеш как е при децата – ако някой друг се намеси, само става по-зле. А и вашите не й позволяват да си идва вкъщи.
-Ще напердаша и тях тогава. –Усмихна се иронично Леонард.- И без това са си го заслужили.
-Ха, едва ли ще помогне. –Засмя се Маркъс.- Но все пак ще бъде… зрелищно? Както и да е. Просто си мисля, че ще се наложи да идвам по-често да й правя компания, поне докато свикне с обстановката.
-Тя е просто дете… -Откъсна се от устните на Монтагю и той вдигна главата си от облегалката, обръщайки поглед към приятеля си.- Ужасно е, че й се налага да търпи всичко това. Иска ми се да мога да й правя компания, но просто… не мога. Колкото и тъпо и слабохарактерно да е всичко това. Един ден, когато… го направя, ще й обръщам повече внимание. Просто сега…
-Знам. –Кимна Маркъс.- Разбирам те и няма нужда да се оправдаваш. Не съм те обвинил за нищо. Просто… тъжно ми е за нея.
Леонард отпи от уискито си и добави тихо:
-И на мен.
Десетина минути по-късно единствено припукването на дърветата в камината разрушаваха тишината.
Леонард бе потънал в мисли за съпругата си. В последно време все по-често се усещаше, че изпада в някакви подобни унесени състояния, които ясно показваха, че бе на път да изгуби контрол напълно. Засега това бяха само предположения за бъдещето. Затова и не разсъждаваше усилено върху тях.
-Лео. –Повика го несигурно Маркъс, който до този момент беше обмислял думите си и абсурдността им.- Исках да поговорим нещо… За Леа.
-Тя добре ли е? –Попита Монтагю от своя страна, връщайки тъмнокафявите си очи върху Флинт.- Надявам се да не съм я наранил с нещо или…?
-Не, не. –Поклати с глава Маркъс.- Всичко е наред. Тя каза, че си бил много мил и всичко е било наред. По-скоро исках да ти кажа нещо друго…
Монтагю се обърна към него и му кимна с глава в знак, че го слуша.
-Аз… Реагирах много жестоко спрямо теб и Лея. –Промълви Маркъс смутено.- Едва вчера осъзнах, че въобще не съм бил прав. Теб те изкарах пред свършен факт, а нея… буквално я накарах да прави нещо против волята си, без дори да я попитам какво мисли за всичко това. С две думи… сгреших ужасно. –После махна с ръка към Леонард, който понечи да каже нещо.- Не, истина е. Отнесох се ужасно и с двама ви. И знам, че не мога да си изкупя вината с едно „извинявай”. И именно затова… -Замлъкна за миг, а лицето му се изкриви от напрежение.- Реших да направя нещо. Към теб не мога да изкупя вината си, но към нея мога. Затова оттук-нататък ще… правя всичко сам. Без повече лъжи и без повече измами…
Леонард се задави с уискито си и обърна ужасен поглед към Флинт. Маркъс кимна едва-едва и промълви тихо:
-Лейла е адски наранена от това, че буквално я накарах да спи с теб. Чувства се… чувства се предадена от мен. И, не, недей да се чувстваш виновен за това; не е наранена физически. Просто… -Преглътна звучно и вдигна поглед към Леонард.- Имам чувството, че това е единственият начин да я направя щастлива. Тя не разбира за какво става въпрос, затова гледа на всичко това без предразсъдъци. И може би е права. Защото тя е на такава възраст, има нужда да обича някого. А вярва единствено на мен… -Маркъс попи с ръка потта, избила по челото му от притеснение, и промълви глухо.- Просто прецених ситуацията и това изглежда най-доброто решение за нея. Исках просто да го знаеш.
-Щом така си преценил, значи така е правилно. –Усмихна се слабо Леонард и потупа приятеля си по рамото.- Ще видиш, че всичко ще се нареди.
-Надявам се… -Прошепна Маркъс.- Надявам се да е така.

От прозореца на спалнята си можеше да види как Маркъс и Бетъни си играят на снега в двора. Двамата се гонеха, замеряха се със снежни топки, търкаляха се по преспите и се смееха.
Смях...искаше му се и той да може да се смее в този момент. Но не можеше.
Вече бе решил. Тази нощ щеше да спи със съпругата си, като мъж с жена.
Майка му щеше да говори с нея, преди нощта да настъпи, за това какво я очакваше и как да реагира, какво да прави.
На Леонард всъщност му се искаше момичето да не прави нищо. Но може би, ако се опитваше да помага, нещата нямаше да бъдат толкова лоши.
Докато гледаше как Маркъс и Бет се забавляват, осъзна, че той не знаеше нищо за това момиче. Осъзна, че не го инересува. Изпитваше единствено някаква братска привързаност към нея и може би това му позволи да й изневери още първия месец от брака им. Макар и наложително. Не беше сигурен как да постъи с едно 13 годишно дете, как да му причини това. Как да го причини на себе си.
Стисна зъби и затвори очи, опирайки чело на стъклото. Имаше чувството, че ако не приключи с този въпрос съвсем скоро, ще се полудее. Стараеше се непрекъснато да бъде спокоен, слагаше маската на безразличнието върху лицето си. Той можеше да се владее. Щеше да издържи, макар и да трепереше вътрешно при всяка мисъл за нещата, които му предстояха. Винаги бе държал на това, че може да постигне всичко и че може да изтърпи всичко. Това беше неговия личен ад.


Възможно ли бе да не е останал алкохол в цялата къща? Явно го бе изпил целия. Мамка му, защо тогава не беше пиян.
Стенният часовни, поставен върху камината отброй, че е единадесет часа. Цялата къща бе потънала в тишина още след девет, когато изпратиха Бет да се приготви и всички си легнаха рано, за да оставят младата двойка на спокойствие. Не искаха никой дори да минава покрай тяхната спалня. Лео също не искаше да я доближава.
“Стига си се самосъжалявал, сам реши, че ще е тази вечер, за да свършиш с това” Каза си наум. Изправи се бавно, след което се запъти към спалнята си.
Влезе вътре и затвори плътно вратата зад себе си. Светеше само камината, чийто огън беше достатъчно силен, за да огрее силуета коленичил върху леглото.
Преглътна тежко и пристъпи напред, гледайки в очите й, които следяха действията му леко уплашено.
-Страх ли те е Бетъни? –попита я тихо, докато откопчаваше възможно най-бавно ризата си.
Момичето не отговори, а само леко поклати глава в знак на съгласие.
-Не бива да се страхуваш от мен – каза тихо, откопчавайки колана си, след което смъкна панталона надолу по краката си и приседна до леглото. Бет не посмя да го погледне в очите. Той въздъхна и нежно прокара ръка по бузата й, след което я смъкна надолу и свали нощницата й до кръста, загледан в нея.
Тялото й, вече бе започнало малко по малко да се оформя, въпреки, че тя си оставаше все още дете. Наведе се напред и прокара бавно устни по шията й, чувствайки я как трепери. Чувстваше се толкова безпомощен.
-Виж какво ще направим. За сега няма да лягам върху теб – шепнеше в ухото й – а ти върху мен, става ли? Така ще се чувстваш по-добре и по-свободно.
-Добре – отвърна тя – аз....не съм сигурна какво трябва да правя – почти проплака тя.
Хвана лицето й в ръце и я накара да го погледне.
-Не искам да плачеш! Само за това те моля, недей да плачеш! Ще се справим заедно с това, нали?
Тя отново кимна, което малко го успокой. Сърцето му бумтеше в гърдите, против всичко това, но той просто го игнорира и легна по гръб, придърпвайки я върху себе си.
Отначало тя беше твърде несигурна, нямаше представа какво да прави, но после всякаш нещата, кооито майка му явно й бе казала започнаха да се връщат в главата й и тя несигурно започна да го докосва. Ръцете й бавно обхождаха гърдите му, шията му, ръцете му, а той седеше за момент неподвижен, опитващ се да устой на напрежението.
Хвана тила й и я придърпа към себе си, след което впи устни в нейните и също започна да я гали. Не искаше. Но това щеше да направи нещата лесни и за двамата. Стисна очи и реши, е време да се захване със същинската част. Хвана я за кръста и я обърна по гръб, след което свали нощницата й докрай, както и боксерките си и се настани върху й. Имаше чувството, че няма да издържи още дълго в това легло и тази стая за това го направи.
При първия негов тласък, тя изкрещя, а той постави ръка върху устата й, за да заглуши следващите й викове и продължи, бавно, за минута, да се движи. Тялото й се гърчи известно време заради болката, а очите й се напълниха със сълзи, които за негова радост тя не позволи да потекат по бузите, след което Бетъни се отпусна и Леонард се почувства така всякаш чука кукла.
-Съжелявам! – беше полседното което й каза за тази нощ. Когато приключи, стана бързо от леглото и се облече, оставяйки я омаломощена върху чаршафите.
Беше изпълнил дълга си. Сега омаше нужда възможно най-скоро да се махне. Облече се бързо и напусна стаята, затваряйки тихо вратата.
Когато стигна пред имението Флинт целия се тресеше от напрежение и безсилие, безсънието започваше да му се отразява твърде зле. Главата му пулсираше, а стомха му се преобръщаше и не можеше да повярва. Смяташе, че ще чувства някакво облекчение след като спи с Бетъни, но в момента се чувстваше по-зле от всякога. Имаше чувството, че ще припадне. Стомаха му се преобръщаше. Беше толкова отвратен от всичко.
-Какво, мерлин е станало с теб? – извика Маркъс, когато отвори вратата.
Монтагю, не можеше да отговори на този въпрос.

Леонард отвори бавно очи и погледът му се размаза. Опитвайки се да се изправи, някой го бутна настоятелно с ръка и не му позволи.
-Стой малко мирен. –Заповяда му някакъв полупознат женски глас и Леонард се подчини мигновено.
-Събуди ли се? –Попита Маркъс, отпивайки от уискито си бавно.
-Не е учтиво да говориш за присъстващ в трето лице. –Констатира Монтагю раздразнено.
-Нямаш правото на думата.
Маркъс се приближи с няколко плавни стъпки до леглото и се надвеси над лицето на приятеля си. Лейла послушно прибра парчето плат, с което попиваше кръвта.
Леонард се загледа в силуета и успя бавно да го фокусира, разпознавайки го. Едва тогава забеляза Лейла, в чиито скут явно се намираше главата му.
-Какво се случи? –Попита, присвивайки леко очи.
-Да не би да си получил амнезия? Ти припадна, идиот такъв! На чардака пред дома ми! –Ухили се Маркъс, но така само още повече изнерви ядосания Монтагю, който вече ясно усещаше болката в предната част на главата си.
-Извинявай много. –Отвърна му сопнато.- Следващия път, когато реша да припадам, ще си намеря по-удачно място!
Маркъс се усмихна и отбеляза:
-Станал си сприхав.
-И ти щеше да си сприхав, ако някой ти бучеше на главата по този начин. –Отвърна му язвително и се изправи бавно на лакът, притискайки с ръка челото си.- Ах! Мерлин!
Болката рязко беше градирала и, покосен от нея, Леонард стисна ядно очи и замръзна така.
Маркъс направи знак на Лейла да ги остави насаме и седна до него на леглото.
-Удари си главата в стълбата. –Обясни равно и огледа нараненото място.- Но всичко е наред вече.
После взе един бокал, пълен с някаква отвара, и я набута в ръцете му. Когато Леонард я изпи, се успокои значително. След няколко минути отвори отново очи и се загледа във Флинт.
-Е, какво се случи?
-Мисля, че тази пиеса сме я играли. –Усмихна се едва-едва Леонард, притискайки марлята до нараненото място.
-Казвай.
Леонард се замисли. Какво в действителност се беше случило?
Мигновено спомените се върнаха в съзнанието и гърлото му пресъхна. За миг сякаш дори чу изтерзания вик на съществото под себе си.
Маркъс, който видя как се разшириха зениците на Монтагю, дори не се замисли. Заби му звучен шамар, който свести Леонард мигновено.
-Та… какво се случи? –Напомни въпроса си Маркъс, а Леонард само сведе поглед и поклати глава.
-Направих го. –Отвърна толкова тихо, че Флинт едва чу думите му.
Маркъс дори не знаеше как да реагира. Искаше да излезе от стаята, да се разкрещи, да изтича при Бет или просто да отиде и да се хвърли отнякъде.
Чертите по лицето му се сгърчиха от някакви смесени емоции, а Марк само прехапа устни до кръв.
Леонард беше направил това, което трябваше. Но как беше дори възможно да докосне Бет? Как можеше да го позволи?
Да, всичко това можеше да се очаква. Но не беше вярвал, че именно Леонард ще причини това на сестра му, макар и не по свое желание.
Маркъс сведе по-ниско очи. Напрежението ги правеше чудовища. Не само Леонард, напротив. Самият Марк беше направил нещо чудовищно. Именно заради това проклето напрежение.
Можеше ли да го вини? Можеше ли да вини Леонард за това, че беше спал с Бет, след като самият той бе причинил същото на Лейла? Имаше ли право на това?
Маркъс осъзна, че всичко това беше порочен кръг, от който никога нямаше да излязат. Малко по малко бяха започнали да се превръщат в родителите си – грозни, жестоки, противни подобия на човеци, които рано или късно губеха всякаква връзка с действителността и истината. И бяха неспособни да го променят. Защото бяха част от този свят, просто малки елементи на една ужасяваща и грандиозна машина за опорочаване на всичко красиво в живота.
Всичко това беше… неправилно.
Маркъс се наведе към Леонард и го прегърна силно.
Да, Леонард беше направил нещо ужасно. Да, той щеше да съжалява за всичко това цял живот. И, да, никога нямаше да осъзнае напълно грешката си.
Но Маркъс не се отличаваше от него.

Заслони очи с ръка,когато февруарското слънце заблестя право в лицето му.Премига няколко пъти,за да се събуди оконачателно и размърда раменете в опит да се изправи.Нечие мърморене и тежест на тялото обаче го спряха и Скорпиус замръзна на място.В първия момент не може да разбере какво се случва,но в следващия вече събитията от миналата вечер се върнаха в ума му.Постоя още няколко минути легнал,с поглед,забит в тавана,дори без да отмества Амелия от себе си.Беше ли постъпил правилно?Спрямо чистата кръв-да,но спрямо себе си?
Въздъхна тежко.Беше твърде късно за разкаяние,сам го беше решил и го бе направил.Оттук нататък щеше да си понесе последствията.
Измести жената на другата възглавница и се изправи,търасейки с поглед панталона и ризата си.Намери ги по-бързо,отколкото очакваше.Докато се навеждаше да потърси обувката си под леглото,чу,че Амелия се разбужда.
-Скорпиус?-измърмори сънено жената и се надигна на лакти.
Русата му глава се подаде от пода,а после побърза да се насочи към вратата.
-Къде отиваш?-изгледа го нервно,а очите й просветнаха гневно.Устните й се присвиха ядосано.Погледна я и отвърна рязко:
-Далеч от теб-раздразнението му взимаше връх и той побърза да се измъкне.Огледа коридора,защото туко виж имаше някой и се насочи към стълбите.Взимаше по две наведнъж само и само да стигне незабелязан от никой в стаята си.Не искаше Дерек или някой от братята и сестрите му да го видят,защото щеше да се започне с неудобните въпроси,а Скорпиус не бе готов да се изправи срещу приятеля си.Не още.
Влезе в стята и мигновено се насочи към банята си.Чувстваше тялото си предателски мръсно,затова пусна горещата вода и се мушна под душа.

Една седмица по-късно
Загледа се в разтапящия се сняг отвън и се усмихна.Стъклото се бе запотила от дъха му,затова той го избърса с ръка и продължи с блуждаенето си по околността.Дворът на имението изглеждаше ослепително красив с блещукащия под лъчите на слънцето сняг.Беше почти толкова хубав,колкото онзи,в който бе прекарал най-хубавите моменти от детството си.Само че това тук не беше имението Малфой и ги нямаше братята и сестрите му,които дразни и които да гони по тревата.Въздъхна и се замисли за отминалите дни.Понякога,колкото и да не му се искаше,Скорпиус изпадаше в меланхолично настроение и сантименталността му взимаше връх над него.
Не желаеше да си признава,но семейството му му липсваше.Не се оплакваше от живота си при Розие,но се чувстваше като осиновено дете,чието място не е там.С Амелия не бяха разговаряли от вечерта,която бяха прекарали заедно,тъй като Малфой правеше всичко възможно да не я засича.Не се срамуваше от нея,но самото й присъствие някак го дразнеше.Дори вече не ядеше заедно с останалите.Прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си или в стария кабинет на господин Розие.Абрахас му беше изпратил няколко документации,които се налагаше да прегледа и Скорпиус изпълни нарежданията с голямо удоволствие.Всяко нещо,което го държеше зает,беше добре дошло.В последните дни спомените му го преследваха като сянка.Искаше му се да си отиде у дома поне за малко,да види сестра си,брат си и всички останали.Дори кавгите с родителите му му липсваха малко.Но явеше ли се в имението Малфой,значеше,че трябва да носи добри новини,защото Абрахас и Синистра не искаха и да чуят за него преди да обявеше,че Амелия чака дете.Скорпиус не се бе поинтересувал от последствията от нощта със съпругата му,защото нямаше сили да приеме отрицателен отговор на въпроса си.Надяваше се,че всичко е минало по план и скоро няма да се наложи отново да се доближава до нея.
Болеше го от това колко слаб бе станал напоследък.Криеше се от съпругата си,защото тя имаше някакво странно влияние върху него и той просто не можеше да се измъкне.Не се гордееше със себе си,даже напротив,осъзнаваше,че отдавна трябваше да е пораснал,но нещо му пречеше.И той не знаеше какво.”Време е да направя нещо по въпроса”-помисли си изнервено,докато разтриваше слеепоочията си.От сутринта го мъчеше главоболие.
Вратата на стаята му се отвори и Амелия влезе вътре с широка усмивка.Скорпиус обърна поглед към нея и въздъхна.
-Бременна си-каза го по-скоро като констатация,отколкото като въпрос.
-Браво на теб-похвали го иронично жената и се приближи към него.Младежът й направи знак да си остане,където е.Не искаше каквато и да е близост с нея.
-И сега?
-Сега си освободен от всякакви задължения,стига да не ходиш да ме излагаш някъде-усмихна му се почти нежно.
Скорпиус се засмя.
-Звучиш като майка ми.
-Хм.Предполагам,че това не е на добре,но честно казано,не ме интересува.Просто се радвам,че сме преминали фазата с „вие” и „госпожа Розие”.Беше започнало да става досадно.
-Радвам се,че помогнах да ти стане интересно-озъби й се Малфой и тръсна глава-Кога ще го обявим?
Амелия въздъхна и се настани на леглото,кръстосвайки крака.Помълчаха няколко минути,през които,предположи Скорпиус,съпругата му разсъждаваше кога ще е най-удобно за децата й.Изчака я спокойно,докато се опитваше да не изгуби самоконтрола си.Чувството,че се бе измъкнал поне времено,го караше да се чувства на седмото небе от щастие.Самата мисъл,че ще става баща също не го плашеше.Само това,че майката на детето щеше да бъде Амелия беше проблем,но и това не можеше да помрачи настроението му.Облекчението премина на него през вълни и той не забеляза кога жената се бе загледала в него.
-Ъ,какво каза?-попита я,почесвайки се по тила
Тя извъртя очи.
-Днес.Вече говорих с майка ти.Ще отидем цялото семейство,за да могат всички да разберат новината.
-Това включва ли Дерек?-погледна я с надежда.Не знаеше как приятелят му ще приеме новината за братче или сестриче,чието баща ще бъде негов приятел.Самата мисъл звучеше странно.А нещата с Дерек точно се бяха пооправили и той бе успял да прости на Скорпиус сватбата.И сега това бебе щеше да развали всичко.Отново.
-Разбира се-потвърди жената и прочела мислите му,допълни-Стига с тези притеснения,Скорпиус.Дерек не е малко дете и макар че може да му е трудно в началото,ще го приеме.Все пак и той е изправен пред същото нещо като теб.Ще те чакам долу след час.Облечи се подобаващо и нека накраме родителите ти да повярват,че си се вразумил.
Той й се усмихна,докато тя излизаше от стаята.
Отново се завъртя към прозореца.Чувстваше се по-добре,знаейки,че най-голямото му бреме е паднало.В този момент Скорпиус осъзна,че може би наистина бе извършил нещо смислено.
Тръсна глава и се насочи към гардероба.Трябваше да се облече подобаващо за обяда при родителите си.

Няколко часа по-късно Скорпиус излезе от стаята си с развързана обувка и неоправена вратовръзка.Никога не се бе справял добре с вратовръзките.
-О,майната й –измърмори нервно
Смехът на Амелия го изненада и той вдигна глава,за да я погледне.Беше облякла ефирна тъмно зелена рокля и високи сандали и бе станала висока почти колкото него.
-Ела насам-протегна ръце към него и той,ще не ще,се приближи,подавайки й вратовръзката.
Жената безпроблемно му я завърза и пооправи сакото му.Скорпиус й благодари с поглед,внимателно следейки движенията й.Не му се искаше да изпада в подобна ситуация отново.
-Е,това е ново.-чу се гласът на Дерек и съвсем скоро младежът се показа откъм стълбите.
-Не е това,което изглежда-отвърна Скорпиус,а тялото му се скова под погледа на приятеля му
-Не се срамувай де,и аз до скоро не можех да си оправям вратовръзката-засмя се другото момче и се приближи към входната врата.След него се показаха и Никол и Изабел.
-Добре,да тръгваме-обяви Амелия и като армия в редичка по един,всички излязоха през входната врата.Скорпиус остана последен и с една тежка въздишка,напусна имението.
Обядът при семейство Малфой започна съвсем нормално.Както винаги,гостоприемството на Синистра нямаше граници.Тя ги посрещна на вратата,прегърна всички един по един и после ги въведе в просторната трапезария,където ги чакаше богата вечеря.Скорпиус се чувстваше наистина добре у дома.Сестрите му,както и брат му също присъстваха.От мига,в който влязоха,Алина не беше пуснала ръката му.Изглежда и той й бе липсвал,както тя на него.Родителите му също му обърнаха подобаващо внимание,доволни от това,което се случва със сина им.Макар да знаеха,че едва ли той се чувства добре след този брак,им харесваше да си мислят,че поне е малко удовлетворен от стореното.Те вече бяха разбрали за бременноста на Амелия в мига,в който тя се бе явила в дома им с огромна усмивка на лицето.Мисълта за наследник на рода Малфой ги караше направо да летят от щастие и всичко това рефлектираше върху децата им.Алина сподели на брат си,че от вчера родителите им се държат прекалено мило с тях.
-Кхъ-кхъ-прокашлянето на Амелия наруши разговорите и всички замълчаха отведнъж-Искам да съобщя нещо.-тя погледна към Скорпиус и се пресегна два хване ръката му.Малфой се опита да се измъкне,но виждайки погледа на баща си,се остави жената да сплете пръстите си с неговите.Тя го подръпна и той се изправи до нея.Погледа му премина от Абрахас към Дерек,чието лице се бе сковало.Опита се да му обясни само с очи,но изглежда приятеля му бе прекалено объркан,за да реагира.
-Ние със Скорпиус-започна Амелия и се усмихна леко-Ние чакаме дете.Вчера взех отварата и..явно скоро ще ставаме родители.
Първите няколко минути никой не реагира.Всички деца,включително и Дерек,стояха като онемяли с погледи,вперени в двамата изправени.Скорпиус бе пуснал ръката й и бе забил поглед в пода като виновно кученце.Едва сега осъзна ,че всъщност това бе голям удар за останалите.Защото колкото и да разбираха,че трябва да се случи,че в крайна сметка Амелия и Скорпиус щяха да имат деца,никой не бе очаквал момчето да се предаде толкова лесно.Онзи Малфой,който те познаваха,държеше на думата си и на принципите си.А не се даваше туко така на някаква жена на средна възраст,която по случайност беше майка на един от приятелите му.
-Това е прекрасно-изписка след малко Синистра и се изправи,затичвайки се към сина си.Притегли го в силна прегръдка и го целуна и по двете бузи-Толкова се радвам за теб,миличък.Поздравления,Амелия.О,още един Малфой.Каква прекрасна новина!
Тя премина към Амелия,за да прегърне и нея,а след Синистра и Абрахас се приближи,тупайки сина си по рамото.В очите му,за пръв път от толкова време,се четеше бащинска любов и някаква нескрита гордост.Скорпиус дори не намери сили да се усмихне.Почувства се по-виновен откогато и да било.
Заобиколи баща си с намерението да говори с Дерек,но когато погледна към стола му,забеляза,че е празен.Завъртя се рязко и забърза към вратата.Младият Розие вече вървеше по пътеката към изхода.
-Дерек!-извика Скорпиус и приятелят му се обърна.Когато го видя само поклати глава и продължи да върви-Спри,моля те!
-Просто очаквах нещата по-различен начин.-обясни му Дерек спокойно и го погледна.Лицето му бе безизразно,макар очите му да издаваха,че всъщност бе наранен.-Яд ме е,че и теб пречупи.Защото смятах,че си по-силен от това.Обаче явно съм грешал.
-Трябваше да го направя.-промълви Малфой-Това очакваха всички!
-Кои всички,Скорпиус?Аз не го очаквах.Убеден съм,че Марк,Лео,Сам или Тед също не са си помисляли,че ще го направиш.Защото ние всички те познаваме,дори по-добре от самия теб.И ..просто си мислехме,че ще се пребориш,за това,което смяташ за редно.Просто сме се объркали.
-Ами родителите ми,Дерек?Ами това,което ТЕ очакваха?За да съм добър спрямо теб,трябваше да се изправя срещу тях!
-И кога точно това те е спирало?
-Никога.Домомента,в който от консумирането на брака ми зависи родът Малфой и запазването на чистата кръв.
-Значи предполагам си се справил отлично със задачата си.
-Стига,знаеш,че никога не съм искал всичко това.Нито частичка даже!
-Няма значение какво си искал,а какво си направил.Първо се ожени за нея.По дяволите,Скорпиус,тя ми е майка!Колкото и да я мразя заради всичко,което направи,тя е човека,който ме е отгледал.Самата мисъл,че си спал с нея ме отвращава.
Малфой извърна поглед и въздъхна.
-Не мога да върна времето назад.Направил съм го и точка.Примири се,моля те.Не ме вини,че съм изпълнил дълга си.
-Не те виня за това.Виня те,че си го направил точно с майка ми.
После се обърна и си тръгна.Скорпиус усети,че не може да се бори с него.Не и в този момент.А имаше толкова още обяснения да дава.

Когато Дерек се събуди, осъзна, че лежи с лице към Лусия. Веднага и обърна гръб, като не забрави да погледне към корема и – още нямаше никаква промяна, макар че бе потвърдено, че е бременна. Очите и следваха настоятелно всяко негово движение, затова се насили да процеди през зъби:
-Какво гледаш, нали получи каквото искаш?
Не можа да заспи отново, затова се изправи и припряно навлече първата мантия, изпречила се пред очите му. Кръговете под тях се бяха превърнали в неразривна част от него, задълбочавайки се с всеки изминал ден. През ноща не можеше да спи, усещайки тежкото неравномерно дишане на Лусия във врата си. Понякога виковете и на болка го пронизваха като остриета, но си налагаше да не я съжалява – не бе свикнал често да изпитва съжаление към когото и да било, но сега ще не ще, трябваше да полага грижи за жената, носеща неговото дете. Странно, но не му бе неприятно, напротив. Не можеше да си позволи да мечтае за един здрав наследник, недокоснато от злобата, помрачила чертите на майка му. Не можеше да я съжалява, не бе възпитан да изпитва подобно чувство, то не бе част от кръвта му.
Когато научи, че Амелия чака дете от Скорпиус, прие новината хладно. Отношението му към двамата видимо се промени – не бе мразил Скорпиус преди това, но сега болката от предателството му, го разяждаше. Постъпваше като дете, но не можеше да стои в една стая с него и да го гледа в очите, както преди. Това доведе до една караница, но нищо повече – нямаше сили отново да го гледа в очите, нито пък да му крещи. Що се отнася до Амелия, започна да стоварва вината от всички бракове изцяло върху нея – сега не се правеше на сляп както преди, това вече не действаше. Ако не беше тя, сега нито Лусия, нито той щяха да страдат. Ако не бяха тя и Скорпиус, нямаше да чувства студената ръка, обвила сърцето му. Бе впила пръстите си там, правейки го избухлив, караха го да не разчита на никой.
Пренебрегна растящото напрежение и опита да не мисли за малкото същество, което растеше в корема на жена му. Вече си бе дал напразни надежди, че то може да оцелее и дори да е способно да обича, но не можеше да ги изкорени, нямаше останала сила. Като цяло сега бе оставил страха да ръководи всяко негово действие, страх, продиктуван от неизвестността на предстоящето.
Подмина стаята на майка му и Скорпиус, борейки се с желанието да влезе и да подпали брачното им ложе. Още не можеше да си избие от главата последният разговор с него, прераснал в спор. Може би трябваше да се извини, но отчаяно искаше да мрази нещо, имаше нужда да си изкара яда някъде.
Влезе в обширната трапезария – единствената останала голяма стая.
-О, Изабел – въздъхна облекчено, когато различи фигурата в дъното. Бе седнала на края на масата, а русите и коси, нехарактерни за семейство Розие, бяха свободно разпуснати. – Не знаех, че си се отбила.
Никол, една от сестрите му, също бе пласирана наскоро, и то на 30-годишен мъж, докато тя бе едва на 12.
Дерек предпазливо разтвори ръце, за да прегърне момичето, което веднага се затича към него.
-Променила си се – отбеляза, когато я отлепи все така внимателно от себе си. Страхуваше се, че нямаше да устои на брака, на отговорността, макар че тя винаги бе най-тихата, най-примирената от семейството. Сякаш животът винаги преминаваше покрай нея, но тя не изглеждаше да забелязва.
-Бременна съм – обяви и облиза напуканите си устни почти спокойно.
-Не, разбра ме погрешно – опита се да прикрие страха, избил на повърхността. – Ти винаги ще си останеш малката ми сестра, малкото ми момиче, просто си... надраснала годините си.
Не бе това, че тялото и бе почти докрай развито, мисълта, че всяка детска черта бе изчезнала от лицето, го рязяждаше. Неспекойно се загледа в него и откри, че е почти на непозната.
-Той се държи добре с мен, не ми обръща внимание... Липсваше ми, Дерек – отново се притисна, но след малко се отдръпна смутена с приковани към вратата очи. Розие също се обърна и присви очи срещу силуета, запълнил рамката на вратата.
-Какво искаш?
-Малко или много това е моето имение, Дерек. Колкото и да не ти се иска, сега съм му господар. Колкото и ти – подчерта Скорпиус.
-Пречиш, не виждаш ли?
-Всъщност исках да закуся.
Кимна отнесено и придърпа сестра си, теглейки я за ръката.
-Всичко е наред, ще ми разкажеш след малко...
Болка пробяга по лицето му, когато вдигна поглед, за да срещне този на Скорпиус. Не бе като да се е оженил за сестра му, но и майка му не бе кой знае колко по-добра алтернатива. Още не можеше да го преглътне, опираше повече до някаква глупава, незнайно откъде извадена и неправилна гордост.
-Не искам да се караме – прошепна тихо Скорпиус. Дерек можеше да се направи, че не го е чул. Все пак кимна.
-Знам.
Сестра му продължаваше да стиска ръката му доверчиво. Очите и бяха станали сякаш по-големи, неестествено поставени върху лицето. Смутено извърна поглед от нея и реши да бъде откровен.
-Трябва ми още време да разбера какво става. Вече не мога да приема така леко събитията, случващи се в имението Розие. Както и в останалите...
-Колкото време поискаш.
-Не е като да нямаме цяла вечност в един затвор – кимна и отведе Изабел в съседната стая, където камината припукваше с весели пламъчета. Бе топло и уютно и детето се приближи към огъня, за да стопли премръзналите си ръце.
Грабна първата бутилка уиски, която се изпречи пред погледа му и без да си прави труда да търси чаша я отпуши и отпи на равномерни глътки. Гърлото му пламна за миг, мисълта му се опресни.
-Страдаш ли? – попита ненужно, вперил поглед някъде далеч през прозореца.
-Всички преживяваме едно и също, Дерек. Защо при мен да е по-различно. Просто съм празна... Не, не така – проследи въпросителния му поглед и постави ръка на корема си. – Физически винаги ще боли, но избягвам да мисля за друг вид болка. Научих се да контролирам чувствата си, да ги карам да изчезнат.
-Тревожа се за теб – пророни и се изправи. Момичето сви рамене, но не отвърна нищо.
Дните се нижеха бавно, първите следи, че Лусия е бременна, бяха очевидни, а Дерек продължавше да избягва погледа и, неспособен да разбере защо го следи така настоятелно. Свикна да спи на едно от канапетата в имението и сега Скорпиус бе честа негова компания. В началото не говореха – просто отпиваха мълчаливо от чашите. Постепенно дотолкова свикна с компанията му, че липсата и го плашеше – бе го страх да остава сам с мислите си. Хвана се, че все по-често мисли за бебето, тревожи се за него, и това го притесняваше. Досега му бе лесно да живее като егоист, налагаше му се да мисли само за приятелите си и най-вече за своите желания.
-Кога ще се измъкнем? – запита един ден, докато слънцето залязваше зад хълмовете. Водата от разтопения сняг тихо се стичаше по покрива. Очите на Скорпиус изненадано се преместиха върху лицето му – за пръв път му говореше спокойно, без истеричната нотка в гласа, без следа от враждебност.
-Никога – отвърна с пресъхнало гърло.
Дерек сви юмруци и ядно загледа залеза. Слънцето почти бе изчезнало зад хоризонта, когато усети апатията. Проникваше все по-надълбоко, все по-сигурно, за да съумее да я спре. Животът му бе заприличал на залязващо слънце, само дето нямаше изгледи отново да изгрее. Замисли се какво го е карало да се чувства жив преди. Свободата от ненормални задължения?
-Знаеш ли какво – сухо отбеляза. – Ще се разходя.
Краката му механично се подчиниха на заповедта и той излезе на свежия въздух. Скорпиус мълчаливо го последва, без да забравя да вземе по едно палто.
-По дяволите, пак е завалял сняг... Знаеш ли какво...
Грабна една шепа и я запрати в лицето на Скорпиус. Той примига объркано няколко минути, после усмивка пробяга през лицето му. Извади магическата пръчка и запрати огромна топка към бягащия Дерек.
-Не играеш честно – изкрещя му с почервенели бузи и побърза да отвърне със също толкова голяма топка сняг.
-Не бързай да отмъщаваш!
Затичаха се надолу по склона, върху който лежеше домът им, замеряйки се с диви крясъци и смях.
-Знаеш ли – извика Дерек след около половин час. – Мисля да пропусна вечеря със старата вещица.
Скорпиус се намръщи при спомена и кимна.
-Ще ни обезглави!
-Не ми казвай, че те е страх – изхили се Дерек.
Скорпиус обидено запрати последна топка в лицето му. Дерек се задави и започна да плюе разтопения сняг. Голямо червено петно се открояваше на челото му.
-Ау, това болеше. Има и по-оригинални начини да ми отмъстиш, че те разделям от милата ти съпруга.
-Стига...добре ли си?
-Само малко кръв – отвърна, отлепяйки ръка от челото си. Няколко капки паднаха в снега, обагряйки го в червено.
-Знаеш ли, поне имам причина да пропусна вечеря с майка ми – намигна му. – А ти нямаш.
Смехът им отново отекна между склоновете, когато се запътиха към имението.

Самюел се бе отпуснал на един камък недалеч от голямото дърво, което се издигаше почти самотно в двора и гледаше разсеяно снега, осеян с малки стъпчици. На места се виждаха и по-големи, най-вероятно от Брайън и Ерик докато са тичали из преспите и се замеряли със снежни топки.
Близо до къщата се виждаше и някакво подобие на снежен човек от същото време, но от него бяха останали само неразбираеми форми, наклонена настрани метла и морков, който сочеше някъде нагоре към покритото с бели и сиви облаци небе.
Въздъхна тихо, свеждайки поглед надолу когато нещо мокро и студено се заби във врата му и той с крясък скочи на крака. Изтърси бързо снега, преди да се е спуснал в гърба му и вдигна глава, оглеждайки се наоколо. Не се виждаше никой, нито пък някакъв звук от стъпки издаваше да има друг човек наблизо.
Самюел присви леко очи и се приближи към дървото. Започна да го обикаля бавно, но не откри нищо там. Върна се до камъка, върху който стоеше преди малко и отново се огледа. Втора топка се стовари в гърба му и той отново се обърна рязко назад.
-Хайде, малки зверчета, излезте! – започна той с отиграна приятелска нотка. – Ерик, ти ли си приятелче, ела тук! Брайън? – Самюел запристъпва отново към дървото и спря под ствола му, поставяйки ръце на хълбоците си. Как успяваха да се скрият толкова добре? Нито един от двамата не можеше да направи хамелеонизираща магия – Брайън, по простата причина, че бе безмощен, а Ерик – защото едва ли в следващите три-четири години щеше да успее.
Някакъв тих, пукащ шум се чу някъде над главата му и той вдигна бавно поглед нагоре. На клонът отгоре се бе покатерила Вероника и го гледаше с широка усмивка. Клонът под краката й изпука още по-силно и се счупи. Младежът инстинктивно вдигна ръце готов да я хване, когато клона падна преди нея, с бързината с която отекна писъкът й, и го цапардоса по челото. В следващият миг, докато той вдигаше ръце към главата си, момиченцето се стовари върху него и двамата паднаха в пухкавият сняг.
-Добре ли си? – засмя се Вероника отстрани, докато Самюел гледаше замаяно нагоре към дървото, притискайки главата си с ръка. След като няколко секунди момиченцето не получи отговор се надигна на колена и го погледна отгоре. – Самюел? Добре ли си? Много ли се удари?
Вместо отговор една голяма шепа сняг бе запратена към нея, и въпреки че рохкавият сняг се пръсна най-вече из въздуха, тя извика стреснато и отскочи назад.
-Това ти беше за преди малко. – отвърна младежът, неспособен да подтисне усмивката си. Тъмнокоската отвори бавно уста, готова да издаде възмутен звук с някаква сладка физиономия на лицето си, и усмивката на Самюел градира в бурен смях.
Преди обаче да осъзнае грешката от разсейването си, вече плюеше сняг и тръскаше глава, за да изчисти лицето си. Вероника се бе изправила и бе хукнала през преспите, стигащи малко над коляното й, и смешно бавно се отдалечаваше към съседното дърво, на около десетина метра от това, под което стоеше младежът.
Самюел се изправи бавно, изтърсвайки внимателно дрехите си и погледна след нея. Забеляза как тя се спря и го погледна и усмивката й като че ли поугасна леко щом видя, че не я следва. Самюел се поколеба за момент, а ръцете му забавиха движението си докато накрая не се отпуснаха до тялото му. Вероника го изгледа още няколко дълги секунди, след което му обърна гръб и продължи да крачи значително по-бавно в същата посока.
Самюел облиза устни и въздъхвайки хукна след нея, стараейки се да върви по стъпките й, за да улесни донякъде придвижването си. По някаква случайност, а може би просто го бе чула, тя се обърна и щом го видя да се приближава тичешком след нея, изписка весело и хукна отново към дървото, а наметалото й изплющя зад гърба й.
Тя стигна първа до дървото и скривайки се зад него, изскочи с топка в ръка, точно когато Самюел бе набрал твърде голяма скорост, за да спре. Топката се заби в гърдите му и той извика изненадано, забивайки пети в земята. Подхлъзна се, и махайки смешно с ръце във въздуха, падна тежко в стега. Бързо понечи да се изправи, но нова снежна топка прелетя опасно близо до главата му и той се приведе, взимайки от снега в краката си и запращайки го по момиченцето. Вероника се скри със смях зад дървото и топката се разби в ствола му, оставяйки бял отпечатък по кората.
-Знаеш кой ще излезе победител от това нали? – извика Самюел, ухилен до уши и запрати нова топка, която пропусна на милиметри главата на момичето, единствено и само заради бързите й рефлекси и неточността на младежа.
Войната продължи още няколко минути, но Самюел доста късно осъзна, че именно той е в губещата позиция. Изцяло беше оголен от всички страни за нападения, нямаше къде да се скрие, а и бе наполовина затънал в снега, което затрудняваше и движенията на краката му. За да отскочеше встрани трябваше да се претърколи в снега, от което щеше да стане значително по-мокър от няколко снежни топки.
Смехът на Вероника все по-често отекваше из празният двор, както и неговият – нещо, което не бе ставало през изминалите два месеца от сватбата. Ако трябваше да сме точни, оттогава нито веднъж не си спомняше да се е смял толкова непринудено.
Нова топка се заби със завидна точност в носа му и момиченцето извика победоносно, скривайки се зад дървото, за да си набави още сняг, а и за да избегне отмъстителните удари на противника си.
Самюел, още щом запрати втората топка, хукна напред към дървото. Знаеше, че тя ще е по-бърза и първа ще се подаде, за да го замери, но имаше някакъв мизерен шанс да стигне до нея преди да е успяла да хвърля мокрото нещо.
Както и предположи, Вероника се показа, готова да го замери, но щом видя колко близко се бе оказал, предпочете да си плюе на петите и хукна в противоположна посока.
Самюел, учудващо, се оказа по-бърз и по-несръчен и спъвайки се в някакъв издаден клон на дървото, скрит под неутъпкания сняг, падна напред, повличайки и момиченцето. Тя изписка през смях и понечи да запълзи по-надалеч от него, но той не я позволи, хващайки я за крака и дръпвайки я към него.
Когато тя отново понечи да грабне от преспата сняг, в която лежеше, той улови ръцете й и въздъхна победоносно.
-Изморих се. – бузите му бе поруменели от усилие, а усещаше цялото си тяло мокро и студено. – Защо трябваше да го правиш? – попита той уж строго, но физиономията му бе пълна противоположност на тона му. Вероника се усмихна леко.
-Ами Брайън и Ерик ме избягват и не си играят с мен.
-И затова реши, че трябва да накараш един голям човек като мен да тича като луд из двора? – задъхано попита Самюел, повдигайки вежди. Ъгълчетата на устните й се извиха силно нагоре.
-Не видях да ти е досадно. А и ти ми го върна още под дървото, не беше нужно да продължаваш. Нищо не съм те карала!
-Права си. – въздъхна младежът, претъркулвайки се встрани от нея и отпускайки се в снега. – Очевидно просто съм имал нуждата и аз да се вдетиня малко!
-Малко. – засмя се отстрани тя. – Да, малко.
Самюел извърна глава настрани към нея и я огледа. Шапката й се бе килната настрани, по ръкавиците й все още имаше следи от сняг и ако съдеше по чувствителността в пръстите си отпреди малко – бяха мокри и лед студени.
Убеден беше, че същото важи за роклята й и самата нея. Изведнъж той скочи на крака и й подаде ръка.
-Ставай, вече си чисто мокра, а не трябва да се разболяваш.
Тя се усмихна леко, поемайки ръката му и изправяйки се с негова помощ. Изтърси припряно насъбралия се върху дрехите й сняг и си нагласи шапката.
Самюел започна да разкопчава наметалото си и тя го погледна озадачено.
-Какво правиш? – попита след няколко секунди, докато той го сваляше от раменете си. Вместо отговор, младежът намести топлото си, отчасти сухо наметало върху раменете й и й се усмихна.
-По-добре аз настинал, отколкото ти. Хайде да се прибираме.
Вероника го изгледа продължително, почти губеща се изпод двете наметала, после кимна и тръгна напред. Самюел бързо я последва, когато нечий вик ги накара да се обърнат.
-Това не е ли Маркъс? – попита младежът, присвивайки очи. Вероника бе вдигнала ръка и я бе сложила над очите си, в опит да различи приближаващата се бързо фигура.
-Да, май е той. – кимна тя.
Когато фигурата вече беше на няколко метра от тях, нямаше никакво съмнение, че и двамата бяха прави. Усмивката на Самюел бе станала от ухо до ухо, докато той клатеше невярващо глава. Когато Маркъс най-сетне стигна до тях, Самюел се хвърли към него и го прегърна, потупвайки го по гърба.
-Радвам се да те видя, приятелю! Бях ти забравил красивата физиономия! – засмя се Сам, пускайки го и отстъпвайки крачка назад. Усмивката на Маркъс стана леко подигравателна.
-А аз, колко нормално за теб е да се разхождаш мокър и студен, без наметало, посред зима. – очите му се преместиха към Вероника и допълнителното облекло, което тя доста трудно крепеше на рамената си. – Или не. – погледът му отново се премести на приятеля му. – И в двата случая се радвам да ви видя!
Вероника му се усмихна приятелски и стрелна с поглед къщата, към която се бяха насочили преди мъничко.
-Върви. – обади се Самюел, забелязвайки замаскираното й движение. – Ние ще дойдем след малко.
Тя кимна и махайки изпод наметалото на Макръс, се врътна и тръгна с възможно най-бързият си ход към сградата. Няколко дълги мига двамата се гледаха, накрая Маркъс се усмихна и погледна след момиченцето.
-Е, как си, Сам?
Усмивката на приятеля му си остана на лицето, но очите му помръкнаха.
-Страхотно. – отвърна той, почти достоверно. – Ти?
-Не чак толкова страхотно. – Е, Маркъс беше малко по-честен.
-Как е Леа? – попита Сам, скръствайки ръце зад гърба си и тръгвайки бавно през снега към дървото. Маркъс го последва неохотно.
-Добре. – сви рамене Флинт, забил поглед в земята.
-Съжалявам, Марк, наистина съжалявам, че се е наложило да го направиш. – въздъхна Самюел. – Майка ти не трябваше да те жени за сестра ти. Това е… - той размаха ръце из въздуха, сякаш се опитваше да улови правилната дума, но след като очевидно не успя, просто изтърси. – …гадно. Повярвай ми, знам какво е.
Маркъс вдигна поглед и го погледна съчувствено.
-Знам, Сам.
-Всичко в името на кръвта, нали така? – изсмя се саркастично Цабини. – Дори това. - погледът му се насочи към Вероника, която все още се бореше с високите преспи към къщата. Очевидно се бе уморила от усилието, защото се клатушкаше наляво-надясно и спираше от време на време.
Самюел въздъхна шумно и същевременно чу как приятелят му прави същото в синхрон. Лека усмивка заигра по устните му. Всички те бяха в едно и също положение. Не бяха първите, нямаше да са и последните. Това беше цената на чистата кръв.
-Хей, какво е това там? – гласът на Маркъс го накара да фокусира погледа си и Сам вдигна глава, вглеждайки се напред. Нещо се червенееше в снега, диря, която сякаш следваше Вероника. Самюел я проследи до момичето и неочаквано то се стовари в снега и остана така. Твърде дълго.
Нещо изкрещя вътре в Цабини и той се обърна с широко отворени очи към приятеля си, чието лице бе станало по-бяло и от снега. Без да продумат двамата хукнаха с всички сили напред и с всяка следваща крачка, Самюел усещаше как сърцето му забързва ритъма си.
Вече можеше да оприличи червена диря и асоциацията го препъна, при което той едва не се стовари в почервенелият сняг.
Вероника вече беше на няколко метра, а той усещаше как нещо се бе вкопчило в гърлото му и стягаше безмилостно хватката си. Ужасен от собствените си мисли, успя някак си да изпревари Маркъс и се стовари в снега до момиченцето, отмятайки наметалото си от нея и обръщайки я по гръб. Главата му се замая и усети как стомаха му се надига към гърлото. Преглътна едва-едва и треперещите му ръце се протегнаха неориентирано към нея. Вероника изскимтя и той ги дръпна уплашено, премалял от ужас.
Беше се свила на топка, с крака свити до тялото и ръце, пъхнати между тях. Скимтеше и плачеше, без да помръдва.
-О, мили боже! – изстена Маркъс отстрани, запушвайки устата й.
Очите на Цабини зашариха по тялото й в безнадеждно желание да открият друга рана, от която да се е появила кръвта. Такава нямаше.
-Трябва да я вкараме вътре, Самюел. – обади се Маркъс с изкривена физиономия, забелязал вцепенеността на приятеля си. – САМЮЕЛ! СЕГА!
Тъмнокосият младеж се сепна и го погледна, след което отново върна погледа си върху момиченцето, което плачеше тихо между стенанията си.
Самюел протегна треперещи ръце и ги положи под врата и колената й, вдигайки я на ръце. Залитна леко настрани, но успя да запази равновесие. Главата на Вероника се отпусна на гърдите й, а очите й се затвориха.
-О, Господи, не! – тихото стенание на Маркъс накара сърцето на Цабини да пропусне няколко удара. Самюел се обърна и го погледна. Но приятелят му не гледаше него. Беше свел поглед към него в снега, нещо мъничко, едва ли по-голямо от свит юмрук, тъмносиво, обвито в кръв, точно до мястото, където бе паднала Вероника.
Главата на Самюел се замая и той падна на колене, едва задържайки се в тази поза. Вероника се наклони заплашително към земята, но той я притисна здраво към себе си, затваряйки за миг очи.
-Сам, съжалявам…ужасно много, съжалявам…
Самюел не можеше да каже нищо. Главата му бръмчеше, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите му, а Вероника бе изпаднала в безсъзнание в ръцете му, защото болката се бе оказала по-силна от нея.
-Вземи го. – чу се сам да казва, без да има сили да сведе поглед отново. Изправи се с усилие и забеляза ококорения поглед на Маркъс. – Моля те, Марк…
Приятелят му се поколеба, стрелкайки малкото мъртво същество в краката им, и дърпайки падналата мантия на Самюел, го взе в нея.
Самюел вече вървеше бързо към имението, проправяйки си път през преспите сякаш без усилие. Стигна до вратата и я блъсна с гръб, без дори да забелязва следващият го Флинт. Влезе устремено в антрето и се насочи към стълбите, когато баща му и майка му се появиха откъм трапезарията.
-Какво? Какво става? – намръщи се баща му. – Това Вероника ли е? Какво й е? САМЮЕЛ!
Синът му не отвърна и дума, а майка му го следеше с облещени очи. Сам тръгна нагоре по стълбите, а Маркъс го последва избягвайки погледа на родителите му. Те обаче не се отказаха и тръгнаха след тях.
-Самюел, отговори ми или… - Питър продължаваше да дърдори, опитвайки се да смогне на крачката на сина си, но не получаваше отговор. Брайън се бе появил тичешком и се бе блъснал в майка си, и след като забеляза процесията, въпреки молбата на Елизабет, ги последва.
Самюел стигна стаята си и блъсна с крак вратата, насочвайки се към леглото и поставяйки внимателно Вероника на него. Тялото й се бе отпуснало, ръцете й лежаха встрани до тялото й и голямото червено петно на роклята й изглеждаше дори по-ярко така.
Елизабет запуши вика в дланите си, а очите на съпругът й бяха готови да изскочат от орбитите си.
Маркъс бе оставил свитата мантия на приятеля си в едно от креслата в стаята и бързо се отдръпна от нея. Беше блед, почти зелен, вперил поглед в Самюел, готов да види реакцията му.
-Какво станало, Мерлин те взел?!? Самюел! – изкрещя баща му хващайки го за блузата и извъртайки го към себе си. – Какво е станало?!? Отговаряй!
-Разкарай се! – изръмжа през зъби Самюел, а опасни пламъчета лумнаха в очите му.
-Няма да се разкарам! – извика насреща му Питър, а няколко пръски слюнка се стрелнаха към лицето на сина му. – Отговори ми веднага! Откъде е тази кръв?!?
-Хей, какво е това животинче? – попита неочаквано Брайън и всички се извърнаха към него. Стоеше до канапето и държеше с два пръста малкото синьо-сиво телце, гледайки го любопитно.
Самюел усети как мисълта му изчезва напълно погълната от яростта и болката.
-ОСТАВИ ГО ВЕДНАГА И СЕ МАХАЙ ПРЕДИ ДА ТЕ УБИЯ! ВЕДНАГА! ВЪН! – Брайън уплашено хвърли телцето в мантията и се спусна към вратата. Елизабет вече хлипаше, гледайки ужасено сина си, а баща му стоеше с отворена уста.
-Това не е…нали не е…?
-МАХАЙТЕ СЕ! ВСИЧКИ!!!
Зъбите на баща му се стегнаха и той беше готов да отговори когато червен лъч светлина се заби право в корема му и го изхвърли през вратата. Тялото му се заби в отсрещната стена и той се свлече на килима, събаряйки декоративната ваза от близката масичка със силен трясък. Дивият поглед на Самюел се премести към майка му, която трепереше силно, все още забила поглед в наметалото му и той пристъпи към нея, хващайки я над лакътя и избутвайки я навън. Прасна вратата и я заключи, обръщайки се обратно.
Маркъс бе застанал до леглото и го гледаше съжалително.
-Тя ще е добре. Но й трябва лечител. – отвърна той след малко, сякаш разбрал незададеният му въпрос. Самюел кимна, затваряйки очи и облягайки се на вратата.
Едва дишаше, някакво диво животно се бе загнездило в гърдите му и отчаяно търсеше път навън, дращейки и хапейки го отвътре.
-Аз съм виновен. – изсмя се той лудешки. – Аз й причиних всичко това. – нов лудешки смях. Маркъс пристъпи към него и Самюел вдигна глава към него. – Първо трябваше да спи с мен, после трябваше да загуби и бебето. На дванайсет години. Какво ли…- гласът му се пречупи. Маркъс постави ръка на рамото му и другият отново го погледна. – Знаех, че е прекалено малка, за да го издържи! Но се надявах…Господи, какво направих?!?
-Спокойно, Сам., успокой се. – тихо каза Марк стискайки леко рамото му. – Трябва да повикаме лечител. Тя ще е добре.
Самюел просто кимна, вперил поглед в приятеля си. Тялото му затрепери и той се подпря на вратата, за да не падне.

"Хълма, днес, дванайсет и половина”
Тези пет думи щяха да доведат до не един катаклизъм в света им. Множество промени, множество изпитания, множество възходи и множество падения.
В онзи момент нямаше как да го знаят.

Маркъс първи достигна до заветното място на срещата, а не след дълго и Леонард се присъедини към него.
-Ха, ние ли се оказахме с най-либерални съпруги? –Усмихна се Флинт подигравателно.
-Не знам за другите, но Амелия определено не ми изглежда особено либерална. –Засмя се Леонард, който още с излизането си бе възприел идеята една вечер да остави всичките си проблеми у дома, пък каквото и да му струваше това. Засега не се справяше успешно, но след някое и друго уиски, надяваше се Монтагю, може би щеше да достигне заветната цел.
-И на мен. –Засмя се Маркъс и присви леко очи към приятеля си.- Скорпиус едва ли ще се радва да ме чуе, но според мен тя яко му е хванала юздите…
-Марк. –Усмихна се Леонард и посочи към рамото на Флинт.- Помисли си отново.
Маркъс подскочи от ужас на един метър назад в мига, в който видя разярената физиономия на Малфой. В следващия момент върна самообладанието си и се усмихна едва-едва.
-Виж, Скорпиус… Няма нужда да правим драми. Все пак… все пак не трябва да се обиждаш на това, че казвам, че си мъж под чехъл. Реално погледнато ти СИ мъж под чехъл.
В този миг Малфой погна Маркъс и двамата започнаха да фърчат като обезумели по хълма под зоркия поглед на Леонард.
Монтагю констатира с мнението на критик, че Флинт глупаво провокираше другия, но пък Скорпиус бе прекалено ядосан, за да реагира адекватно. В крайна сметка бе твърде сложно да се прецени кой именно щеше да спечели в този двубой.
Дерек се приближи до Леонард, късайки със зъби една желирана пръчица, и го побутна леко с рамо:
-Какво правят тези? –Попита, следейки пасивно как точно в този момент Малфой си спомни, че е магьосник и повали Маркъс пред себе си.
Леонард, който бе облегнал брадичка на ръката си, се захили тихо и отвърна:
-Точно в момента, съдейки по движението, Скорпиус би трябвало да се опитва да погребе Маркъс, заривайки го с пръст. –А после замлъкна за миг и констатира важно.- Ако го погледнем от научна гледна точка, ще му е малко трудно, преди да го убие.
Дерек изцъка одобрително с език и продължи още няколко минути да дъвче желираната клечица. После поде отново:
-А защо Скорпиус иска да погребе Маркъс?
-Навярно не харесва носа му. –Засмя се Леонард в мига, в който Малфой удари един прав десен в муцуната на Флинт.
-Звучи логично. –Съгласи се Розие и се облегна на рамото на Леонард, следейки с интерес развиващия се на десетина метра от тях пердах.- Ох… Това заболя.
Самюел също се приближи бавно до наблюдателите от ООН-то и попита, впервайки впечатлено поглед в зрелището, което бяха организирали Малфой и Флинт:
-Това там… Маркъс ли е? –Присви очи Цабини и потвърди впечатленията си.- Да не е подхвърлил нещо за мамчето?
Самюел изяде една плесница зад врата от Дерек и се усмихна почти убедително.
Беше минал един месец от пометването на Вероника и той що-годе беше регенерирал нервната си система. Донякъде това се бе оказало невъзможно – бе удар за цял живот. Но пък Вероника се беше възстановила психически, а и вече не плачеше постоянно, молейки го да й прости. В крайна сметка това беше почва, върху която имаше възможност психиката на Цабини да се изгради отново.

Половин час по-късно Малфой и Флинт бяха разтървани и се гледаха на кръв. Останалите трима се подсмихваха едва-едва на ситуацията и се побутваха заговорнически с рамо.
-Хей, хора. –Промълви Маркъс, когато успя да игнорира напълно Малфой.- Един и петнайсет е, а от Тиодор няма и следа. Какво ще правим?
-Ще го изчакаме? –Сви рамене Дерек.
-А, не, няма да стоя тук цяла вечер. –Изстена Скорпиус.- Писна ми да чакам. След като още го няма, явно че въобще няма да се появи.
-Може красавицата с чадъра да го е задържала в уютното легло. –Усмихна се Маркъс подигравателно, а Леонард се намръщи мигновено:
-Не говори така за нея!
-Извинявай, Лео. –Засмя се Маркъс и допълни.- Но не можеш да отречеш, че излъчва сексапил…
Самюел, който усети накъде отиват нещата, застана между Монтагю и Флинт и отсече рязко:
-Хайде да не започваме отначало. –А после се обърна към Маркъс и процеди.- Ако не престанеш, сам ще те набия! Сериозно, престани да лазиш по нервите на всички!
Флинт се нацупи като малко дете, но не отвърна. Просто замлъкна ядосано и сведе леко кървавите си очи.
-Така. –Зарадва се Самюел на успеха си.- Та какво ще правим последно?
-Да тръгваме. –Сви рамене Дерек.- Прави сте, след като още го няма, явно че не е успял да се измъкне. Няма смисъл да го чакаме повече.
Другите се съгласиха мълчаливо и се магипортираха почти едновременно.

Барът, в който ги заведе Леонард, беше едно чистичко и тъмно малко заведение, в което рядко се събираха много хора. Причина за това бе фактът, че се намираше в покрайнините на Лондон, а в крайните квартали имаше прекалено малко хора, които предпочитаха такива места.
Помещението се намираше под нивото на земята, та единствената светлина идваше от неоновите лампи, които опасваха цялото му продължение. Стените бяха боядисани в някакъв мек, виолетов цвят, който донякъде разведряваше настроението с пъстротата си. Музиката беше енергична и агресивна, но не пречеше на мислите, тъй като бе намалена до минумум. Навярно защото от десетимата посетители едва ли някой щеше да се престраши да потанцува.
Другият плюс бе, че бе невъобразимо евтино. За петимата това беше сериозно преимущество, тъй като рядко родителите им отпускаха толкова, че да му отпуснат края и да се позабавляват.
Решиха да се разположат на едно затънтено кожено сепаре, където никой нямаше да ги чува или да ги следи. Имайки се предвид, че това беше мъгълско заведение, не искаха да рискуват, а винаги се намираше някой като Скорпиус или Маркъс, който да разтвори брой на „Пророчески вести” или буквално да извади магическата си пръчка, демонстрирайки чисто-новия й магически калъф, който едва се бе откъснал от джобовете на родителите им.
-Мразя ги тези… -Изсъска Малфой гневно, свеждайки глава секунди, след като сервитьорът донесе поръчките им и се изпари.
-Кои? –Не разбра Леонард и си запали цигара.
-Мъгълите. –Процеди в отговор с толкова злоба, че чак се разтресе целият.- Седят и ни гледат, все едно сме луди! Виж го, пак гледа към нас! Плужекът му с плужек!
Сам повдигна леко глава и измери сервитьора с поглед, отпивайки от уискито си. Когато течността попари сладостно гърлото му, се усмихна леко и рече:
-Не ни гледа като луди. Просто, доколкото виждам, отбелязва на коя маса сме. Виждал съм мъгълите да го правят.
-Станал си параноик покрай мамчето, Скорпиус. –Засмя се Маркъс и стана отново обект на един кървав поглед, предизвикан от сарказма му.- О, и аз те обичам, скъпи!
Самюел въздъхна и, виждайки че Малфой не смята да се нахвърля отново върху Флинт, сви рамене и се отпусна бавно на дивана.
-Е, как върви при вас иначе? –Попита Дерек приповдигнато.- Толкова се радвам, че най-накрая се събрахме всичките…
-Тиодор го няма. –Отбеляза Марк по междудругото.
-Ох, вечният песимист! –Изстена Дерек и сви рамене.- Не може ли поне днес да се отърсим от всичките глупости и да си прекараме добре? Просто се радвам да ви видя всички накуп, отдавна не се беше случвало…
-И как може да се случи, имайки се предвид това, че вече сме женени. –Откъсна се равно от устните на Леонард, който се беше загледал невиждащо в една от неоновите лампи, а ръба на чашата стържеше леко по устните му.
-И то как! –Допълни Скорпиус съкрушено и също се отпусна в меката мебел.
Розие, който искрено се беше надявал да забравят всички проблеми поне тази вечер, въздъхна и се примири с действителността. Не му се говореше за ужасяващия си брак, не му се искаше да вижда и сега пред себе си тези злобни, изцъклени от слабост очи на Лусия. Но в същото време осъзнаваше, че, предвид ситуацията, нямаше как да го избегнат.
-Побърква ме! –Изръмжа Скорпиус, който първи се отдаде на емоциите си.- Просто ме побърква! Кара ме да се чувствам като дете, сякаш още малко и ще ми постави лигавника и ще започне да ме храни в устата! Ужасно е! И, колкото и да се карам, тя въобще не ме слуша! Прави каквото й скимне и въобще не ме пита за всичко това! Извинявай, Дерек, но майка ти е ужасна! Кара ме да се чувствам като боклук!
-На мен ли го казваш? –Усмихна се Розие иронично.- Ти живееш с нея от три месеца, аз я търпя от деветнайсет години! Не е редно да се оплакваш на мен. Ето, има още трима, оплаквай се на тях.
Другите се подсмихнаха леко, но не отвърнаха. Скорпиус само изстена нещо нечленоразделно и, облягайки лакти на колената си, скри лице с длани.
Самюел, който беше до него, постави ръка върху рамото му и промълви окуражително:
-Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че искрено ти завиждам? –Промълви полусериозно-полуиронично. След загубата на детето емоциите му все още в отделни моменти изглеждаха нелогични.- Не, сериозно. –Допълни, след като Скорпиус само изстена тъжно.- Погледни го от тази гледна точка – поне не ти се налага да спиш до дете. Мерлин, чувствам се като най-долният извратеняк! А на всичкото отгоре, когато изпълних дълга си, организмът на това дете просто не издържа. И пак аз съм виновен за това!
Леонард се понадигна леко и, присвивайки очи срещу Самюел, само кимна утвърдително и промълви:
-Прав е. Няма по-ужасно нещо от това да осъзнаваш, че буквално изтезаваш едно дете. Маркъс може да ви каже за какво става въпрос – той я видя колко беше уплашена и тъжна преди да спа с нея. Само можете да си представяте какво е сега. Всеки път като ме види, започва да плаче и да се крие. Ако случайно я доближа и се опитам да й помогна за нещо, започва да се мята в ръцете ми, сякаш се опитвам да я ударя. По цели нощи не спи, защото я е страх от мен. Най-хубавите дни са тези, в които, като легне, заплаква тихичко от страх да не ме предизвика. Тогава се уморява и заспива. На сутринта поне знам, че не е будувала цяла нощ. –Леонард, който почувства, че се бе отдал на емоциите си и бе наговорил прекалено много неща, замлъкна за миг и довърши насечено.- В крайна сметка в момента просто страня от нея всячески с надеждата да й мине. Децата… забравят, нали?
Маркъс, който се беше обтегнал като струна при тези думи за сестра му, фокусира отново поглед върху чашата в ръката си и отпи от нея. Едва тогава се обърна към Леонард и промълви грапаво:
-Бет е добро момиче. Просто цял живот е била дистанцирана от всички тези неща. Вкъщи всички се отнасяха добре с нея и… сега просто й е по-трудно да възприеме промяната. Но тя не ти се сърди, гарантирам ти го. Просто е уплашена. –Замлъкна, а после допълни тъжно.- Двете с Ребека винаги са били плашливи. Като малък предпочитах компанията на Лейла, та винаги са се оправяли сами. А и тя е само на тринайсет, Лео! Всяка вечер ги придружавах от хола до спалнята им, защото ги беше страх от някакво си чудовище от Лох Нес, което дори не знам какво трябва да представлява.
Леонард вдигна тъмните си очи към Маркъс и кимна едва-едва:
-Не очаквам нещо друго. Просто ми е неприятно да я гледам как някои дни дори я е страх да дойде на вечеря, защото аз ще бъда там. Тъжно ми е за нея, не за себе си.
Самюел извърна глава настрани и си пое дълбоко въздух.
Единствено той разбираше именно за какво говореше Леонард. Не стига, че беше принуден да развращава едно дете, ами и постоянно се опитваше да се постави на нейно място, за да я разбере. Но беше невъзможно. Не защото Самюел се имаше за много зрял, просто защото това малко момиченце с големи очи и тъжна усмивка тъй рядко му обясняваше действията си. Реагираше силно емоционално на всеки негов жест, но всичко това само го озадачаваше още повече.
Самюел бе хладнокръвен и често изглеждаше пасивен към по-маловажните удари на съдбата. Как можеше да разбере едно малко човече, което се страхуваше от тъмното или предпочиташе да си играе с овехтелите кукли на Кат?
Да, беше постигнал невиждан напредък с играта в снега. Беше забравил за миг разликата в годините и бе споделил радостта й, дори само за един вълшебен миг. Но какво значение имаше всичко това, след като не можеше да споделя болките и страховете й, просто защото… не ги разбираше?
Да, Самюел знаеше, че за всяка жена бе болезнено да изгуби детето си. Самият той се чувстваше смазан и буквално сломен от тази болка.
Но Вероника не го възприемаше така. Тя не съзнаваше буквално какво означаваше нероденото същество, затова не беше способна да тъжи искрено за него. Плачеше безутешно, защото чувстваше, че е направила нещо лошо и неправилно. И натякванията на Питър определено не спомагаха за това да го превъзмогне.
Самюел усещаше всичко това несъзнателно. Той разбираше точно какво караше съпругата му да се чувства зле, но, в същия момент, беше неспособен да улови нюансите на мислите й. Затова и всеки опит да я утеши завършваше или без резултат, или само още повече влошаваше нещата.
Чувстваше се като в клетка. Колкото повече се опитваше да избяга, толкова по-дълбоко решетките потъваха в гърдите му. И осъзнаваше неспособността си да й помогне, но, в същото време, това не го караше да се чувства по-добре.
-Ами ти, Дерек? –Попита Скорпиус, който се беше посъвзел от ужасите, които приятелите му описваха като много по-трагични от неговия собствен; и, осъзнавайки колко неприятен бе станал разговора, реши да смени обекта му.- Как се развива твоят брак?
Пъстрите очи на Розие се вдигнаха към Малфой, а после някак пасивно обходиха лицата на останалите. Той сви рамене и промълви бавно:
-Е… След всичко, казано дотук, едва ли имам правото да се оплаквам.
Маркъс, който живна с надежда, обърна поглед към Розие и го подкани да разкаже, надявайки се, че ще чуе нещо весело и непринудено. Но не беше познал.
-Еми как… -Сбърчи чело Розие.- Моята съпруга не е от най-активните. От тази гледна точка съм късметлия – нито реве, нито се тръшка, нито пък ме командва. –При тези думи Малфой клюмна отново.- Ама пък не е и много забавна. В интерес на истината до голяма степен се плаша от нея. Денонощно е пуснала фаровете и ме следи непрекъснато. Не се смейте, плашещо е! Откакто забременя проклетницата, поне имам възможността да припарвам съвсем рядко до стаята си. Преди беше някакъв ужас – това същество си е плашещо, особено в тъмното. Кожата й е изпъната като струна, очните й ямки са хлътнали ужасяващо, а звуците… Боже, такива звуци не бях чувал никога! Чак да ти настръхне косата!
-Е, -Усмихна се Леонард.- Отървал си се. Предпочитам звуците пред плача.
-И аз така си мислех. –Кимна Дерек сериозно.- Но просто не си я чувал. Казвам ви, тя стене от болка, от радост, от нужда. Тя стене постоянно, независимо какво се опитва да изрази с това. Тъжно ми е за нея, но в същия момент… Осъзнавам, че тя е същата като родителите ни. Иска същите неща. Просто ги иска… по много по-зловещ начин.
Малфой се разтресе от напрежение, а Леонард си пое дълбоко дъх и промълви тихо:
-Ужасно е да го казвам, но… За сестра ми е по-добре да се спомине. Поне да не я боли. –А после въздъхна, покосен от гнева, който изпитва към себе си.- В последната една година болката съвсем размъти съзнанието й. Вече дори не съм сигурен, че е с всичкия си…
-В крайна сметка… -Попита Маркъс, който се чувстваше неприятно от разговора, но искаше да даде отговор на любопитството си.- Кой се грижи за нея? Доколкото знам от известно време й е трудно дори да става.
Дерек въздъхна тихо и промълви, впил поглед в масата пред себе си:
-Дойде у дома, барабар с болногледачката си. Просто единственото, което остана да ми причинят, бе да ме накарат аз да сменям гърнетата й. Въпреки че… -Усмихна се дяволито.- Сега са измислили вълшебно такова, което се чисти от само себе си. Излезе малко солено, но…
-Родителите ти инвестират в изпражненията на съпругата ти. –Засмя се Маркъс.- В това няма нищо лошо.
Прекараха известно време в закачки и смях, докато всички не се отърсиха от неприятния разговор. Никой не подхвана темата за брака на Маркъс, навярно от куртоазия и съжаление. Само в очите на Леонард отвреме-навреме проблясваше необяснимо пламъче, насочено към Флинт.
Едва след като се поотпуснаха и посмяха на воля, алкохолът за първи път ги позамая. Усмивките им станаха малко по-отнесени, думите на места се заваляха, а мислите не винаги течаха именно в тази посока, към която се бяха насочили първоначално.
-Е, приятели! –Засмя се Скорпиус приповдигнато.- Да пием едно за брака, а? Какво щяхме да правим без милите ни женици?
Само Марк отвърна възторжено на идеята и двамата се чукнаха с чашите, разливайки малко огнено уиски по масата.
В интерес на истината, единствено Флинт и Малфой действително реагираха на алкохола. Докато се бяха смели и закачали, и другите бяха усещали действието му, но сега, когато Скорпиус така неуместно бе напомнил семейния живот, сякаш цялата атмосфера на масата се беше променила.
-Положението у дома е далеч от забавното, Скорпиус. Но ти го оценяваш, така че, наздраве!
Скорпиус не осъзна скрития упрек в думите на Леонард и безсмислено протегна чаша към него, но другият само го изпепели с поглед и изпи питието до дъно.
-Е-е-е… Приятели… -Усмихна се Маркъс окуражително, който все още не беше изпаднал в почти неконтролируемото състояние на Малфой.- Не се карайте сега. Ще е по-лесно, ако просто иронизираме ситуацията. Така е било и при бащите, и при дядовците ни, така ще бъде и при децата ни. Просто трябва да го превъзмогнем.
-Никога няма да причиня това на децата си. –Прошепна Самюел и сведе леко очи към треперещите си ръце.- Никога.
За миг помежду им се разстла тишината. Дори Скорпиус се кротна и, осъзнавайки ситуацията, скри неволно лице с ръка.
-Щеше да е хубаво поне за миг да се откъснем от всичко това. –Допълни Леонард равно, въпреки че очите му потрепнаха издайнически.
Маркъс се плесна рязко по челото и скочи на крака, отново покосен от лудешка еуфория.
-Ами да! –Зарадва се той, измервайки останалите с очи.- Толкова е просто всичко! Просто трябва да се махнем оттук!
-Какво имаш предвид? –Сви вежди Дерек.
-Да заминем за известно време! Седмица-две, колкото малко да се отърсим от всичките тези простотии. Като се върнем, може би нещата просто ще започват да си идват на мястото! Амелия може би ще осъзнае веднъж завинаги, че не е способна да те контролира… -Обърна се, ухилен до уши, към Малфой.- А Вероника сигурно вече ще е превъзмогнала загубата. –Допълни към Розие.- А сестра ми… Бет, де… След като те няма известно време, тя ще се успокои, Лео… Всичко… всичко ще се намести! –Допълни все така неспособен да говори свързано от възбуда.
-E, –Усмихна се Дерек.- В крайна сметка имаме ли какво да губим?
Не след дълго всички се съгласиха с Розие и започнаха да организират пътешествие без цел, без посока и без продължителност. Решиха да заминат след няколко дена – така щяха да имат време да се организират и да стегнат багажите си.
Продължиха разговорите и след като се върнаха в околностите на домовете им. Всички се бяха успокоили видимо и дейно си илюстрираха възможните случки, на които може би щяха да станат свидетели, благодарение на бягството си. Беше бягство, детинщина, която щеше донякъде бе способна да даде отклик на всичко, което бяха събирали в последните месеци. Което всъщност склони дори и Леонард да участва.
-Хора. –Повика ги ухилен Маркъс, когато достигнаха мястото, където трябваше да се разделят.- Утре ще отида при Тиодор и ще му нахвърлям набързо идеята. И да знаете: не се приемат никакви съпруги на пътешествието!
-То оставаше и да се приемат. –Измърмори Скорпиус с досада.- Тогава щяхме да си имаме и ръководителка на група А!
Другите се захилиха и, махайки си, се отдалечиха в различни посоки.

На другия ден Маркъс тръгна към къщата на Нот, но бе спрян на вратата на собствения си дом от видимо пребледнялата Констанца.
-Къде отиваш? –Попита го сухо, а празните й очи се забодоха болезнено в лицето му.
-При Тиодор. –Отвърна й невъзмутимо и понечи да мине, но жената не му позволи.
Тя го избута навътре в коридора и затвори вратата на къщата. Едва тогава се обърна към сина си и, потрепвайки от ужас, му подаде едно писмо.
Маркъс едва потуши досадата си. Последното, с което му се занимаваше, бяха глупостите на Констанца. И, въпреки това, реши да не я предизвиква точно преди да осъществят плана си за бягство. По-добре беше в идните дни да не демонстрира с нищо характера си, за да не излезе мнителен пред нея.
Пое пергамента и, разтваряйки го, зачете мудно:

„Мила Стас,
Исках само да ти кажа, че тази нощ вкъщи стана злополука. Явно Тиодор се е опитал да излезе някъде и това по някакъв начин е предизвикало Розалия и…
Синът ми е мъртъв, Стас. Тиодор е мъртъв.
От вчера разследват случая, но нищо не е ясно. Розалия явно не е способна да обясни действията си, защото единственото, което прави е да вика нещо нечленоразделно и да се смее.
Просто исках да те помоля да не идвате тук. Включително и Маркъс. В момента не съм способна да го понеса.
Анастасия.”

Тишината се стелеше по заснежените поляни на имението Нот, нарушавана единствено от нечие напевно говорене.
Гробницата на семейството беше необичайно пълна, всички застанали на прилично разстояние от дървеният ковчег, украсен с цветя. Свещеникът продължаваше службата си, без да бърза, а опечалените се разделяха мълчаливо с Теодор Нот – своя приятел, семейство или близък.
Самюел пъхна вече почти замръзналите си ръце в джобовете на мантията си, без да отделя поглед от покрития с цветя ковчег на един от най-добрите си приятели.
Вдигна глава и се огледа бавно. Всички тъжаха, съкрушени. Едни бяха се простили с верен приятел, други – обичан брат или син, а трети виждаха единствено загубата на първородния наследник на една от малкото останали благородни фамилии.
Останалите му приятели бяха заели почти същите сковани пози. Скорпиус гледаше право напред към изкопаният гроб, а ноздрите му се разширяваха и свиваха бързо. На лицето на жена му не се виждаше нищо – беше като маска, скриваща съжалението й към загубата на семейство Нот. А може би просто не показващо отегчението й. Кое от двете – нямаше как да се разбере.
Дерек стоеше до тях, с поза, идентична на тази на Самюел, и свел глава към обувките си. Свещеникът продължаваше да говори.
Маркъс бе прегърнал Лейла с една ръка и лицето му се бе изкривило в тъжна физиономия, досущ като тези на приятелите му. Бетани стоеше между сестра си и съпруга си, забила поглед в земята. Леонард единствено бе вдигнал глава и за момент Самюел срещна погледа му и го задържа няколко мига преди да извърне глава към Вероника, която бе увила двете си ръчички около едната негова и стоеше така със стиснати очи, а по бузите й неспирно се стичаха сълзи.
Самюел въздъхна едва чуто. Измъкна ръце от джобовете си, и освобождавайки се от хватката й, я прегърна с ръка през раменете. Тя се поколеба за един кратък миг, след което обви ръце около кръста му, заравяйки лице в мантията му. Тихите й хлипове заглъхнаха в гърдите му.
Службата най-сетне привърши с ясното “Амин!” от страна на свещеника и няколко души пристъпиха напред, за да пуснат ковчега в земята. Не че не можеше само един да го направи с единично махваше на магическата си пръчка, но така бяха предпочели да отдадат последна почит и уважение към покойника.
Самюел забеляза Маркъс, Леонард и Скорпиус да хващат единият край на въжетата, и той пристъпи напред правейки същото с другият край заедно с Дерек и Едгар, най-големият Нот след Теодор. Шестимата повдигнаха ковчега и бавно го спуснаха в изкопаният гроб. Когато дървото се опря в земята, издърпаха въжетата и отстъпиха крачка назад.
Анастасия, майката на Теодор, излезе напред и прикляквайки до купчината пръст, взе една шепа и я посипа по свежите цветя, съпътстващи сина й. Изправи се и кимна отсечено, при което Едгар вдигна пръчката си и махна с нея. Останалата пръст започна да се връща на предишното си място, засипвайки ковчега. Минута по-късно единствено надгробната плоча и мократа почва, непокрита със сняг, показваха, че гробът е отскоро. Само това и болката от загубата.
Хората бавно се насочиха към изхода на гробницата и Самюел ги проследи с поглед. Усети нечия студена ръка да се пъхва в неговата и сведе глава, за да срещне размътеният от сълзи поглед на Вероника.
-Добре ли си?
Тя отвори уста, но единствено някакъв нечленоразделен звук излезе оттам. Тя въздъхна и кимна, избърсвайки очите с опакото на дланта си.
Самюел я погали съжалително по главата и се огледа. Маркъс, Леа и Леонард все още стояха на местата си. Дерек и Скорпиус спореха нещо с Амелия през зъби.
Самюел стисна леко ръката на момичето и я дръпна в тяхна посока.
-Изобщо не ме интересува! – сопна се настоящата г-жа Малфой.
-Нито пък мен! – изсъска Скорпиус. – Имай малко уважение, намираш се в гробница!
Тя отвори уста да каже нещо, но точно в този момент Самюел се намеси.
-Скорпиус, Дерек, може ли да поговорим за момент? -Тримата се извърнаха и го погледнаха. Амелия – видимо раздразнена, стискайки устни. Самюел отвърна смело на погледа й, но тя не го отмести, нито помръдна. – Насаме! – натърти той и почти бе убеден, че жената изскърца със зъби.
Амелия облиза устни, погледна някак заканително мъжа и сина си, след което вдигна брадичка и се изниза покрай Вероника, която побърза да се дръпне към Сам, за да й стори път.
-Задължен съм ти за това. – изпуфтя Скорпиус. – Как може да е такава?!? Още не е свършило погребението, а тя...
-Всъщност, наистина искам да поговоря с вас. – прекъсна го Самюел, извъртайки се към другите трима останали в гробницата. Сякаш забелязали това необичайно събиране, те се бяха насочили към тях.
-Какво става? – сбърчи вежди Леонард.
-Леа, ще ни изчакате ли при имението? – попита Сам, поглеждайки я умолително. Момичето стрелна с поглед Маркъс, който й кимна насърчително и тя пусна ръката му. – Вероника, върви с нея. – момиченцето послушно го пусна и двете с Лейла се заотдалечаваха, без да се обръщат.
-Какво има? – попита Леонард щом двете бяха достатъчно далеч, та да не ги чуват. Самюел облиза устни.
-Относно пътуването ни. – четиримата срещу него се спогледаха. – Не мисля, че е най-подходящият момент. Не мога да оставя Вероника точно сега. Предвид какво преживя, а и факта, че все още няма наченки за наследник, се опасявам, че баща ми може да й направи нещо, а тя е…
-Сам… - опита се да го прекъсне Маркъс, но Цабини продължи.
-А и след…случилото се на Теодор, не мисля, че е редно. Не и толкова скоро. Разберете ме, просто…
-Сам! – този път тъмнокосият младеж млъкна под настоятелния тон на Флинт. – Спокойно! И аз щях да предложа същото. – той стрелна с поглед останалите трима. – Съжалявам. Мисля, че той е прав. Предвид обстоятелствата не можем просто така да тръгнем нанякъде.
-Колкото и да искам да се измъкна от ноктите на Амелия, ще трябва да се съглася с вас. – въздъхна Скорпиус, пъхайки ръце в джобовете си. – Сега нещата са малко по-различни, по-сложни. Може би когато се поуталожат…
-Може би. – повтори Леонард.
Самюел вдигна досега сведената си глава и ги огледа тъжно.
-Да вървим. – въздъхна накрая. Останалите кимнаха и закрачиха рамо до рамо към имението, всеки зает със своите мисли.


*****

Самюел мразеше да се храни заедно с останалите от семейството си. Е, преди не беше така, но сега отношенията с баща му бяха меко казано обтегнати. С майка си нямаше проблеми, тя дума не обелваше, а и едва ли можеше да му каже нещо. Но Питър Цабини си беше съвсем друга работа…
Самюел вдигна глава когато дочу нечие настоятелно покашляне. Забеляза, че баща му бе оставил ножа и вилицата на масата и местеше поглед от него към Вероника, която стоеше от дясната страна на съпруга си, и обратно. Зъбите на Самюел се стегнаха, а апетита му изчезна със скоростта на светлината. Забеляза с крайчеца на окото си как Вероника стисна здраво ножа си и остана със забит в чинията поглед, сякаш нещо ужасно интересно се случваше с недовършената й вечеря.
-Изчаквах, изчаквах, но търпението ми се изчерпа. – обяви г-н Цабини, сплитайки пръсти пред себе си. – Смъртта на Нот трябваше да ви повлияе някак си. – той поклати глава и сви рамене. – Виждате ли колко лесно може да загине някой? А членовете на семействата ни не са чак толкова многобройни, за да си позволим нечия загуба.
-Говориш за него сякаш е част от стадо! – изръмжа Самюел. – Сякаш ние сме просто животни за разплод, които вие, стопаните, трябва да накарате да…
-Точно така! – прекъсна го Питър. – Ние сме стопаните, вие сте животните! Поне докато не се научите! – слабият огън в очите на Самюел пламна заплашително. – Теодор е мъртъв, и слава богу че Анастасия има друг син иначе родът й щеше да бъде загубен! А аз няма да позволя рода Цабини да изчезне, ясно ли е? Не се знае какво може да стане с Брайън и Ерик докато намеря подходяща партия за тях!
Самюел преглътна следващите си думи с огромно усилие.
-Оставих ви на мира достатъчно дълго! Вероника се възстановяваше повече време отколкото й беше нужно, за да забременее отново! Искам от теб едно – единствено нещо! Всеки баща и майка го изискват от децата си в едно чистокръвно семейство! Искам наследници!
-Ще имаш такива! – извика ядно Самюел, изправяйки се. – Но не сега!
-Няма да водя този спор отново! – Питър също се оказа на крака, подпирайки длани на масата и навеждайки се напред. – Това е жизненоважно за семейството ни!
-Защо си мислиш, че Вероника изгуби детето?!? – гласът на Самюел градира в крясък, въпреки треперенето му. – Защото организмът й не е достатъчно силен! Тя не е виновна, че е още на дванайсет, за бога! Не е естествено да го измъчва така! Не е здравословно!
-Майка ти забременя на дванайсет. – процепи през зъби г-н Цабини с равен тон. – Роди шест деца и сега дори би могла да роди още ако пожелая! – Самюел стисна зъби. – Но този дълг вече е твой, твой и на съпругата ти! Затова изобщо не смей да си отваряш устата!
-Вероника може да не издържи и следващото! – изтърси преди да се е усетил Сам. Стисна зъби и погледна омразно баща си. – Няма да я подлагам на този риск! Другият път може и тя да пострада сериозно!
-Ще издържи! – изръмжа заплашително Питър извръщайки поглед към нея. –Чу ли? Всичко това се отнася и за теб! Ти си длъжна да родиш колкото се може повече здрави деца, ясен ли съм? Това ти е единственото предназначение! Ако имах възможност щях да уредя на сина си някоя по-зряла и по-силна жена, но уви – нямах!
-Престани! – ръцете на Самюел се бяха стегнали в юмруци, забелязвайки как Вероника изпуска ножа на масата и той издрънча силно.
-Но, повярвай ми, ако пометнеш още веднъж, ще се постарая да му намеря още на същия ден!
Вероника се разтрепери, неспособна на отмести поглед от Питър, а Самюел извади пръчката си. За негова изненада, баща му вече бе направил същото.
-Не и този път, Самюел, не си мисли, че ще ти позволя да се държиш с мен по този начин! Това, че си ми син не значи, че можеш да правиш каквото си искаш! Запомни го, веднъж за винаги, Самюел, докато съм жив аз определям живота ви! А сега ви казвам! Не! Нареждам ви! Качвайте се горе и свършете проклетата работа и още утре очаквам да чуя, че жена ти чака дете!
-Не можеш… - понечи Сам, вкопчен в яростта си, но баща му вдигна пръчката си към него.
-Мога! И ще го направя, ако ще да се наложи да използвам Империус върху двама ви и да стоя в стаята докато свършите! Затова, - той въздъхна и си седна демонстративно на мястото си. - нека не продължаваме спора. Просто прави каквото ти казвам!
Самюел облиза устни и стисна зъби, за да се въздържи. Погледна към Вероника, която го гледаше уплашено и й подаде ръка. Тя протегна своята, треперейки, и пое неговата. Самюел едва я изчака, и я задърпа бързо навън. Накрая на стълбите тя вече се задъхваше от опитите си да спре сълзите от уплаха.
Когато най-сетне стигнаха стаята си, Самюел я избута вътре и затвори вратата, ослушвайки се.
-Събличай се. – нареди, заемайки се със своите дрехи. Вероника изхлипа тихо и с треперещи ръце заразкопчава ципа на роклята си. Самюел, забелязал ужаса й, се приближи до нея и повдигна брадичката й. Момиченцето застина. – Чуй ме внимателно. – той се наведе напред и продължи шепнешком в ухото й. – Няма да правим нищо. Баща ми ще ни провери, затова трябва да изглежда, че изпълнявам заповедите му. Затова ще се съблечем и ще легнем и когато той дойде ще се правим на заспали вече. Става ли? - Тя кимна някак полу-облекчено. – Нека ти помогна! – тя се обърна с гръб и Самюел бързо свали ципа надолу. Почувства ужасно облекчение, когато осъзна, че дори гола Вероника не го привличаше като сексуален обект. Щеше да се намрази истински ако започнеше да чувства разни такива неща към нея поне в следващите две години.
Тя заобиколи бързо леглото и се пъхна под завивките докато Самюел привършваше със своите дрехи. Взе роклята й, която тя бе оставила на леглото, и я хвърли на земята. Същото направи и със своите дрехи.
Спря се за момент, загледан в лицето й, обърнато към балдахина над главата й, след което се пъхна под завивките.
-Опитай се да заспиш. – настоя той тихо. – И не казвай на никого за това. Утре аз ще говоря с баща си.
-Той ще разбере рано или късно. – простена тя. – И тогава и двамата ще пострадаме.
-Ще го направим когато си готова. – сигурно отвърна Самюел, гледайки я твърдо.
-Когато аз, или когато ти си готов? – попита тихо тя, свеждайки поглед. Самюел примига объркано. Как можеше едно малко момиче вникне така добре в нещата? -Но той ще…
-Заспивай, Вероника! Аз ще се погрижа! – прекъсна я той. – Всичко ще бъде наред!

Идните дни преминаха под сянката на онази загуба, която Маркъс не можеше да приеме.
Да, той бе погребвал брат, бе погребвал сестра, бе погребвал лели и чичовци, братовчеди. Допреди няколко дни Маркъс си бе мислил, че смъртта не е способна да го ужаси, да го нарани отново. Но беше сгрешил.
И как въобще можеше да очаква нещо такова? Тиодор беше добър приятел, силен магьосник и витален човек на деветнадесет години. Водеше се, че вече е прескочил онази граница, под която най-често измираха децата, и, напротив, приближаваше уверено втората такава, която поставяше последния край на възрастните. Но не беше само това.
В крайна сметка шестимата бяха преминали през много неща заедно. Понякога бяха гледали някак повърхностно и насмешливо над тъжното си съществуване, бяха се подигравали на смъртта. И, не, нямаше как да вярват, че и те бяха подвластни на тази сила, че и те бяха смъртни, и те можеха утре просто… да не се събудят?
Маркъс разтресе ядосано и уморено глава. Как можеха да живеят в свят, в който всичко това се счита за… нормално?
Дори сега, дори след този удар, Маркъс не можеше да изгони от съзнанието си онази проклета мисъл – „Съзнателно се принуждаваш да се чувстваш зле”.
Обичаше Тиодор, обичаше го като приятел, като човек, с когото бе споделял почти целия си живот и, в частност, най-хубавите моменти от него. И, въпреки това, сякаш в момент като този Маркъс се чувстваше болезнено-безчувствен, болезнено-закоравял към всички тези ужаси и катаклизми в живота си.
Защото винаги, дори сега, един принцип съпътстваше трагедиите им – Шоуто трябваше да продължи. Независимо от това дали Тиодор беше или не беше част от него.
Нима не беше способен наистина да тъжи за някого? Не, контрира мислите си Маркъс, той истински страдаше за Тиодор. Просто намираше тази агония… недостатъчна.
Но беше нормално. Щеше да продължи да засилва болката си, щеше да продължи да се усамотява по този начин и съзнателно да връща най-прекрасните спомени за Тиодор, докато сам не си повярваше, че тази болка е истинска. Това беше част от играта. Просто за първи път му се налагаше именно на него да спазва правилата й.
Спомни си мигновено последните мисли, които се бяха загнездили в съзнанието му, преди да се случи тази трагедия. „Смъртта при нас е просто избавление. Това, което преживяват живите и здравите, всъщност е много по-ужасно.”
Ненормалността им беше изконна. Още от малки се бореха само за едно – оцеляването. Бореха се за живота със зъби и нокти така, че, когато ги споходеше смъртта, не бяха готови да страдат. Напук на цялото човечество, те всъщност дори нямаха време да се чувстват наранени, лабилни, слаби. Защото бяха заети с това да съществуват, за да оцеляват, и да оцеляват, за да съществуват. Бе неизбежно.
Затвореният кръг на едно малко общество, в което не можеха да просъществуват никакви ценности, никакви болки и никакви страхове. Защото бяха така фанатично пристрастени към живота, че не бяха способни да видят нещо встрани от него.
Маркъс облегна глава на коляното си и затвори очи. Всъщност, Тиодор бе просто част от една машина, просто един елемент, без който тя щеше трудно да проработи, но нямаше да се срине. В действителност, тяхното общество бе много по-силно от това. Именно защото нямаше време да се страхува от смъртта си.
Усмихна се леко и въздъхна. Един ден някой щеше да поведе това общество към битки, чиято цел нямаше да е нещо тъй маловажно като живота. Един ден някой щеше да постигне много именно върху тази почва и именно във този свят. Един мечтател или един луд. Тогава нямаше да има значение.
Повдигна се леко на ръце и заслиза внимателно надолу. Бе се качил на покрива с магипортиране, но сега, след всички тези мисли, предпочиташе да рискува да слезе сам. Може би щеше да се подхлъзне и да падне, може би щеше да умре безсмислено, като Тиодор. Напук на целия свят, но безсмислено. Може би.

-Защо не спиш? –Попита ниско, взирайки се в Лея, която очевидно прелистваше някаква книга.
-Чаках те да се върнеш. –Вдигна тюркоазените си очи към него със зле-изиграна безгрижност и затвори книгата.- Просто мисля, че напоследък… всичко ти дойде в повече.
Маркъс, който вече беше забелязал именно коя негова книга разгръщаше Леа, сведе леко глава и се приближи до леглото. Ръката му се плъзна по одеялото и придърпа предмета, оставяйки го безизразно на раклата, която им служеше за нощно шкафче. Едва тогава свали мантията, която бе хвърлил направо върху пижамата си, и приклекна до кревата.
-Не трябва да се ровиш така из нещата ми, Леа. –Прошепна меко, стискайки дланта й.- Може да се натъкнеш на нещо, което да не ти хареса.
Момичето се усмихна иронично и, накланяйки се към него, отвърна:
-Аз вече го направих.
Понечи да се изправи от леглото, но Маркъс също стана и й попречи с тялото си. Прокарвайки пръсти през косата й, промълви тихо:
-Затова повече не го прави.
-Нали точно ти ми каза да споделям мнението си с теб? –Отвърна му глухо, но ядно.- Ето, правя точно това! Това са глупости, Маркъс, глупости! Примири се с това, което имаш, и престани да се бориш за някакви си неосъществими мечти! Не води до нищо хубаво!
-Нима? –Усмихна се младежът.- Виж, Леа, това, че ти се примиряваш с всичко, което…
Не довърши. Бе вдигнала очите си към него и донякъде тяхната болка бе помрачила съзнанието му.
Маркъс не спираше да си повтаря, че в това нямаше нищо грешно. В крайна сметка бе мъж, бе по-голям от нея и бе нормално да се чувства по-зрял. А и въпросът не опираше до нея, а до него самия. Откъде-накъде тя щеше да взима решения за неговия живот?
-Защо не искаш дори да ме чуеш? –Прошепна отчаяно срещу му.
-Защото това са глупости. –Отвърна твърдо.- И ти го знаеш. Просто книга, която прелиствах - не значи нищо. Виж, Леа… -Седна до нея и я придърпа в прегръдка.- Това, че чета определени неща, не значи нищо. Просто съм малко… стресиран от цялата тази ситуация, виж какво се случи с Тед! Просто ми трябва малко време, за да се съвзема от всичко това.
-Не е така. –Поклати глава Лейла и се изправи, така че лицето й се озова на нивото на очите му.- Ти никога няма да се примириш.
Ръбът на халата й потрепна върху ръката му, а рязкото движение отекна в напрегнатите черти на лицето му.
-И какво, ако е така? –Спря я ядосано в мига, в който докосна дръжката на вратата.- Какво, ако не харесвам живота си? Какво, ако не искам да се примиря? Ако не искам да съм женен за сестра си или не искам да прекарам живота си в тези проклети гробища? Какво? –Ядоса се още повече от липсата на реакция.- Нима съм длъжен да живея така? Нима нямам право дори да мечтая за нещо друго? Какво ще се случи, ако точно тук, точно сега, ти кажа, че мразя този проклет живот и по-скоро ще умра, отколкото да го приемам повече? Какво ще се случи тогава, Леа?
Обърна глава към него и бавно вдигна очи към напрегнатото му от потушения гняв лице. Едва тогава устните й се отвориха и от тях се откъсна само:
-Ще се погубиш.
Това бе капката, която преля чашата. Маркъс се стрелна яростно към нея и, стискайки китките й до болка, я обърна с лице към себе си.
-Нека бъде така тогава… Нека бъде така, както го искате! –Изсъска гневно срещу й и я бутна назад към вътрешността на стаята.
Лейла не успя да се задържи на краката си и се стовари на земята. Маркъс сякаш дори не забеляза това, просто се усмихна злобно и разпери ръце:
-Добре дошла в света на мечтите си, Леа! Оттук-нататък всичко, което пожелаеш, ще бъде заповед за мен!
Започна бавно да се приближава към нея, а Лейла просто се сви леко и прошепна:
-Ти си луд. Не си на себе си, Маркъс, престани!
-Но защо? –Засмя се момчето саркастично.- Нали така е правилно, нали всички така искате! –Наведе се към нея и довърши в лицето й.- Нали така няма да се погубя!
Лейла сведе глава към колената си и очите й се напълниха със сълзи. Клатейки ужасено глава, дори не успя да отвърне на думите му, просто застина така и не помръдна повече.
-Хайде! –Злобно изсъска срещу й.- Ставай! СТАВАЙ, ДА ТЕ ВЗЕМАТ МЪТНИТЕ ДАНО!
Наведе се рязко към нея и, стискайки ръката под рамото й, я накара да се изправи и я изблъска назад. Лейла се стовари на леглото и болезнено притисна ръка към лицето си.
Маркъс просто се усмихна едва-едва и съблече горнището на пижамата си, а после се излегна върху й, пречейки й да се помръдне.
-Нали това искаш, Лейла? –Попита тихо, прокарвайки ръка по оголеното й бедро.- Нали това искаше?...
Понечи да я целуне, но ръката й, опряна на гърдите му, му попречи. Лейла само изхлипа нещо и се загледа през премрежените си очи в неговите.
-Марк… -Прошепна тихо и, присвивайки леко очи, за да го види ясно, постави треперещата си длан на бузата му.- Марк… Аз съм, Лейла… не помниш ли?
Остана една дълга минута така, загледан в насълзените й очи и чувствайки допира на треперещата й ръка до кожата си. Нещо в него простена и не му позволи да помръдне. Застина просто така – изучавайки болката и страха й.
В следващия миг Маркъс се надигна на ръце и, докосвайки устни до челото й, затвори плътно очи. Отпусна се безпомощно на гърдите й и остана така.
В първия миг Лейла едва успя да се пребори с хлиповете си. Притисна силно ръка до устата си и потуши бавно страха си. Едва тогава треперещите й пръсти докоснаха лицето му и потънаха някъде в косите му.

На вратата се почука тихо и Самюел вдигна поглед от книгата, оставяйки показалеца си на мястото, до което беше стигнал. Вероника се бе излегнала по корем на леглото и разглеждаше „Седмичник на магьосника”, правейки си тестовете, поместени в него.
Още при първият звук вдигна глава и се извърна към вратата.
Почукването се повтори.
Самюел се изправи бавно, оставяйки четивото си на масата и се насочи към вратата. Отвори я леко намръщен, но физиономията му се смекчи когато момичето отсреща му се усмихна.
-Каква е тази физиономия, братко? Какво се е случило този път?
Вместо отговор, Самюел отстъпи встрани, за да й направи място да влезе. Катрина го изгледа изпитателно, след което пристъпи в стаята. Погледът й се спря на Вероника, която все в същата поза, също я гледаше.
-Здравей, Ники. – усмихна й се тя, при което момиченцето се отпусна и също се усмихна.
-Здрасти, Кат! Как си? Как е брат ми?
-Чудесно. – отвърна Катрина. – И двамата сме добре. Надявам се и ти. – Вероника се поколеба преди да кимне, но все пак го направи. Самюел вече бе пристъпил към тях и бе застанал срещу сестра си с озадачена физиономия.
-Какво има, Кат? Нещо случило ли се е? Чух че си била болна… – момичето повдигна достоверно вежди.
-Бях, сега съм добре. Трябва ли да се е случило нещо, за да дойда да видя брат си?
-Не, но те познавам достатъчно добре, за да отсъдя, че опитите ти за лъжа в момента граничат с безобразие!
Усмивката й от весела стана леко уплашена и накрая просто увяхна. Вероника ги следеше любопитно с очи и Самюел трябваше да е сляп, за да не забележи как сестра му стрелка с обяснителен поглед момиченцето.
-Вероника би ли… - започна младежът, но се спря. – остани тук. Ще се върна след малко, не пускай никой от родителите ми, става ли?
-Добре. – кимна тя, проследявайки ги с поглед.
Щом излязоха в коридора, Катрина улови ръката му и го задърпа нагоре по стълбите. Когато стигнаха таванския етаж, тя го дръпна към една от последните врати. С всяка крачка неприятното усещаше в корема му се засилваше.
Когато влязоха в стаята, където имаше единствено куп непотребни вещи със сантиментална стойност, които години наред фамилията им бе съхранявала, тя най-сетне го пусна и побърза да затвори вратата след себе си.
-Кат, сериозно ме плашиш! – каза най-сетне Самюел.
-Същото мога да кажа и за теб! – отвърна тя, насочвайки се към голямата камара, покрита с бял плат. Издърпа плата, от който се вдигна облак прах, и размаха ръка пред лицето си, правейки физиономия. – Няма да откажа малко помощ тук!
Самюел се сепна и извади пръчката си, махайки с нея. Прахът изчезна и от въздуха и от мебела, и Катрина се настани в него, потупвайки мястото до себе си.
Самюел въздъхна шумно и се настани до нея, поглеждайки я обвинително. Момичето сякаш дори не го забеляза.
-Какво става? – изпревари го тя. – Защо не позволяваш на Вероника да напуска стаята? Проблеми с баща ни?
Лицето му се стегна и той стисна леко устни за миг.
-Избегна да отговориш на моя въпрос, Кат. Няма да се измъкнеш сменяйки темата!
-Това се отнася и за теб, братко! – усмихна му се тя. – Кажи ми какво има и ще се опитам да ти помогна! Последният път успях, нали?
-Сега нещата са много по-сложни, Кат. – въздъхна Самюел. Нямаше да я накара да проговори така, тя щеше да упорства и той да издаде тайната си. А ината й сериозно можеше да съперничи на неговия. Но Самюел знаеше кога да отстъпи, за да се радва на победа след това. Катрина щеше да се поддаде.
-Кое му е по-сложното? -Очите му се спряха продължително на нейните. Тишината се проточи няколко дълги минути, а сестра му го чакаше нетърпеливо. – Самюел?
Нова въздишка се отрони от устните му преди да й разкаже какво се бе случило. Момичето не го прекъсна нито веднъж, не издаде и звук, само очите й се пълнеха с все повече съжаление.
-И не знам дали ако я оставя сама няма да й се случи нещо. А ако разберат някак си….
-Съжалявам. – промърмори тя, извръщайки глава настрани. Самюел продължи да я наблюдава. – Единственото, за което се сещам и което зависи изцяло от теб няма да ти хареса!
Самюел й метна мрачен поглед.
-За това не беше трудно и сам да се досетя. Но ако има нещо друго, което мога да направя, каквото и да е то, предпочитам него. – тросна се той, облягайки се назад. Усети ръката й на рамото си и сведе поглед.
-Ти винаги си бил разсъдлив и рационален, винаги си знаел какво кога да направиш…къде изчезна този Самюел сега? От къде толкова страх? С годините ли го натрупа или от другиго го взе? Защо го държиш и се обграждаш с него? Знаеш ли какъв късметлия си на фона на нас, останалите?
-Аз – късметлия?!? Чуваш ли се, Кат? – изсмя се той. Сестра му поклати глава.
-Замисли се малко! Маркъс го ожениха за собствената му сестра. Как би се почувствал ти ако те бяха оженили за мен и се налагаше да спиш с мен? – Самюел потрепери леко и тя се засмя. – Именно! Но той очевидно го е преглътнал някак си и ето! Лейла е бременна. – тя направи кратка пауза. – Скорпиус трябваше да се ожени за Амелия Розие. Амелия, за бога! За тази проклета вещица, която ви заплашваше, че ще ви омагьоса да бълвате гущери и жаби ако не спрете да вдигате такъв неземен шум! Тя не само има вече дузина деца и не е точно в първа младост, но е и майка на един от вас! На Дерек, който пък е женен за жена, която дори не може да отиде сама до тоалетната! Жена – ни жива, ни мъртва! – Самюел понечи да извърне глава настрани, но тя го хвана за брадичката и не му позволи. Гласът й стана още по-твърд. – Теодор Нот пък бе убит от лудата си жена! Леонард е женен за Бетани, но годините на Вероника, но той действа далеч по-разумно от теб! И знае какво трябва да направи, колкото и да не му харесва това. Повярвай ми, късметлия си с Ники! Тя е добро момиче!
Самюел постави пръст на устните й.
-Замълчи! – сестра му въздъхна. – Не съм късметлия! Никой от нас не е! Никой не е искам да става така, но всички го приемат! И всеки се справя както може! – пръста му натисна леко устните й още щом забеляза желанието да проговори в очите й. – Просто аз не мога да се примиря още.
-Но трябва. – тихо каза тя.
Настана продължителна тишина, която никой не смееше да наруши. Когато неловкостта започна да се увива около тях, Самюел попита тихо.
-А сега ще ми кажеш ли какво става с теб? - Катрина не го погледна. Килима на пода й се струваше далеч по-интересен. - Кат, имай ми доверие! Мисля, че съм го заслужил поне малко!
Тя го стрелна с очи за миг, след което се изправи увивайки ръце около себе си. Започна да върви напред-назад, докато брат й стоеше и я наблюдаваше преценително.
-Аз… - гласът й утихна и въздишката й се разнесе из полу-празната стая преди тя да продължи. – След смъртта на Теодор, знаеш, Едгар стана първият наследник на името и богатството на семейството си. Анастасия се опитва да не го притиска много, и тя все още е разстроена от смъртта на Теодор, но нуждата от наследник…ново поколение…се засилва. Налага се да опитваме много често, но…засега нямаме успех.
-Защо не отидеш да те прегледа някой лечител? – предложи Самюел. Катрина все така не го поглеждаше, а продължаваше да стои с гръб, вперила поглед във вратата.
-Бях. – гласът й едва се чу. Самюел се поколеба за момент, след което се изправи и я заобиколи, заставайки пред нея и повдигайки брадичката й с ръка. Думите му заседнаха в гърлото щом забеляза стичащите се по бузите й сълзи.
-Хей, хей, какво има? Кат! Кат, погледни ме! Какво е станало?
Тя си пое рязко въздух в опит да се успокои, и се опита да предаде спокойствие на гласа си.
-Бях при лечител. Днес. – сълзите й рукнаха отново, замъглявайки погледа й.
-Добре, какво стана? Какво каза той?
-Той….той каза… - гласът й се пречупи и тя отново си пое въздух. – Каза, че с Едгар няма да може да имаме деца… - тихо скимтене се отрони от гърлото й, заглъхвайки в стиснатите й устни.
-С Едгар няма да можете да имате деца? – повтори той и Катрина кимна, изхлипвайки. – А от някой друг? – сестра му изхлипа отново. – Успокой се, Кат, ако е проблема в Едгар ще… - той преглътна притеснено когато срещна отчаяния й поглед. – ти си тази, която ще роди наследници на Нот, а щом не може Едгар да…щом не можеш да забременееш от него, ще трябва да….някой друг да…ще измислим нещо!
-Не разбираш, Сам… - тя проплака отново, но прехапа устни и си пое въздух. – Не Едгар е проблема! Аз не мога да имам деца! Никога! От никой!
-Но как? – възкликна неразбиращо той. – Преди…преди можеше! Нали?
Тя кимна, без да го поглежда.
-Тази болест…нещо ми е станало. И сега…
Тя изхлипа отново, но този път не успя да се успокои. Самюел я придърпа в силна прегръдка, започвайки да я гали успокоително по косата. Остави я да си поплаче, гледайки невиждащо през прозореца. Когато тя проговори тихичко, почти без глас, той едва не подскочи.
-Не искам да умра, Сам, не искам да ме убият…
Тялото му се стегна щом думите й достигнаха разбираеми до съзнанието му. Бързо я отдръпна от себе си, държейки я за рамената и я разтърси.
-Няма да позволя нищо да ти се случи, Кат, обещавам ти! Ще измислим нещо! Ще направя нещо! Няма да позволя да те докоснат дори с пръст!
-Благодаря ти, но нищо не можеш….да направиш….Няма да се месиш! Това е моето семейство, мой проблем!
-И моя също, щом се отнася до теб! Кат, не мога просто така да ги оставя да те премахнат.
-Самюел…
-Как се казва лечителят?
-Не, Сам…
-Лечителят, Катрина, името му!
-Стига, недей….
-Джордж нали, старият Джордж? – попита той, а Катрина извърна поглед.
-Синът му. Старият вече е на легло. – тя въздъхна примирено и облиза устни. – Моля те, Сам, не прави нищо! Аз ще се справя сама, ще видиш!
-Кой друг знае освен Томас? – прекъсна я той. Сестра му се поколеба.
-Никой, освен ако не е казал на някого.
-Добре. – Самюел вдигна ръка и изтри следите от сълзи по бузите й. – Ще се погрижа за теб, не се безпокой!
Той я целува по челото и се насочи към вратата с бърза крачка. Катрина го последва само миг по-късно.
-Сам, чакай! Какво ще правиш?
-Ще говоря с него! Ще го…убедя да си мълчи! – той тръгна почти набегом по стълбите, а сестра му го последва, повдигайки полите на роклята си, за да не се спъне в тях.
-Самюел, не прави глупости, умолявам те! Какво…какво си намислил?
Брат й най-сетне спря, пред вратата на спалнята си, и се извърна към нея.
-Спокойно, Кат! Никакви глупости няма да правя! Обещавам! А сега, извини ме, но съпругата ми има нужда от преглед!
Той я целуна отново по челото и обръщайки й гръб, влезе в стаята. Вероника лежеше в същата поза на леглото и когато вратата се отвори тя се сепна, вдигайки глава.
Самюел я погледна замислено за момент, после се насочи към гардероба и отваряйки го, извади отвътре наметалото й и й го подхвърли. Черният плат се стовари върху нея, покривайки за миг главата и раменете й, но тя бързо го дръпна.
-Какво правиш? – попита тя учудено.
-Облечи се. Отиваме при един лечител.
-При л-л-лечител? – заекна тя. – З-з-з-защо?
Отговор не получи, Самюел бе твърде зает да си облича наметалото. Тя въздъхна тихо и се зае със своето. Когато свърши той вече я чакаше нетърпеливо със скръстени ръце. Вероника спусна крака до леглото и се зае да си обува ботушите.
Една изчакал я да се изправи, Сам я вдигна на ръце и тя панически извика щом загуби стабилна почва под краката си.
-Преструвай се, че ти е зле. – нареди той, насочвайки се към вратата.
-Защо?
-Просто го направи!
Не я погледна, но усети погледа й върху себе си. После тя положи глава на рамото му и се отпусна. Както и очакваше, баща му сякаш само дебнеше да ги види извън стаята.
-Къде си мислиш, че отиваш? И какво си казал на Катрина, беше меко казано разстроена! – обади се той за гърба им. Самюел се обърна бавно. – Какво е това? Какво става? –намръщи се Питър.
-Някой трябва да я прегледа. Ще се погрижа.
-Ако е бременност – това е нормално.
-Искам да я види лечител. – заяви твърдо Самюел. – За да съм сигурен.
Питър стисна устни, но кимна. Без повече приказки Самюел му обърна гръб и излезе през вратата. Студът навън щипеше лошо, въпреки лъжливото слънце и Сам усети как момиченцето потрепери. Стисна я здраво и се магипортира.
Когато се озова пред малка, двуетажна къщичка, залитна леко, но успя да се задържи на крака. Тръгна към вратата и на прага остави Вероника да стъпи на земята преди да почука.
Близо минута нищо не стана, когато най-сетне вратата се отвори и на прага й застана сравнително млад мъж, може би на около двадесет и седем години, с русолява коса, късо подстригана, и зелени очи, които се местеха от единият към другият.
-Томас. – кимна Самюел.
-Я виж ти! - засмя се той. – Самюел, на какво дължа тази чест? И прекрасната ти съпруга! Мерлин! Днес ми е късметлийски ден!
Сам му се усмихна услужливо кимвайки към Вероника.
-Искам компетентно лекарско мнение. Можем ли да влезем?
-О, ама, разбира се! Разбира се! Колко съм отнесен! Заповядайте, заповядайте! – той се дръпна, правейки им място и двамата пристъпиха в светлото антре. От някъде се носеше мирис на сладки, леко прегорели ако се съдеше по миризмата, а от близката стая лъхаше топлина.
Томас ги покани именно там, настанявайки ги на удобният диван с мека тапицерия и предлагайки им по чаша чай, които те учтиво приеха.
-Кажете сега, какво точно мога да направя за вас? – попита той, отпивайки от чая си.
-Да прегледаш Вероника. – сви рамене Самюел. – След това, което й се случи искам да съм сигурен, че няма да се повтори! Не искам да рискувам живота й. – тя бе вперила поглед в него над чашата си, която като че ли държеше до лицето си, за да се топли от горещата пара. Томас бе повдигнал озадачено вежда, но бързо върна усмивката на лицето си.
-Добре…. – каза той провлачено, оставяйки чашата си на кафената масичка. – Само ще те помоля да се отдръпнеш за малко, а Вероника да легне на дивана. Ще стане бързо! – Самюел остави своята чаша чай на масата и изправяйки се, се отдръпна към камината, заставайки с гръм към огъня. Усети как приятна топлина пролазва по тялото му, отпускайки го леко.
Вероника се настани леко притеснена на дивана, а Томас извади пръчката си от джоба на мантията и приклекна до нея.
Самюел наблюдаваше мълчаливо как той прави разни кръгове и линии над тялото й, докато тя следеше леко притеснена ръката му, когато най-сетне русокосият мъж се изправи с тихо пъшкане. Вероника почти веднага премина към седнало положение.
-Тя е… - започна Томас, но другият мъж го прекъсна.
-Можем ли да говорим….насаме?
Томас кимна бавно и го поведе към съседната стая, точно срещу дневната, която в крайна сметка се оказа малък кабинет.
Когато вратата се затвори след Цабини, той се извърна към другият мъж въпросително.
-Вероника е добре. Възстановила се е след спонтанният аборт и сега е здрава. – Сам кимна пестеливо. – Но не мога да отрека, че малко или много е възможно да й се случи отново. Това зависи от нея. Ако си почива постоянно, не се напряга физически и психически, то шанса е голям всичко да протече нормално! Но винаги има риск.
-Разбирам. – кимна Самюел. В момента това не бе точно „разбиране”, а по-скоро запазване на информация, която да бъде обработена по-късно. Сега друго нещо беше на преден план.
-Има още нещо, за което искам да поговорим.
Томас вдигна бавно глава и го погледна. Очите му трепнаха.
-Да се опитам ли да позная? – изсмя се той, подпирайки се на бюрото. Самюел сви рамене. – Състоянието на Катрина?
-Винаги съм те имал за умен, Томас, и ти никога не си ме разочаровал! – усмихна му се Сам, без след от веселост. – Но щом си толкова досетлив, предполагам, знаеш защо съм тук?
-Не и заради Вероника, ако съдя по разсеяността ти. – отбеляза русокосият мъж, скръствайки ръце.
-Притеснявам се и за нея, но това, което ми каза вече го знаех. Та за Катрина. Знаеш ли какво искам?
-Искаш да си мълча.
-Точно така! – усмивката на Цабини се разшири. Не че се надяваше да го убеди лесно, но не мислеше да се отказва. А засега всичко беше на негова страна.
Томас се отблъсна от бюрото, отпускайки ръцете си застана пред другият мъж.
-Виж, не че съм тръгнал да разправям наляво и надясно, че Катрина не може…-забелязвайки потъмняващият поглед на другият мъж, той прекъсна мисълта си и хвана друга. – Ако съпругът й ме попита не мога да го премълча! За Бога, от това зависи бъдещето на рода му!
-От това зависи и това на Катрина! Ако му кажеш ще трябва да се отърве от нея! Ще я убие, за да легне с друга, която да може да му роди деца! - Томас сведе поглед. – Тя ми е сестра, Том, няма да им позволя да я наранят! Дори това да значи да ти пренастроя паметта! – Томас извърна поглед. – Не искам да го правя, но трябва да ме разбереш! И ти я познаваш – неведнъж сте идвали с баща ти у нас и не веднъж си се движил с нас!
Русокосият мъж продължаваше да върти поглед из стаята.
-Добре. – въздъхна той накрая. – Ще си мълча. Но той ще разбере някак си рано или късно! И тогава не знам какво ще можеш да направиш!
-Благодаря ти. – усмихна се Самюел. – Но трябва да съм напълно сигурен.
-Какво искаш да направя?!? Обещах ти!!
-Става въпрос за живота на Кат. Трябва да съм сигурен!
-Добре, какво искаш? Писмена декларация, свидетел на обещанието?
-Не. Ще направим Ненарушима клетва.
Устата на Томас зейна широко.
-Ти си луд!
-Ако не смяташ да казваш на никого, няма за какво да се притесняваш! – усмихна му се Самюел, вадейки пръчката си.
-Не!
-Томас, дошъл съм за нещо и няма да си тръгна преди да го свърша! Как ще стане – ти избираш! – очите на тъмнокосият младеж просветнаха за момент опасно, а пръчката му се вдигна на височината на гърдите на другия.
Томас прекара ръка през късата си коса и се огледа сякаш търсеше път за бягство. Не се съмняваше в думите на другият мъж, а решителният му вид подкрепяше силно тезата на русокосият мъж, че бе изтикан много изкусно в ъгъла.
-Добре. – предаде се той накрая, протягайки ръка. Самюел се усмихна доволно и я хвана здраво малко под лакътя, вдигайки тази с пръчката над тях. Усети как Томас стисна здраво неговата ръка и си пое шумно въздух преди да му кимне.

-Бременна съм! –Бетъни изстреля това като на запис пред съпруга си с наведена глава и разтреперано тяло.
-Добре – Леонард дори не вдигна глава от книжата, които прелистваше.Новината не го развълнува. Скоро той щеше да поеме всички сделки на семейството си и баща му бе стоварил цялата работа върху му. Заразлиства една папка с надеждата, че Бет ще си тръгне. Не искаше да говори с нея, не искаше да вибда как момичето трепери пред него от страх, че ,може да й причини нещо. Това направо го побъркваше. За негова изненада обаче, явно момичето не мислеше така.
Съпругата му заобиколи бюрото и коленичи до стола му. Колебливо протегна ръка и я положи на коляното му.
Мъжа се скова моментално и изпусна химикалката.
-Лео...тя потръпна и той го усети – Ще имаме дете. Родителите ти ще са доволни.
-Да, наистина, те постогнаха своето.
-Аз...също се радвам...ще има с какво да се занимавам, така и така тук никой не ми обръща внимание.
-Бетъни...
-Не го отричай! Може и да си мислиш, че съм все още хлапе което иска да се занимава единствено с боричкане по пода и кукли, но аз не съм глупава. Знам, че единствената причина поради която съм тук е защото на фамилия Монтагю са й нужни наследници, знам, че никой не изпитва дори малка привързаност към мен, знам, че на никой няма да му пука ако умра, стига само да съм родила достатъчно деца. И смятам да направя точно това. В нашият свят когато си на 13, означава, че вече си възрастен и трябва да поемеш живота си в ръце. Мисля да действам по този план. А имам и съпруг, на когото да се старая да осигурявам конфорт. – Леонард беше сигурен, че още малко и тя щеше да заплаче – Аз трябва да съм силна!
Лео се обърна къмнея и хвана лицето й в ръцете си изтривайки една сълза, кояо се беше спуснала по бузата й. Опря чело в нейното и затвори уморено очи.
-Не плачи, моля те Бетъни. Не мога да понасям гледката на насълзените ти очи. Не бива да плачеш. – шепнеше успокойтелно той, впреки, че имаше чувството, че някой определено трябва да успокой него. Тя беше само на 13 години и вече се бе примирила с това, че от тук нататък, по пътя й, няма разклонения. Имаше само една дълга и права пътека, едно повтарящо се пътешествие. В този свят за нея не бяха отредени велики подвизи и възвишени дела. Може ни преди 80 години щеше да се чувства различно, но сега, противно на миналите времена – чистокръвните магьосници не означаваха нищо! Тя го знаеше и се бе примирила. Защо тогава той не можеше?! Не искаше да приеме съдбата си, не искаше този скучен и еднообразен живот. Искаше много, много повече.
-Хайде, успокой се – той се усмихна, надявайки се да й вдъхне малко сили – нали ще имаме...бебе... – Щеше да стане баща на 21 години, хах, но разбира се това беше нормално за тяхното време и тяхната кръв.
-Няма – тя избърса с юмрук сълзите си – Ето виждаш ли – усмихна му се по-уверено – няма повече сълзи. – Изправи се и го загледа в очите. –Лео...аз искам да ти докажа, че вече не съм дете – прошепна тихо и са неведе към ено, слагайки ръце на гърдите му – Вече не съм! – изненадващо, направо шокиращо, тя впи устни в неговите. Прокара ръце по врата му и вплете пръстите си, притискайки се до него.
За момент Леонард не можеше да помръдне шокиран от случилото се. Сънуваше, нали? Хахаха, някой от приятелите му беше изпил многоликова и сега се гавреше с него. Нали????
Избутя я грубо от себе си и стана рязко, събаряйки стола ба земята. За секунда и вече беше на десет крачки от нея, застанал до прозореца.
-Какво по дяволите правиш? – изсъска, побеснял.
-Аз...мислех, че това ще заздрави връзката ни.
-Връзката ни? Коя връзка, Мерлин! Та ние сме женени един за друг против волята си! Нима мислиш, че застанах доброволно под венчилото? – започваше да става жесток – Нима мислиш, че ако имах друга възможност, нямаше да я взема? Мислиш ли, че ако не бях принуден да се оженя за 13 годишно дете, щях да го направя? Това, че туко що се опита да ме прелъстиш да спя с теб напълно доказва, че противно на всичките простотой, които ми наговори преди малко – ти си дете! Вярваш ли наистина, че решението на проблема е секс? - той се приближи с бързи стъпки до нея и хвана ръката й, преди тя да е избягала от стаята – мислиш ли, че ако те изчукам тук и сега, въху бюрото ще се почувстваме по – добре? Че ще започнем да се обичаме? – Хвана я грубо за кръста и я повдигна оставяйки я на бюрото. Разбута всички книжа и една ваза която се разби с трясък в пода. Разтвори краката й и се притисна в нея, поваляйки я назад по гръб. Хвана ръцете й, когато тя се опита с плач да се измъкне и ги притисна до дървената повърхност. –Как се чувстваш сега? Сигурна ли си, че ти е приятно да се отнасям така с теб? Защото ако сега бяхме правили секс, отношението ми към теб винаги щеше да е такова!
Отдръпна се и се пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокой. Беше груб, знаеше го, но това беше единствения начин да я накара повече да не го приближава.
Обърна й гръб и започна да разтрива челото си. Чуваше я как се тресе от хлипове зад него, но не искаше да я погледне.
-Махни се от кабинета ми! – прошепна тихо и твърдо. Чу я как побърза да се изправи и как с устремена крачка се насочва към вратата – довечара не ме чакай. Ще спиш сама.